Орсън Скот Кард
Сянката на марионетките (17)

17. Пророци

SecuritySite.net

От: Лок%[email protected]

ПАРОЛА: Суриявонг

Относно: момиче на мост

 

Надежден източник моли: не пречете на китайското излизане от Индия. Но когато се нуждаят от връщане или продоволствие, блокирайте всички възможни пътища.

 

 

Отначало китайците помислиха, че инцидентите в провинция Шинджиянг са работа на бунтовници, които векове наред формираха и реформираха партизански групи. В обременената от протокола китайска армия Хан Цу успя да докаже, че е започнала голяма офанзива извън Китай, едва в късния следобед.

За петдесети път, откакто зае пост във висшето командване на Пекин, Хан Цу губеше надежда, че може да направи нещо. Винаги беше по-важно да показва уважение към високия ранг на някой шеф, отколкото да им каже истината и да предприеме някакви действия. Сега стискаше в ръце доказателството, че подобно обучение, дисциплина, координация и продоволствие изключват възможността инцидентите в Шинджиянг да са дело на местни бунтовници. Уви, предстоеше му да чака часове неговата молба за среща да бъде проучена от всички и „важни“ съветници, лакеи, функционери и наперени помощници, чието единствено задължение беше да изглеждат възможно най-важни и заети.

В Пекин беше пълен мрак, когато Хан Цу прекоси площада между отдел „Стратегия и планиране“ и отдел „Администрация“. Това беше поредният пример за лошата структура в Китай. За да се избегне безсмислената разходка помежду им, двата отдела би трябвало да са от двете страни на ниска преграда, през която служителите непрекъснато да се провикват. Вместо това „Стратегия и планиране“ изготвяше непрекъснато планове, които „Администрация“ не можеше да изпълнява или разбираше погрешно.

„Как изобщо сме завладели Индия?“ — недоумяваше Хан Цу.

Той се опита да ритне гълъбите, които се мотаеха в краката му. Те запляскаха с криле, а после се върнаха и го проследиха, сякаш с всяка крачка крачолите му ръсеха нещо за ядене.

„Единствената причина това правителство да се задържи на власт е, че китайците са гълъби. Можеш да ги риташ непрекъснато, но те се връщат за още ритници. А най-лошите от тях са бюрократите. Китай е измислил бюрокрацията едно хилядолетие преди останалата част от света и сега усъвършенства изкуствата Объркване, Политиканстване и Преувеличаване до равнища, непознати никъде другаде по света. В сравнение с нея византийската бюрокрация е била направо праволинейна!“

Как е успял Ахил? Той е чужденец, престъпник, луд — това е добре известно на правителството — но въпреки това е прескочил раболепните подлеци и е стигнал до равнището, на което се взимат решенията. Повечето хора дори не знаят къде се намира това равнище, тъй като то със сигурност не е известно на известните лидери на върха. Те са твърде стари, за да приемат нещо ново, и твърде уплашени, че ще загубят привилегиите си, а престъпленията им, извършвани десетилетия наред, ще бъдат разкрити. Ето защо мърморят само: „Постъпете, както мислите, че е разумно.“

Решенията се взимаха две равнища по-ниско, от съветници и помощници на върховните генерали. На Хан Цу му бяха необходими шест месеца, за да разбере, че срещата с най-високопоставения човек е безполезна, защото той щеше да се посъветва със своите помощници и всеки път да следва техните препоръки. Сега изобщо не искаше да се среща с помощници и съветници, но разбира се, за да се организира среща на върхушката, трябваше да се направи подробна молба до всеки генерал, която да го информира колко жизненоважно е събранието да се проведе незабавно. Беше банално, защото всеки генерал, вместо да присъства лично, щеше да изпрати на събранието свой помощник.

Хан Цу подозираше, че целият този сложен фарс не е, за да се покаже уважение към традицията и формата, а за заблуда на генералите. Така излизаше, че от тях зависи само дали да присъстват лично, или да изпратят свой помощник.

Разбира се, възможно беше генералите изобщо да не виждат съобщенията и помощниците да взимат решенията вместо тях. Все пак по-вероятно беше неговата бележка да е стигнала до всеки генерал с някакъв коментар, например: „Благороден и достоен ваш колега ще бъде обиден, ако не присъствате“ или „Това е досадно губене на времето на храбър лидер като вас, вашият недостоен помощник ще се радва да си води бележки и да докладва, ако се каже нещо важно“.

Хан Цу не беше лоялен към никой от тези палячовци. Случеше ли се да вземат собствени решения, те винаги бяха безнадеждно погрешни. Онези, които не бяха напълно свързани с традицията, бяха в плен на егото си и също не бяха стока.

