Орсън Скот Кард
Сянката на марионетките (4)

4. Шопен

парола закодиране: ********

парола разкодиране: *****

 

От: Граф%[email protected]

До: phytian%[email protected]

Относно: Колко забавно

 

Предполагам, не е забранено да задоволяваш младежките си хумористични пристъпи, използвайки прозрачни псевдоними като phytian/legume^[1], също така ми е пределно ясно, че тази ти самоличност е за еднократно ползване, но, повярвай ми, действията ти ми намирисват на безотговорно поведение, което ме притеснява. Не можем да си позволим да загубим теб или твоя спътник, защото ти е скимнало да си правиш шеги.

Дотук с мечтите ми, че ще повлияя на решенията ти. Първите няколко седмици, откакто Белгиеца пристигна в РП, минаха без инциденти. Твоите и родителите на спътника ти са в безопасност и се приспособяват за пътуването в космоса заедно с другите доброволци. В действителност не бих ги извел от планетата без твоето одобрение, освен ако не възникнат непредвидени обстоятелства. Пресрочат ли датата на отпътуване обаче, сред групата ще плъзнат слухове и безпокойство. Опасно е да ги задържам дълго на Земята, а кача ли ги на колонизаторския кораб в орбита, ще е още по-трудно да ги върна. Нямам намерение да те припирам, но бъдещето на родителите ви е заложено на карта, а досега ти дори не си го обсъдил директно с тях.

Що се отнася до Белгиеца, Питър му повери длъжността „помощник-хегемон“. Има на разположение личен пощенски адрес, както и електронна самоличност, все едно е министър без портфейл, но няма подчинени, нито служебни разходи. По цял ден обаче работи. Чудя се с какво се занимава.

Може би трябвате да поясня, че няма официални подчинени. Неофициално Сури, изглежда, е винаги на негово разположение, не помня да е засвидетелствал такова уважение към теб или към Питър Уигин. Често обядват заедно и макар Белгиеца да не посещава казармените помещения и тренировъчния полигон, нито пък ходи на учения или мисии с малката ти армия, според наблюденията ми малката бойна част на Хегемонията скоро ще попадне под негово влияние, ако не и под негов контрол. Поддържаш ли връзка със Сури? Опитах се да обсъдим проблема с него, но така и не получих отговор.

Що се отнася до теб, гениален млади приятелю, надявам се да си даваш сметка, че всички фалшиви самоличности на сестра Карлота са под опеката на Ватикана. Когато ги използваш, разтръбяваш за себе си на всеки зад стените на Ватикана.

Те ме помолиха да те уверя, че Ахил няма симпатизанти в техните редици и никога не е имал, дори преди да убие сестра Карлота. Но щом те успяха да те проследят толкова лесно, навярно и друг ще го стори. Според поговорката мъдрият разбира и от една дума, а аз ти написах цели пет абзаца.

Граф

 

 

Петра и Бийн пътуваха заедно един месец преди напрежението помежду им да достигне връхната си точка. Отначало тя оставяше със задоволство на него да взема всичките решения. В края на краищата никога не бе излизала в нелегалност по този начин, пътувайки с фалшива самоличност. Той изглежда притежаваше всички видове документи, някои от които бяха с него във Филипините, а останалите — пръснати в различни скривалища по света.

За беда всички нейни самоличности бяха изработени за шейсетгодишна жена, която говори езици, които Петра никога не бе учила.

— Това е абсурд! — упрекна го тя, когато й връчи четвъртата такава самоличност. — Никой няма да повярва.

— И все пак ще повярват.

— Бих искала да знам защо — отвърна язвително тя. — Мисля, че работата не е само в изработката на документите. С теб получаваме помощ всеки път, когато минаваме през паспортна проверка.

— Е, понякога да, понякога не.

— Но всеки път, когато използваш някоя своя връзка, за да накараш охраната да игнорира факта, че аз не изглеждам достатъчно стара, за да бъда тази личност…

— Понякога, когато не си спала достатъчно…

— Твърде си висок за детински подигравки, така че се откажи.

— Петра, съгласен съм с теб — рече накрая Бийн. — Всички тези неща бяха за сестра Карлота, а ти не приличаш на нея и ние оставяме следа от поискани и направени услуги. Ето защо е необходимо да се разделим.

— Има две причини, поради които това няма да се случи — възрази Петра.

— Имаш предвид, освен факта, че да пътуваме заедно бе по начало твоя идея? Изнуди ме да се съглася, защото и двамата знаем, че ще те убият без мен, нали? Това обаче, забелязвам, не ти пречи да критикуваш начина, по който действам, за да запазя живота ти.

