Артър Кларк
Песните на далечната земя (36)

35
Възстановяване

Лейтенант Хортън бе интересен събеседник, но след като завариха счупените му кости с електрофузорен ток, Лорън бе доволен, че остана сам. Той бе научил, донякъде с досадни подробности, че младият инженер се бе влюбил в тайфа дългокоси общи работници от Северния остров, чието второ основно призвание в живота бе да карат микрореактивни сърфове по отвесни вълни. Хортън бе открил, и то по най-трудния начин, че това занимание е много по-опасно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Учудваш ме — прекъсна го Лорън в един от най-разгорещените моменти на разказа му, — бих се заклел, че си деветдесет процента хетеро^[1]!

— Деветдесет и два според досието ми — засмя се Хортън. — Но обичам да си проверявам настройката от време на време.

Лейтенантът само наполовина се шегуваше. Чувал бе някъде, че стопроцентните са толкова редки, че се класифицирали като патологични случаи. Не че вярваше в действителност това да е така, но понякога в редките моменти, когато сериозно се замисляше по въпроса, то го тревожеше.

Сега Лорън бе единственият пациент и бе успял да убеди ласанската медицинска сестра, че постоянното й присъствие е съвсем излишно, поне по време на ежедневните посещения на Мириса. Главната лекарка, заместник-командир Нютън, която както повечето лекари можеше да бъде смущаващо пряма, му бе казала най-безцеремонно: „Още седмица е необходима, за да се възстановиш напълно. Ако трябва непременно да се любиш, остави на нея да прави всичко.“

Той, разбира се, имаше много други посетители. С две изключения, повечето бяха желани.

Кметица Уолдрън успяваше да накара малката сестричка да я пуска по всяко време. За щастие посещенията й никога не съвпадаха с тези на Мириса. При първото й идване Лорън се престори на умиращ, но тази тактика се оказа съвсем погрешна, тъй като не можеше да отблъсне мокрите й ласки. Втория път бе предупреден десет минути преди това и я посрещна изправен, облегнат на възглавници и в пълно съзнание. Но пък точно в този момент, по странно съвпадение, го бяха подложили на сложен дихателно-функционален тест и респираторната тръба, стърчаща от устата му, правеше разговора невъзможен. Тестът приключи трийсетина секунди след излизането на кметицата.

Единственият жест на внимание от страна на Брант Фолкънър костваше много усилия и на двамата. Разговаряха учтиво за скорпионите, за работата по инсталацията в залива Мангроув, за политиката на Северния остров — за всичко друго, но не и за Мириса. Лорън виждаше, че Брант е тревожен, дори смутен, но най-малко от всичко очакваше извинението му. Гостът изплю камъчето малко преди да си тръгне:

— Знаеш ли, Лорън — започна той неохотно, — не можех да направя нищо повече за онази вълна. Ако бях продължил по курса, щяхме да се разбием в рифа. Просто нямахме късмет „Калипсо“ да стигне навреме до дълбоките води.

— Сигурен съм — каза Лорън напълно искрено, — че никой не би могъл да се справи по-добре от теб.

— Ъ… ъ! Радвам се, че разбираш това.

Брант явно си отдъхна и Лорън почувствува прилив на симпатия, дори на съчувствие към него. Вероятно сред екипажа се бяха чули критични забележки. За човек като Брант, толкова горд със своите умения, това би било непоносимо.

— Чух, че сте извадили шейната?

— Да, скоро ще завършим поправката й. Ще бъде като нова!

— Като мене.

В мимолетния приятелски порив на задружния им смях внезапна ирония разтърси Лорън.

Брант вероятно често бе желал Кумар да не е чак толкова дръзко смел.