Въпреки това Хан Цу бе напълно лоялен към Китай, винаги действаше в защита на най-големите интереси на Китай и щеше да продължи да действа по същия начин.

Бедата беше, че той често определяше „Най-големият интерес на Китай“ по начин, който можеше да му струва живота.

Ясен пример за това беше съобщението, което изпрати до Бийн и Петра, с надеждата да разберат опасността за хегемона, ако той наистина бе повярвал, че Хан Цу е новият източник. Изпращането на такава частица информация беше несъмнено предателство, тъй като авантюрата на Ахил се одобряваше на най-високите равнища и следователно представляваше официална китайска политика. И въпреки това би било катастрофа за престижа на Китай, ако светът научи, че Китай е изпратил убиец да ликвидира хегемона.

Изглежда, никой не го разбираше, най-вече защото управляващите отказваха да виждат Китай като нещо друго освен център на света, около който обикалят всички останали страни. Какво ги интересуваше, че Китай ще е обявен за страна на тирани и убийци? Според тях, ако някой не харесваше онова, което прави Китай, тогава този някой можеше да си отиде у дома и да поплаче над бирата си.

Но никоя страна не беше непобедима, дори Китай. Хан Цу го разбираше, макар другите да не го разбираха.

Завладяването на Индия беше прекалено лесно. Тогава Хан Цу бе настоявал за изработване на планове за всички видове непредвидени случаи, когато нещата тръгнат на зле с изненадващи нападения на индийската, тайландската и виетнамската армии. Но Ахиловата кампания за измама беше толкова успешна и тайландската стратегия за отбрана — толкова ефективна, че индийците бяха напълно заангажирани, запасите им — изчерпани, а моралът им — паднал възможно най-ниско. Тогава китайските армии започнаха да преминават границите, да раздробяват индийската армия на части и да поглъщат всяка част за дни, а понякога за часове.

Разбира се, цялата слава отиде за Ахил, макар че грижливото планиране на Хан Цу и персонала му от почти осемдесет випускници на Военното училище постави китайските армии на точното място и в точното време. Екипът на Хан Цу бе написал заповедите, но на практика те бяха издадени от отдел „Администрация“, който спечели и медалите. „Стратегия и планиране“ получи една-единствена групова похвала, която по-скоро звучеше като морална, сякаш някакъв подполковник беше подхвърлил: „Добър опит, момчета, ние знаем, че имахте добри намерения.“

Е, Ахил си спечели път до славата, но според Хан Цу завладяването на Индия беше безсмислено и в разрез с националните интереси, да не кажем пагубно. Китай не разполагаше с ресурси, за да поеме проблемите на Индия. Когато Индия се управляваше от индийци, страдащите хора можеха да обвиняват само своите съотечественици. Но сега, когато положението се влоши — както винаги ставаше в Индия — за всичко щяха да бъдат обвинявани китайците.

Китайските администратори, които бяха изпратени да управляват Индия, изненадващо не се поддадоха на корупцията и работеха усърдно. Но никоя страна не се управлява без наличието на съкрушителна военна сила или на пълно сътрудничество. И тъй като нямаше никакъв шанс китайските завоеватели да получат пълно сътрудничество, нито пък съществуваше начин да си плащат за съкрушителна военна сила, събуждането на съпротива беше само въпрос на време.

Тя стана проблем скоро след като Ахил замина за Хегемонията — индийците започнаха да трупат камъни на купчини. Хан Цу предупреди управляващите, че досадният проблем ще прерасне в мощно гражданско неподчинение. Индийците бяха истински дъщери и синове на Ганди. Бюрократите обаче не послушаха съвета на Хан Цу и попаднаха в един непрекъснато влошаващ се цикъл от репресивни мерки.

„Какво излиза? Че няма значение какво мисли светът, така ли? Правим каквото си искаме, защото никой друг няма силата или волята да ни предизвика? Това ли е позицията на Китай?“

Листовете в ръцете му съдържаха отговора на тази позиция.

 

 

— Как така не са направили нищо, за да потвърдят нашата офанзива? — недоумяваше Алай.

Бийн и Петра седяха до него и гледаха холокартата, която потвърждаваше, че всеки обект в Шинджиянг е превзет по график, сякаш китайците бяха получили сценарий и играеха ролята си, точно както Съюзът на полумесеца ги беше помолил.

— Аз мисля, че нещата вървят много добре — каза Петра.

— Абсурдно добре — възнегодува Алай.