— Втората причина — продължи Петра, игнорирайки усилията му да завърже спор — е, че докато се укриваме, бездействаш, а това те подлудява.

— Аз правя много неща — възрази Бийн.

— Освен уреждането да минем през глупава охрана с лошо изработен паспорт?

— Вече започнахме две войни, ликвидирахме три болести и написахме една епическа поема. Щеше да забележиш, ако не беше толкова егоцентрична.

— Явно те бива за всичко, Юлиане.

— Оцеляването не е бездействане.

— Но не е цел на живота ти — възрази Петра.

— Оцеляването е единствената цел в жалкия ми живот, мило дете.

— Ако наистина следваш само нея, ще се провалиш — заяви Петра.

— Това се случва с всички ни, освен ако сестра Карлота и християните се окажат прави.

— Всеки иска да постигне нещо, преди да умре — въздъхна тя.

— Ти го искаш, но от къде си сигурна, че и другите го искат?

— Нуждата на човек да остави нещо след себе си е широко разпространена.

— Но аз не съм човек.

— Разбира се, ти си свръхчовек — ядоса се тя. — С теб не може да се разговаря, Бийн.

— И все пак ти настояваш.

Но Петра бе уверена, че Бийн чувства нещата също като нея. Не беше достатъчно да се криеш, да се местиш от място на място, да вземаш автобус тук, влак там или самолет до някой далечен град, само за да започнеш след няколко дни всичко отначало.

Единствената полза от укриването им бе, че така разполагаха с възможността да действат срещу Ахил. Бийн обаче продължаваше да го отрича, поради което времето минаваше, а те бездействаха.

Бийн я подлудяваше още когато го срещна за пръв път във Военното училище. Тогава бе невероятно дребен и слаб, но изглеждаше нахакан дори когато казваше „добро утро“, ето защо дори след като всички бяха работили с него години наред в Командирското училище, Петра си остана единствената от джийша на Ендър, която в действителност харесваше Бийн.

Харесваше го, но не покровителствено, както по-големите деца взимат по-малките под опека. Тя изобщо не се заблуждаваше, че Бийн се нуждае от протекция. Той пристигна във Военното училище с богат опит в оцеляването и за дни — може би за часове — узна повече от всеки друг за устройството му. Същото важеше за Тактическото училище, за Командирското и за решаващите седмици, преди Ендър да се присъедини към тях на Ерос.

Тогава другите негодуваха срещу Бийн и роптаеха, че най-младият от тях е избран за водач на мястото на Ендър, освен това се страхуваха да не им остане командир за постоянно. Всички почувстваха силно облекчение, когато Ендър пристигна, и не се опитаха да го скрият. Това нарани Бийн, но изглежда Петра бе единственият човек, който изобщо се сети за чувствата му. За нейна изненада обаче се оказа, че най-незаинтересован от чувствата на Бийн е самият Бийн.

Все пак той оценяваше приятелството й, макар рядко да го показваше. А когато тя заспа от изтощение по време на битка, той я замести и остана единственият, който продължи безрезервно да вярва в нея. След тази нейна грешка дори Ендър престана да й поверява отговорни задачи, но Бийн остана неин приятел. Той едновременно изпълняваше заповедите на Ендър и я наблюдаваше при всички останали битки, готов да я замести, ако рухне отново.

На Бийн разчиташе и когато я отвлякоха руснаците, убедена, че само той ще разкодира съобщението, скрито в електронната картинка. Когато стана пленница на Ахил, Бийн бе нейната надежда за спасение. И той разкодира съобщението и я спаси от Звяра.

Бийн можеше да се преструва, дори пред себе си, че го е грижа само за собственото му оцеляване, но на практика той бе най-преданият от приятелите й. Смело рискуваше собствения си живот, когато имаше кауза, в която да вярва, но не проумяваше колко е уникален и ценен като приятел. Тъй като се мислеше за напълно недостоен за любов, винаги му отнемаше много време, докато разбере, че някой го обича. Е, беше разбрал за сестра Карлота дълго преди тя да умре, но пък с нищо не показваше, че се е досетил за чувствата на Петра към него. А напоследък, когато стана по-висок от нея, започна да се държи така, сякаш Петра е досадната му малка сестра.

Което наистина я дразнеше.

