Орсън Скот Кард
Сянката на марионетките (3)

3. Мамчета и татковци

парола закодиране: ********

парола разкодиране: ******

 

До: Граф%[email protected]

От: Лок%[email protected]

Относно: Неофициална молба

 

Оценявам вашето предупреждение, но ви уверявам, че не подценявам колко е опасно X да попадне в РП. В действителност мислех да поискам помощ от вас, ако склоните да ми я дадете. Сега ЮД и ПА се укриват, С е компрометиран, защото спаси X, а близките им са заплашени — X ще ги убие или ще ги вземе за заложници. Налага се да ги отведем далеч от X, а ти си в състояние да го уредиш. Родителите на ЮД са свикнали да се укриват, а родителите на ПА скоро изстрадаха едно отвличане и също ще ни съдействат.

Проблемът са майка ми и баща ми. В никакъв случай няма да се съгласят да се скрият в убежище, ако им предложа. Теб обаче биха послушали. Не желая родителите ми да са наоколо, изложени на опасност, защото или ще бъдат използвани срещу мен, или ще ми пречат да се концентрирам върху работата си.

Можеш ли да дойдеш лично в РП, за да ги отведеш, преди да се върна с X? Ако се решиш, имаш 30 часа на разположение. Прости ми, че те безпокоя, но в замяна отново ще имаш моята благодарност и подкрепата ми, които един ден, надявам се, ще са далеч по-ценни отколкото при настоящите обстоятелства.

ПУ

 

 

Тереза Уигин знаеше, че Граф ще я посети, защото Елена Делфики спешно й позвъни, веднага щом той напусна къщата й. Известието обаче изобщо не промени плановете й за деня, не защото се надяваше да го измами, а защото дърветата в задния двор бяха отрупани с папая и трябваше да се оберат, преди да изпопадат на земята. Нямаше намерение заради Граф да пропусне толкова важна работа.

Когато Граф благовъзпитано почука на входната врата, Тереза се намираше на върха на стълба, откъсваше плодовете и ги слагаше в една торба. Апаресида, прислужницата, бе инструктирана да го пусне и скоро стъпките на Граф отекнаха по плочите на терасата.

— Госпожо Уигин.

— Вече ми отнехте две от децата — започна тя, без да го поглежда, — сега, предполагам, идвате и за първородния ми син.

— Не. Този път съм тук заради вас и вашия съпруг.

— Нима ни изпращате при Ендър и Валънтайн?

Въпреки че беше твърдо против, за миг тази идея й допадна. Ендър и Валънтайн се отърваха от всичките си проблеми тук.

— Опасявам се, че не можем да си изпратим втори кораб към тяхната колония в близките няколко години.

— В такъв случай, страхувам се, няма какво да ни предложите.

— Напълно сте права. Става въпрос за Питър, на него можете да предложите свобода на действие.

— Ние не се бъркаме в работата му.

— Той ще доведе тук опасен човек, но предполагам, че това ви е известно.

— Тук винаги се знае всичко — родителите на генийчетата нямат работа по цял ден и си бъбрят за делата на момченцата и момиченцата си. Семействата Арканян и Делфики само дето не са оженили децата си. А и често ни посещават очарователни гости от космоса като вас.

— Брей, колко сме сприхави днес — забеляза Граф.

— Сигурна съм, че родителите на Бийн и Петра са склонили да напуснат Рибейрау Прету, за да успокоят децата си, че Ахил няма как да ги вземе за заложници. Един ден Николай Делфики и Стефан Арканян навярно ще се приобщят към връстниците си. Положението при мен и Джон Пол обаче не е същото, защото нашият син е идиотът, решил да доведе тук Ахил.

— Да, явно ви е тежко с дете, което не е на интелектуалното равнище на останалите.

Тереза се обърна към него, видя насмешливата искра в погледа му и без да иска, се засмя:

— Добре, де, не е глупав, а прекалено самоуверен, че плановете му няма да се променят. Резултатът обаче е същият, а аз нямам намерение да чакам електронно писмо с известие за неговата смърт. Или по-зле — да науча за смъртта му от новинарските емисии, където водещата новина ще е „братът на великия Ендър Уигин се проваля в начинанието си да възстанови длъжността Хегемон“, а после да гледам как редом с некролога му въртят филм с победата на Ендър над формиките.

