Астрид Линдгрен
Жив е още Емил от Льонеберя (6)

СЪБОТА, 18 ДЕКЕМВРИ,
КОГАТО ЕМИЛ ИЗВЪРШИ ТАКЪВ ПОДВИГ, ЧЕ ЦЯЛА ЛЬОНЕБЕРЯ ЛИКУВАШЕ
И ВСИЧКИТЕ МУ ПОРАЗИИ БЯХА ЗАБРАВЕНИ И ПРОСТЕНИ

Наближаваше Коледа. Една вечер всички обитатели на Катхулт седяха в кухнята и всеки си гледаше работата. Майката на Емил въртеше чекръка, таткото на Емил поправяше обувки, Лина разчепкваше вълна, Алфред и Емил дялкаха зъбци за греблата, а малката Ида упорито се мъчеше да изпробва върху Лина някаква забавна игра с пръстите, въпреки че това пречеше на Лина да работи.

— Не разбираш ли, трябва да е някой, който има гъдел — заяви малката Ида и затова Лина беше единствената подходяща.

Малките пръстчета на Ида лазеха бавно нагоре по полата на Лина, докато тя напевно повтаряше стихчето, от което се състоеше играта.

„Татко, мамо, мили,

дайте ми брашно и сол,

че прасето си ще мушна,

и кат го мушна ще пищи!“

Когато Ида стигаше до „пищи“, тя мушваше Лина с показалец в ребрата, а Лина всеки път започваше да пищи и да се смее, за най-голямо удоволствие на Ида.

Таткото на Емил слушаше това, „че прасето си ще мушна“ и може би то го наведе на някакви мисли, защото изведнъж каза нещо ужасно.

— Наближава Коледа, време е да заколиш прасето си, Емиле!

Емил изтърва ножа за дялкане и впери очи в баща си.

— Да заколя Мъничето — тая няма да я бъде! — заяви той. — То е МОЕТО прасе, моето въздържателско прасе, не помниш ли?

Таткото на Емил нямаше как да не помни. Но каза, че в цял Смоланд никой не бил чувал да съществува такова нещо като прасе за компания и би трябвало Емил да е вече до такава степен селянин, та да знае, че едно прасе се коли щом стане достатъчно голямо — нали затова хората си държаха прасета.

— Не го ли знаеш? — попита таткото на Емил.

Много добре го знаеше Емил и отпървом не можа нищо да отговори, но после му дойде наум нещо много хубаво.

— Аз съм до такава степен селянин, та знам, че някои прасета остават да живеят, за да станат нерези, и именно това смятах да направя от Мъничето.

Вие сигурно си нямате понятие, но Емил знаеше, че нерезът е прасе, което живее, за да стане татко на сума други малки прасета и тази длъжност би спасила Мъничето, смяташе Емил, защото никак не беше глупав. Сигурно щял да намери някоя мъничка свиня за Мъничето, обясни той на баща си, а сетне Мъничето и свинята щели да си имат толкова много малки прасенца, та да не знаят къде да ги дянат.

— Звучи многообещаващо — възрази таткото на Емил, — но това означава една много постна Коледа в Катхулт. Без шунка, без наденица, без кървавица и без нищо.

„Дайте ми брашно и сол,

кървавица да сваря“

затананика малката Ида, но Емил й кресна с целия си глас:

— Да мълчиш с твоята кървавица!

Защото той знаеше, че кървавицата се прави не само от брашно и сол, а за нея трябва и свинска кръв.

Но по никакъв начин кръвта на Мъничето! Само през трупа на Емил — и толкоз!

В кухнята настъпи продължително мълчание — едно напрегнато мълчание. И внезапно Алфред изруга. Беше си порязал палеца с острия дърводелски нож и кръвта бликна на едри капки.

— С ругатни няма да го оправиш! — скара му се строго таткото на Емил. — И в моята къща повече ругатни да не съм чул!

Майката на Емил извади чисто ленено парцалче и превърза палеца на Алфред, а той продължи да дялка зъбци. Това беше добро занимание за зимата, защото трябваше да се потегнат всички гребла и да им се сложат нови зъбци, което беше необходимо, та да са готови, когато настъпи пролетта.

— Та каква ми беше думата?... Постна Коледа ще прекараме тази година в Катхулт — повтори таткото на Емил и втренчи навъсен поглед пред себе си.

