Артър Кларк
Песните на далечната земя (41)

40
Конфронтация

Още с влизането си в офиса на президента капитан Бей разбра, че нещо не е наред.

Обикновено Едгар Фарадайн го поздравяваше с малкото му име и веднага изваждаше кана с вино. Този път нямаше никакво „Сърдар“, нито пък кана с вино. Но поне стол му предложи.

— Току-що получих тревожно съобщение, капитан Бей. Ако нямате нищо против, бих искал на срещата ни да присъствува и първият министър.

Президентът нямаше навика да пристъпва към въпроса веднага — какъвто и да бе той, — а и първият министър щеше да участвува в срещата…

— В такъв случай, господин президент, ще позволите ли посланикът Колдър да се присъедини към мене?

Президентът за миг се поколеба, после кимна:

— Разбира се.

Капитанът с облекчение забеляза сянка на усмивка, сякаш в знак на зачитане на този дипломатически жест. Гостите могат да бъдат с по-малък ранг, но не по-малко на брой.

Капитан Бей прекрасно разбираше, че първият министър Бъргмън всъщност бе опората зад „трона“. Зад него стоеше кабинетът, а зад кабинета — конституцията на Джеферсън, вариант 3. Тази система бе действувала добре през последните няколко столетия; капитан Бей имаше лошото предчувствие, че сега тя щеше да претърпи някакво голямо отклонение.

Колдър бързо бе избавен от вниманието на госпожа Фарадайн, която го използуваше като морско свинче, за да провери идеите си за ремонт и ново мебелиране на президентската резиденция.

Първият министър влезе няколко секунди по-късно с обикновения си неразгадаем израз на лицето.

След като всички седнаха, президентът скръсти ръце на гърдите си, облегна се назад в инкрустирания въртящ се стол и погледна осъдително гостите си:

— Капитан Бей, доктор Колдър, получихме много тревожна информация. Бихме искали да знаем дали има някаква истина в донесението, че възнамерявате да приключите мисията си тук, а не на Сейгън-2?

Капитан Бей въздъхна облекчено, но веднага след това се ядоса. Излизаше, че някой е нарушил заповедта за секретност; надявал се бе ласаните никога да не научат за петицията и корабния съвет, макар, разбира се, да знаеше, че надеждите му са прекалено оптимистични.

— Господин президент, господин първи министър, ако сте чули подобна мълва, уверявам ви, че в нея няма и капчица истина. Защо иначе ще вдигаме по шестстотин тона лед на ден, за да изграждаме отново нашия щит? Щяхме ли да си правим този труд, ако смятахме да останем тук?

— Възможно е. Ако сте променили мнението си по някаква причина, едва ли ще си позволите да изострите вниманието ни, като преустановите работата си.

Бързото възражение за миг стресна капитана. Изглежда, бе подценил тези добродушни хора. После осъзна, че те — и техните компютри — сигурно вече са анализирали всички възможни варианти.

— Съвсем вярно. Но бих искал да ви кажа — все още е поверително, не сме го обявили, — че има решение да ускорим вдигането на ледените блокове, за да построим щита по-бързо. Надявах се да ви информирам за това при по-приятни обстоятелства.

Дори първият министър не успя напълно да скрие изненадата си. А президентът изобщо не се и опита. Преди да успеят да се съвземат, капитан Бей отново поде атаката:

— И ще бъде честно от ваша страна, господин президент, ако ни представите доказателства за вашето… обвинение. В противен случай как бихме могли да го опровергаем?

Президентът погледна първия министър, първият министър — гостите.

— Опасявам се, че е невъзможно. Това ще разкрие нашите източници на информация.

— Тогава сме в задънена улица. Не можем да докажем твърдението си, докато наистина не си тръгнем, а това ще стане след сто и тридесет дни от днес нататък според новата програма.

Настъпи мрачна многозначителна тишина; наруши я Колдър, като запита тихо:

— Мога ли да поговоря насаме с капитана?

— Разбира се.

Когато двамата се отдалечиха, президентът се обърна към първия министър:

— Дали казват истината?

— Колдър не би лъгал. Сигурен съм. Но може и да не знае всички факти.

Не успяха да продължат разговора си, тъй като членовете на втората делегация се върнаха и отново седнаха срещу обвинителите си.

— Господин президент — започна капитанът, — и доктор Колдър, и аз смятаме, че е необходимо да ви съобщим някои неща. Надявахме се това да не се наложи — въпросът е неприятен, пък и за нас той е приключен. Възможно е да грешим обаче; в такъв случай ще ни бъде необходима помощта ви.

После той разказа накратко за дискусията по време на корабния съвет и за събитията, наложили свикването му, а накрая каза:

— Ако желаете, нямам нищо против да ви покажа записите. Няма какво да крием от вас.

— Не е нужно, Сърдар — каза президентът явно с огромно облекчение.

Но първият министър все още не бе забравил тревогите си:

— Ъ… Един момент, господин президент. Това не анулира донесенията, които получихме. Те бяха много убедителни, ако си спомняте. Сигурен съм, че капитанът ще може да ни ги разясни.

— Разбира се, ако ни ги представите.

Отново настъпи мълчание, но кратко. Президентът протегна ръка към каната с вино…

— Първо да пийнем — каза той весело. — После ще ви кажа как разбрахме.