Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца (6)

ГЛАВА 6
Чай и съчувствие

Дъждът все още продължаваше, когато пристигна. Мендел беше в градината, а на главата си имаше най-невероятната шапка, която Смайли беше виждал някога. Тя беше започнала живота си като шапка от австралийската армия, но сега огромната й периферия висеше от всички страни и тя напомняше единствено на висока гъба. Мендел се беше надвесил със замислен вид над един дънер, а във вдигнатата му жилеста десница се мъдреше покорно брадва със зловещ вид.

Хвърли за миг остър поглед към Смайли, а след това, когато протегна ръка към него, по лицето му бавно се разля усмивка.

— Проблеми — каза Мендел.

— Проблеми.

Смайли го последва по пътеката към къщата. Домът беше с типичен крайградски вид и изглеждаше удобен.

— Не съм запалил огъня в дневната — току-що се върнах. Какво ще кажете да пийнем по чаша чай в кухнята?

Влязоха в кухнята. Смайли с удивление забеляза изключителната чистота и почти женската спретнатост на всичко наоколо. Само полицейският календар на стената разваляше илюзията. Докато Мендел се занимаваше с чайници, чаши и чинийки, Смайли разказа с равнодушен тон за случилото се на Байуотър Стрийт. След като свърши, Мендел дълго го гледа в мълчание.

— Но защо ще ви кани вътре? Смайли премигна и леко порозовя.

— И аз се питам. За момент това ме разколеба. Цял късмет беше, че носех този пакет.

Отпи от чая си.

— Макар че не вярвам пакетът да го е измамил. Възможно е, само че се съмнявам. При това много силно се съмнявам.

— Че не е бил измамен ли?

— На негово място аз не бих се измамил. Някакво човече с „Форд“ разнася пакети с пране. Кой може да съм бил аз? Освен това първо питам за Смайли, а след това не искам да се видя с него — не може да не му се е сторило доста странно.

— Но какво е целял? Какво е щял да прави с вас? За кого ви е взел?

— Точно там е работата, точно там е цялата работа. Мисля, че е чакал мен, но, разбира се, не е допускал, че ще звъня на вратата. Това го разколебава. Мисля, че е искал да ме убие. Затова ме кани вътре — разпознал ме е, но не е бил много сигурен, навярно е разполагал само с моя снимка.

Мендел го изгледа мълчаливо.

— Боже господи — каза той.

— Да предположим — продължи Смайли, — че съм прав изцяло. Да предположим, че Фенън е бил убит снощи и че тази сутрин аз почти съм го разкрил. За разлика от вашия занаят, в моя не стават убийства всеки ден.

— Какво искате да кажете?

— Не зная. Просто не зная. Дали ще може, преди да продължим нататък, да се обадите да проверят номерата на тези коли? Бяха паркирани на Байуотър Стрийт тази сутрин.

— Вие защо не го направите?

Смайли го изгледа озадачено за секунда. После се сети, че не е споменавал за оставката си.

— Извинявайте. Не съм ви казал, нали? Тази сутрин си връчих оставката. Успях да го направя, преди да ме изгонят. Така че сега съм свободен като птичка и мога да правя каквото си искам. Само че не съм чувал някой да иска на назначи птичка на работа.

Мендел взе листчето с номерата и излезе в коридора, за да телефонира. Върна се след малко.

— Ще ни се обадят след час — каза той. — Я елате да ви разведа из владенията си. Разбирате ли нещо от пчели?

— Съвсем малко. В Оксфорд ми беше бръмнала някаква муха да се занимавам с естествознание.

Искаше му се да разкаже на Мендел как се бе борил с гьотевите метаморфози на растения и животни с надеждата да открие, както Фауст, „кое крепи света в най-съкровената му точка“. Искаше му се да обясни защо е невъзможно да се проумее Европа от деветнадесети век без работни познания за естествените науки; почувствува в себе си прилив на сериозни мисли и скришом установи, че това се дължи на преумората от борбата с днешните събития, че се намира в състояние на нервно напрежение. Дланите на ръцете му бяха влажни.

Мендел го изведе през задната врата — три спретнати кошера стояха пред ниската тухлена стена, която ограждаше края на градината. Мендел заговори, докато стояха под ситния дъждец:

— Винаги ми се е искало да отглеждам пчели, да разбера какво толкова има в тях. Чел съм много по въпроса — мога да ви кажа, че направо ме е хващал страх. Опасни човечета са.