Вечерта Емил дълго не можа да заспи, а на другата сутрин разби спестовната си касичка и извади трийсет и пет крони от собствените си пари; после впрегна Лукас в една стара шейна, потегли към Бастефал, където държаха много свине, и се завърна с едно разкошно прасе, което пусна в кочината при Мъничето. Сетне отиде при баща си.

— Сега в кочината има две прасета — каза той. — Коли щом настояваш, но гледай да не сбъркаш, само това искам да те посъветвам!

Душата на Емил кипеше от такава страшна ярост, каквато понякога го обхващаше, и хич не го беше грижа, че говори с баща си. Чувствуваше се ужасно виновен, задето трябва да изкупи живота на Мъничето чрез смъртта на друго нещастно прасе, но не виждаше друг изход и знаеше, че иначе баща му, който не разбираше нищо от прасета за компания, просто нямаше да го остави на мира.

Емил не припари до кочината цели два дни, а караше Лина да носи храна на двете прасета. Сутринта на третия ден той се събуди още по тъмно и чу едно прасе да квичи в предсмъртна мъка. Квичеше силно и остро, но внезапно млъкна.

Емил духна върху замръзналия прозорец да си направи дупка за гледане и надзърна навън. Видя, че до кочината свети фенер и наоколо се движат тъмни сенки. Знаеше, че прасето вече е мъртво, а Лина стои и бърка кръвта, която изтича от него; после баща му и Алфред щяха да го ощавят, да го одерат, да го нарежат на парчета, а накрая щеше да дойде Кроса-Мая и двете с Лина щяха да отидат в пивоварната барака, за да му промият червата и това беше краят на прасето от Бастефал, което купи Емил.

— И като го мушна ще пищи! — прошепна Емил, след което се сгуши пак в леглото и дълго плака.

Но човек е направен така, че забравя и така стана и с Емил. В късните предобедни часове той приседна за малко в кочината да почеше Мъничето и по едно време промърмори замислено:

— Ти си живееш, Мъниче! Виж колко е различно на този свят — ти си живееш!

После реши да забрави прасето от Бастефал и на другия ден, когато Кроса-Мая и Лина седяха в кухнята и кълцаха свинско месо, а майката на Емил замесваше пълнежа за надениците и вареше кървавица, и чистеше коледната шунка, и приготвяше саламура, а Лина пееше „Откъм морето духа леден вятър“ и Кроса-Мая разказваше за обезглавения призрак на тавана в къщата на свещеника, тогава Емил започна да се забавлява и не помисли вече за прасето от Бастефал, а само това, че наближава Коледа, и се зарадва на гъстия сняг, който най-сетне почна да вали навън.

— Вали сняг като перде — обади се малката Ида, защото така казват в Смоланд, когато вали силен сняг.

А то си валеше здравата! Колкото повече напредваше денят, толкова по-силно валеше, а после задуха и вятър и се изви такава снежна фъртуна, че от прозореца едва се виждаше обора.

— Голяма виелица започва — каза Кроса-Мая. — Как ще се прибера?

— Остани да пренощуваш тук — отвърна майката на Емил. — Ще си легнеш на кухненското миндерче при Лина.

— Добре, ама моля те да мируваш като заклано прасе, защото не забравяй, че имам гъдел! — обади се Лина.

Докато вечеряха, Алфред се оплака от палеца си. Каза, че го болял, и майката на Емил размота парцала, за да провери какво става и защо още не е заздравял.

Каквото видя, не беше никак хубаво — олеле, раната изглеждаше ужасна — червена, гноясала и подута, а някакви тънки червени ивици се проточваха от палеца до над китката.

Очите на Кроса-Мая светнаха.

— Червен вятър — заяви тя. — Опасна работа!

Но майката на Емил донесе шишето с разтвор от калиев хиперманганат и направи компрес на цялата ръка до рамото.

— Ако до утре не се пооправи, ще е най-добре да отидеш при доктора в Марианелунд — каза тя.

Цяла нощ вилня снежната буря над Смоланд и никой не помнеше да е имало по-страшна, а когато катхултци се събудиха на сутринта, цялото стопанство беше сякаш затънало и скрито в огромна, мека, бяла снежна пряспа. А бурята продължаваше. Духаше такъв вятър и валеше толкова гъст сняг, че човек едва би посмял да си подаде носа от вратата навън, а комините свиреха — У-У-У-У-У, подобно нещо не бяха преживявали!

