Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца (4)

ГЛАВА 4
Кафе във „Фонтана“

Началникът на криминалния отдел в Уолистън беше едър и общителен мъжага, който измерваше професионалната компетентност с броя на прослужените години и не виждаше нищо лошо в този свой навик. Докато от друга страна инспекторът на Спароу, Мендел, бе дребен човечец с лице на невестулка, който говореше много бързо през единия край на устата си. Смайли скришом го бе оприличил на пазач на дивеч — човек, който познава територията си и не обича нарушители.

— Обадиха се от отдела ви, сър. Трябва веднага да се свържете със Съветника.

Местният началник посочи към телефона си с огромната си длан и излезе през отворената врата на канцеларията си. Мендел остана. Смайли го погледа глуповато известно време, като се мъчеше да разбере нещо за него.

— Затворете вратата.

Мендел отиде до нея и внимателно я притвори.

— Искам да направя запитване за телефонната централа в Уолистън. Кой е най-вероятният контакт там?

— По правило заместник-началничката.

Самите началници винаги витаят из облаците. Работата се върши от заместниците.

— Някой от Меридейл Лейн 15 е помолил да го събудят в осем и половина тази сутрин. Искам да знам кога е била дадена поръчката и от кого. Искам да знам дали подобна поръчка за събуждане е дадена за постоянно и ако е така, искам подробностите.

— Кой е номерът?

— Уолистън 2944. На името на Самюъл Фенън, струва ми се.

Мендел се приближи до телефона и набра нулата. Докато чакаше да му се обадят, се обърна към Смайли:

— Не искате никой да научава за това, нали?

— В никакъв случай. Дори и вие не бива. Вероятно нищо няма да излезе от цялата работа. Ако се развикаме, че има убийство, ще…

Мендел вече говореше с централата и искаше да го свържат със заместник-началника.

— Обаждаме се от криминалния отдел в Уолистън, от канцеларията на началника. Искаме информация от вас… да, разбира се… на външния номер тук, Уолистън 2421.

Остави слушалката и зачака да му се обадят пак.

— Умно момиче — измърмори той, без да поглежда към Смайли.

Телефонът иззвъня и той започна да говори веднага:

— Разследваме обир на Меридейл Лейн, номер 18. Възможно е да са използували номер 15 като наблюдателен пункт, за да ограбят отсрещната къща. Можете ли да проверите дали са звънили от Уолистън 2944 или пък са им звънили на този телефон през последните двадесет и четири часа?

Последва пауза. Мендел закри с длан слушалката и се обърна към Смайли с лека усмивка. Смайли си помисли, че човекът отсреща изведнъж му стана симпатичен.

— Сега разпитва момичетата — каза Мендел, — а щяла да погледне и в тетрадките.

Отново насочи вниманието си към телефона и започна да записва цифри в бележника на местния началник. Тялото му внезапно се изопна и той се приведе над бюрото.

— О, да. — Гласът му бе спокоен, за разлика от стойката му. — Да знаете кога е помолила за това? — Последва нова пауза. — В 19.55 ли? Мъж ли е бил? Момичето е сигурно в това, нали? Аха, разбирам. Е, това обяснява всичко. Много ви благодаря все пак. Е, сега поне знаем откъде да започнем. Няма нищо, моля ви, много ни помогнахте… А, това е само една теория, нищо повече… Отново ще трябва да си понапрегнем мозъците, нали така? Е, много благодаря. Много мило, не го споделяйте с никого… Дочуване.

Той остави слушалката, откъсна листчето от бележника и го пъхна в джоба си. Смайли бързо изрече:

— Малко по-надолу има едно отвратително кафене. Искам да хапна нещо. Елате да пийнем по едно кафе.

Телефонът зазвъня при последните му думи. Смайли почти можеше да почувствува Мастън на другия край. Мендел го изгледа и като че ли разбра. Оставиха го да звъни и след като напуснаха полицейския участък, се запътиха към главната улица.