Кимна два-три пъти в потвърждение на казаното и Смайли го изгледа с любопитство. Лицето му беше слабо, но мускулесто, изражението — напълно непредразполагащо към общуване; стоманеносивата му коса бе подстригана късо и стърчеше почти като игли на таралеж. Изглеждаше съвсем безразличен към лошото време, както и времето към него. Смайли знаеше прекрасно какъв живот е останал зад гърба на Мендел, беше виждал в полицаи по света същата обветрена кожа, същите запаси от търпение, горчивина и яд. Можеше да си представи дългите, безплодни часове наблюдение във всякакво време, чакането на някого, който можеше и да не дойде… или да дойде и замине прекалено бързо. Знаеше също така колко много Мендел и другите като него зависеха от милостта на други — от техните капризи или наглост, нервност или променливост, от спорадично проявени мъдрост и съчувствие. Знаеше как интелигентни мъже се пречупват под глупостта на стоящите над тях, как седмици търпеливо извършвана денонощна работа може да се заличи само с едно махване на такава ръка.

Мендел го заведе по неугледната пътечка, застлана с камъни, до кошерите и, все още без да обръща внимание на дъжда, започна да разглобява един от тях на части, да показва и обяснява. Говореше на пресекулки, с доста продължителни паузи между думите си, допълвайки казаното прецизно и бавно с движенията на тънките си пръсти.

Най-сетне отново се прибраха вътре и Мендел му показа двете стаи на приземния етаж. Гостната беше цялата в цветя — цветя по пердетата и килима, карета с цветя по мебелите. В малък шкаф в ъгъла имаше няколко бирени халби и чифт великолепни пистолети до купа от състезания по стрелба.

Смайли го последва на горния етаж. Откъм печката на стълбищната площадка се носеше миризма на парафин, а от казанчето на тоалетната долиташе шум на течаща вода.

Мендел му показа собствената си спалня.

— Стаята за брачната нощ. Леглото го купих за една лира от разпродажба. С матрак. Направо да се чудиш какви неща можеш да намериш без пари. Килимите пък са от „Куийн Елизабет“. На кораба ги подменят всяка година. Намерих ги в един магазин в Уотфърд.

Смайли стоеше в очертанията на вратата и се чувствуваше доста смутен. Мендел се обърна и мина покрай него, за да отвори другата спалня.

— А това е вашата стая. Ако я искате. — Обърна се към Смайли. — На ваше място не бих се върнал да спя вкъщи. Никой не може да е сигурен, нали? Освен това тук ще спите по-добре. Въздухът е по-добър.

Смайли понечи да се противопостави.

— Ваша работа. Правете каквото… — Мендел се навъси в смущението си. — Честно казано, не разбирам от работата ви повече, отколкото вие разбирате тази на полицията. Правете каквото знаете. Доколкото вече разбрах, можете да се грижите за себе си.

Отново слязоха долу. Мендел бе запалил газта в гостната.

— Е, добре, но поне ми позволете да ви поканя на вечеря — каза Смайли.

Телефонът в коридора иззвъня. Обаждаше се секретарката на Мендел със сведения за колите.

Мендел се върна и подаде на Смайли списък със седем имена и адреса. Четири от тях можеха да се отхвърлят, защото хората живееха на Байуотър Стрийт. Оставаха три — кола, наета от фирмата „Адам Скар и синове“ в Батърси, товарен фургон, притежание на Севърн Тайл Кампъни от Истборн, а третата бе специално записана като собственост на панамския посланик.

— Пратих човек да провери панамския въпрос. Няма да има никакъв проблем там

— в посолството разполагат само с три коли.

— Батърси не е далеч — продължи Мендел. — Можем да отскочим дотам с колата ви.

— Разбира се, разбира се — бързо се съгласи Смайли. — Можем да вечеряме в Кенсингтън. Ще запазя маса в Онтршат.