— Алфред ще трябва цял ден да рине сняг — каза Лина. — Но по-добре хич да не започва, защото няма никакъв смисъл.

Алфред наистина не изрина никакъв сняг в този ден. Мястото му край кухненската маса остана празно,когато седнаха да закусват, а и никой не беше го виждал. Емил се разтревожи. Нахлупи „шапкътъ“ си, навлече дебелото шаечно палто и хукна навън. Грабна снегориначката, опряна до кухненската врата, на бърза ръка си проби пъртина до ратайската стаичка, която беше долепена до дърводелската барака.

Лина го наблюдаваше през кухненския прозорец и поклати доволно глава.

— Колко умно направи Емил, че изрина снега, та да стига бързо до дърводелската барака, защото не се знае в кой миг ще му потрябва.

Глупавата Лина! Не можа ли да разбере, че Емил отиваше при Алфред!

Когато Емил влезе в ратайската стая, беше студено. Алфред не бе запалил печката. Лежеше в кревата си и не искаше да стане. Нито пък искаше да му донесат храна. Изобщо не бил гладен, каза той. Емил се разтревожи още повече. Щом като на Алфред не му се ядеше, сигурно му беше много лошо.

Емил нареди дърва в печката, подпали ги, а после хукна да повика майка си. Тя дойде, впрочем — дойдоха всички заедно: таткото на Емил и Лина, и Кроса-Мая, и малката Ида, защото много се разтревожиха за Алфред.

Горкият Алфред, само лежеше и мижеше. Беше горещ като печка, а въпреки това зъзнеше. Червените ивици се бяха проточили чак до подмишницата му и изглеждаха зловещо.

Кроса-Мая започна усърдно да кима.

— Като стигнат до сърцето тия там черти, тогава е свършено с него, тогава ще умре.

— Я да мълчиш! — викна майката на Емил, но не беше толкова лесно да накараш Кроса-Мая да млъкне. Тя познаваше най-малко дузина хора само от Льонеберя, които умрели от червен вятър, и започна да ги изрежда един по един.

— Но затуй няма да отпишем и Алфред, я! — добави тя в заключение.

Смятала, че щяло да помогне, ако вземат кичур коса и късче от ризата му и ги заровят в полунощ на север от къщата, а после прочетат някое добро заклинание — тя знаела едно подходящо:

— Пфу, пфу, каквото е дошло от дявола, при дявола да се завърне, да стане тъй изпомежду, о-о-о, пфу и пфу!

Но таткото на Емил каза, че било достатъчно онова заклинание, което изригнало от Алфред, когато си порязал палеца, и ако нещо трябвало да се зарови на север от къщата посред нощ при такова време, нека Кроса-Мая да си го направи сама.

Кроса-Мая недоволно поклати глава.

— Е тогава да става каквото ще, ох-ох-ох!

Емил побесня.

— Какви са тия бабешки приказки! Алфред скоро ще се оправи, ясно ли ти е?!

Кроса-Мая веднага сви знамената.

— Добре, добре, Емиле, ще се оправи, ще се оправи, разбира се!

И за всеки случай, тя помилва Алфред и започна на висок глас да го увещава:

— Как няма да се оправиш, Алфред, аз поне ги разбирам тия работи!

Но после погледна към вратата на стаичката и си промърмори под носа:

— Само не мога да разбера, как ще вкарат ковчега през тая тясна врата!

Емил я чу и започна да плаче. Изтръпнал от страх, той се вкопчи в палтото на баща си.

— Трябва да заведем Алфред при доктора в Марианелунд, както каза мама! — Тогава таткото и майката на Емил си размениха един много особен поглед. Те знаеха, че няма никаква възможност да се отиде днес в Марианелунд — просто беше невъзможно, но им се видя трудно да го кажат на Емил право в очите, като видяха колко е тъжен. Таткото и майката на Емил също искаха да помогнат на Алфред по всякакъв начин, само че не знаеха как да го сторят и затова не можеха да измислят какво да отговорят на Емил. Таткото на Емил се измъкна от ратайската стаичка без да продума. Но Емил не се предаде. Той следваше баща си по петите, където и да отидеше, плачеше и молеше, викаше и заплашваше и се държеше като луд, но представете си, баща му все пак не се ядосваше, а само кротко му отвръщаше:

— Не може, Емиле, нали виждаш, че не може!

Лина седеше в кухнята и плачеше и подсмърчаше с всички сили.

