Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джордж Смайли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Call for the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Джон льо Каре. Събуждане за мъртвеца

За първи път публикувана през 1961 г. от Виктор Голанц, Лтд, Лондон

Първо издание в България 1990 г. от „Делфин прес“

Печат: „Понтика принт“, Бургас

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 15
Последното действие

Салонът на театър Шеридан, където се играеше Едуард II в три действия, бе пълен. Гилам и Мендел седяха в края на балкона, който беше във формата на широко „U“, обърнато към сцената. Левият му край откриваше гледка към задните редове, които иначе оставаха скрити. Едно празно място отделяше Гилам от компания студенти, които очакваха с вълнение вдигането на завесата.

Двамата гледаха замислено надолу към неспокойното море от движещи се глави и размахвани програми, полюшващи се внезапно, когато закъснелите заемаха местата си. Гледката напомняше на Гилам ориенталски танц, при който незначителните жестове на ръце и нозе оживяваха неподвижното тяло. От време на време хвърляше поглед към задните редове на партера, но все още нямаше помен от Елза Фенън или нейния гост.

Точно в края на увертюрата той отново погледна към двете свободни места на задния ред и сърцето му подскочи, когато видя дребничката фигура на Елза Фенън да седи изправена и неподвижна, втренчила се напред към залата като дете, което се учи на добро поведение. Мястото от дясната й страна, по-близо до пътеката, беше все още празно.

 

 

Отвън на улицата такситата спираха набързо пред входа на театъра и един значителен брой от техните солидни и не дотам солидни клиенти даваха щедри бакшиши на шофьорите и прекарваха пет минути в търсене на билетите си. Таксито на Смайли подмина театъра и го стовари пред хотел Кларендън, където той се отправи незабавно към ресторанта и бара на долния етаж.

— Очаквам да ме потърсят по телефона всеки момент — каза той. — Името ми е Савидж. Ще ми се обадите, нали?

Барманът се обърна и каза нещо на момичето до телефона.

— И едно малко уиски със сода, моля. Ще пийнете ли и вие едно?

— Благодаря, сър, но никога не посягам към алкохол.

 

 

Завесата се вдигна и откри полузатъмнената сцена; Гилам, който се взираше към задната част на салона, се опита без особен успех да се пребори с внезапната тъмнина. Постепенно очите му свикнаха със слабата светлина, идваща от аварийните лампи и гой успя да различи Елза в полумрака; мястото до нея беше още празно.

Между последния ред и пътеката, която минаваше покрай задната част на салона, имаше само една ниска преграда, а зад нея се намираха няколко врати, които извеждаха към фоайето, бара и гардероба. За кратък миг една от тези врати се отвори и лъч светлина попадна като по план върху Елза Фенън, отрязвайки като с черта едната страна на лицето й, за да направи вдлъбнатините по него контрастно черни. Тя леко наклони глава, сякаш се ослушваше да чуе нещо зад себе си, понечи да се надигне на мястото си, после отново се отпусна, подлъгана, и възстанови предишната си поза.

Гилам почувствува докосването на Мендел, обърна се и видя слабоватото му лице да се протяга напред, с поглед зад него. Проследи погледа на Мендел и се взря надолу в кладенеца на театъра, където висока фигура бавно се промъкваше към задните редове; фигурата беше впечатляваща и принадлежеше на човек, изправен и симпатичен, над чието чело се поклащаше кичур черна коса. В него бе вперил онемял поглед Мендел, в този елегантен исполин, който накуцваше по пътеката между редовете. Той излъчваше нещо различно, нещо възпиращо и тревожно. Гилам следеше през очилата си бавното му и целенасочено придвижване, възхищаваше се от изяществото и мярата на неравномерната му походка. Открояваше се, беше човек, който се запомня, човек, който докосва акорд дълбоко в преживяното от теб, човек с дарбата на универсална фамилиарност; за Гилам той беше живата част от всички наши романтични видения — той стоеше изправен до мачтата с Джоузеф Конрад, диреше изгубената Гърция заедно с Байрон, а с Гьоте посещаваше сенките на класическите и средновековните преизподни.