Въпреки това тя бе решила да не го напуска — но не защото от него зависеше собственото й оцеляване. Петра се страхуваше, че остане ли съвсем сам, Бийн ще се впусне да изпълнява някакъв безразсъден план, рискувайки собствения си живот, за да премахне Ахил. А Петра нямаше да понесе смъртта му. Вече бе решила, че Бийн греши. Той непрекъснато й повтаряше как не бива да има деца и генетичните промени, които са го направили такъв гений, трябва да умрат с него, когато светкавичният му растеж го убие.

Петра обаче възнамеряваше да му роди деца въпреки всичко.

Докато пътуваха, тя наблюдаваше как той полудява от бездействие, не постига нищо значимо, в същото време става раздразнителен и язвителен. Самата Петра също му отвръщаше сопнато. Двамата искрено се харесваха и засега се преструваха, че язвителните подхвърляния са само шега, но нещо трябваше да се промени, и то скоро. В противен случай наистина щяха да влязат в сериозен конфликт и да се разделят. А тогава как щеше да роди децата на Бийн?

Промяната в отношенията им настъпи, когато Петра заговори за Ендър Уигин.

— Защо изобщо спаси човешката раса? — попита гневно тя на летището на Дарвин.

— За да не участва повече в глупавата игра.

— Или за да може Ахил да го управлява?

— Някой ден Ахил ще умре. Калигула е умрял.

— С помощта на „верни“ приятели — подчерта Петра.

— А когато той умре, може би ще го наследи някой по-добър. След Сталин е бил Хрушчов, след Калигула — Марк Аврелий.

— Не веднага след него. А при управлението на Сталин умряха трийсет милиона.

— Това прави трийсет милиона, които не е управлявал — отбеляза Бийн.

Понякога изричаше ужасни неща, но тя вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че говори грубо само когато е потиснат. В такива моменти той си припомняше, че не е част от човешката раса и скоро му предстои сигурна смърт, вместо да обърне внимание на чувствата си.

— Не си толкова студен — промълви тя.

Той имаше навика да спори, когато тя се опитваше да го увери в неговата хуманност. Харесваше й да тълкува мълчанието му като знак за напредък, но се опасяваше, че Бийн вече не спори с нея, защото не му пука какво мисли тя.

— Ако се установя на някое място — каза той, — нямам шанс да оцелея.

Смущаваше я, че той продължава да използва „нямам“, вместо „нямаме“.

— Ти мразиш Ахил и не искаш той да управлява света. Ако все пак възнамеряваш да направиш нещо, за да го спреш, трябва да се установиш на едно място и да се заловиш за работа.

— Добре, кажи ми тогава, щом си толкова умна, къде ще бъда в безопасност.

— Във Ватикана — предложи Петра.

— Колко площ заема това мъничко кралство? Колко силно желаят всички тези кардинали да се вслушат в думите на едно момче?

— Добре, тогава някъде в мюсюлманските страни.

— Ние сме неверници — възрази Бийн.

— А те са хора, решени да не попадат под господството на китайците, хегемона или който и да е друг.

— Моето мнение е, че те нямат нужда от нас.

— Моето мнение пък е, че независимо дали ни искат или не, ние сме врагове на техните врагове.

— Ние сме две деца без армия, без информация за продан и без влияние.

Петра не си направи труда да отговори, защото Бийн беше прав. Освен това тя най-после бе спечелила — той вече обмисляше къде, а не дали ще се установи и залови за работа.

 

 

Намираха се в Полша. Пътували бяха с влака от Катовице за Варшава, а сега се разхождаха из Лазиенки, един от големите паркове в Европа с древни алеи, криволичещи сред гигантски дървета и фиданки, засадени, за да ги заместят един ден.

— Тук ли си идвал със сестра Карлота? — попита го тя.

— Само веднъж — отвърна Бийн. — В Ендър тече и полска кръв. Не знаеше ли?

— Сигурно по майчина линия. Уигин не е полско име.

— Полско е, когато го смениш от Вицорек — отбеляза Бийн. — Не мислиш ли, че господин Уигин прилича на поляк? Идеално би се вписал тук, не че националността вече означава нещо.

— Националност? — Петра се засмя. — Нещото, заради което хората са умирали, избивали и са имали в продължение на векове?

— Не. Мисля, че имах предвид потекло. Така много хора са отчасти това, отчасти онова. Да предположим, че аз съм грък, но баба ми по майчина линия е била нигерийски дипломат. Така че, когато отивам в Африка, приличам повече на грък, а когато отивам в Гърция, приличам по-скоро на африканец. В сърцето си бих могъл да нося по малко от двете.

— Ти си специален случай, Бийн — каза Петра. — Никога не си имал родина.

— Както и детство, предполагам — допълни Бийн.