— А пък аз си мислех, че на пролет ще се оженим — да, край на всичко, с Алфред е свършено, а пък аз ще си остана с четирите чаршафа и цяла дузина кърпи за ръце — каква стана тя!

Най-сетне Емил разбра как стоят нещата. Никой нямаше да му помогне. Тогава се върна в ратайската стаичка. Цял ден седя при Алфред и това беше най-дългият ден в живота на Емил. Алфред само лежеше и мижеше. Но от време на време поглеждаше и всеки път казваше:

— Ето те и ТЕБ, Емиле!

Емил гледаше през прозореца как се сипе снегът и така пламенно го мразеше, че всичкият сняг в цяла Льонеберя и в цял Смоланд би трябвало да се разтопи, но очевидно, целият свят щеше да загине в този сняг, мислеше си Емил, след като той непрекъснато продължаваше да се стоварва отгоре им.

Зимните дни са кратки, дори ако се струват дълги на онзи, който е седнал да чака като Емил. Скоро настъпи здрач, след малко щеше да се стъмни.

— Ето те и ТЕБ, Емиле! — каза Алфред отново, но този път думите много по-трудно излязоха от устата му.

Майката на Емил донесе супа-топчета и накара Емил да похапне. Тя опита и с Алфред, но той не искаше. Майката на Емил въздъхна и си тръгна.

Късно вечерта дойде Лина да каже, че станало време за Емил да си ляга — какво си въобразяваха тези хора?!

— Ще си легна тук на пода до Алфред! — отсече Емил. Така и стана.

Отнякъде измъкна един стар дюшек и някакъв конски чул — друго не му трябваше, за да си легне. За спане и дума не можеше да става! Той лежеше буден и гледаше как жарта избледнява в печката, слушаше как трака будилникът на Алфред, но чуваше и колко бързо диша Алфред и как тихо простенва. От време на време Емил може би задрямваше, но веднага пак се сепваше. И всеки път го жегваше мъката и докато напредваше нощта, той се убеждаваше все повече и повече колко бяха сбъркали и че скоро щеше да е твърде късно, безвъзвратно късно да се промени каквото и да било.

В четири часа сутринта Емил реши какво да направи. Щеше да откара Алфред при доктора в Марианелунд, пък ако ще и той, и Алфред да се затрият.

— Няма да те оставя просто да си лежиш в леглото и да умреш, Алфред — не, НЯМА!

Той не го каза на глас, само си го помисли, но колко непоколебимо си го помисли! Веднага се залови за работа. Важното беше, да потегли преди някой да се е събудил и да го спре. Оставаше му един час докато Лина станеше, за да издои кравите и в този час трябваше всичко да е готово.

Никой не знае, какво е вършил и как се е изтрепал от работа Емил през този един час. Трябваше да извади изпод навеса леката шейна, да изкара Лукас от конюшнята и да го впрегне, да измъкне Алфред от леглото и да го изнесе в шейната — това беше най-трудното. Бедният Алфред се олюляваше и се облягаше тежко на Емил, а когато най-сетне успя да се довлече до шейната, той се строполи върху овчите кожи, сякаш вече е мъртъв.

Емил го загърна хубаво и остави навън само върха на носа му, после седна на капрата, плесна с юздите и подкани Лукас да тръгне. Но Лукас извърна глава и подозрително изгледа Емил. Това беше чиста лудост, да тръгнеш на път в тази виелица — не го ли проумяваше Емил?

— Сега решавам АЗ — заяви Емил, — но после всичко зависи от теб, Лукас!

В кухнята вече светна — ето, че Лина се събуди. В последната минута Емил успя да се измъкне с коня и шейната през оградата на Катхулт и пое по пътя срещу снега и вятъра.

Олеле, как се стовари бурята върху него! Снегът свистеше край ушите и му слепваше очите, та не виждаше нищо, а той искаше поне да види пътя. Изтри лицето си с дебелата ръкавица, но все пак не виждаше никакъв път, въпреки двата фенера на шейната. Пътят го нямаше. Имаше само сняг. Но Лукас бе ходил няколко пъти в Марианелунд. Може би дълбоко в конската му памет имаше следа къде горе-долу преминава пътят. Освен това, Лукас беше жилав и издръжлив — само с такъв кон да тръгнеш из снега! Как успяваше, не се знае, но бавно и с резки подръпвания той изкарваше шейната от преспите, колкото пъти заседнеше в снега, ала въпреки това напредваха бавно. Често-често Емил трябваше да помага със снегориначката. Емил беше силен като биче и през тази нощ изрина толкова сняг, че после никога не го забрави.