Кафенето „Фонтана“ (собственост на мис Глория Адам) се отличаваше с това, че ако трябваше да се мери с който и да е от своите събратя по отношение на стила Тюдор, конските сбруи и местен мед за по шест пенса, то нямаше да има равно на себе си. Самата мис Адам предлагаше най-противното кафе южно от Манчестър и говореше за клиентите си като за „моите приятели“. Мис Адам не търгуваше с приятели, тя просто ги ограбваше и това някак си подсилваше илюзията за изискания аматьорзъм, който тя така държеше да опази. Произходът й бе неясен, но тя често споменаваше покойния си баща като „полковника“. Сред приятелите на мис Адам, особено сред тези, които бяха платили прескъпо за приятелските си чувства, се носеше слухът, че полковническият чин му е бил даден от Армията на спасението.

Мендел и Смайли се настаниха на ъглова масичка до камината и зачакаха за поръчката си. Мендел погледна Смайли позачудено:

— Момичето ясно си спомня обаждането — било точно в края на смяната й, снощи в осем без пет. Молба за събуждане в осем и половина тази сутрин. Обадил се самият Фенън, момичето е сигурно в това.

— Откъде е сигурна?

— Явно този същият Фенън се обаждал на Коледа и пак това момиче било на смяна. Искал да пожелае на всички в централата весела Коледа. Станало й много приятно. Доста си поговорили. Момичето беше сигурно, че е бил същият глас, който се обадил за събуждането. „Много изискан джентълмен“, така се изказала тя.

— Но в това не виждам никакъв смисъл. В 10.30 написва писмо, че се самоубива. А какво се е случило между 8 и 10.30?

Мендел вдигна едно поочукано куфарче. Беше без ключалка — прилича повече на музикална кутия, помисли си Смайли. Извади от него обикновена папка и я подаде на Смайли.

— Факсимиле на писмото. Началникът каза да ви дам едно копие. Оригиналът го пращат във Форин Офис, а друго копие замина право за Марлен Дитрих.

— Коя, по дяволите, е пък тя?

— Съжалявам, сър. Така наричаме вашия Съветник, сър. Гиздавия генерал в отдела, сър. Много съжалявам, сър.

Колко прекрасно, помисли си Смайли, наистина колко прекрасно. Отвори папката и погледна факсимилето. Мендел продължи:

— За пръв път виждам писмо на самоубиец, написано на машина. Освен това за пръв път виждам да е написано и времето. Макар подписът да изглежда о’кей. Проверих го в участъка, като го сравних с разписка за изгубена вещ, подписана от него. Всичко е наред.

Писмото беше написано на машина, най-вероятно на преносим модел. И анонимното писмо беше написано на подобна машина. На листа, който държеше в ръцете си, стоеше ясният, четлив подпис на Фенън. Под адреса в горната част на страницата имаше дата, а под нея и час — 10.30 сутринта:

Драги Сър Дейвид,

След известно колебание реших да сложа край на живота си. Не мога да прекарам остатъка от годините си под облака на нелоялността и подозрението. Съзнавам, че кариерата ми е съсипана и че съм жертва на платен доносник.

Искрено Ваш, Самюъл Фенън

Смайли го прочете няколко пъти, присвил съсредоточено устни и леко повдигнал вежди, сякаш се изненадваше от нещо. Мендел го извади от това състояние с въпроса си:

— Как се добрахте до това?

— До кое?

— До това обаждане.

— А, просто аз вдигнах слушалката. Мислех, че е за мен. Само че не беше — обадиха се от централата за събуждането. Дори и тогава нищо не ми прищрака. Допуснах, че е за нея. Слязох долу и й казах.

— Долу?

— Телефонът им е в спалнята. Стаята е нещо като спалня и дневна едновременно…

била е на легло дълго време и предполагам, че оттогава не са променяли нищо. В единия край е като кабинет — има книги, пишеща машина, бюро и така нататък.

— Пишеща машина ли?

— Да, от тия преносимите. Сигурно на нея е писал писмото си. Само че докато говорех, съвсем ми изскочи от ума, че това събуждане не може да го е поръчала тя.

— Че защо не?

— Сама ми каза, че страда от безсъние. Даже се пошегува с това. Предложих й да си почине малко, а тя ми отвърна следното: „С тялото ми се налага да се погаждаме по двадесет и четири часа на денонощие. Вече сме живели заедно по-дълго, отколкото мнозина други.“ Добави и още нещо — че не била в състояние да се наслаждава на лукса да спи. За какво й е тогава да поръчва събуждане за 8.30?

