Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за сянката (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Puppets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2013)

Издание:

ИК ЕРА, София, 2006

ISBN 954-9395-34-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Езикови корекции - IDI спелчекър

9. Зачеване

От: Камък%Студен@Anon.com

До: Трети%Парти@МистериозенИзток.org

Относно: Определено не студена супа

 

Не зная кой сте. Не зная какво означава това съобщение. Той е в Китай. Аз бях там на разходка като всеки турист. Той ми даде сгънат лист хартия и ме помоли да изпратя по пощата съобщение до вас с това странно заглавие. И така, ето съобщението:

„Той мисли, че аз съм му казал къде ще бъде Калигула, но аз не съм.“

Надявам се, че съобщението означава нещо за вас и вие ще го получите, защото той изглеждаше много напрегнат. Колкото до мен, вие не знаете кой съм аз, нито пък той, а точно това много ми харесва.

 

 

— Това не е същият град — каза Бийн.

— Разбира се, че не — съгласи се Петра, — сега си по-висок.

Това бе първото връщане на Бийн в Ротердам, откакто го бе напуснал като малко дете, за да отиде в космоса и да се обучи за войник. През цялото му странстване със сестра Карлота след войната тя нито веднъж не предложи да дойдат тук, а самият той никога не си го помисли.

Но точно тук се намираше Волеску — имаше дързостта да се установи отново в града, където е бил арестуван. Сега, разбира се, той не наричаше своята работа изследване — въпреки че изследването бе незаконно от много години насам, други учени го бяха продължили тихомълком, а когато след войната бяха в състояние да публикуват отново, до един бяха изоставили всички достижения на Волеску.

Ето защо неговите офиси в старо, но прекрасно здание в сърцето на града, бяха наречени скромно РЕПРОДУКТИВНИ БЕЗОПАСНИ УСЛУГИ.

— Безопасни — коментира Петра. — Странно наименование, предвид колко бебета е убил.

— Не бебета. Незаконните експерименти са били приключили, никога не са били открити бебета.

— Това всъщност налива масло в огъня, нали?

— Гледаш твърде много филми. Започваш да използваш американски жаргон.

— Какво друго да правя, когато ти прекарваш цялото си време в мрежата, спасявайки света?

— Предстои ми да се срещна с моя създател, а ти ми се оплакваш, че прекарвам твърде много време в мрежата.

— Той не е твоят създател — възрази тя.

— Кой тогава? Моите биологически родители ли? Те създадоха Николай. Аз бях оставен в хладилника.

— Имах предвид Бог — уточни Петра.

— Знам — усмихна се той. — Убеден съм, че моето съществуване се дължи на едно Божие мигване. Ако той бе внимавал, аз изобщо нямаше да се появя на бял свят.

— Не ме предизвиквай с религията. Няма да се поддам.

— Ти започна.

— Аз не съм сестра Карлота.

— Ако беше, нямаше да мога да се оженя за теб. Това ли бяха вариантите за теб? Мен или манастир?

Петра се засмя и леко го побутна. Но жестът не приличаше много на побутване, по-скоро беше извинение да го докосне. Да докаже на себе си, че той е неин, че може да го докосва, когато й харесва, и че всичко е наред. Дори пред Бог, тъй като вече бяха законно женени — формалност преди оплождането „ин витро“. Така нямаше да има съмнение относно бащинството или съвместното притежание на зародишите.

Формалност, която тя всъщност искаше.

Кога за пръв път бе помислила за женитба? Във Военното училище, ако някой я бе запитал за кого би се оженила евентуално, тя би отговорила: „За някой глупак, защото никой по-умен няма да ме вземе.“ Но ако бе сигурна, че никой няма да разгласи тайната, тя би казала: „Динк Мийкър“. Във Военното училище той беше най-близкият й приятел.

Динк беше холандец, но сега не беше в Холандия. Холандия нямаше войска. Динк беше преотстъпен на Англия — все едно бе футболист — за да сътрудничи при създаването на съвместния Англо-Американски план. Това бе истинско прахосване на неговия талант, тъй като и от двете страни на Атлантическия океан липсваше и най-малкото желание за намеса в бъркотията, която разтърсваше останалата част от света.

Тя дори не съжаляваше за неговото отсъствие. Все още се безпокоеше и имаше нежни спомени за него — дори може би го обичаше по някакъв мъничко-повече-от-платонически начин. Във Военното училище той бе смел бунтовник, предизвикващ системата, отказа да командва армия и заедно с Петра помогна на Ендър в борбата му срещу учителите. На Ерос обаче работеха заедно почти непрекъснато и може би това бе причината за взаимното им опознаване. Бунтовническата поза си беше отишла и той се бе разкрил като блестящ, но самонадеян командир. А когато тя се посрами пред Динк, когато бе завладяна от умора по време на една от „игрите“, това спусна бариера между нея и останалите. Между двамата с Динк обаче бариерата се превърна в непреодолима стена.

Дори когато целият джийш на Ендър беше отвлечен и затворен някъде в Русия, а с Динк се задяваха, както в онези времена, тя не чувстваше никаква искра.

Преди би се изсмяла, ако някой й кажеше, че ще се влюби в Бийн и след по-малко от три години ще се ожени за него. Защото ако Динк бе най-вероятният кандидат за нейното сърце във Военното училище, Бийн сигурно беше най-невероятният. Да, тя му помогна малко, както бе помогнала на Ендър, когато той правеше първите си стъпки, но това беше покровителстване, подаване на ръка на потискан човек.

