Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца (16)

ГЛАВА 16
Ехо в мъглата

Когато телефонът на Смайли иззвъня, отдавна вече беше минало полунощ. Той се надигна от креслото си пред газовата камина и се запъти нагоре към спалнята, като с дясната си ръка се държеше здраво за парапета. Сигурно беше Питър, а може би и полицията и навярно трябваше да направи изявление. А може би и от вестниците. Убийството беше станало точно навреме, за да влезе в днешните вестници и, слава богу, малко късно, за да го съобщят в последните новини по радиото. Какви ли щяха да са заглавията? „Убиец-маниак в театъра?“, „Смъртоносната хватка“? Ненавиждаше вестниците, както ненавиждаше рекламата и телевизията, ненавиждаше средствата за информация — този безмилостен белег на двадесетия век. Всичко, от което се възхищаваше и което обичаше, беше продукт на силното индивидуално начало. Затова сега ненавиждаше Дитер, ненавиждаше го още по-силно отпреди заради това, че се явяваше представител на едно — на легендарното безочие да отречеш индивида заради масите. Нима някога масовите философии са допринесли полза или мъдрост? За Дитер човешкият живот не представляваше нищо — той мечтаеше само за армии от безлики хора, поставени под един общ знаменател; искаше да оформи света така, сякаш беше дръвче — изрязваше онова, което разваляше правилната му форма; за тази цел използуваше бездушни роботи като Мундт. Мундт беше безлик като армията на Дитер

— обучен убиец от котилото на най-изпечените убийци.

Вдигна слушалката и си каза номера. Беше Мендел.

— Къде се намирате?

— На речния бряг в Челси. Има една кръчма на Лотс Роуд, нарича се „Дъ Балуун“^[1]. Съдържателят ми е приятел. Събудих го… Слушайте, приятелчето на Елза Фенън се излежава в една лодка край мелницата в Челси. Истинско чудо е в мъглата. Сигурно се движи по четмото на слепите.

— Кой?

— Приятелят й, дето я придружаваше в театъра. Събудете се, мистър Смайли. Да не сте си глътнали граматиката?

— Проследили сте Дитер?

— Разбира се. Нали така поръчахте на мистър Гилам? Той трябваше да следи жената, а аз мъжа… Между другото, как се справи мистър Гилам? Къде отиде Елза?

— Никъде не е отишла. Беше мъртва, когато Дитер си тръгна. Мендел, чувате ли ме? Вижте, за бога, как да ви открия? Къде е това място? Полицията знае ли го?

— Знаят го. Кажете им, че е в лодка, пригодена за живеене, която се нарича „Сансет Хейвън“. Закотвена е откъм източната страна на Сенън Уорф, между мелниците и електроцентралата във Фулъм. Те знаят… Само че мъглата е много гъста, извънредно много.

— Къде да се срещнем с вас?

— Слезте направо до реката. Ще ви посрещна където Батърси Бридж излиза на северния бряг.

— Идвам веднага, веднага щом се обадя на Гилам.

Някъде из къщата си държеше пистолет и за момент му мина през ума да го потърси. После му се стори безсмислено. Освен това, мрачно си помисли той, ако се наложеше да го използува, около това щеше да се вдигне страхотна олелия. Позвъни на Гилам в апартамента му и предаде думите на Мендел.

— И освен това, Питър, трябва да поставят под наблюдение всички пристанища и летища; организирайте специално наблюдение на движението по реката, особено към морето. Те знаят как става това.

Облече един стар шлифер, сложи си чифт дебели кожени ръкавици и бързо се шмугна в мъглата.

Мендел го чакаше на моста. Кимнаха си един на друг и Мендел бързо го поведе покрай брега, придържайки се към стената край реката, за да избегнат крайпътните дървета. Внезапно Мендел спря и предупредително сграбчи Смайли за ръката. Замряха и се заслушаха. Тогава го чу и Смайли — глухото кънтене на стъпки по дървен под, неравномерно като походката на хром човек. Чуха скърцането на метална врата, тракането й при затварянето, после отново стъпките, този път по-твърди по тротоара — те долитаха по-силно, приближаваха се към тях. Никой не помръдна. По-силни, по-близки, после се разколебаха и спряха. Смайли задържа дъха си, като същевременно отчаяно се опитваше да види още поне метър по-надалеч в мъглата, да зърне чакащата ги фигура, за която знаеше, че е там.

Тогава внезапно връхлетя, втурвайки се като огромен див звяр, промуши се между тях, помитайки ги като деца и хукна, потъна в мъглата, а неравното ехо от стъпките му заглъхваше в далечината. Обърнаха се и затичаха след него, Мендел отпред, зад него Смайли напрягаше всичките си сили, а съзнанието му беше изпълнено от образа на Дитер с пистолет в ръка, който връхлита върху тях от нощната мъгла. Пред него сянката на Мендел неочаквано свърна надясно и Смайли сляпо го последва. Изведнъж ритъмът се промени и премина в шум от битка. Смайли се втурна напред, чу непогрешимия звук от удар с тежко оръжие по човешки череп и тогава налетя на тях — видя Мендел на земята, а Дитер да се навежда над него, вдигайки ръка да го удари отново с масивната дръжка на автоматичен пистолет.