— Че за какво ще е притрябвало и на мъжа й, пък даже и на който и да е друг? Май вече наближава време за обяд. Господа да е на помощ на чиновническите душици.

— Точно така. И мен това ме учудва. По принцип Форин Офис отваря късно, струва ми се чак в десет. Но дори и при това положение, ако Фенън не се е събудил до осем и половина, доста ще е трябвало да побърза, за да се облече, да се избръсне, да закуси и да хване влака, за да не закъснее. А освен това и жена му е можела да го събуди.

— Сигурно малко се е поизхвърлила с тези приказки, че не можела да спи — каза Мендел. — Жените все такива ги приказват — за безсъние, за мигрени и тям подобни. За да карат хората да ги мислят за нервни и темпераментни. Повечето са измислици.

Смайли поклати глава:

— Тя не може да е поръчала събуждането, нали така? Прибрала се е след 10.45. Дори и да предположим, че е сбъркала кога точно се е прибрала, тя не е могла да отиде до телефона, без да види тялото на мъжа си. Надявам си не искате да ме убедите, че реакцията й при гледката на неговия труп е била да се качи горе и да помоли да я събудят сутринта?

Пиха кафето си известно време в мълчание.

— Има и още нещо — обади се Мендел.

— Какво?

— Жена му се върнала от театъра в единадесет без четвърт, нали така?

— Така казва.

— Сама ли е ходила?

— Нямам представа.

— Обзалагам се, че не. Обзалагам се, че й се е наложило да му каже истината и е написала часа на писмото, за да си подготви алиби.

Мислите на Смайли се върнаха към Елза Фенън, към яростта й, към нейното смирение. Звучеше абсурдно да се говори така за нея. Не, не и Елза Фенън. Не.

— Къде са намерили тялото? — попита Смайли.

— В основата на стълбището.

— В основата на стълбището ли?

— Да. Проснат на пода. Револверът е бил под него.

— А писмото? То къде е било?

— На пода до него.

— Нещо друго?

— Да. Чаша какао в гостната.

— Аха. Фенън решава да се самоубие. Помолва телефонната централа да го събудят в осем и половина. Приготвя си чаша какао и я оставя в гостната. Качва се горе и напечатва предсмъртното си писмо. Слиза пак долу, за да се застреля, като оставя какаото неизпито. Всичко пасва отлично.

— Да, нали. Между другото, няма ли да е по-добре да звъннете в службата си?

Изгледа Мендел с особен поглед.

— С тези думи убихте едно прекрасно приятелство — каза той.

Докато вървеше към вратата с надпис „Private“^[1] дочу гласа на Мендел: „Бас ловя, че така разправяте на всички момчета.“ На лицето му цъфтеше усмивка, когато набираше номера на Мастън.

Мастън поиска да го види незабавно.

Върна се до масата. Мендел бъркаше нова чашка кафе и това като че ли ангажираше цялото му внимание. Дъвчеше голяма кифла.

Смайли застана до него.

— Трябва да се връщам в Лондон.

— Е, вълчо сега ще се намъкне в кошарата. — Невестулчото лице се извърна към него. — Или се лъжа?

Говореше с предната част на устата си, докато задната продължаваше да се занимава с кифлата.

— Ако Фенън е убит, нищо на света не може да скрие новината от журналистите — а на себе си добави: — А това никак няма да се понрави на Мастън. Ще предпочете да е самоубийство.

— И все пак трябва да погледнем нещата в очите, нали така?

Смайли се спря, а лицето му бе сериозно и смръщено. Вече дочуваше как Мастън иронизира подозренията му, как ги отхвърля с нетърпелив смях.

— Не знам — каза той. — Наистина не знам.

Обратно в Лондон, мислеше си гой, обратно в „идеалния дом“ на Мастън, обратно в онази лудница, където обвиненията се гонеха едно подир друго. И обратно към налудничавата нереалност да събереш една човешка трагедия в доклад от три странички.

Пак валеше, този път топло и безспирно и за краткото разстояние от „Фонтана“ до полицейския участък успя да се намокри до кости. Свали палтото си и го метна отзад в колата. С облекчение напускаше Уолистън — макар и за Лондон. Когато завиваше по главния път, с крайчеца на окото си зърна фигурата на Мендел етически да тътри нозе по паважа към участъка, а меката му шапка бе обезформена и потъмняла от дъжда. Не му беше минало през ума, че Мендел може да иска да пътува до Лондон и се почувствува неловко. Мендел, без да се притеснява от ситуацията, отвори вратата и се вмъкна вътре.

