Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца (7)

ГЛАВА 7
Разказът на мистър Скар

Мендел го погледна и се попита дали не е мъртъв. Изпразни джобовете на палтото си и грижливо зави с него Смайли през раменете, а след това побягна като луд към болницата и през подвижната врата на отделението за изписване на пациенти се втурна в яркоосветеното, отворено двадесет и четири часа в денонощието здание на болницата. Дежурен беше млад цветнокож лекар. Мендел му показа картата си, изкрещя му нещо, грабна го за ръката и го задърпа към улицата. Лекарят се усмихна търпеливо, поклати глава и телефонира за линейка.

Мендел хукна надолу по улицата и зачака. След няколко минути линейката пристигна и обучени мъже повдигнаха Смайли и го отнесоха.

„Ще го срина — помисли си Мендел. — Скъпо ще ми плати този негодник.“

Постоя там известно време, втренчен в петното от кал и сгур, където бе паднал Смайли; червената светлина от задните светлини на колата не му показваха нищо. Земята бе безнадеждно отъпкана от нозете на медицинския персонал и на няколкото обитатели на панелните блокове, които се бяха появили и изчезнали като лешояди. Наоколо витаеше бедата. А те не я обичаха.

— Негодник — просъска Мендел и бавно закрачи обратно към кръчмата.

Салонът се пълнеше с хора. Скар си поръчваше нова чаша. Мендел го сграбчи за ръката. Скар се извърна и каза:

— Здрасти, приятел, пак си тука. Пийни малко от това, дето уби леля.

— Млъквай — каза Мендел. — Трябва пак да си поговорим с теб. Ела навън.

Мистър Скар поклати глава и съчувствено пое въздух през зъбите си.

— Няма да стане, приятел, няма да стане. Имам компания. — Той кимна с глава към една русокоса осемнайсетгодишна девойка с мръснобяло червило и невероятен бюст, която кротуваше на една маса в ъгъла. Изрисуваните й очи имаха неизменно учуден вид.

— Слушай — пошепна му Мендел, — само след две секунди ще ти откъсна ушите, долен лъжец такъв.

Скар повери чашите си под надзора на съдържателя и излезе бавно, с достойнство. Даже и не погледна към момичето.

Мендел го поведе през улицата към панелните блокове. На петдесетина метра по-надолу габаритните светлини на колата на Смайли грееха в тъмното.

Свърнаха в двора. „MG“-то още беше там. Мендел здраво стискаше Скар за лакътя, готов при необходимост да му извие ръката назад и нагоре и да му счупи или изкълчи раменната става.

— Аха — извика Скар с явно удовлетворение. — Върнала се е в лоното на своите праотци.

— Открадната, а? — извика Мендел. — Открадната от висок шотландец с бастун и адрес в Илинг. Много почтено от негова страна да я върне, нали? Приятелски жест, след толкова дълго време. Сбъркал си, мой човек. — Мендел трепереше от ярост. — Защо светят габаритите? Отваряй вратата, Скар.

В тъмното Скар се обърна към Мендел, а свободната му ръка потупваше джобовете за ключове. Измъкна връзка с три-четири ключа, порови из тях и най-сетне отключи колата. Мендел влезе, намери пасажерската лампичка и я включи. Започна методично да претърсва вътрешността на колата. Скар стоеше отвън и чакаше.

Мендел претърсваше бързо, но не пропускаше нищо. Жабката, седалките, пода, пространството пред задното стъкло — нищо. Пъхна ръка в джоба на вратата откъм пътника и извади оттам карта и плик. Пликът беше дълъг и плосък, сивосинкав на цвят. От континента, помисли си Мендел. Не беше надписан. Разкъса го. В него имаше десет употребявани банкноти от по пет лири и къс обикновена пощенска картичка. Мендел я вдигна към светлината и прочете написания с химикалка ред:

СВЪРШИХ, ПРОДАЙ я.

Липсваше подпис.

Излезе от колата и сграбчи лактите на Скар. Скар бързо се отдръпна.

— Какъв проблем имаш, приятелю? — попита той.

Мендел заговори тихо:

— Проблемът не е мой, Скар, проблемът е твой. Най-големият проблем, който някога си имал. Заговор за убийство, опит за убийство, престъпления според Закона за опазване на държавна тайна. Към това можеш да добавиш нарушение на Закона за пътищата, заговор за измама на данъчните власти и още поне петнадесет други обвинения, които ще ми дойдат наум, докато мислиш по проблема си в килията.

— Чакай малко, шефе, успокой се. Каква е тази работа? Кой ти говори за убийство?

— Виж какво, Скар, ти си дребна риба, дето се е оплела в мрежата на големите прекарвачи. Само че сега ти си големият прекарвач, защото ще ти се наложи да прекараш на топло поне петнадесет годинки.

— Шт, моля ти се, не говори така.

— Ще говоря, дребна рибо. Напъхал си се между шамарите и то здравата. А на мен какво ми е? Ще се побъркам от смях, докато гниеш в затвора и съзерцаваш дебелото си шкембе. Виждаш ли я тази болница? Там сега умира човек, нападнат от твоя висок шотландец. Преди половин час го намериха в двора ти, а кръвта му течеше като на заклано прасе. Има още един убит в Съри, а мен ако питаш, има по един убит във всяко графство край Лондон. Значи това го прави твой проблем, мръснико, не мой. И още нещо — ти си единственият, който го познава, нали така? А дали няма да му се прииска да поправи този пропуск, как мислиш?