— На практика никой от нас във Военното училище няма опит в едното или в другото.

— Може затова толкова много деца на Военното училище отчаяно се стремят да докажат предаността си към своята родина.

В това имаше смисъл.

— Тъй като имаме малко корени, ние се вкопчваме в тях.

Тя мислеше за Влад, който бе толкова фанатизиран руснак, и за Горещата супа — Хан Цу — толкова фанатизиран китаец, че и двамата бяха помогнали с готовност на Ахил, когато ги заблуждаваше, че работи за каузата на техните нации.

— И никой не ни се доверява напълно — отбеляза Бийн, — защото знаят, че нашата истинска родина е горе в космоса. Най-силната ни преданост е към нашите другари-войници.

— Или към нас самите — допълни Петра при спомена за Ахил.

— Но аз никога не съм се преструвал, че е другояче — обади се Бийн. Очевидно мислеше, че тя има предвид него.

— Ти си така горд с егоцентричността си — въздъхна Петра. — А сам знаеш, че не си егоист.

Той само се засмя на думите й и те продължиха пътя си.

Семейства, бизнесмени, старци и млади влюбени — всички се разхождаха из парка в този необичайно слънчев есенен следобед, а на концертния подиум някакъв пианист свиреше произведение на Шопен. Както се разхождаха, Петра се протегна дръзко и хвана Бийн за ръката, сякаш те също бяха влюбени или поне приятели, на които им харесва да бъдат достатъчно близо един до друг, за да се докосват. За нейна изненада, той не отдръпна ръката си. Всъщност даже стисна нейната в отговор. Но ако тя таеше надежда, че е способен на романтика, Бийн мигновено я прогони.

— Да се надбягваме около езерото — предложи той и двамата затичаха.

Но какво надбягване е това, когато състезателите изобщо не си пускат ръцете, а победителят изтегля, смеейки се, победения отвъд финалната лента?

Бийн се държеше по детски, защото нямаше представа как да се държи като мъж, ето защо Петра се зае да му помогне. Тя се пресегна и притегли ръцете му около кръста си. После се повдигна на пръсти и го целуна. Най-вече по бузата, защото той се отдръпна малко, но все пак си беше целувка. След миг колебание Бийн я притегли по-близо и устните му намериха нейните, претърпявайки само няколко леки сблъсъка на носовете.

И двамата нямаха опит, Петра дори не знаеше дали се целуват добре. Единствената друга целувка, която тя познаваше, бе тази с Ахил, извършена с опрян в корема пистолет. В едно обаче бе сигурна — всяка целувка на Бийн бе по-добра от онази с Ахил.

— Значи ме обичаш — прошепна Петра след края на целувката.

— Тялото ми е бушуваща маса от хормони, която не разбирам, защото съм твърде млад. Ти си самка от сроден вид, а според най-добрите приматолози наистина нямам избор.

— Това е мило — засмя се тя и го прегърна.

— Изобщо не е мило — възрази Бийн. — Не ми е работа да целувам когото и да било.

— Аз настоях.

— Аз няма да имам деца.

— Разбира се. Ти няма да раждаш, аз ще го направя.

— Знаеш какво имам предвид — напомни й той.

— Това не става с целувка, така че засега си в безопасност.

Бийн изпъшка нетърпеливо и се отдръпна от нея. Направи нервно няколко крачки, върна се и я целуна отново.

— Иска ми се да го направя, откакто започнахме да пътуваме заедно.

— Личеше ти — засмя се тя. — Не ми обръщаше внимание, а понякога не и ме забелязваше.

— Винаги ми е било трудно да бъда емоционално открит. — Той я прегърна отново.

Възрастна двойка мина покрай тях. Мъжът ги погледна строго, сякаш не одобряваше младите хора да се целуват и прегръщат така открито. Но възрастната жена с побеляла коса, пристегната здраво със забрадка, им намигна; сякаш казваше: „Добре постъпваш млади момко. Момичетата трябва да бъдат целувани страстно и често.“

Беше толкова сигурен, че тя иска да изрече точно тези думи, че го сподели с Петра.

— Значи действаш в полза на обществото — развесели се тя.

— За огромно забавление на обществото — поправи я Бийн.

— А аз ви уверявам, че обществото се забавлява — разнесе се глас зад тях.

Петра и Бийн се обърнаха.

Беше младеж, но определено не и поляк. Съдейки по външността му, беше бирманец или може би тайландец. Като че ли беше по-млад от Петра, дори ако се вземеше предвид, че хората от Югоизточна Азия изглеждат винаги далеч по-млади за годините си. Въпреки това носеше костюм и вратовръзка като старомоден бизнесмен.