Часът беше четири. Поседяха още малко, като говореха ту за пчели, ту за домашни грижи — Мендел беше съвсем спокоен, а Смайли все още не се бе отърсил от притеснението и неловкостта — опитваше се да налучка начина да разговаря и внимаваше да не оставя впечатление на хитрец. Досещаше се какво би казала Ан за Мендел. Щеше да го хареса, да го възприеме като личност, щеше да намери специален глас и гримаси, за да го имитира, щеше да го превърне в истинска история, която да се вплете в техния живот и да престане да е тайна: „Мили, кой ще допусне, че той може да е толкова голям сладур. Последният човек, за когото ще предположа, че може да ми каже откъде да купя евтина риба. И каква сладка къщурка — никакъв проблем — сигурно знае, че онези бирени халби са ужасно шик, а на него никак не му пука. Мисля, че е страхотен. Мили, покани го на вечеря. Трябва да го направиш. Не за да му се подиграваме, а защото е сладур.“ Разбира се, той не би го поканил, но Ан би била доволна — щеше да е намерила начин да го хареса. И след като го направеше, щеше да го забрави.

Точно от това имаше нужда Смайли — начин да хареса Мендел. Не беше така бърз като Ан в тези неща. Но Ан си беше Ан — веднъж тя насмалко наистина да убие един свой братовчед, завършил в Итън, защото бе пил червено вино с риба, но ако Мендел запалеше лула, докато тя беше заета със своята палачинка, това едва ли би й направило впечатление.

Мендел направи още чай, който те изпиха. Към пет и четвърт поеха към Батърси в колата на Смайли. По пътя Мендел купи вечерен вестник. Четеше го трудно, използувайки светлината от уличните лампи. След няколко минути се обади с неочаквана злоба:

— Зелки. Мръсни зелки. Боже, колко ги мразя!

— Зелки?

— Зелки. Джерита. Дойчовци. Мръсни германци. И петаче няма да дам за цялата им пасмина. Кръвожадни и гадни овце. Отново се нахвърлят срещу евреите. А за нас да не говорим. Съборихме ги, пак ги вдигнахме. Прощаваме и забравяме. Защо трябва да забравяме, не мога да разбера? Да забравим грабежите, убийствата и изнасилванията, само защото са ги вършили милиони? Боже, ами че когато някое банково чиновниче свие половин лира, цялата градска поиция се мята отгоре му. Но щом става дума за Круп и цялата тази банда — о, не. Господи, ако бях евреин в Германия, щях… Смайли изведнъж се разсъни:

— Какво щяхте да направите? Какво щяхте да направите, Мендел?

— О, предполагам, че щях да си седя да задника и да кротувам. Сега всичко е статистика и политика. Не е разумно да им даваме водородни бомби, значи това е политика. А янките какво са? Милиони шибани евреи в Америка. И какво правят те? Проклети да са всички — дават още бомби на зелките. Всички сега сме приятелчета и затова заедно ще хвръкнем във въздуха.

Мендел трепереше от ярост, а Смайли замълча, замисляйки се за Елза Фенън.

— Какъв е отговорът? — попита той, просто за да каже нещо.

— Един господ знае — ядно отвърна Мендел.

Завиха по Батърси Бридж Роуд и спряха до един полицай на тротоара. Мендел извади полицейската си карта.

— Гаражът на Скар ли? Ами това едва ли може да се нарече гараж, сър, това е просто един двор. Занимава се най-вече с метални отпадъци и с препродажба на стари коли. Ако на един не му харесат, ще харесат на друг — така казва Адам. Трябва да се спуснете по Принс ъв Уелс Драйв, докато стигнете до болницата. Ще го видите там, натикан е между два панелни блока. Мястото е разорано от бомби. Старият Адам го застла със сгур и оттогава никой не го е мърдал оттам.

— Знаете доста за него — отбеляза Мендел.

— Как няма да знам, нали сам съм го арестувал на няколко пъти. Малко са поразиите, които старият Адам още не е правил. Може да се каже, че е изпечен рецидивист този Скар.

— Аха. В момента има ли нещо покрай него?

— Не мога да ви кажа, сър. Но винаги мога да го пипна за незаконно обзалагане. Практически старият Адам вече е в нарушение на закона.

Потеглиха към болницата в Батърси. Паркът от дясната им страна изглеждаше мрачен и враждебен зад уличните лампи.

— Какво означава да е в нарушение на закона? — попита Смайли.

— А, шегува се. Просто списъкът с нарушенията ти е толкова дълъг, че подлежиш на така нареченото „превантивно задържане“, което означава цели години. Този приятел май е от моя контингент — продължи Мендел. — Оставете го на мен.