В Командирското училище тя започна да уважава Бийн, видя какви усилия полага, как изобщо не прави нищо, за да спечели одобрението на другите, но винаги помага на своите приятели, каквото и да му струва това. Той беше един от най-дълбоко лоялните хора, които тя познаваше. Самият той не виждаше в себе си нито едно от тези достойнства, защото всичко, което вършеше, бе изцяло за собственото му благополучие.

Когато Бийн единствен не бе отвлечен, тя веднага разбра; че той ще опита всичко, за да ги спаси. Другите обмисляха да се свържат с него, но се отказваха веднага, щом научиха, че е убит. Петра никога не се отказа от него. Тя знаеше, че на Ахил нямаше да му е толкова лесно да го убие. Знаеше, че винаги ще намери начин да я освободи.

И той го бе направил.

Тя не го обичаше, защото я беше спасил. Обичаше го, защото през всичките тези месеци в плен непрекъснато трябваше да понася застрашителния образ на Ахил и заплахите му, че ще я убие, преплетени със страстното му желание да я притежава. Бийн бе нейната мечта за свобода. Когато си представяше живота извън пленничеството, тя продължаваше да мисли за свободата като за живот с него. Не като мъж и жена, а просто: „Когато бъда на свобода, ние ще намерим някакъв начин да победим Ахил.“ Ние. Ние ще намерим. А „ние“ означаваше тя и Бийн.

Но тогава научи за неговото генетично различие. За смъртта, която го очакваше поради порастване над възможностите на тялото му да се самоизхранва. И веднага разбра, че иска да роди негови деца. Не защото искаше децата й да страдат от някакъв странен недъг, който да ги направи блестящи пеперуди-еднодневки, уловили слънчевата светлина само за един-единствен ден, а защото не желаеше Бийн да си отиде, без да остави след себе си дете. Тя не можеше да понесе мисълта да го загуби и отчаяно искаше нещо от него да остане при нея, когато вече го няма.

Изобщо не можеше да му го обясни. Едва го обясни на себе си.

Но обстоятелствата се стекоха по-добре, отколкото тя се надяваше. Накара го да се срещне с Антон и го убеди далеч по-бързо, отколкото си мислеше, че е възможно.

Така повярва, че и той, без дори да го осъзнава, се е влюбил на свой ред в нея. Точно както тя искаше от него да продължи да живее в своите деца, сега той искаше тя да бъде майката, която ще се грижи за тях след смъртта му.

И да не беше любов, пак й беше достатъчно.

Ожениха се в Испания, свидетели бяха Антон и неговата нова невеста. Беше опасно да останат там дълго, защото не биваше да се застояват на едно място. Най-много харесваха Барселона, приказно място от сгради, които изглеждаха проектирани от Гауди… или вероятно изскочили от неговите сънища.

Ожениха се в катедралата „Саграда Фамилиа“ — името й я правеше идеалното място за венчавка. Разбира се, „Саграда Фамилиа“ се приписваше официално на свещеното семейство на Исус, но това не означаваше, че е неподходяща за всички семейства. Освен това децата на Петра щяха да са непорочно заченати, нали?

Меденият месец — ако можеше да се нарече „месец“ една седмица обикаляне от остров на остров, наслаждавайки се на Средиземно море и на африканския бриз — беше все пак една седмица по-дълъг, отколкото тя очакваше. След като познаваше характера на Бийн приблизително толкова добре, колкото на една личност въобще се удава да опознае друга, Петра беше твърде срамежлива относно опознаването на неговото тяло и относно позволението той да опознае нейното. Но тук им помогна Дарвин, защото страстта, която караше биологичните видове да оцеляват, им помогна да забравят непохватност и невежество.

Тя вече взимаше хапчета за регулиране на своята овулация и още хапчета за стимулиране узряването на възможно най-много яйцеклетки. Естествено, не съществуваше никаква възможност да заченат бебе, преди да започне оплождащият процес ин витро. Но все пак тя го желаеше.

Два пъти се събуждаше от сънища, в които любезен доктор им казваше:

— Съжалявам, но не мога да имплантирам зародиши, защото вече сте бременна.

Обаче тя не позволяваше това да я тревожи. Щеше да има своето бебе достатъчно скоро. Сега бяха в Ротердам, предстоеше им работа. Но не търсеха любезния доктор от нейния сън, а масовия убиец, който по случайност бе запазил живота на Бийн, за да им даде дете, което няма да умре като великан на двайсет години.

— Ще затворят офиса, ако чакаме прекалено дълго — каза Бийн.

— Не — отвърна Петра. — Волеску ще чака цяла нощ, за да те види. Ти си негов експеримент, успял въпреки страхливостта му.

— Мислех, че оцеляването ми е мой успех, а не негов.

— Оцеляването ти беше мой успех — поправи го тя и стисна ръката му.

— Твой ли? Как така?

— Би трябвало. Аз винаги печеля всичките награди.

— Ако говореше така във Военното училище, щеше да станеш за смях на цялата армия.

— Това е защото армиите бяха съставени изцяло от деца в предпубертетна възраст. Възрастните не мислят, че такива хвалби са за присмех.