Смайли беше останал без дъх. Гърдите му изгаряха от горчивата, воняща мъгла, устата му беше гореща и пресъхнала, изпълнена с вкус като на кръв. Някак си успя да поеме дъх и да извика отчаяно:

— Дитер!

Фрай го изгледа, кимна и изрече:

— Сервус, Джордж — и го удари здраво и жестоко с пистолета. Изправи се бавно с насочено надолу оръжие, което бе обхванал с две ръце, за да се прицели.

Смайли се втурна върху му сляпо, забравяйки и малкото умения, които някога бе притежавал и като замахна с късите си ръце, нанесе удар с отворени длани. Главата му опря в гърдите на Дитер и той натисна напред, налагайки го по гърба и отстрани. Беше полудял и, откривайки в себе си енергията на лудостта, започна да притиска Дитер назад до перилата на моста, докато Дитер, изгубил равновесие и затруднен от куция си крак, се поддаде на натиска. Смайли знаеше, че Дитер го удря, но решаващ удар не последва. Смайли крещеше: „Свиня! Свиня!“ и докато Дитер продължаваше да отстъпва, Смайли усети ръцете си свободни и още веднъж замахна към лицето му със своя непохватен, детински удар. Дитер се беше провесил назад и Смайли зърна оголената крива на гърлото и брадичката му, когато с цялата си сила замахна с отворената си ръка нагоре. Пръстите му се сключиха върху челюстта и устата на Дитер и той натискаше все повече и повече. Ръцете на Дитер бяха върху гърлото на Смайли, но изведнъж те се заловиха за яката му, за да се захване за нещо, понеже бавно се огъваше назад. Смайли го удряше лудешки по ръцете и изведнъж вече никой не го държеше, а Дитер потъваше, потъваше във виещата се мъгла под моста и настана тишина. Никакъв вик, никакъв плясък. Нямаше го; принесен като човешка жертва на лондонската мъгла и на мръсночерната река, течаща под нейните талази.

Смайли се надвеси над моста; главата му туптеше бясно, от носа му течеше кръв, пръстите на дясната ръка си ги усещаше като счупени и безполезни. Ръкавиците му бяха изчезнали. Втренчи се надолу в мъглата, но не видя нищо.

— Дитер! — извика той в отчаянието си. — Дитер!

Извика отново, но почувствува, че ще се задави, а в очите му избиха сълзи. „О, господи, какво направих, боже, Дитер, защо не ме спря, защо не ме удари с пистолета, защо не стреля?“ Закри лице с юмруци и усети соления вкус на кръв, примесен със солта на сълзите си. Облегна се на парапета и заплака като дете. Някъде под него един хром човек се бореше с мръсната вода, изгубен и изтощен, предавайки се най-накрая пред вонящата чернота, която го улавяше и повличаше надолу.

 

 

Събуди се и видя Питър Гилам да седи на леглото му и да налива чай.

— А, Джордж. Добре дошъл у дома си. Вече е два следобед.

— Ами тази сутрин…?

— Тази сутрин, драги момко, си пеехте коледни песнички на Батърси Бридж заедно с другаря Мендел.

— Как е той… имам предвид Мендел?

— Заслужено засрамен от себе си. Бързо се възстановява.

— А Дитер?

— Мъртъв.

Гилам му подаде чаша чай и няколко бадемови бисквити от Фортнъмс.

— Откога сте тук, Питър?

— Ами тук се озовахме след серия тактически обходи, така да се каже. Първо отскочихме до болницата в Челен, където облизаха раните ви и ви напомниха с доста голяма доза успокоителни. След това дотичахме тук и ви сложих да си легнете. Пълно отвращение. После повъртях малко шайбата на телефона, след което пообиколих с един шиш, на който набучвах търкалящите се боклуци. От време на време ви мятах по едно око. Бяхте едновременно като Купидон и Психея. Или хъркахте като заклан, или рецитирахте Уебстър.

— Господи.

— Мисля, че беше от „Херцогинята от Малфи“ — „Помолих ви, когато бях ума си аз загубила, приятеля ми най-скъп да погубите и вие сте го сторили!“ Страхотни глупости, Джордж, поне аз така мисля.

— Как ни намери полицията — Мендел и мен?

— Джордж, може и да не го знаете, но бълвахте такива обиди към Дитер, сякаш…

— Да, разбира се. Вие сте чул.

— Ние чухме.

— Ами Мастън? Какво казва Мастън за това?

— Струва ми се, че иска да ви види. Обади ми се да ви предам да го посетите веднага щом се пооправите. Не го зная какво мисли за това. Предполагам, че нищо.

— Какво искате да кажете? Гилам наля 6ще чай.

— Напрегнете си малко мозъка, Джордж. И тримата герои от тази малка приказка ги изядоха мечките. През последните шест месеца не е изтичала никаква секретна информация. Да не би наистина да допускате, че Мастън ще седне да се занимава с подробности? Да не си мислите, че той гори от желание да разкрие на Форин Офис добрите новини и да признае, че единственият ни начин за залавяне на шпиони е когато се препънем в труповете им?