Намериха двора както им бе казал полицаят — между два неугледни панелни блока, на реда от паянтови постройки, издигнати върху разораното от бомби място. Всичко наоколо беше затрупано с отломки, отпадъци и сгурия. Парчета азбест, дървен материал и старо желязо, навярно донесени тук от мистър Скар за продажба или като материали за ремонт, бяха струпани в един ъгъл, смътно видим на бледата светлина от отсрещния панелен блок. Двамата мъже се огледаха мълчаливо. След това Мендел сви рамене, пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

— Скар! — извика той.

Тишина. Външната лампа на панелния блок светна и от мрака изплуваха корпусите на три или четири коли довоенно производство, намиращи се в различна степен на разпадане.

Вратата бавно се отвори и момиче на около дванадесет години застана на прага.

— Баща ти тук ли е, момиченце? — попита Мендел.

— Ъ-ъ. Сигурно е в Прод.

— Добре, малката. Благодаря.

Поеха обратно към пътя.

— Какво, за бога, е Прод, или по-добре да не питам? — обади се Смайли.

— Продигалс Каф. Една кръчма наблизо.

— Можем да отидем и пеш — няма и сто метра дотам. Оставете колата тук.

Кръчмата беше току-що отворила. Барът беше празен и докато чакаха появяването на съдържателя, входната врата се отвори широко и някакъв много пълен мъж с черен костюм влезе вътре. Насочи се направо към бара и зачука по плота с монета от половин крона.

— Уилф — провикна се той. — Стига си си смукал пръста, имаш клиенти, щастливецо. — След това се обърна към Смайли: — Добър вечер, приятелю.

Откъм задната част на кръчмата долетя глас:

— Кажи им да си оставят парите на бара и да дойдат по-късно.

Пълният човек изгледа за момент недоумяващо Мендел и Смайли, а после изведнъж избухна в гръмогласен смях:

— С тия няма да стане, Уилф, тия са ченгета!

Шегата явно толкова му допадна, че най-накрая се наложи да седне на пейката, която беше до стената, с ръце на коленете и с рамене, които се тресяха от смях, а по бузите му потекоха сълзи. От време на време, когато си поемаше дъх преди да избухне отново, повтаряше само: „О, боже! О, боже!“

Смайли го наблюдаваше с любопитство. Носеше много замърсена колосана яка със заоблени краища, червена връзка на цветя, грижливо забодена върху черната му жилетка, армейски ботуши и излъскан черен костюм, доста поизтрит и без следа от ръб на панталоните. Маншетите на ризата му бяха почернели от пот, мръсотия и машинно масло и се придържаха от картонени щипки, чиито краища бяха преплетени на възел.

Съдържателят се появи и взе поръчките им. Непознатият плати голямо уиски и джинджифилово вино и веднага ги понесе към салона, където гореше камина. Съдържателят го изгледа неодобрително.

— Скъперник до мозъка на костите си, това е то. Не иска да плаща цените в салона, ама обича да седи до камината.

— Кой е той? — попита Мендел.

— Той ли? Казва се Скар. Адам Скар. Един господ знае защо Адам. Само си го представете в райската градина — истинска картинка, няма шега. Тукашните хора говорят, че ако Ева му дадяла ябълка, той щял да изяде огризката й. — Съдържателят пое въздух през зъбите си и поклати глава. Сетне извика към Скар: — Ама все пак те бива за бизнес, нали, Адам? Идват чак от майната си при теб, а? Ти си едно извънземно чудовище, плашило за децата, това си ти. Елате и го вижте. Само един поглед и веднага ще се подпишеш с две ръце, че се отказваш от алкохола.

Последва още лудешки смях. Мендел се наведе към Смайли:

— Идете в колата и ме чакайте. По-добре е да не се намесвате. Имате ли петачка?

Смайли му подаде пет лири от портфейла си, кимна и излезе навън. Не можеше да си представи нещо по-ужасно от това да си имаш работа със Скар.

 

 

— Ти ли си Скар? — попита Мендел.

— Позна, приятелю.

— TRX 0891. Твоя ли е тази кола?

Мистър Скар се понамръщи над уискито си. Въпросът сякаш го натъжи.

— Е? — попита Мендел.