— Извадих късмет — каза той. — Мразя влаковете. До Кембридж Съркъс ли отивате? Ще ме оставите някъде по уестминстърския път, нали?

Потеглиха и Мендел измъкна поизтъркана табакера и си сви цигара. Насочи я към устата си, после се поколеба и я предложи на Смайли, като му я запали с някаква чудновата запалка, от която изригна петсантиметров пламък.

— Изглеждате доста притеснен — каза Мендел.

— Така е.

Настъпи пауза. Мендел се обади:

— Винаги те мъчи онова, което не знаеш.

След още седем-осем километра Смайли отби встрани. Извърна се към Мендел:

— Имате ли нещо против, ако се върнем до Уолистън?

— Добра идея. Да вървим да я попитате.

Обърна колата и бавно подкара по посока на Уолистън, към Меридейл Лейн. Остави Мендел в колата и пое по познатата чакълеста алея.

Тя му отвори и го покани в гостната, без да проговори. Носеше същата рокля и Смайли се попита как ли е прекарала времето си, след като я бе напуснал сутринта.

Дали беше ходила из къщата или пък е седяла неподвижна в гостната? Или пък на горния етаж, в спалнята с кожените кресла? Как ли виждаше себе си в новото си положение на вдовица? Възприемаше ли го вече сериозно или се намираше в онова тайно приповдигнато състояние, което идва непосредствено след мъката от смъртта? Дали все още преследваше отражението си в огледалата, опитвайки се да съзре промяната, ужаса върху собственото си лице и да плаче, когато не можеше?

Никой от двамата не седна — и двамата инстинктивно се стараеха да не се повтори сутрешната среща.

— Има нещо, за което ми се стори, че трябва да ви попитам, мисис Фенън. Много съжалявам, че се налага отново да ви безпокоя.

— Искате да ме попитате за обаждането, предполагам. Събуждането от телефонната централа.

— Да.

— Допуснах, че може да ви озадачи. Жена, която страда от безсъние, си поръчва събуждане по телефона. — Стараеше се да говори бодро.

— Да. Наистина ми се стори странно. Често ли ходите на театър?

— Да. Веднъж на две седмици. Член съм на Уейбриджския театрален клуб. Старая се да ходя на всичко, което поставят. Автоматично ми запазват място всеки първи вторник за новите представления. Във вторник съпругът ми работеше до късно. Никога не е идвал с мен; ходеше само на класически представления.

— Но е харесвал Брехт, нали? Представленията на Берлинер Ансамбъл в Лондон му бяха направили голямо впечатление.

Изгледа го за момент, а после внезапно се усмихна — за пръв път я виждаше да прави така. Усмивката й бе очарователна — цялото й лице грейна, сякаш беше дете.

Смайли смътно си представи Елза Фенън като дете — източена и подвижна палавница като „малката Фадет“ на Жорж Санд — полужена, полумомиче, ведро и лукаво. Видя я като хитруващо момиченце, биещо се като котка само за себе си, видя я гладна и посърнала в концентрационен лагер, безмилостна в битката си за самосъхранение. Беше покъртително да видиш в тази усмивка зората на младенческата й невинност и закаленото като стомана оръжие на битката й за оцеляване.

— Опасявам се, че обяснението ще ви прозвучи доста глуповато — каза тя. — Паметта ми е ужасна, наистина непоносима. Отивам на пазар и забравям какво съм тръгнала да купувам, уговоря си среща по телефона и забравям за нея още щом поставя слушалката. Каня хора на гости за края на седмицата, а когато пристигнат, нас ни няма у дома. От време на време, когато трябва да го запомня нещо, обаждам се в телефонната централа и ги моля да ми позвънят няколко минути преди важния момент. Все едно, че си връзвам възел на носната кърпичка, само че възелът не може да ви позвъни по телефона, нали?

Смайли я гледаше, без да откъсва поглед. Почувствува гърлото си сухо и му се наложи да преглътне, преди да проговори:

— И за какво беше обаждането този път, мисис Фенън?

Очарователната усмивка проблесна отново:

— Ето ви пак. Съвсем ми изскочи от паметта.