— Човек става силен, когато ТРЯБВА! — обясни той на Лукас.

Наистина, Емил беше силен и първите пет километра вървяха доста добре, но после започна да става трудно — да, после за Емил настъпи истинско мъчение. Беше уморен, снегориначката му натежа, не успяваше вече да загребва с пълна сила. Стана му студено, ботушите му се напълниха със сняг, палците на краката му изтръпнаха, пръстите го боляха от премръзване, ушите — също, въпреки вълнения шал, който бе омотал върху „шапкътъ“ си, за да не му отнесе вятърът ушите. Наистина, всичко беше ужасно и малко по малко решителността на Емил взе да се изпарява — ами ако татко му беше прав, когато каза: — Не може, Емиле, нали разбираш, че не може!

Лукас също започна да губи сили. Все по-трудно му ставаше да измъква шейната, когато засядаше и най-сетне стана онова, от което Емил през цялото време се боеше. Шейната изведнъж хлътна и Емил разбра, че са заседнали в канавката. Да, в канавката бяха и там си останаха. Нищо не помогна, колкото и Лукас да дърпаше и теглеше, а Емил да буташе и повдигаше отзад, докато му рукна кръв от носа, шейната остана където си беше.

Тогава Емил отново побесня, така се разяри на снега и на шейната, и на канавката, и на цялата тази свинщина, че просто обезумя. Той нададе такъв рев, който прозвуча, сякаш беше първият рев на света. Лукас се подплаши, а може би и Алфред, но не издаде никакви признаци на живот. Емил изведнъж се изплаши и ревът му секна като прерязан.

— Жив ли си още, Алфред? — попита той боязливо.

— Не, сега май вече съм умрял! — рече Алфред с пресипнал, особен и зловещ глас. Тогава цялата злоба се изпари от Емил и в него остана само мъката. Той се почувствува толкова самотен. Макар че Алфред лежеше в шейната, той беше съвсем сам и нямаше никой, който би могъл да му помогне. Просто не знаеше какво да направи. Прииска му се да си легне в снега, да заспи и да забрави всичко.

Но край пътя, малко встрани лежеше едно стопанство. Емил обикновено го наричаше Палачинковата къща. Неочаквано забеляза, че в обора свети и лекичко се обнадежди.

— Отивам да доведа помощ, Алфред — каза той. Но Алфред не отговори и Емил тръгна. Той си пробиваше път през дълбоките преспи и като прекрачи прага на обора, приличаше повече на снежен човек, отколкото на момче.

В обора шеташе самият Палачинков стопанин и много се изненада, като видя на вратата момчето от Катхулт, покрито със сняг, с кръв по носа и сълзи на очите — да, Емил плачеше, не можеше да се стърпи, защото знаеше, че трябва много да увещава стопанина, за да го накара да излезе в снега. И той наистина се противеше, но най-сетне разбра, че няма как и пристигна с кон и въже и пръти и измъкна шейната от канавката, макар и през цялото време да мърмореше сърдито.

Ако Палачинковият стопанин притежаваше поне малко съвест, сигурно щеше да помогне на Емил да стигне до Марианелунд, но той не го стори. Емил и Лукас продължиха безутешното си робско тегло през преспите, както можеха. А те вече много не можеха. И двамата се стараеха, но бяха толкова уморени, и всичко вървеше тъй ужасно бавно, че в края на краищата настъпи мигът, когато Емил разбра, че трябва да се откаже. Нямаше повече сили. Дори не можеше да повдигне снегориначката.

— Не мога повече, Алфред — промълви той и се разплака. А до Марианелунд оставаха още два-три километра, каква мъка, че трябваше да се откаже, когато бяха тъй близо.

Алфред не издаде никакъв звук. Сигурно е умрял, помисли си Емил. Лукас стоеше с наведена глава, сякаш се срамува. И той не можеше повече.

Емил се качи на капрата и седна там. Плачеше тихо, снегът го затрупваше, но той не помръдваше. Всичко бе свършено и сега снегът можеше да си вали колкото си иска, вече нямаше никакво значение.

Той замижа, искаше му се да заспи. Стори му се, че ще е много хубаво да седи на капрата и да заспи под целия този сняг.