— Не бъди нетърпелив — обади се Бийн. — В Китай всичко протича бавно. А те не обичат да правят своите проблеми публично достояние. Може би продължават да тълкуват офанзивата като група местни бунтовници или не бързат да обявят пред света какво става, за да подготвят унищожителна контраатака.

— Едва ли? — каза халифът. — Според нашата „Сатинтел“ те не предприемат нищо. Дори най-близките гарнизонни войски все още си стоят на място.

— Гарнизонните командири нямат властта да влизат в сражение — обясни Бийн. — Освен това те вероятно дори не знаят, че нещо не е наред, а твоите войски установиха контрол над комуникационната мрежа, базирана на земята, прав ли съм?

— Това беше второстепенна цел, която постигнаха между другото.

Петра започна да се смее:

— Сетих се!

— Какво е толкова смешно? — намръщи се Алай.

— Публичното обявяване. Ти все още не можеш да обявиш, че си халиф, избран единодушно от всички мюсюлмански страни.

— Ние можем да обявим това по всяко време — раздразни се Алай.

— Но ти чакаш китайците да обявят, че ги е нападнала неизвестна нация. Само когато те или си признаят публично своето невежество, или изтълкуват нападението погрешно, ти ще излезеш и ще кажеш какво наистина се случва. Че мюсюлманският свят е напълно обединен под ръководството на един халиф и че ти си поел отговорността за освобождаването на окупираните нации от безбожния империалистичен Китай.

— Не можеш да отречеш, че историята се развива по-добре по този начин — каза халифът.

— Абсолютно — съгласи се Петра. — Аз не се смея, защото го правиш по този начин. Забавлява ме иронията, че ти имаш невероятен успех, а китайците са така неподготвени, че на практика забавят твоето обявяване! Но… имай търпение, скъпи приятелю. Някой от висшето китайско командване знае какво се случва и накрая останалите ще го чуят, ще мобилизират своите въоръжени сили и ще обявят нещо.

— Те трябва да го сторят — напомни им Бийн. — Иначе руснаците ще разберат погрешно движението на китайските войски.

— Добре — съгласи се Алай. — Но за лош късмет всички видеофилми с моето обявяване са заснети през деня. Изобщо не ни мина през ума, че на китайците ще им е нужно толкова дълго време, за да реагират. Вече е нощ.

— Знаеш ли какво? — предложи Бийн. — Никой няма да е против, че видеофилмите са записани предварително. Но още по-добре би било за теб да излезеш пред камера, на живо, да се обявиш сам за халиф и да съобщиш какво правят твоите армии в Шинджиянг.

— Опасността да направя това на живо е, че може да се изпусна, че нахлуването в Шинджиянг не е главната офанзива.

— Алай, ти можеш съвсем спокойно да заявиш, че това не е главната офанзива — така половината китайци ще помислят, че става дума за дезинформация, предназначена да задържи техните войски в Индия, притиснати до пакистанската граница. Всъщност аз даже ти го препоръчвам, защото след време ще имаш репутацията на човек, който говори истината. Благодарение на което по-късните ти лъжи ще са по-ефективни.

Алай се засмя:

— Много ме успокои.

— Ти страдаш — каза Петра — от проблема, който мъчи всички най-висши командири в ерата на бързите комуникации. В миналото Александър и Цезар са били точно там, на бойното поле. Те са наблюдавали, издавали са заповеди, справяли са се с проблемите. Те са били необходими. А ти си заврян тук в Дамаск, защото точно тук е центърът на всички комуникации. Ако някъде си необходим, това е точно тук. Но така пък, вместо да мислиш за хиляда неща като древните пълководци, си изнервен и не можеш място да си намериш.

— Препоръчвам ти да се разхождаш — усмихна се Бийн.

— Играеш ли хандбал? — попита Петра.

— Схващам идеята ви — каза Алай. — Благодаря ви. Ще бъда търпелив.

— И помисли върху моя съвет — напомни Бийн. — Да отидеш на живо и да кажеш истината. Твоите хора ще те заобичат повече, ако видят колко дръзко и самоуверено обясняваш на врага какво възнамеряваш да правиш, а врагът не може да ти попречи да го сториш.

— Отивайте си вече — разсмя се Алай. — Започвате да се повтаряте.

Бийн стана. Петра също.

— Разбирате, че след това няма да имам време за вас — промълви халифът. — Те спряха и се обърнаха. — Веднъж щом съществуването ми бъде обявено и всеки научи, ще започна да давам приеми. Да се срещам с хора. Да решавам спорове. Да се показвам като истински халиф.

— Благодаря ти за времето, което прекара с нас досега — каза Петра.

— Надявам се никога да не застанем един срещу друг на бойното поле — каза Бийн. — По начина, по който се наложи да застанем срещу Хан Цу в тази война.