Нещо в наперената му поза, в забавния начин, по който приемаше за обичайно да ги дразни за нещо така лично като целувка на обществено място, подсказа на Петра, че е от Военното училище.

Но Бийн знаеше повече:

— Амбул!

Амбул отдаде чест в небрежно-насмешливия стил на възпитаник на Военното училище и отговори:

— Сър.

— Бях ти поставил задача — каза Бийн — да покажеш на един определен новобранец как да използва униформата си.

— Която изпълних перфектно — отбеляза Амбул. — Некадърникът беше толкова непохватен първия път, когато го замразих в бойната зала, че щях да падна от смях.

— Не мога да повярвам, че досега не те е убил — изненада се Бийн.

— Спаси ме моята безполезност за тайландското правителство.

— Боя се, че грешката е моя.

— Аз пък мисля, че спаси живота ми — отвърна Амбул.

— Здравей, аз съм Петра.

Амбул се засмя и се здрависа с нея.

— Извинявай. Знам коя си и предполагам, че Бийн също ти е казал кой съм аз.

— Не мислех, че ще дойдеш — обади се Бийн.

— Не отговарям на електронни писма — обясни Амбул. — Предпочитам да видя на живо този, който ми пише.

— О! — разбра най-сетне Петра. — Ти си войникът от армията на Бийн, на когото бе възложено да обучава Ахил.

— Но не бутна Ахил през въздушния шлюз без скафандър — каза Бийн, — което говори за липса на инициатива от негова страна.

— Ти ме уведоми навреме, че Ахил е на свобода и че съм в черния му списък. Спаси ми живота.

— Значи Ахил е направил опит? — попита Бийн.

Вече се отдалечаваха от алеята и езерото, където пианистът свиреше Шопен.

— Да речем, че ми се налага постоянно да се местя — намръщи се Амбул.

— Затова ли не беше в Тайланд, когато китайците нахлуха там? — попита Петра.

— Не. Напуснах родината си. Предполагам, разбираш, че не съм като повечето от възпитаниците на Военното училище. Бях в най-лошата армия.

— Моята армия — ухили се Бийн.

— Е — успокои го Петра, — ти изигра едва… колко? Пет игри?

— Не спечелихме нито една — намеси се Бийн. — Тренирах моите хора, експериментирах с бойната техника и, разбира се, се стараех Ахил да не ме убие.

— Когато закриха Военното училище, Бийн бе повишен в джийша на Ендър, а ние бяхме изпратени обратно на Земята като единствената армия без регистрирана победа в историята на Военното училище. На всички други тайландци от Военното училище бяха дадени важни постове във военната йерархия. Но, логично, не можаха да намерят пост за мен.

— Но това е глупаво! — възмути се Петра.

— Това ме запази мил и невзрачен — усмихна се Амбул. — Даде на мен и на семейството ми свобода да пътуваме из страната. Има предимства да не си приеман като ценен национален ресурс.

— Значи не беше в Тайланд, когато бе превзет.

— Учех в Лондон. Което направи почти удобно през Северно море светкавично да се придвижа до Варшава за тайното събрание.

— Извинявай — каза Бийн. — Аз предложих да ти платя пътя.

— Писмото можеше да не е от тебе — напомни Амбул. — Ако бях оставил някой да купи билети за мен, той щеше да знае с кой самолет пътувам.

— Говориш параноично също като нас — отбеляза Петра.

— Имам същия враг — поясни Амбул. — И така, Бийн, сър, ти ме повика и ето ме тук. Нуждаеш ли се от свидетел за своята венчавка? Или от някой, достатъчно възрастен, за да подписва формулярите?

— Онова, от което се нуждая, е безопасна база за действие, необвързана с държава, пакт или съюз.

— Предлагам ти да си намериш хубав астероид — рече Амбул. — Целият свят вече е поделен.

— Нуждая се от хора, на които да имам абсолютно доверие — продължи Бийн. — Защото по всяко време може да се окажем във война срещу Хегемонията.

Амбул го погледна изненадано:

— Мислех, че си командир на малката армия на Питър Уигин.

— Бях. Сега не разполагам със свои войници.

— Но разполага с първокласен помощник-командир — намеси се Петра. — С мен.

— А! — възкликна Амбул. — Сега разбирам защо ме повика. Понеже и двамата сте командири, се нуждаете от някой, който да ви отдава чест?