В походката му, при която отмяташе здравия си крак напред, се чувствуваше предизвикателство и властност, които не оставаха незабелязани. Гилам с почуда видя как сред публиката се обръщаха глави, чиито погледи го следваха покорно.

Гилам избута Мендел и бързо излезе през резервната врата в коридора. Слезе няколко стъпала надолу и най-сетне се озова във фоайето. Касата вече бе затворила, но момичето все още се мъчеше над лист с усърдно изписани цифри, изпъстрени с поправки и изтривания.

— Извинете — каза Гилам, — но трябва да използувам телефона ви. Спешно е, моля ви!

— Шт! — размаха тя нетърпеливо молив си към него, без да вдигне поглед.

Косата й беше с миши цвят, мазната й кожа лъщеше от умората на късните нощни часове и диетата от пържени картофи. Гилам почака малко, питайки се колко време щеше да й е необходимо да намери отговора на този лабиринт от числа, който да съвпада с купчината банкноти и монети в касичката до нея.

— Слушайте — не се стърпя гой. — Аз съм офицер от полицията — горе има двама герои, които са хвърлили око на постъпленията ви тази вечер. Ще ми позволите ли да се обадя по телефона ви?

— О, боже — изпъшка тя уморено и го погледна за пръв път. Носеше очила и беше много обикновена. Не изглеждаше нито разтревожена, нито впечатлена. — По-добре да дойдат и да вземат тези гадни пари. Направо полудявам от тях. — Избута листа със сметките си настрани и отвори една странична врата, през която Гилам се вмъкна вътре.

— Не може да се нарече свястно място, нали? — каза момичето и се ухили. Гласът й носеше белезите на почти културно произношение — вероятно беше лондонска студентка, която идва тук вечер, за да изкара по нещо. Избра номера на хотел Кларендън и помоли за мистър Савидж. Почти веднага чу гласа на Смайли.

— Тук е — каза Гилам. — Бил е тук през цялото време. Сигурно си е купил допълнителен билет, защото седеше в предната част на салона. Мендел го видя да куцука по пътеката.

— Да куцука?

— Да, това не е Мундт. Това е другият, Дитер.

Смайли замълча и след малко Гилам попита:

— Джордж, там ли сте?

— Страхувам се, че ударихме на камък, Питър. Против Дитер нямаме нищо. Кажи на хората да се прибират — няма да намерят Мундт тази вечер. Първото действие свърши ли?

— Всеки момент трябва да спуснат завесата за почивка.

— Ще дойда след двадесетина минути. Не изпускайте Елза — все едно, че сте смъртта. Ако си тръгнат и се разделят, Мендел да тръгне след Дитер. За последното действие стойте във фоайето, в случай, че си тръгнат по-рано.

Гилам остави слушалката и се обърна към момичето.

— Благодаря — каза той и остави четири пенса на масата пред нея. Тя бързо ги прибра и здраво ги тикна в ръката му.

— За бога — каза тя, — не ми създавайте допълнителни неприятности.

Той излезе на улицата и каза нещо на човека в цивилни дрехи, който се разхождаше по тротоара. След това забърза назад и седна до Мендел точно когато завесата се спускаше в края на първо действие.

 

 

Елза и Дитер седяха един до друг. Разговаряха щастливо, Дитер се смееше, Елза бе жизнена, сякаш бе кукла, съживена от господаря си. Мендел ги наблюдаваше с удивление. Тя се засмя на нещо, което й каза Дитер, наведе се напред и сложи длан върху ръката му. Видя тънките й пръсти на фона на официалния му костюм, видя Дитер да скланя глава към нея и да й шепне нещо, което отново я накара да се засмее. Докато Мендел ги наблюдаваше, светлините изгаснаха и шумът от разговорите заглъхна — публиката се приготвяше за второто действие.