— Изглежда сте предвидили добре всички варианти на бъдещето.

— Само непоносимите. Аз оставам, господин министър на колонизацията. Вървете да убеждавате други доброволци на неподходящата средна възраст.

— Вие всъщност не сте неподходяща, все още сте в детеродна възраст.

— Децата ми ме дариха с толкова много радост, че направо изгарям от нетърпение да си имам още едно.

— Знам много добре какво сте жертвали в името на своите деца и колко ги обичате. Още преди да дойда тук, знаех, че няма да ви убедя да тръгнете.

— Значи сте довел и войници да ме отведат насила? Заловихте ли вече съпруга ми?

— Не, не — усмихна се Граф. — Мисля, че сте права, не бива да си тръгвате.

— О!

— Но Питър ме помоли да ви защитя, ето защо трябваше поне да опитам. Повтарям, според мен е по-добре да останете.

— И защо?

— Питър има много съюзници, но му липсва приятел.

— А вие?

— Страхувам се, че в детството му съм го изучавал прекалено отблизо, за да се поддам непредубедено на обаянието му сега.

— Да, има обаяние, нали? Или поне чар.

— Почти колкото Ендър, но само когато реши да го използва.

Да слуша как Граф говори за Ендър — за младия мъж, в който се бе превърнал, след като спаси човечеството и преди да го изритат от Слънчевата система на борда на колонизаторски кораб — изпълни Тереза с познато и все така горчиво разкаяние. Граф познаваше и седемгодишния, и десетгодишния, и дванайсетгодишния Ендър, докато единствената връзка на Тереза с най-малкото й, така уязвимо дете бяха няколкото снимки и избледняващите спомени. Ръцете й обаче още я заболяваха при спомена за това как го беше прегръщала, а той увиваше ръчички около врата й.

— Дори когато го доведе на Земята — упрекна го Тереза, — ти не ни позволи да го видим. Заведе при него Вал, но не и баща му, нито пък мен.

— Съжалявам — въздъхна Граф, — тогава не знаех, че никога вече няма да се завърне у дома. Ако те бе видял, щеше да си спомни, че на този свят има някой, който иска да го пази и да се грижи за него.

— Нима това е лошо?

— Ендър не искаше да е железният командир, в който го превърнахме. Ето защо се застраховахме. Срещата му с Валънтайн бе достатъчно опасна.

— Сигурен ли сте, че постъпихте правилно?

— Не съвсем. Но малкият ви син вече спечели войната, няма начин да върнем времето; да го обучим по друг начин и да видим дали ще има ефект.

— Винаги когато ви видя, дори само при спомена за вас, се връщам в миналото и се мъча да измисля решение, което да не ме изпълва с яд и мъка.

Граф дълго не проговори.

— Ако чакате да ви се извиня… — започна тя.

— Не, не, опитвам се да измисля как аз да ви се извиня, без да звуча смешно или неадекватно. Не изстрелях нито един куршум през войната, но по моя вина загинаха невинни. Ако ще ви донесе някакво удовлетворение, аз също се разкайвам винаги когато се сетя вас и за съпруга ви.

— Малко ви е.

— Права сте, но се страхувам, че най-много съжалявам за родителите на Бонсо Мадрид, които ми повериха детето си, а аз им го върнах в ковчег.

Тереза искаше да го замери с папая, която да се размаже по цялото му лице.

— Напомняте ми, че съм майка на убиец ли?!

— Убиецът бе Бонсо, госпожо. Синът ви се защитаваше. Разбрали сте ме погрешно. Аз позволих на Бонсо да остане насаме с Ендър и пак аз, не синът ви, съм отговорен за смъртта му. Ето защо съжалявам повече за семейство Мадрид, не за вашето. Извърших много грешки, но никога не ще разбера кои са били необходими, кои безобидни и кои спасителни за всички нас.

— Преди малко ни посъветва да останем. Откъде сте сигурен, че отново не допускате грешка?

— Както казах, Питър има нужда от приятели.

— А светът нуждае ли се от Питър?