— Всъщност са — възрази той. — Но съществува малък период от юношеството, когато екстравагантните романтични забележки се броят за поезия.

— Такава е силата на хормоните. Разбираме биологичните причини за нашите чувства и въпреки това не спираме да ги изпитваме.

— Нека се върнем в онази кръчма — предложи Бийн — и да изпитаме още малко чувства.

Тя го целуна.

— Нека влезем там вътре, за да си направим бебе.

— Да опитаме да си направим бебе — припомни й той. — Защото аз няма да позволя да имаш дете, в което е завъртян Ключът на Антон.

— Знам.

— И имам твоето обещание, че всички зародиши с Ключа на Антон ще бъдат изхвърлени.

— Разбира се.

Това го успокои, тя обаче знаеше, че той не е усетил уловката — всъщност изобщо не бе казала „да“. Може би подсъзнателно беше усетил и затова продължаваше непрекъснато да я пита.

Това, разбира се, бе лицемерно и нечестно от нейна страна и понякога тя се чувстваше зле, но какво щеше да се случи след смъртта му изобщо не бе негова работа.

— Добре тогава — каза той.

— Добре тогава. Време е да се срещнем с убиеца на бебета, а?

— Все пак не мисля, че трябва да го наричаме така.

— Откога започна да те е грижа за добрите маниери?

 

 

Волеску беше лукав човек, точно както Петра предполагаше. Беше самата загриженост и играеше ролята на Господин Учен, но Петра знаеше добре какво се крие зад тази маска. Той не сваляше очи от Бийн и постоянно го преценяваше. Тя се изкушаваше да пусне някоя подигравателна забележка относно колко добре му е понесъл затворът, защото той имаше известно наднормено тегло. Но те бяха тук, за да могат с негова помощ да се сдобият с бебе, и нямаше никакъв смисъл да го дразни.

— Не можех да повярвам, че ще ви видя — каза Волеску. — Разбрах от онази монахиня, която ме посети, че един от вас е останал жив и се зарадвах. По това време бях вече в затвора — наказанието, което трябваше да избегна, защото унищожих доказателствата. Оказа се, че в края на краищата, нямаше нужда да ги унищожавам. И без това не исках да го правя. Когато тя дойде и ми съобщи, че има един жив, новината бе единственият лъч надежда в дългата нощ на отчаянието.

Той огледа отново Бийн от главата до петите.

— Да — каза Бийн, — аз съм тук и също така съм твърде висок за годините си, както вие изглежда продължавате да се опитвате да проверите.

— Извинете — смути се Волеску. — Зная, че друга работа ви е довела тук. Много важна работа.

— Сигурен ли сте, че вашият тест за Ключа на Антон е абсолютно точен?

— Вие съществувате, нали? Вие сте това, което сте? Не бихме запазили някой, в който генът не е подействал. Тестът беше безопасен и надежден.

— Значи зародишите са се развили успешно и генът е заработил във всеки един от тях?

— По онова време бях много добър в имплантирането на вируси — умение, което дори в наши дни не се прилага много при процедури с човешки същества, тъй като измененията продължават да са незаконни.

Той тихо се засмя, защото всеки знаеше, че на много места по света е разпространен бизнесът с изменение на гените в човешки бебета и че това умение се търси повече от всякога. Явно това бе и истинският бизнес на Волеску в момента, защото Холандия бе едно от най-безопасните места за практикуването му.

Но докато го слушаше, Петра ставаше все по-неспокойна. Волеску лъжеше за нещо. Промяната в поведението му бе малка, но младата жена прекарала месеци наред в наблюдение на всеки мъничък нюанс в държанието на Ахил, за да оцелее. Ето защо се превърна в прецизен наблюдател. Признаците на измама бяха налице. Енергична реч, прекалено ритмична, твърде весела. Погледи, които отбягваха техните. Ръце, които не преставаха да си играят със сакото и молива.

За какво ли лъжеше?

Веднъж щом си го помисли, вече беше сигурна, че е права.

Не съществуваше никакъв тест. В миналото, когато е създал Бийн, Волеску навярно просто бе въвел вируса за имплантиране, който изменя всички клетки в зародиша, после е зачакал да види дали всеки зародиш ще оживее и колко от оцелелите ще са успешно изменени. Случило се е, че са оцелели до един. Но не всички са имали Ключа на Антон.

Вероятно това бе причината, поради която от близо две дузини бебета е избягал само Бийн.

Вероятно той бе единственият, в когото изменението е успешно. Единственият с Ключа на Антон. Единственият, който беше така свръхестествено интелигентен, че е бил в състояние на една годинка да осъзнае каква опасност го грози, за да изпълзи навън от бебешката люлка, да се скрие в тоалетно казанче и да остане жив.

Навярно това беше лъжата на Волеску. Сигурно по-късно бе разработил тест, но едва ли. Защо обаче му беше да лъже? Споменал бе, че е правил такъв тест, така че би могъл… би могъл какво?

Да започне отново своя експеримент. Да вземе оставените от двама им зародиши и вместо да изхвърли онези с Ключа на Антон, да ги запази и изследва. И този път нямаше да има само един от две дузини, който да притежава повишена интелигентност и скъсена продължителност на живота. Този път генетичният шанс предлагаше разпределение петдесет на петдесет на Ключа на Антон сред зародишите.