 

 

Смайли излезе от хотела и се запъти бавно по тротоара към театъра. Когато мислеше за това сега, стори му се съвсем логично да дойде именно Дитер, защото би било истинска лудост да се изпрати Мундт. Питаше се колко време ще мине, преди Елза и Дитер да разберат, че не я е повикал Дитер, че не Дитер е изпратил картичката по доверен куриер. Това, мислеше си той, щеше да бъде интересен момент. Единственото, за което се молеше, беше възможността за още един разговор с Елза Фенън.

Няколко минути по-късно той се шмугна тихо на празното място до Гилам. Не беше виждал Дитер много отдавна.

 

 

Не се беше променил. Същият невероятен романтик с магическата сила на шарлатанин; същата незабравима фигура, която се бе мъчила над развалините на Германия, с непреклонна целеустременост, със сатанинска енергия, мрачен и бърз като северните богове. Онази вечер в клуба Смайли беше излъгал — Дитер наистина не се побираше в никакви измерения, неговата хитрост, самоувереност, сила и мечта — всички те бяха неестествени по величина, която не можеше да бъде смалена от ограничаващото влияние на жизнения опит. Той беше човек, който действуваше в абсолютни измерения, нетолерантно и безкомпромисно.

Рояк спомени нападнаха Смайли, докато седеше в притъмнелия театър и наблюдаваше Дитер сред морето неподвижни лица, спомени за споделени опасности, за взаимно доверие, когато всеки от тях бе държал в ръцете си живота на другия… Просто за секунда Смайли се попита дали Дитер не го е видял, за секунда го обзе чувството, че усеща как очите на Дитер го наблюдават в полумрака.

Смайли стана малко преди края на второто действие; докато завесата се спускаше, бързо се отправи към страничния изход и дискретно остана да чака в коридора до звънеца за последното действие. Мендел дойде при него малко преди края на почивката, а Гилам се промъкна покрай тях, за да заеме поста си във фоайето.

— Нещо става — каза Мендел. — Започнаха да спорят. Тя изглежда уплашена. Все повтаря нещо, а той само си клати главата. Мисля, че тя е изпаднала в паника, а Дитер е разтревожен. Започна да се оглежда из театъра, сякаш е попаднал в капан — оглежда мястото и си прави планове. Погледна нагоре към вашето място.

— Няма да я остави да излезе сама — каза Смайли. — Ще изчака и ще излезе с тълпата. Няма да напуснат преди края. Сигурно мисли, че е обграден — ще заложи на това да се изскубне от нас, като я зареже внезапно сред тълпата — просто ще я пожертвува.

— Каква е нашата игра? Защо да не слезем долу и да ги арестуваме?

— Ще чакаме; още не зная за какво. Нямаме доказателства. Нито за убийство, нито за шпионаж, поне докато Мастън не направи нещо. Но помнете едно — Дитер не знае това. Ако Елза е неспокойна, а Дитер е притеснен, те ще предприемат нещо — това е сигурно. Докато те си мислят, че играта е разкрита, ще имаме шанс. Оставете ги да хукнат, да изпадат в паника, каквото и да е. Стига да предприемат нещо…

В театъра отново притъмня, но с крайчеца на окото си Смайли видя Дитер да се навежда към Елза и да й шепне нещо. С лявата си ръка държеше нейната, а цялата му поза излъчваше настойчивостта на човек, който убеждава и уверява.

Пиесата се проточваше, виковете на войниците й побъркания крал изпълваха театъра до ужасния върховен момент на грозната му смърт, когато се дочу въздишка от задните редове под тях. Дитер бе обгърнал с ръка раменете на Елза, бе прибрал гънките на тънкия й шал около врата й и я придържаше, сякаш тя бе заспало дете. Останаха така до спускането на завесата. Никой от тях не ръкопляска; Дитер се огледа за чантата на Елза, каза й нещо успокояващо и я постави в скута й. Тя кимна леко. Предупредителни барабанни удари изправиха публиката на крака за националния химн — Смайли също се изправи инстинктивно и с изненада забеляза, че Мендел е изчезнал. Дитер се надигна бавно н в това време Смайли разбра, че нещо се е случило. Елза все още седеше и макар Дитер внимателно да я подканяше да стане, тя не му отвръщаше. Имаше нещо странно в позата на тялото, в начина, по който главата й бе покиснала напред от раменете й…