— Бих те назначил за крал на Каледония, ако можех — въздъхна Бийн. — Но единственият пост, който на практика мога да предложа, е „приятел“. А напоследък съм опасен за приятелите си.

— Значи слуховете са верни — каза Амбул. Петра вече очакваше той да се досети, след като през целия разговор бе събирал информация. — Ахил е на страната на Хегемонията.

— Питър го измъкна от Китай по пътя му за затворническия лагер — каза Бийн.

— Трябва да се даде дължимото на китайците — не са глупави, знаят кога да се отърват от него.

— В действителност не е точно така — възрази Петра. — Те само са го изпращали в изгнание, при това със слаба охрана. На практика са помогнали за спасяването му.

— А ти си бил против и са те уволнили?

— Не — отвърна Бийн. — Уигин ме изтегли от мисията в последната минута. Даде запечатани заповеди за Суриявонг и не ми каза какви са. Аз се оттеглих и преминах в нелегалност.

— Но взе със себе си красивото момиче.

— В действителност Питър ме изпрати с него, за да го държа изкъсо — каза Петра.

— Изглежда, добре се справяш — усмихна се Амбул.

— Напротив, не се справя толкова добре — опроверга го Бийн. — Тъкмо смятах да я порицая за това.

— И така — заключи Амбул. — Сури продължи напред и измъкна Ахил от Китай.

— От всичките мисии, изискващи задължителен успех — отбеляза Бийн, — Сури трябваше да избере точно тази.

— Аз, от друга страна — каза Амбул, — никога не бих се подчинил на заповед, ако мисля, че е глупава.

— Ето защо искам от теб да се присъединиш към моето абсолютно безнадеждно начинание — пошегува се Бийн. — Ако те убият, ще зная, че грешката е изцяло твоя, а не защото си се подчинявал на мои заповеди.

— Ще се нуждая от прехрана — каза Амбул. — Семейството ми не е богато. А реално погледнато, аз все още съм дете. Като стана дума за това, как, по дяволите, си успял да станеш толкова висок?

— Стероиди — отвърна Бийн.

— И всяка нощ го подлагам на изтезание — добави Петра.

— Сигурен съм, че е за негово добро — отбеляза Амбул.

— Майка ми ме увери, че Бийн е от онези момчета, които харесваш с течение на времето — поясни Петра.

Бийн й запуши устата.

— Не обръщай внимание на момичето, тя е замаяна от любов.

— Вие двамата трябва да се ожените — рече Амбул.

— Когато ударя трийсетака — обеща Бийн.

„Което означава никога“ — натъжи се Петра.

Вече бяха на открито по-дълго, отколкото Бийн си бе позволявал, откакто бяха преминали в нелегалност.

Докато разказваше на Амбул какво иска от него, започнаха да се придвижват към най-близкия изход от парка.

Задачата беше достатъчно ясна — да отиде в Дамаск, щабквартирата на Мюсюлманския съюз и да уреди среща с Алай — един от най-близките приятели на Ендър и член на неговия джийш.

— О! — възкликна Амбул. — Мислех, че ще искаш от мен да направя нещо възможно.

— Не мога да му изпратя имейл — каза Бийн.

— Защото, доколкото знам, той е напълно некомуникативен, откакто руснаците го освободиха. По времето, когато Ахил отвличаше всеки — каза Амбул.

Бийн изглеждаше изненадан.

— Явно го знаеш, защото…

— Откакто с моите родители излязохме в нелегалност — прекъсна го Амбул, — аз съм подслушвал всяка връзка, която можех, за да разбера какво става. Аз съм добър с мрежите. Печеля и задържам приятели. Щях да съм добър командир, ако не бяха закрили Военното училище под носа ми.

— Значи вече познаваш Алай? — попита Петра.

— Но, както казах — повтори Амбул, — той е напълно некомуникативен.

— Амбул, нуждая се от неговата помощ — настоя Бийн. — Нуждая се от закрилата на Мюсюлманския съюз. Това е едно от малкото места на Земята, което не е податливо нито на натиска на Китай, нито на ласкателството на Хегемонията.

— Да, но са го постигнали, защото не допускат в своя кръг нито един немюсюлманин.

— Аз не искам да бъда в кръга. Не искам да зная техните тайни.

— Напротив, искаш — възрази Амбул. — Защото, ако не искаш, ако нямаш пълното им доверие, ти изобщо няма да имаш властта да направиш нещо в техните граници. Немюсюлманите са официално напълно свободни, но на практика само пазаруват и си играят на туристи.

— Тогава ще приема тяхната вяра — заяви Бийн.