На входната врата се позвъни и Гилам слезе долу да отвори. Смайли се разтревожи малко, когато го чу да въвежда посетителя в коридора, а сетне неясния шум от гласове и стъпките нагоре по стълбите. На вратата се почука и влезе Мастън. Носеше един нелепо голям букет и изглеждаше така, сякаш току-що идва от градинско увеселение. Смайли се сети, че е петък — сигурно този уикенд отиваше до Хенли. Устата му бе разтегната в усмивка. Навярно се е хилел през цялото време, докато се е качвал по стълбите.

— Е, Джордж, отново на бойното поле!

— Да, боя се, че е вярно. Още една злополука.

Приседна на ръба на леглото и се наведе, като се подпря на едната си ръка от другата страна на краката на Смайли.

След кратка пауза каза:

— Получихте ли писмото ми, Джордж?

— Да.

Нова пауза.

— Говори се за нова секция в Отдела, Джордж. Ние (т.е. вашият отдел) сме на мнение, че трябва да се отдели повече внимание на техническите нововъведения, особено на приложението на спътниковия шпионаж. С удовлетворение мога да кажа, че такова е мнението и на Министерството. Гилам прие да стане съветник по пълномощията. Питам се дали бихте поели секцията. Да я ръководите. Разбира се, всичко ще стане със съответното повишение и възможността да продължите Службата си след пенсионна възраст. Имам пълната подкрепа на нашите хора от личния състав.

— Благодаря ви. Ще имам ли възможност да поразмисля малко?

— Разбира се, разбира се — Мастън изглеждаше леко объркан. — Кога ще ме уведомите? Сигурно ще се наложи да се вземат нови хора и възниква въпросът за място… Помислете през уикенда и ми се обадете в понеделник. Министърът беше изключително склонен вие да…

— Да, ще ви се обадя. Много сте любезен.

— Моля ви се, няма нищо. Освен това аз съм само Съветник. Това фактически е вътрешно решение. Аз просто нося добрите новини, Джордж. Нали съм свикнал да бъда момче-вестоносец.

Мастън изгледа Смайли втренчено за момент, поколеба се, а после каза:

— Запознах министрите със случая… доколкото е необходимо. Разисквахме какво трябва да се предприеме. Министърът на вътрешните работи също беше там.

— Кога стана това?

— Тази сутрин. Повдигнаха се някои много сериозни въпроси. Обсъдихме изпращането на протест пред източногерманците и заповед за екстрадиране на този Мундт.

— Но ние не признаваме Източна Германия.

— Точно така. В това е проблемът. Възможно е обаче да се изпрати протест чрез посредник.

— Като Русия?

— Като Русия. В случая обаче се появиха фактори, които натежават против тази идея. Изрази се мнението, че гласността, каквато и форма да приеме, в крайна сметка ще рекушира срещу националните интереси. И без това у нас се ширят силни настроения срещу превъоражаването на Западна Германия. Изрази се също така и мнението, че каквото и да е доказателство за немска шпионска дейност във Великобритания — независимо дали е подстрекавана от руснаците или не, — може да засили тези настроения. Всъщност, както знаете, не разполагаме с конкретни доказателства, че Фрай е работел за руснаците. Пред обществеността нещата спокойно могат да бъдат представени така, като че ли той е работил за своя сметка или за обединена Германия.

— Разбирам.

— Изобщо до този момент фактите са известни на много малко хора. Това е много добре. От името на полицията Министърът на вътрешните работи пое ангажимента да ги накара да омаловажат случая колкото се може повече… Я ми кажете нещо за този Мендел? Може ли да се разчита на него?

В този момент Смайли възненавидя Мендел.

— Да — отвърна той. Мастън стана на крака.

— Добре — каза той — добре. Е, аз трябва да вървя. Имате ли нужда от нещо, нещо да направя за вас?

— Не, благодаря. Гилам прекрасно се грижи за мен.

Мастън стигна до вратата.

— Е, всичко хубаво, Джордж. Приемете работата, ако можете.

Изрече го набързо, с приглушен глас и с приятна, разтеглена усмивка, сякаш това бе от жизненоважно значение за него.

— Благодаря за цветята — каза Смайли.

Дитер беше мъртъв, той го беше убил. Счупените пръсти на дясната му ръка, схванатото тяло и подлудяващото главоболие, погнусата от вината — всичко го доказваше. А Дитер му се бе оставил^ не бе натиснал спусъка, бе си припомнил приятелството им, докато Смайли не го направи. Биха се в облак, в надигащите се изпарения от реката, на поляната в гора извън времето — срещнаха се, двама приятели се събраха отново, за да се бият като зверове. Бяха дошли от различните полукълба на нощта, от различни светове на идеи и поведение. Дитер — жизнерадостен и абсолютен, — се бе борил да съгради цивилизация. Смайли, рационален и предпазлив, се бе борил за предотврати това. „О, господи — каза Смайли на глас, — кой тогава е джентълменът…?“

Стана с мъка от леглото и започна да се облича. На крака се почувствува по-добре.