Скар бавно премина от другата страна на колата.

Мендел седна на шофьорското място и отключи пасажерската врата. Скар се настани до него. Не включиха осветлението.

— Тук съм свъртял малък бизнес — каза Скар тихо. — Не печеля кой знае колко, но ми стига. Поне ми стигаше, докато не се появи този.

— Кой?

— По-полека, шефе, не ме назорвай. Беше преди четири години. Не вярвах в дядо Мраз, докато не срещнах този човек. Каза, че бил холандец и че се занимавал с диаманти. Няма да те лъжа, като ти кажа, че го взех за свестен, ама нито ти си балама, нито пък аз. Никога не съм го питал каква е далаверата му и той никога не ми е казвал, ама си мисля, че е било контрабанда. Пари имаше да ги ринеш с лопата, капеха от него като есенни листа. „Скар — казва ми той, — ти си човек на бизнеса. Аз не обичам публичността, никога не съм я обичал и съм чувал, че по това си приличаме. Имам нужда от кола. Не за постоянно, а да я наемам.“ Той не каза точно така, защото говореше малко по-особено, но това е смисълът. „Каква е твоята оферта? — питам го аз. — Я да чуем офертата.“ „Виж какво — казва ми той, — аз съм малко стеснителен. Искам кола, дето никой да не я запомня, ако стане някоя беля. Купи ми кола, Скар, някоя бричка, ама да има нещо под предния капак. Купи я на твое име — ми казва той — и я дръж в готовност за мен. Ето ти пет стотачки като начало и още двайсе лири наем за гараж. Ще има и допълнително, Скар, за всеки ден, когато я ползувам. Само че ти казах, дето съм стеснителен и това значи, че не ме познаваш. Затова са и парите — казва ми той. — Получаваш ги, за да не ме познаваш.“ Никога няма да го забравя този ден. Валеше като из ведро, а аз се дупех над едно старо такси, дето го взех от един от Уондзуърт. Дължах четирсе лири на един буки^[1], а пък ченгетата яко душеха подире ми заради една кола, дето я купих от „свободния магазин“, а после я шитнах в Клапам.

Мистър Скар си пое дъх и го изпусна с изражение на комично примирение.

— И ето ти един, дето се изтъпанчва над теб като собствената ти съвест и ръси банкнотите, сякаш са стари фишове от тотото.

— Как изглеждаше? — попита Мендел.

— Доста младичък. Висок, рус. Ама хладнокръвен като риба. След този ден повече не съм го виждал. Пращаше ми писма от Лондон, печатани на обикновена хартия. Само: „Бъди готов за понеделник вечер“, „Бъди готов за вторник вечер“ и така нататък. Всичко бяхме уговорили. Оставях колата вън от двора, с пълен резервоар и в изправност. Никога не ми е казвал кога ще се върне. Просто я докарваше малко преди да затворя или по-късно, като оставяше габаритите да светят, а вратите заключени. Оставяше ми по някоя и друга лира в страничния джоб за всеки ден, когато ползуваше колата.

— Ами ако нещо се случеше, ако те приберяха за нещо друго?

— Имахме телефонен номер. Беше ми казал да се обадя и да попитам за име.

— Какво име?

— Беше ми казал да си избера едно. Казах му Блонди. Май не му хареса много, ама остана. Примроуз 0098.

— Използувал ли си го някога?

— Да, преди една-две години заведох една мацка до Маргейт за десет дни. Реших, че е по-добре да му кажа. На телефона се обади някаква женска — по гласа и тя ми заприлича на холандка. Каза ми, че Блонди е в Холандия и че щяла да му предаде каквото имам да кажа. Но след това не си правех труда.

— Защо?

— Започнах да му хващам цаката. Идваше веднъж на две седмици, първия и третия вторник освен януари и февруари. Този януари идва за пръв път. Обикновено връщаше колата в четвъртък. Странно защо ще дойде тази вечер, нали? — Скар държеше в огромната си ръка парчето пощенска картичка, което беше взел от Мендел.

— Пропускал ли е дати? Отсъствувал ли е за дълго време?

— Зимата идваше по-рядко. Януари изобщо не се появяваше, нито февруари. Нали ти казах.

Мендел все още държеше петдесетте лири в ръката си. Хвърли ги в скута на Скар.

— Не се мисли за късметлия. Не искам да съм на твое място и за десет пъти повече. Пак ще се видим.

Мистър Скар изглеждаше притеснен.

— Не съм доносник — каза той, — но не искам да се набърквам в нищо, нали разбираш. Особено ако може да пострада нашата стара Англия, нали така, шефе?

— Я си затваряй устата — каза Мендел.

Беше уморен. Взе обратно пощенската картичка, излезе от колата и се запъти към болницата.

Там нямаше никакви новини. Смайли все още беше в безсъзнание. Криминалният отдел беше уведомен. За Мендел щеше да е по-добре да остави името и адреса си и да се прибере. От болницата щяха да му позвънят веднага щом имаше новини. След дълги препирни със сестрата Мендел се сдоби с ключа от колата на Смайли.

Мичъм, помисли си той, изобщо не ставаше за живот.