Но всъщност сняг изобщо нямаше, нямаше и зима. Като се позамисли, той забеляза, че е лято, защото той и Алфред бяха отишли на Катхултското езеро и се къпеха. А Алфред искаше да учи Емил да плува — какъв глупав Алфред, та не помнеше ли той, че Емил вече знае да плува! Нали самия Алфред го научи преди няколко години, как е могъл да забрави? Емил трябваше непременно да му покаже колко добре плува. А после плуваха и плуваха, и плуваха заедно, все по-навътре в езерото, а водата беше тъй приятна и Емил каза: „Ти и аз, Алфред!“ И очакваше Алфред да му отговори както обикновено: „Да, ти и аз, Емиле, колко добре те разбирам!“ Но вместо това се чу звън на звънчета, а туй беше погрешно. Не можеше да звънтят звънчета, когато човек се къпе в езерото!

Емил се изтръгна от съня си и с мъка отвори очи. И ТОГАВА ВИДЯ СНЕГОРИНА! Сред виелицата приближаваше снегорин, да, честна дума, това беше един от снегорините на Марианелунд. Водачът зяпна Емил, сякаш виждаше призрак, а не затрупаното от сняг момче от Катхулт в Льонеберя.

— Разчистен ли е пътят до Марианелунд? — попита Емил оживено.

— Да — отвърна водачът, — ако побързаш! След половин час сигурно ще е същата мизерия.

Но на Емил половин час му стигаше.

Чакалнята на доктора беше претъпкана с народ, когато Емил се втурна вътре. Докторът тъкмо подаваше глава от кабинета си, за да види кой е следващият пациент за преглед. Но Емил се провикна, та всички подскочиха:

— Алфред лежи отвън в шейната и умира!

Докторът не беше от глупавите. Той веднага хвана двама мъже от чакалнята и те внесоха Алфред и го сложиха на операционната маса на доктора. А след като докторът набързо прегледа Алфред, извика колкото му глас държи:

— Вървете си всички бабки и дядовци! Сега имам по-важна работа!

Емил си въобразяваше, че Алфред ще оздравее едва ли не в същия миг, в който пристигне при доктора, но след като забеляза, че докторът заклати глава почти като Кроса-Мая, той се разтревожи. Ами ако все пак беше закъснял... Ами ако вече нямаше цяр за Алфред? Някаква страшна болка го изпълни, като му мина през ума тази мисъл; и със свито гърло той почна бурно да се моли на доктора:

— Ще ти дам коня си, ако го излекуваш... и прасето си, само да го излекуваш... мислиш ли, че ще успееш?

Докторът се загледа продължително в Емил.

— Ще направя каквото мога, но нищо не обещавам!

Алфред лежеше върху масата и не показваше никакви признаци на живот. Но изведнъж отвори очи и слисано погледна Емил.

— Ето те и ТЕБ, Емиле — промълви той.

— Да, ето го и Емил — отговори докторът, — но сега ще е по-добре да излезе за малко, защото ще те режа, Алфред!

Тогава в очите на Алфред се появи уплаха — не беше свикнал с доктори и рязане.

— Струва ми се, че малко се страхува — обади се Емил. — Може би е по-добре да остана при него.

Докторът кимна.

— Добре, като си успял да го докараш дотук, сигурно ще издържиш и това.

И Емил взе здравата ръка на Алфред в своята и я държа здраво, докато докторът режеше другата. Алфред дори не гъкна. Нито извика, нито проплака, само Емил малко си поплака, но тихичко, та не се забеляза.

Емил се прибра с Алфред чак на деня преди Бъдни вечер. Тогава вече цяла Льонеберя знаеше за неговия голям подвиг и всички ликуваха.

— Това момче от Катхулт, винаги съм го обичал! — казваха всички до един. — Просто не мога да разбера защо някои хора непрестанно мърморят и се оплакват от него? Кое момче не е правило пакости?!

Впрочем, Емил носеше писмо от доктора до майка си и татко си и там между другото пишеше:

„ИМАТЕ ЕДНО МОМЧЕ, С КОЕТО МОЖЕТЕ ДА СЕ ГОРДЕЕТЕ.“ А майката на Емил написа в синята тетрадка: „О госпуди как утиши нещасното ми майтшино сърце куйето тъй често се учайваше от Емил. И ща са пугрижъ да се поръзчуй ф окръгъ!“

Но да знаете само какви тревожни дни бяха прекарали в Катхулт. Като откриха в онова страшно утро, че Емил и Алфред са изчезнали, таткото на Емил беше до такава степен извън себе си, че го заболя стомахът и трябваше да легне на легло. Мислеше, че вече никога в живота си няма да види Емил. По-късно от Марианелунд дойде известие, което го успокои, но стомахът все още го болеше, когато Емил се върна и се втурна в спалнята, за да покаже на баща си, че се е прибрал.