И така, сега Петра трябваше да вземе решение. Ако тя изкажеше на глас това, в което бе уверена, Бийн щеше да осъзнае, че е права, и сделката щеше да се провали. Ако Волеску не притежаваше метод за тестване, значи никой друг не притежаваше. Бийн щеше да се откаже да има деца.

Ето защо, ако тя възнамеряваше да има дете от Бийн, Волеску трябваше да свърши работата, не защото бе овладял Ключа на Антон, а защото Бийн го вярваше.

Но какво щеше да стане с останалите зародиши? Те също щяха да са нейни деца, растящи като роби, като обекти за експерименти в ръцете на напълно безскрупулен човек.

— Вие, разбира се, знаете, че няма да има действително имплантиране — каза Петра.

Тъй като Бийн изобщо не бе чувал за тази част в техните планове, се изненада — но в типичен за него стил само леко се усмихна, все едно бяха обсъждали темата десетки пъти. Такова доверие… Младата жена дори не изпита вина, че той я подкрепя напълно в момент, в който тя полага толкова усилия да го измами. Петра може би не правеше това, което Бийн желае, но тя знаеше, че дълбоко в себе си нейният съпруг жадува за същото.

Волеску обаче се изненада.

— Но… какво имате предвид? — попита той.

— Извинете ме — каза Петра, — но ние ще останем с вас по време на целия процес на оплождане и ще следим всеки оплоден зародиш да бъде изпратен в Женската болница, където ще бъдат под болнична охрана, докато дойде време за имплантирането.

Волеску почервеня от гняв:

— В какво ме обвинявате?

— Че сте човекът, който вече доказахте, че сте.

— Много години си плащах за това.

Сега Бийн разбра — дотолкова, че да се присъедини към жена си леко и закачливо:

— Не се съмняваме, но разбира се, искаме да сме сигурни, че наши деца с Ключа на Антон няма да се събудят в тайна лаборатория, както някога се случи с мен.

— Тази среща приключи — заяви Волеску и се изправи на крака.

На Петра й прималя. Защо й беше изобщо да се обажда? Сега нямаше да има имплантиране и Бийн щеше да открие…

— Чудесно, значи веднага пристъпваме към извличане на яйцеклетките, така ли? — престори се на неразбрал Бийн. — Мисля, че времето е подходящо. Ето защо се уговорихме за днешния ден.

Волеску го прониза с поглед.

— След като ме обидихте ли?

— Хайде, докторе. Вие ще вземете яйцеклетки от нея, а после аз ще изпълня оплождането. Както го прави сьомгата, съвсем естествено. Макар че бих желал да пропусна плуването срещу течението, ако може.

Волеску дълго го гледа, после леко се усмихна:

— Моят малък полуплеменник Юлиан има такова чувство за хумор.

Петра чакаше, затаила дъх, и не смееше да се обади, въпреки че в главата й се въртяха хиляди въпроси.

— Добре, да, разбира се, че имате право да защитавате вашите оплодени зародиши. Разбирам вашата… липса на доверие. Макар да съм убеден, че е отправена не на място.

— Тогава, докато вие и Петра правите, каквото там трябва, аз ще повикам двама куриери от Центъра по оплождане към Женската болница, които да дочакат зародишите и да ги вземат за замразяване.

— Ще минат часове, докато стигнем до този етап — промърмори Волеску.

— Ще им заплатим за изчакването — обади се Петра. — Не искаме да има никакъв риск от грешки или закъснения.

— Разбира се, ще се наложи да имам достъп до зародишите отново за няколко часа — обясни Волеску. — За да ги отделя и тествам.

— В наше присъствие — каза Петра — и в присъствието на специалиста по оплождане, който ще имплантира първия зародиш.

— Разбира се — сковано се усмихна Волеску. — Ще ви дам успешните, а останалите ще изхвърля.

— Ние ще изхвърлим и унищожим всички, които притежават Ключа на Антон — поправи го Бийн.

— Това се разбира от само себе си — рече сдържано Волеску.

„Вече ни намрази заради тези правила — помисли Петра. — Вижда се в очите му въпреки спокойното му държане. Той е бесен, дори… смутен, да. Е, тъй като е най-близо до чувството за срам, така му се пада.“

 

 

Докато лекарят от персонала изследваше Петра, за да извърши имплантирането, Бийн се погрижи за наемането на охрана. Един пазач щеше да бъде на пост при „детската стая“ за зародиши, както очарователно я наричаше болничният персонал, денонощно, всеки ден.

— Тъй като ти първа започна да се превръщаш в параноик — каза й Бийн, — нямах друг избор.

Наистина, това бе облекчение. През дните, преди зародишите да станат готови за имплантиране, Волеску без съмнение трескаво опитваше да измисли някаква неразрушителна процедура, която да нарече генетичен тест. Петра се радваше, че не й се налага лично да е в болницата, за да наглежда зародишите.

Това й даде възможност да разгледа града от детството на Бийн. Съпругът й обаче изглеждаше твърдо решен да посети само туристическите места и после да се върне при своя компютър. Тя знаеше, че дългият престой в един и същи град го изнервя, при положение, че местонахождението им е известно на лице, на което те нямаха доверие. Волеску без съмнение познаваше всеки от техните врагове. Бийн настоя да сменят хотелите всеки ден и да се разхождат през няколко квартала, за да наемат такси, така че никой враг да не им постави капан. Но той избягваше не само своите врагове; но и миналото си в този град. Тя изучи внимателно картата на града и откри района, който Бийн явно избягваше. На сутринта, след като Бийн избра първото такси за деня, тя се наведе напред и даде направлението на шофьора.