— Беше, господине, беше.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Скар вдигна ръка на няколко сантиметра нагоре и после внимателно я остави да падне.

— Мътни води, господине, тъмни води.

— Слушай, имам много по-важна работа, отколкото можеш да си представиш. Както виждаш, не съм някоя госпожичка. Не ми пука за твоите гадни далавери. Къде е колата?

Скар като че ли възприе тази реч по начина, по който тя заслужаваше.

— Загрявам за какво става дума, приятелю. Искаш малко информация.

— Искам и не се шегувам.

— Трудни времена настанаха, господине. Животът поскъпва и цената му лети нагоре като въздигаща се звезда. Информацията е стока, която се продава, нали така?

— Кажи ми кой е наел тази кола и няма да гладуваш.

— Аз и сега не гладувам, приятелю, само че ми се хапва нещо по-хубавичко.

— Петара.

Скар изпи чашата си и шумно я постави на масата. Мендел стана и му донесе още една.

— Откраднаха я — каза Скар. — Държах я няколко години и я давах под наем. Заради де-пе-зето.

— Заради какво?

— Де-пе-зето — депозита. Идва някакъв и иска кола за един ден. Вземаш му двайсе лири депозит в банкноти, нали така? Като върне колата, дължи ти четирсе шилинга, ясно? Даваш му чек за трийсет и осем лири, пишеш го в тефтера като загуба и цялата далавера ти носи десетачка. Загряваш ли?

Мендел кимна.

— Та преди три седмици идва някакъв. Дълъг шотландец. Мангизлия. Беше с бастун. Плати де-пе-зето, взе колата и оттогава не съм виждал нито него, нито колата. Жив грабеж.

— Защо не се обади в полицията?

Скар замълча и отпи от чашата си. Изгледа Мендел с тъжен поглед.

— Много са факторите, дето ме възпират от такава постъпка, господине.

— Да не си я свил самият ти?

Лицето на Скар придоби слисано изражение.

— Бях подочул обезпокоителни слухове за човека, от когото придобих колата. Повече не казвам нищо — лицемерно добави той.

— Когато му даде колата, онзи попълни документи, нали? Застраховка, разписка и така нататък. Къде са те?

— Фалшиви, всички те са фалшиви. Даде ми адрес в Илинг. Ходих там, но такъв адрес няма. Не се съмнявам, че и името му е фалшиво.

Мендел нави парите на руло в джоба си и го подаде през масата на Скар. Скар го разгъна и без да се стеснява преброи парите пред очите на всички, които желаеха да гледат.

— Знам къде да те намеря — каза Мендел. — Знам и някои неща за теб. Ако си ме излъгал, ще ти счупя врата.

 

 

Отново валеше и Смайли съжали, че не си бе взел шапка. Пресече улицата, свърна по пресечката, която водеше към владенията на мистър Скар и закрачи към колата. Улицата беше безлюдна и необичайно тиха. На около двеста метра по-надолу болницата на Батърси, малка и спретната, пръскаше множество лъчи светлина от незакритите си прозорци. Уличната настилка беше влажна и ехото на собствените му стъпки беше отчетливо и сепващо.

Изравни се с първия панелен блок, който граничеше с двора на Скар. В двора имаше кола с включени габаритни светлини. Подтикван от любопитство, Смайли свърна от уличката и се запъти към колата. Беше стар модел „MG“, навярно зелен или с онова кафяво, в което ги боядисваха преди войната. Номерът й беше осветен слабо и зацапан с кал. Спря се, за да го прочете, като проследяваше буквите с пръст: TRX 0891. Разбира се — това беше един от номерата, които записа тази сутрин.

Чу стъпки зад себе си и се изправи полуизвърнат. Беше започнал да вдига ръцете си, когато му нанесоха удара.

Ударът беше ужасен и сякаш разцепи черепа му на две. Докато падаше, усети топла струйка кръв да се стича над лявото му ухо. „Недей пак, господи, недей“ — мина му през ума. Ала той почти не почувствува останалото — беше просто като някакво видение: тялото му, някъде далеч, бива разтрошено като парче скала; пропукано и начупено на късчета, а после нищо. Нищо друго, освен топлината на собствената му кръв, която се стичаше по лицето му и капеше в сгурта и, някъде далеч, ударите на каменотрошачите. Но не тук. Някъде далеч.