Започваше последния куплет от химна, когато Смайли се втурна към вратата, хукна по коридора и надолу по стълбите към фоайето. Беше закъснял — посрещнаха го вървите тълпи зрители, които бързаха към изхода, за да хванат такси. Заоглежда се лудо в яйцата от тълпата за Дитер, но знаеше, че е безсмислено, че Дитер бе направил това, което сам гой би направил — бе избрал един от аварийните изходи, които извеждаха към улицата и към безопасността. Доста време му беше необходимо, за да провре обемистото си тяло към входа за партера. Като се извиваше натам и насам, за да се промъкне между идващите насреща му хора, той зърна в края на тълпата Гилам, който безнадеждно се оглеждаше за Елза и Дитер. Извика му и Гилам бързо се обърна.

Като продължаваше да работа с Смайли най-сетне се добра до ниската преграда и можеше да види как Елза Фенън веди неподвижно, докато около нея имаше прави мъже, а жените търсеха своите мина и чанти. Тогава чу пясъкът. Беше внезапен, кратък и изразяваше единствено ужас и отвращение. Едно момиче стоеше ла пътеката и гледаше Елза. То беше младо и хубаво, пръстите на дясната й ръка закриваха устата й, лицето й беше смъртнобледо. Баща й, висок и бял като платно, стоеше зад нея. Той бързо я сграбчи за раменете и я издърпа назад, щом забеляза ужасното нещо пред себе си.

Шалът на Елза се беше свлякъл от раменете й и главата й беше клюмнала на гърдите. Смайли се оказа прав. „Оставете ги да хукнат, да изпадат в паника, каквото и да е… стига да предприемат нещо…“ И те го предприеха — прекършеното, злощастно тяло беше свидетелството за тяхната паника.

— Извикайте полицията, Питър. Аз се прибирам. Не ме намесвайте в това, ако успеете. Знаете къде да ме намерите. — Кимна, сякаш на себе си: — Прибирам се.

 

 

Имаше мъгла и валеше ситен дъжд, когато Мендел бързо прекоси Фулъм Палъс Роуд, втурвайки се по следите на Дитер. Фарове на коли внезапно изникнаха от мъглата на десетина метра от него; шумът от моторите им беше неистов и нервен, защото те се движеха по несигурен път.

Нямаше друг избор, освен да следва Дитер по петите, да не изостава повече от десетина крачки зад него. Кръчмите и кината бяха затворили, но кафенетата и танцовите клубове още привличаха шумни групи, които се тълпяха по тротоарите. Докато Дитер куцукаше пред него, Мендел се ориентираше за движението му по уличните лампи — виждаше се как силуетът му внезапно се очертава ясно всеки път, когато попаднеше под следващия конусообразен лъч на светлината им.

Дитер се движеше бързо въпреки недъга си. С увеличаването размера на крачките му той се проявяваше още повече и изглеждаше, че изхвърля левия си крак напред с внезапно усилие на широките си рамене.

По лицето на Мендел имаше изписано странно изражение — не на омраза или желязна цел, а на неприкрито отвращение. За него нещата от професията на Дитер не означаваха нищо. В своята плячка той виждаше само низостта на престъпника, страхливостта на човек, който плащаше на други да убиват вместо него. Когато Дитер внимателно се отдели от публиката и се запромъква към страничния изход, Мендел видя това, което чакаше — потайното деяние на обикновения престъпник. Това беше нещо, което бе очаквал и от което разбираше. За Мендел съществуваше само един клас престъпници, от джебчията и крадеца до оня, който със замах нарушаваше законите на някоя компания — те всички се поставяха извън закона и неговото неприятно, но необходимо призвание беше да ги вкара в затвора. Този тук се различаваше от тях единствено по това, че беше германец.

Мъглата се сгъсти и пожълтя. И двамата бяха без връхни палта. Мендел се попита какво ли правеше сега мисис Фенън. Гилам щеше да се погрижи за нея. Тя дори не погледна към Дитер, когато той се измъкна. Странна жена беше тя — само кожа и кости и добри дела, ако човек съди по вида й. Сигурно я кара само на хляб и пастет.