На Бийн не му отне много време, за да осъзнае къде отива таксито. Петра забеляза, че е напрегнат, но той не възрази, нито се оплака. Как би могъл? Това щеше да е признание, че избягва местата, които познава като дете. Признаване, че се страхува и го боли при спомена.

Тя обаче не възнамеряваше да го остави да си мълчи цял ден:

— Спомням си историите, които ми разказваше — започна тихо. — Не са много, но все пак искам да знам заради себе си. Надявам се, че посещението на тези места няма да е твърде болезнено за теб, но дори да е, те моля да го изтърпиш. Искам да разказвам на нашите деца за техния баща, а как ще го сторя, ако не знам къде се е случило всичко?

След известно колебание Бийн кимна.

Слязоха от таксито и той я поведе по улиците на своето детство, които още тогава бяха стари и мръсни.

— Твърде малко неща са се променили тук — изрече Бийн. — Всъщност има само една разлика. Няма ги хилядите изоставени деца. Очевидно някой е намерил средства да се справи със сираците.

Петра продължи да задава въпроси, следейки внимателно за отговорите. Накрая Бийн разбра колко много означава това за нея и й показа миналото си.

— Живеех в тесните улички. В сенките, като хищник, чакащ някое създание да умре. Трябваше да следя за остатъци от храна, които други деца не виждаха. За неща, изхвърлени през нощта или разсипани от боклукчийските кофи. Всичко, което можеше да съдържа в себе си малко калории.

Той се изкачи до една голяма кофа за боклук и опря ръка на нея.

— Тази кофа — каза той. — Тази кофа ми спаси живота. Тогава на мястото на този музикален магазин имаше ресторант. Мисля, че служителят, който изхвърляше боклука им, знаеше, че се крия тук. Той винаги изнасяше по-голямата част от готварските отпадъци в късния следобед, докато е светло. По-големите деца взимаха всичко. Остатъците от храната през нощта изхвърляше на сутринта — пак за да ги оберат другите деца. Но веднъж всяка вечер излизаше по тъмно. Пушеше точно тук, до кофата за боклук. И след неговото пушене точно на това място имаше остатъци от нещо.

Бийн постави ръка върху тесния ръб на боклукчийската кофа.

— Толкова мъничка маса за хранене — прошепна Петра.

— Аз мисля, че самият той сигурно е живял на улицата, защото никога не ми оставяше нещо голямо, че да привлече вниманието, а само такова, каквото незабавно да пъхна в устата си, без никой дори да не ме види, че държа храна в ръката си. Щях да умра без него. Това обаче траеше само два месеца, после той изчезна — може би загуби работата си или се премести някъде другаде — а аз нямах представа дори как се казва. Но това ме запази жив.

— Колко хубаво е да мислиш, че такъв човек може да е излязъл от улицата — усмихна се Петра.

— Ами да, но едва сега се сещам. Навремето изобщо не мислех за такива неща. Тогава бях… забелязан. Знаех, че той го прави умишлено, но не си направих труда да помисля защо. Просто елиминирах възможността, че е клопка или че храната е отровена или тъпкана с наркотик.

— Как елиминира тази възможност?

— Изядох първото нещо, което той остави там, и не умрях, нито се събудих в детски публичен дом.

— Имало е такива места?

— Носеха се слухове, че това се случва с децата, които изчезват от улицата. Както и че били сготвяни на пикантни яхнии в емигрантската част на града. Но не вярвах на последното.

Петра го прегърна.

— О, какво дяволско място! — възкликна тя.

— Ахил също е излязъл оттук — напомни й той.

— Той изобщо не е бил малък като теб.

— Но бе осакатен. Заради крака си е трябвало да бъде умен, за да остане жив. Трябвало е да се пази от всеки друг, за да не бъде пребит. Може би това е била причината да елиминира всеки, който вижда неговата безпомощност — може би при тези обстоятелства това е бил неговият механизъм за оцеляване.

— Ти си истински християнин. Така изпълнен с милосърдие.

— Като говорим за това, допускам, че ти възнамеряваш да възпитаваш нашето дете като арменски католик, така ли е?

— Не мислиш ли, че това би зарадвало сестра Карлота?

— Тя бе щастлива без значение какво правех.

— Бог я направи щастлива. Тя е щастлива и сега, ако изобщо е някъде. Тя беше щастлив човек.

— Ти я изкарваш като… какво? Малоумна?

— Да. Тя бе неспособна да храни лоши чувства към някого. Това е сериозен дефект. Питам се дали съществува генетичен тест за това — рече Петра и веднага съжали за думите си. Последното нещо, което искаше, бе Бийн да мисли твърде много за генетични тестове и да осъзнае очевидното — че Волеску няма никакъв тест.

Посетиха много други места и голяма част от тях го караха да й разказва малки истории. Мястото, където Поук обикновено криеше таен склад за храна, за да възнаграждава децата, които се справят добре. Мястото, където сестра Карлота седна за пръв път да ни учи да четем. Най-доброто ни място за спане през зимата, докато някои по-големи деца не ни откриха и не ни изгониха навън.

— Тук е мястото, където Поук стоеше над Ахил с голям камък в ръцете си, готова да му пръсне черепа.