— Не винаги ни ръководи лидерът, когото искаме. Понякога се налага да го избираме измежду тези, които имаме.

— И как ще гласуваме? В гласоподавателната урна или на бойното поле?

— Бюлетината по всяка вероятност ще е отровна смокиня или повредени автомобилни спирачки.

Тереза веднага се досети:

— Разчитайте на нас, ще проверяваме храната и превозните му средства.

— Така ли? Нима вие ще се нагърбите да му купувате лично храната всеки ден от различни магазини, а съпругът ви ще спи денонощно в колата?

— Пенсионирахме се рано, имаме много свободно време.

Граф се засмя:

— Успех тогава, убеден съм, че ще се постараете. Благодаря ви, че отделихте от времето си за този разговор.

— Ще се радвам да си побъбрим пак след десетина-двайсет години.

— Ще си го запиша в бележника — увери я Граф.

Той се поклони — по-почтително, отколкото тя очакваше, прекоси къщата, премина през градината и излезе на улицата.

Известно време госпожа Уигин се ядосваше на Граф, Международния флот, формиките, съдбата и бог за това, което бяха причинили на нея и семейството й. После се замисли за Валънтайн и Ендър и няколко сълзи капнаха на папаята. После си представи как с Джон Пол чакат и си отварят очите на четири, за да опазят Питър. Граф беше прав, никога нямаше да опазят сина си.

Все щяха да заспят, да пропуснат нещо, а Ахил щеше да се възползва от възможността — от възможностите — точно когато се чувстват най-спокойни, за да нанесе своя удар. След смъртта на Питър светът щеше да попадне във властта на Ахил, защото кой друг бе лукав и безцеремонен колкото него, за да му се опълчи? Бийн? Петра? Суриявонг? Николай? Някое от децата, възпитаници на Военното училище, които се пръснаха по Земята? Ако някой от тях си беше поставил за цел да спре Ахил, вече щяха да научат името му.

Мъкнеше към къщата тежък чувал, пълен с папаи — внимателно премина през прага, за да не нарани плодовете — когато й просветна коя е била истинската задача на Граф.

Спомена, че на Питър му липсва приятел. Подхвърли, че сблъсъкът между Питър и Ахил може да се предотврати с помощта на отрова или повреда в колата. После ясно показа, че не вярва семейство Уигин да защитят сами сина си. Как тогава щяха да се превърнат в приятелите, от които Питър имаше нужда?

Съперничеството между Ахил и сина им лесно щеше да се разреши, ако единият от двамата умреше.

Изведнъж от паметта й изплуваха истории за най-великите (поне според слуховете, ако не според фактите) отровителки. Лукреция Борджия, Клеопатра. Онази, дето беше изтровила цялото обкръжение на император Клавдий, а накрая май и самия него.

В онези дни е нямало химически тестове за установяване вида на използваната отрова. Отровителите сами събирали билки, не се е налагало да ги закупуват, нито пък да търсят съдействието на други, които биха могли да ги предадат. Ако нещо се случеше с психопата Ахил, преди Питър да реши, че няма нужда от него, синът им навярно щеше да започне разследване… а когато следата, рано или късно, отведеше до собствените му родители, какво ли щеше да стори? Да ги порицае публично, да ги изправи пред съда? Или да ги защити, да скрие резултатите от разследването и да си подаде оставка като хегемон, а слуховете да го обвиняват за преждевременната смърт на Ахил? Без съмнение всеки опонент на Питър щеше да превърне Ахил в мъченик — дълго време недооценяваното момче, предложило светла надежда на света, убито в разцвета на своята младост от подлия и лукав Питър Уигин или от майка му — вещицата, и баща му — змията.

Целта не бе само да убият Ахил, а да го сторят така, че смъртта му да не вреди на Питър за в бъдеще.

Разбира се, за предпочитане бе Питър да търпи слухове и легенди за смъртта на Ахил, отколкото самият той да е мъртвецът. Тереза се страхуваше да не е закъсняла.

„Граф ме назначи за атентатор — убедена бе госпожа Уигин, — за да спася сина си. А най-ужасното е, че не се питам дали бих го сторила, а как. И кога.“