— Дори не се шегувай с това — предупреди го Амбул. — Те приемат твърде насериозно своята религия и да се говори за приемане на тяхната вяра като на шега…

— Амбул, това ни е ясно — намеси се Петра. — Аз също съм приятелка на Алай, но ти забелязваш, че Бийн не изпраща мен.

Амбул се засмя:

— Нали нямаш предвид, че мюсюлманите ще загубят уважението си към Алай, ако той се остави да му влияе една жена? Пълното равноправие на половете е една от шестте точки, които сложиха край на Третия велик джихад.

— Искаш да кажеш на Третата Световна война.

— Войната за всеобща свобода — каза Петра. — Така я наричат в арменските училища.

— Защото Армения има предразсъдъци към мюсюлманите — поясни Амбул.

— Да, единствената нация от фанатици, останала на Земята — отвърна мрачно Петра.

— Слушай, Амбул, ако е невъзможно да се стигне до Алай, аз просто ще измисля нещо друго — примири се Бийн.

— Не съм казал, че е невъзможно — възрази Амбул.

— Точно това каза — намеси се Петра.

— Аз съм възпитаник на Военното училище — напомни Амбул. — Там имахме часове по правене на невъзможното. Имам шестици по този предмет.

— Но не си го завършил, нали? — усмихна се Бийн. — Тогава какви са ти шансовете за успех?

— Откъде можех да знам, че причисляването към твоята армия в училище ще съсипе целия ми живот?

— О, престани да хленчиш — посъветва го Петра. — Ако си бил от най-добрите възпитаници на Училището, сега щеше да бъдеш в някой китайски лагер за повторно обучение.

— Виждате ли? — ухили Амбул. — Пропуснал съм да придобия всякакъв опит.

Бийн му подаде лист хартия.

— Отиди там и ще намериш самоличността, от която се нуждаеш.

— В комплект с холографска лична карта? — усъмни се Амбул.

— Тя ще се настрои към теб още при първо използване. Съпроводена е с инструкции. Използвал съм ги преди.

— Кой ги прави тези неща? — попита Амбул. — Хегемонията ли?

— Ватикана — отвърна Бийн. — Това са последните ми дивиденти от службата ми при един от техните тайни агенти.

— Добре — съгласи се Амбул.

— Тя ще ти осигури достъп до Дамаск, но не и до Алай, защото при него ще стигнеш само с истинската си самоличност.

— По-скоро с ангел, който да върви пред мен, и писмо с препоръка от самия Мохамед.

— Ватикана разполага и с тези неща — пошегува се Петра. — Но ги дава само на най-кадърните си хора.

Амбул се засмя, Бийн също, но атмосферата остана напрегната.

— Искам много от теб — каза Бийн.

— А аз не ти дължа чак толкова — усмихна се Амбул.

— Не ми дължиш нищо — успокои го Бийн. — Ако ми дължеше, щях да се опитам да си го прибера. Зная защо го искам и защо ще го направиш.

Петра също знаеше. Бийн искаше това от него, защото знаеше, че ако изобщо някой може да го извърши, това бе Амбул. А Амбул щеше да го направи, защото знаеше, че ако съществува някаква надежда да се попречи на Ахил да обедини света под своя власт, това вероятно зависеше от Бийн.

— Толкова се радвам, че дойдохме в този парк — каза Петра на Бийн. — Толкова е романтично.

— Бийн знае как да омайва хората — отбеляза Амбул и разпери широко ръце. — Виж колко съм омаян.

После изчезна сред тълпата.

Петра се пресегна и отново хвана Бийн за ръка.

— Доволна ли си? — попита Бийн.

— По-малко или повече — отвърна Петра. — Най-после ти направи нещо.

— Непрекъснато правя нещо.

— Зная — каза Петра.

— Фактически — продължи Бийн, — ти си тази, която просто излиза да пазарува.

Петра тихо се засмя.

— Ние сме тук в този красив парк, където хората пазят жив спомена за един велик човек. Мъж, който даде на света незабравима музика. Какъв ли ще бъде твоят паметник?

— Може би две статуи. Преди и след. Малкият Бийн, който се сражаваше в джийша на Ендър. Големият Юлиан, който свали Ахил.

— Харесва ми — възхити се Петра. — Но аз имам по-добра идея.

— Да кръстиш група планети на мое име?

— Какво ще кажеш за следното: една цяла планета, населена с твои потомци.

Бийн направи гримаса и поклати глава.

— Защо? За да се воюва срещу тях? Една раса от свръхнадарени хора, които се размножават възможно най-бързо, защото ще умрат, преди да са навършили двайсет. И всеки от тях да проклина името на техния родоначалник, защото не е прекратил тази пародия със собствената си смърт.