Дитер зави внезапно по една пресечка надясно, а после по друга наляво. Вървяха вече час, а той не показваше признаци за забавяне на темпото. Улицата изглеждаше празна — със сигурност до слуха на Мендел не достигаха други стъпки, освен техните, кратки и отчетливи, отеквайки глухо в мъглата. Намираха се в малка уличка с викториански къщи с набързо издокарани фасади а ла „Риджънси“, с тежки порти и падащи прозорци. Според Мендел бяха някъде край Фулъм Бродуей, може би от другата му страна, по-близо до Кингс Роуд. Темпото на Дитер беше все така ускорено, все още изкривената сянка се провираше напред в мъглата, уверена в пътя си и непоколебима в целеустремеността си.

Наближиха някакъв главен път и Мендел отново чу жаловития вой на автомобилното движение, което бе почти спряло поради мъглата. Тогава някъде над тях се появи жълта улична лампа, чиято светлина се очертаваше ясно като халото на зимно слънце. Дитер се поколеба за миг на тротоара, а след това рисковано се впусна между ужасното движение на колите, които изникваха изневиделица, прекоси улицата и веднага се шмугна в една от безбройните пресечки, водещи, в това Мендел беше уверен, надолу към реката.

Мендел беше мокър до кости, а ситният дъжд продължаваше да се стича по лицето му. Трябваше вече да са близо до реката; стори му се, че надушва миризмата на катран и кокс, че усеща коварния хлад на черната вода. Просто за миг си помисли, че Дитер е изчезнал. Ускори крачките си, нас малко да се спъне в бордюра, отново продължи напред и съзря пред себе си парапета на брега. Видя желязна порта в перилата, леко открехната, към която водеха няколко стъпала. Застана в очертанията й и погледна надолу към водата. Там имаше здрав дървен мост и Мендел чу неравните стъпки на скрития от мъглата Дитер да отекват, необяснимо защо, към водата. Мендел изчака, а след това, тихо и предпазливо, се спусна надолу по моста. Конструкцията му беше стабилна, със здрави чамови перила от двете страни. Сигурно е построен отдавна, помисли си Мендел. Долният край на моста бе съединен с дълъг сал от дъски и варели. Три големи лодки, пригодени за живеене, се полюшваха във водата.

Мендел безшумно се прокрадна на сала, преглеждайки всяка от лодките. Две от тях бяха една до друга, съединени с дъска. Третата бе закотвена на десетина метра от тях, а в предната й кабина имаше светлина. Мендел се върна на брега и внимателно затвори металната врата зад себе си.

Закрачи надолу по пътя, като все още не можеше да се ориентира. След около пет минути тротоарът внезапно зави надясно и той почувствува, че започна да се изкачва нагоре. Разбра, че се намира на мост. Светна със запалката си и дългият й пламък се отрази в каменната стена отдясно. Размаха запалката напред-назад и най-накрая попадна на изцапана метална табелка с надпис: „Батър-си Бридж“. Върна се при металната порта и остана за миг до нея, опитвайки да се ориентира след това, което бе узнал.

Някъде над него, вдясно, мъглата криеше четирите масивни комина на електроцентралата във Фулъм. Отляво беше Чейни Уок с наредените покрай нея малки и накипрени лодки, които стигаха до Батърси Бридж. В момента той се намираше точно на мястото, което делеше богатството от нищетата — където Чейни Уок се среща с Лотс Роуд, една от най-грозните улици на Лондон. Южният край на тази улица се състои от огромни складове, пристанчета и работилници, а северната й част представлява непрекъсната редица от опушени къщурки, типични за крайните улици на Фулъм.

Именно в сянката на четирите комина, може би на около двадесетина метра от пристана на Чейни Уок, Дитер Фрай бе намерил убежище. Да, Мендел вече се досещаше. То беше само на сто и петдесет метра по-нагоре от мястото, откъдето извадиха тленните останки на мистър Адам Скар от скъперническите ръце на Темза.