Таткото на Емил погледна Емил и очите му се просълзиха.

— Ти си добро момче, Емиле — каза той и Емил така се зарадва, че сърчицето му подскочи. Това беше един от онези дни, в които обичаше татко си.

А майката на Емил стоеше встрани и се надуваше от гордост.

— Да, умее да се справя нашият Емил — рече тя и помилва Емил по къдравата коса.

Таткото на Емил слагаше загрят капак от тенджера върху корема си, защото много го облекчаваше. Но капакът беше изстинал и трябваше да се стопли отново.

— Нека аз — викна Емил с охота, — нали вече свикнах да гледам болни.

Таткото на Емил кимна одобрително.

— А ти, можеш да ми донесеш чаша сироп — обърна се той към майката на Емил — лесно му беше на него, като само лежеше и всички му прислужваха!

Но майката на Емил имаше и малко друга работа и затуй се позабави, докато приготви сиропа, а тъкмо като го насипа, откъм спалнята долетя страшен рев. Крещеше таткото на Емил. Майката на Емил не се подвоуми нито секунда, втурна се вътре, но в същия миг капакът полетя право към нея. Тя успя да отскочи встрани, но в уплахата си разля целия сироп и той изпръска капака. И там започна да цвърти.

— Ах, нещастнико, колко затопли капака? — попита тя Емил, който стоеше съвсем покрусен до леглото.

— Мислех, че трябва да е приблизително колкото ютия — отговори Емил.

После се оказа, че таткото на Емил задрямал, докато Емил бил в кухнята да топли капака върху печката, и като се върнал Емил и видял колко спокойно спи баща му, естествено не искал да го разбуди, а предпазливо пъхнал капака под завивката и го сложил върху корема му — наистина, каква беда, че бил толкова горещ.

Майката на Емил направи каквото можа, за да успокои мъжа си.

— Хайде, хайде, сега ще те намажа с благ мехлем — каза тя.

Но таткото на Емил стана от леглото. Каза, че вече не смеел да остане болен на легло, след като Емил се е прибрал, а освен това искал да навести Алфред.

Алфред седеше в кухнята, доста пребледнял, все още с превързана ръка, но весел и доволен, а Лина бръмчеше около него в пълен захлас. Тя и Кроса-Мая тъкмо лъскаха бакърените съдове, защото всички тенджери и тави, и тигани трябваше да са лъснати и хубави за Коледа. Но Лина просто не можеше да се спре на едно място. Тя се въртеше около Алфред с парцала за лъскане в едната ръка и тавата за баница в другата и се държеше сякаш най-неочаквано е намерила бучка злато в своята кухня. Малката Ида също не сваляше очи от Алфред. Тя го гледаше много сериозно и не беше съвсем сигурна, дали това наистина е същият стар Алфред, който се е върнал у дома.

Кроса-Мая изживяваше един велик миг от живота си. Тя разказваше за случаи на червен вятър, докато й излезе пяна на устата. Алфред трябвало да се радва, че всичко минало така сполучливо, повтаряше тя.

— Но ти не се опервай много, защото трябва да знаеш, че червен вятър е толкова тежка и продължителна болест, че човек боледува от нея дълго след като е оздравял, да-да, честна дума, така е!

Тази вечер прекараха весело в Катхулт. Майката на Емил извади от новите булгурени наденици и си направиха истинско угощение с наденици и седяха заедно в коледно спретнатата кухня, изпълнени с най-голяма радост и доволство: Емил, и майка му, и татко му, и малката Ида, и Алфред, и Лина, и Кроса-Мая — стана същински малък Бъдни вечер със свещи на масата и какво ли не. А наденицата, запържена златисто и хрупкаво, стана невероятно вкусна; накрая си похапнаха и сладко от боровинки. Алфред яде особено много, макар да се оправяше малко трудно само с една ръка.

Лина го гледаше влюбено и както си седеше, изведнъж й хрумна нещо чудесно.

— Слушай, Алфред, сега вече НЯМАШ червен вятър и напролет можем да се оженим, нали?