— Това не е пародия — възрази Петра. — И какво те кара да мислиш, че твоите… отличителни белези наистина ще се предадат на децата ти?

— Права си — отвърна Бийн. — Ако се оженя за ниско момиче с дълъг живот като теб, моето потомство ще се състои от втора ръка умници, които ще живеят до седемдесет години и ще растат на височина до един и осемдесет.

— Искаш ли да знаеш какво правех? — попита Петра.

— Не си пазарувала.

— Разговарях със сестра Карлота.

Той замръзна и извърна поглед от нея.

— Вървях по пътищата на нейния живот — каза Петра. — Говорех с хора, които е познавала. Виждах, каквото е видяла тя. Научавах, каквото е научила тя.

— Не искам да знам — каза Бийн.

— Защо не? Тя те обичаше. След като те откри, тя живееше само заради теб.

— Знам. И умря заради мен, защото бях глупав и нехаен. Дори не се нуждаех от помощта й. Просто мислех, че ми е нужна за кратко, но с течение на времето открих, че не е така. Уви, тя вече беше в самолета, на път към ракетния снаряд, който я уби.

— Има едно място, където искам да отидем, докато чакаме Амбул да направи чудо.

— Слушай, сестра Карлота ми каза как да установя връзка с учените, които ме изследваха. От време на време им пиша, а те ме информират кога точно ще настъпи моята смърт и колко вълнуващ е целият постиган от тях прогрес в разбирането на човешкото развитие благодарение на моето тяло и получените от него малки проби, които поддържат тъканите ми живи. Петра, ако се замислиш, аз съм безсмъртен. Тези тъкани ще бъдат живи в лабораториите по целия свят хиляда години след моята смърт. Това е една от ползите да бъдеш свръхестествен.

— Аз не говоря за тях — поясни Петра.

— Тогава какво? Къде искаш да отидеш?

— При Антон. При този, който откри Ключа, Ключа на Антон. Генетичната промяна, дала в резултат теб.

— Той е още жив?

— Не само жив, но и на свобода. Войната свърши. Не че вече е в състояние да прави сериозни изследвания. Психологическите блокове реално не са отстраними. На него му е трудно да говори за… е, поне да пише за случилото се с теб.

— Тогава защо да го безпокоим?

— Можеш ли да направиш нещо по-добро?

— Винаги имам нещо по-добро за правене от това да ходя до Румъния.

— Но той не живее там, а в Каталуния.

— Шегуваш се.

— Родината на сестра Карлота. Град Матаро.

— Защо е отишъл там?

— Отличен климат. Нощни разходки. Танци с приятели. Тихото море, поглъщащо жадно брега. Горещият африкански вятър. Големите пенести вълни на зимното море. Споменът за Колумб, идващ да посети краля на Арагон.

— Това е Барселона.

— Е, той говореше, че е виждал мястото. И градината, проектирана от Гауди. Явно обича да разглежда. Мисля, че обикаля от място на място и се интересува много от теб.

— Както и Ахил — отбеляза Бийн.

— Макар да не практикува вече научната си дейност, има неща, които знае, а дълго не е бил в състояние да каже.

— И все още не може.

— Боли го да ги казва, но това не означава, че не може да ги сподели поне веднъж с човек, който най-много се нуждае да ги знае.

— И кой е той?

— Аз — каза Петра.

— Не съм ли аз? — засмя се Бийн.

— Ти няма нужда да знаеш. Решил си да умреш. Аз обаче искам да знам, защото смятам нашите деца да живеят.

— Петра, аз не мисля да имам каквито и да е деца. Никога.

— За щастие мъжът никога не го мисли.

Тя се съмняваше, че някога ще убеди Бийн да промени мнението си, но е малко късмет неконтролируемите емоции на младия мъж биха могли да свършат това, което разумната дискусия изобщо не бе в състояние да постигне. Каквото и да мислеше за себе си, Бийн беше човешко същество и без значение към какъв биологически вид принадлежеше, определено спадаше към бозайниците. Съзнанието му можеше да казва „не“, но тялото щеше да крещи „да“.

Разбира се, ако изобщо съществуваше млад мъж, който да противостои на нагона си, това беше Бийн — една от причините, поради които тя го обичаше, защото бе най-силният мъж, когото познаваше. Може би само Ендър Уигин бе по-силен, но той си бе отишъл завинаги.

Тя го целуна отново и този път и двамата се справиха някак по-умело.