— Де да го беше сторила — въздъхна Петра.

— Тя беше твърде добра — отбеляза Бийн. — Не можеше да си представи злото, което се криеше в него. Аз също, преди да го видя легнал там. Когато гледаше нагоре към този сгуриен блок, в погледа му имаше толкова омраза. Само омраза, никакъв страх. Точно тогава видях смъртта на Поук в очите му. Казах й да го убие веднага. Тя не можа. Предупредих я какво ще й се случи — той щеше да я убие, ако тя го оставеше жив. И наистина я уби.

— Къде се случи това? Мястото, където Ахил я уби? Можеш ли да ме заведеш там?

Той помисли малко, после я заведе до бреговата линия между доковете. Откриха място, откъдето можеха да виждат между лодките, корабите и шлеповете към великата Рейн, която се виеше по своя път към Северното море.

— Могъща е — възкликна Петра.

— Какво имаш предвид?

— Реката, толкова е силна. Въпреки това човешките същества са били в състояние да построят това пристанище по бреговете й. Природата е силна, но човешкият ум е по-силен.

— Освен когато не е — отбеляза Бийн.

— Той даде тялото й на реката, нали?

— Той я блъсна във водата.

— Но начина, по който Ахил е оценил постъпката си, може би е бил точно такъв — романтичен.

— Той я удуши. Не ме е грижа какво е мислел, когато го е сторил или след това. Целуна я, после я удуши.

— Надявам се, че не си видял самото убийство! — потрепери Петра. Би било твърде ужасно, ако Бийн носеше картината в съзнанието си през всичките тези години.

— Аз видях целувката. Бях твърде егоистичен и глупав, за да разбера какво означава тя.

Петра си спомни своята собствена целувка от Ахил и потрепери.

— Ти си помислил, каквото би помислил всеки друг — предположи Петра. — Ти си помислил, че неговата целувка означава същото, каквото моята.

Тя го целуна.

Той също. Жадно.

Но когато целувката свърши, той дълбоко се замисли:

— Бих се отказал от всичко, което съм постигнал в живота си оттогава насам, само ако можех да се върна, за да я спася.

— Какво, мислиш, че би могъл да го победиш ли? Забрави ли колко малък си бил тогава?

— Ако бях там, ако той знаеше, че аз наблюдавам, нямаше да я убие. Ахил никога не рискува да бъде разкрит, ако може да го избегне.

— Той можеше да убие и теб.

— Не би могъл да убие едновременно и двама ни. Не и с този сакат крак. Когото от двамата да нападнеше, другият щеше да крещи: „жестоко убийство!“ и да отиде за помощ.

— Или да го удари по главата с камък.

— Да. Поук би могла да го стори, но аз не бих успял да го вдигна по-високо от главата му. А не мисля, че пускайки камък върху пръстите на краката му, бих помогнал с нещо.

Останаха до дока още малко и се отправиха обратно към болницата.

Пазачът беше на поста си. Всичко на света бе наред.

Всичко. Бийн се бе върнал в своето детство и не бе плакал много, не се бе извърнал и не бе избягал до някое безопасно място.

Или така мислеше тя, когато напуснаха болницата, върнаха се в хотела си и той легна на леглото. Дишаше тежко, докато тя не осъзна, че всъщност плаче. Силни ридания без сълзи разтърсваха цялото му тяло.

Тя легна до него и го прегръща, докато той заспа.

 

 

Фалшификацията на Волеску бе изключително добра, за миг дори Петра повярва, че той може би наистина умее да тества зародишите. Но не, беше измама — той просто бе достатъчно умен, достатъчно учен, за да изфабрикува убедителна измама, достатъчно реалистична, за да заблуди и лаици като тях, и дори доктора по оплождането, който бяха довели със себе си. Сигурно го бе направил да изглежда като тестовете, които тези доктори провеждат, за да проверят пола на детето или за наличието на по-големи генетични дефекти.

Навярно и докторите разбираха, че е измама, но не казваха нищо, защото всички доктори, манипулиращи гените на бебета, играеха една и съща игра. Преструваха се, че проверяват за дефекти, които на практика не биха могли да бъдат проверени, и знаеха, че когато фалшификацията им бъде разкрита, родителите вече ще са привързани към детето. Никой нямаше да ги даде под съд за неуспех при извършване на незаконната процедура за снабдяване с необикновени умения или интелект. Може би всички тези магазини за умни бебета бяха измама? Петра бе убедена, че я лъжат, защото в края на процедурата Волеску изглеждаше облекчен. Той знаеше, че процедурите изобщо не са важни. Защото нямаше никакъв риск. Тестът не означаваше нищо.

Зародишите бяха девет. Той се престори, че идентифицира три от тях като притежаващи Ключа на Антон. Опита се да подаде пробите на един от своите асистенти, за да ги изхвърли, но Бийн настоя той да ги даде за премахване на техния доктор.

— Не искам никой от тези зародиши случайно да стане бебе — обясни той с усмивка.

Но за Петра те вече бяха бебета и я заболя, когато ги изсипаха в една мивка и изтъркаха контейнерите, в случай че някой зародиш е успял да оцелее в някоя капка.

„Колко се заблуждавам“ — хрумна й изведнъж.