Алфред така се стресна, че подскочи и изсипа сума боровинки върху панталона си.

— Нищо не обещавам — възрази той. — Имам още един палец и кой знае дали няма да получа червен вятър в него?

— Обаче помни — обади се Емил, — че тогава ще те заровя на север от къщата, непременно ще го направя, защото още веднъж няма да те карам в Марианелунд.

Кроса-Мая хвърли остър поглед към Емил.

— Да, с всяко нещо знаеш да се подиграваш, знам си аз! — каза тя обидено.

И както седяха, огрени от светлината на коледните свещи, и им беше тъй хубаво и малко тържествено, майката на Емил извади писмото, което държеше в джоба на престилката си и им прочете какво пишеше докторът за Емил. Нямаше да им навреди да го чуят и да се позамислят, каза си тя.

След това всички замълчаха. Настъпи тишина, защото това бяха големи и похвални думи от първата до последната. Най-сетне малката Ида се обади:

— Това се отнасяше за теб, Емиле!

А Емил седеше и се притесняваше и просто не знаеше накъде да се завърти. Всички го гледаха, а той не обичаше това и затуй упорито се зазяпа през прозореца. Но и това не беше много весело, защото отново валеше сняг и той знаеше кой трябва утре рано да стане, за да го изрине.

Зае се отново с наденицата, но ядеше с наведени очи и само веднъж набързо погледна нагоре, за да провери дали все още го гледат.

Майка му наистина го гледаше. Тя просто не можеше да откъсне очи от своето любимо момче. Толкова беше сладък с червените си бузи, с къдравата коса и искрените сини очи — да, наистина приличаше на малко коледно ангелче, реши майка му, а сега на всичкото отгоре тя притежаваше и писмото на доктора, в което се признаваше, че има право да се гордее с него.

— Чудна работа — подхвана майката на Емил. — Понякога, като гледам Емил, имам чувството, че някой ден ще излезе нещо голямо от него.

Таткото на Емил я изгледа подозрително.

— Какво голямо? — попита той.

— Е, отде да знам? Може би... председател на общинския съвет или нещо подобно.

Тогава Лина се изсмя гръмогласно.

— Къде се е чуло и видяло да си вземат общински председател, дето ПРАВИ ПАКОСТИ!

Майката на Емил я погледна строго, но не каза нищо, а само предложи с резки, сърдити движения да си вземат още наденица.

Емил си насипа в чинията и докато бавно поливаше наденицата със сос, се замисли за онова, което каза майка му — ами ако наистина стане председател на общинския съвет като порасне, никак нямаше да е зле! Все някой трябваше да стане, нали?!

А сетне почна да мисли за онуй, дето го каза Лина. Ами ако стане такъв председател на общинския съвет, който прави пакости... какви пакости би могъл да измисли такъв човек?

Той си наля мляко в чашата и продължи да размишлява ... пакостите на председателя на общинския съвет сигурно трябваше да са нещо повече от обикновени пакости. Може би не се измисляха така, на бърза ръка. Той вдигна чашата към устата си, за да отпие и в същия миг му хрумна една много весела пакост, и прихна да се смее, а млякото полетя през масата и опръска татко му, както му беше реда на нещата. Таткото на Емил все пак не се ядоса много, защото не може да се караш на някого, когото докторът е похвалил толкова много и който е извършил такова забележително геройство. Таткото на Емил се обърса и каза малко намусено:

— Е, забелязва се кой се е прибрал!

— Не бива да говориш така! — укори го майката на Емил, а таткото на Емил млъкна и потъна в размишления за своя син и неговото бъдеще.

— Че Емил ще стане председател на общинския съвет, много ме съмнява — продума той най-сетне. — Но все пак, от него би могло да излезе един горе-долу свестен мъж. Дай, боже, живот и здраве.

Майката на Емил кимна одобрително.

— Да, да! Живот и здраве!

— И ако Емил иска! — добави малката Ида. По лицето на Емил се разля блага усмивка:

— Това остава да се види — рече той. — Именно това остава да се види!

И настъпи вечер, а после нощ, и всички заспаха в мир и покой, а снегът продължаваше да вали над Катхулт и цяла Льонеберя, и цял Смоланд.

 

 

КРАЙ

 

Не, не, да не си помислите, че докторът е приел Емил да му даде Лукас и Мъничето — по този въпрос не се тревожете!