Контейнерите, които той бе промил със силна струя вода, изобщо не бяха съдържали зародиши. Волеску едва ли би жертвал някои от тях, когато беше достатъчно само да каже, че тези съдържат зародиши с Ключа на Антон.

Ето защо, уверена, че в действителност не е навредено на нито едно нейно дете, тя благодари на Волеску за неговата помощ. Волеску не изнесе нищо от стаята.

После Бийн и Петра заедно наблюдаваха как шестте останали зародиша бяха замразени, техните контейнери — маркирани, и разбира се, обезопасени срещу фалшифициране.

 

 

На сутринта преди имплантирането и двамата се събудиха още с пукването на зората твърде превъзбудени, твърде нервни, за да спят. Тя лежеше на леглото, четеше и опитваше да се успокои. Бийн седеше на масата в хотелската стая и сърфираше из мрежите.

Но очевидно мислеше за сутрешната процедура.

— Ще ни излезе скъпо да държим пазач за неимплантираните — каза той.

Тя разбра накъде бие.

— Знаеш, че трябва да ги държим замразени, докато разберем дали първото имплантиране е успешно. Зародишите не винаги оцеляват.

Бийн кимна.

— Но знаеш, че аз не съм идиот. Разбирам много добре, че ти възнамеряваш да запазиш всички зародиши и ги имплантираш един по един, за да имаш възможно най-много мои деца.

— Разбира се — усмихна се Петра. — Какво ще стане, ако първородното е гадно като Питър Уигин?

— Немислимо. Как е възможно мое дете да притежава друго освен най-благия характер?

— Немислимо е, знам — съгласи се тя. — И все пак си мисля за това.

— Значи тази охрана ще продължи с години.

— Защо? Никой не иска останалите бебета, а вече унищожихме тези с Ключа на Антон.

— Знам — съгласи се Бийн, — но все пак те са децата на двама от джийша на Ендър. Дори да са без моето специално проклятие, си струва да бъдат откраднати.

— Но те няма да пораснат скоро, за да са от полза.

— Няма и нужда. На колко години бяхме ние? Колко възрастни сме дори сега? Има хора, които ще отвлекат децата, ще ги обучават известно време и после ще ги пратят на бойното поле. Да играят игри и да печелят войни.

— Няма да пусна никое от тях до военно обучение — заяви Петра.

— Ти няма да си в състояние да ги спреш.

— Имаме достатъчно пари благодарение на пенсиите, които Граф издейства за нас — напомни му тя. — Аз ще се уверя, че охраната е силна.

— Не, аз имах предвид, че изобщо няма да си в състояние да спреш децата да не търсят военна служба.

Разбира се, беше прав. Тестването за Военното училище включваше склонността на всяко дете към военно командване, към състезание в битката. Към воюване. Бийн и Петра доказаха колко силна е тази страст в тях. Нямаше начин някое от техните деца да е щастливо без да усети вкуса на военния живот.

— Поне няма да им се налага да унищожават извънземен нашественик, преди да навършат петнайсет години — подхвърли Петра.

Но Бийн не слушаше. Внезапно се бе напрегнал, докато четеше някакво съобщение.

— Какво има? — попита Петра.

— Мисля, че е от Горещата супа.

Тя отиде при него да погледне.

Беше някакъв имейл през една от анонимните служби — компания със седалище в Азия на име „Мистериозен Изток“. Редът с обсъжданата тема гласеше: „Определено не студена супа“. Значи, Горещата супа. Прякорът на Хан Цу от Военното училище, човек от джийша на Ендър, сега дълбоко замесен във висшето командване в Китай.

Съобщение от него до Бийн — бившия командир на въоръжените сили на хегемона, би означавало голямо предателство. Ето защо съобщението е било предадено на чужденец, срещнат на улицата някъде в Китай, вероятно турист от европейски или африкански произход. Самото съобщение не беше трудно за разбиране:

„Той мисли, че аз съм му казал къде ще бъде Калигула, но аз не съм.“

„Калигула“ можеше да се отнася само за Ахил. „Той“ можеше да се отнася само за Питър.

Хан Цу казваше, че според Питър той е бил източникът на информация относно местонахождението на затворническия конвой в деня, в който Суриявонг освободи Ахил.

Нищо чудно, Питър беше сигурен, че неговият източник е надежден — самият Хан Цу! Тъй като Хан Цу бе един от групата, която Ахил отвлече, имаше достатъчно основание да го мрази. Достатъчен мотив за Питър да повярва, че Хан Цу ще му каже къде ще бъде Ахил.

Но не е бил Хан Цу.

И ако не Хан Цу, тогава кой би могъл да изпрати такова съобщение, преструвайки се, че е дошло от него? Съобщение, което да се изтълкува, както подателя очаква.

— Трябваше да се сетим, че съобщението не е било от Хан Цу — изсумтя Бийн.

— Ние не знаехме, че Хан Цу е източникът.

— Хан Цу никога не би издал информация, която ще доведе до смъртта на невинни китайски войници. Питър би трябвало да го знае.

Ние би трябвало да го знаем — поправи го Петра. — Питър не познава Горещата супа, нито пък ни каза, че Горещата супа е бил негов източник.

— И така, вече знаем кой е бил източникът — каза Бийн.

— Трябва веднага да съобщим на някого.

Бийн вече чукаше по клавиатурата.

— Това означава, че Ахил е отишъл там напълно подготвен — отбеляза тя. — Бих се изненадала, ако още не е открил начин да чете пощата на Питър.

— Аз не пиша до Питър.

— Тогава до кого?

— До госпожа и господин Уигин. Две отделни съобщения. Парчета от един пъзел. Има шанс Ахил да не наблюдава техните пощи или поне да не им обръща такова внимание, за да се сети, че трябва да събере двете съобщения в едно.

— Не! — възпротиви се Петра. — Никакви пъзели. Нямаме време за губене, независимо дали Ахил наблюдава или не. Той е там вече месеци наред.

— Ако види отворено съобщение, то може да предизвика бързи действия от негова страна. Може да причиним смъртта на Питър.

— Тогава уведоми Граф. Изпрати съобщението до него.

— Ахил несъмнено знае, че Граф вече е идвал веднъж, за да измъкне нашите родители — напомни й Бийн. — Неговото пристигане може също да ускори нещата.

— Добре, де… Добре. Ето какво. Суриявонг!

— Не — възрази Бийн.

— Винаги би разгадал закодирано съобщение. Трениран е да мисли така.

— Но аз не зная дали може да му се има доверие.

— Разбира се, че може. Той само се преструва, че е човек на Ахил.

— Разбира се. Но ако не се преструва?

— Но той е Суриявонг!

— Знам. Но не мога да съм сигурен.

— Добре — капитулира тя. — Тогава остават родителите на Питър. Само че не бъди твърде загадъчен.

— Те не са глупави. Не познавам особено добре господин Уигин, но госпожа Уигин е… твърде загадъчна. Тя знае повече, отколкото показва.

— Това не означава, че е ловка или че ще разбере шифъра и веднага ще обсъди съобщението със своя съпруг, така че да обединят двете съобщения.

— Довери ми се.

— Не, аз ще го прегледам, преди да го изпратиш — заяви Петра. — Помниш ли първото правило за оцеляване? Само защото се доверяваш на нечии мотиви, не означава, че можеш да му се довериш, че ще постъпи правилно.

— Ти си една студена, студена жена — изпъшка той.

— Това е една от най-добрите ми черти.

Половин час по-късно и двамата се съгласиха, че съобщенията ще свършат работа. Бийн ги изпрати. В Рибейрау Прету още не се бе съмнало. Нищо нямаше да се случи, преди семейство Уигин да се събуди.

— Ще напуснем веднага след имплантирането — каза Петра.

Ако Ахил контролираше нещата още от самото начало, тогава разполагаше с добра шпионска мрежа и вече знаеше къде са Петра и Бийн и какво вършат.

— Аз няма да дойда с теб — каза той. — Трябва да купя билетите. Дръж пазачите в стаята с теб.

— Чак вътре не — възрази тя, — но непосредствено отвън — със сигурност.

Петра си взе първа душ и беше напълно облечена, когато Бийн излезе от банята.

— Още нещо — каза Петра.

— Какво? — попита Бийн, докато подреждаше вещите си в чантата.

— Билетите ще са за различни полети.

Бийн спря да събира багажа си и я погледна.

— Разбирам. Взе от мен каквото искаше и сега си отиваш.

Тя се изсмя нервно.

— Ами да. Ти през цялото време ми говореше, че за нас е по-опасно, ако пътуваме заедно.

— И сега, когато имаш моето бебе в себе си, повече не е нужно да бъдеш с мен — подхвърли Бийн. Продължаваше да се усмихва, но тя знаеше, че зад шегата се крие истинско подозрение.

— Каквото и да сторят семейство Уигин, положението ще е адски напечено — каза Петра. — Аз запаметих всички твои скришни места, а ти запамети всички мои.

— Аз ти показах всички твои — припомни й Бийн.

— Нека се върнем обратно заедно след около седмица — предложи Петра. — Ако имам бременността на майка си, дотогава ще си повърна и червата.

— Ако имплантирането е успешно.

— Ще ми липсваш всеки миг, Бийн.

— Господ да ми е на помощ, но и ти ще ми липсваш.

Тя знаеше колко болезнено, колко ужасно нещо е това за него. Да обича някого толкова много, че наистина да му липсва, беше подвиг за Бийн. Другите две жени, които си бе позволил да обича с цялото си сърце, бяха убити.

— Няма да позволя на никого да навреди на нашето бебе — заяви тя.

Той се замисли за момент и изражението му се промени.

— Това бебе е вероятно най-добрата защита, която имаш.

Тя разбра и се усмихна:

— Не, те няма да ме убият, докато не видят на кого ще се окаже, че прилича. Но това не е защита срещу отвличане и задържане до раждането на детето.

— Аз ще дойда и ще ви взема, стига с бебето да сте живи.

— Точно това ме плаши. Че ние може да сме стръвта, която ще използват, за да ти устроят капан.

— Гледаме далеч напред — успокои я Бийн. — Те няма да ни заловят. Нито теб, нито мен. А ако го сторят… е, ще се справим и с това.

Приготвиха си багажа, огледаха стаята още веднъж, за да се уверят, че не са забравили нищо и не са оставили никакви следи, и напуснаха хотела. Отправиха се към Женската болница и детето, което ги чакаше там — вързоп от гени, нетърпеливи да се имплантират в нечия утроба, за да започнат да изтеглят хранителни вещества, да се делят и оформят в сърце и черва, ръце и крака, очи и уши, уста и мозък.