— Запомнете едно — каза Алай. — Лоялността на Хан Цу е разделена. Моята не е.

— Ще го запомня — обеща Бийн.

— Салаам — пожела им халифът. — Нека в сърцата ви цари мир.

— Нека цари мир и в твоето — усмихна се Петра.

 

 

Когато събранието свърши, Хан Цу не знаеше дали са повярвали на предупреждението. Е, ако не бяха му повярвали сега, след още няколко часа нямаше да имат друг избор. Главният въоръжен отряд при нахлуването в Шинджиянг несъмнено щеше да започне своята атака утре точно преди разсъмване. Сателитното разузнаване щеше да потвърди това, което той им беше казал днес, но на цената на дванайсет или повече часа бездействие.

Най-обезпокоителният момент обаче беше дошъл към края на събранието, когато старшият помощник на старшия генерал бе попитал:

— И така, ако това е началото на една главна офанзива, какво препоръчвате вие?

— Изпратете всички налични войски на север, нека са най-малко петдесет процента от всичките гарнизонни войски на границата с Русия. Подгответе ги да се справят не само с тези партизани на коне, а също и с голяма механизирана армия, която вероятно ще нахлуе утре.

— А какво ще кажете за съсредоточаването на войски в Индия? — попита помощникът. — Тези са нашите най-добри войници, най-добре обучените и най-мобилните.

— Оставете ги там, където са — отвърна Хан Цу.

— Но ако оголим гарнизоните по границата с Русия, руснаците ще ни нападнат.

— Руснаците изобщо не се бият добре извън своите граници — изказа се друг помощник. — Нападнете ги и те ще ви унищожат, но ако те ви нападнат, войниците им няма да се бият.

Хан Цу прикри презрението си към такава нелепа преценка.

— Руснаците ще сторят каквото решат — каза Хан Цу, — а ние ще направим каквото е необходимо, за да им отвърнем. Но не спирайте войските ни да тръгнат срещу настоящ враг, само защото ще са нужни срещу хипотетичен такъв.

Всичко вървеше много добре, докато старшият помощник на старшия генерал не каза:

— В такъв случай препоръчвам възможно най-бързото изваждане на войските от Индия за посрещане на тази настояща заплаха.

— Не това имах предвид — каза Хан Цу.

— Но аз имах предвид точно това — обяви помощникът.

— Аз мисля, че офанзивата е мюсюлманска — настоя Хан Цу. — Врагът отвъд границата на Пакистан е същият враг, който ни напада в Шинджиянг. Те със сигурност очакват да направим точно това, което предлагате вие. Така тяхната главна офанзива ще има по-добър шанс за успех.

Помощникът само се засмя, а другите бързо го последваха.

— По време на детството си, вие, Хан Цу, сте прекарали много години извън Китай. Индия е много далечно място. Какво значение има какво се случва там? Ние можем да я завладеем отново, когато поискаме. А тези нашественици в Шинджиянг са във вътрешността на Китай. Руснаците са разположени на китайската граница. Това е истинската заплаха, без значение какво мисли врагът.

— Защо? — писна му на Хан Цу и той открито предизвика старшия помощник. — Защото чужди войски на китайска земя ще означава, че настоящето правителство губи райския мандат ли?

Около масата се разнесе скърцане на зъби. Споменаването на старата идея за райския мандат беше безочие и не в тон с правителствената политика.

Хан Цу реши, че щом е почнал да ги дразни, няма да спира до тук:

— Всеки знае, че Шинджиянг и Тибет не са част от Хан Китай. Те не са по-важни за нас от Индия — завладени земи, които никога няма да станат напълно китайски. Веднъж, много отдавна, ние притежавахме Виетнам и го загубихме, а загубата не означаваше нищо за нас. Но китайската армия е нещо скъпоценно. И ако вие извадите войските от Индия, рискувате да загубите милиони от нашите хора заради тези мюсюлмански фанатици. Тогава няма да се безпокоим за райския мандат. Вече ще имаме вражески войски в Хан Китай, преди да сме го разбрали — и няма никакъв начин да се защитаваме срещу тях.

Около масата цареше мъртва тишина. Те вече го мразеха, защото им говореше за поражение… и им казваше непочтително, че техните идеи са погрешни.

— Надявам се, че никой от вас няма да забрави това събрание — продължи Хан Цу.

— Може да сте сигурен в това — процеди старшият помощник.

— Ако бъркам, ще понеса последствията от моята грешка и ще се радвам, че в края на краищата вашите идеи не са били глупави. Доброто за Китай е добро за мен, дори ако аз съм наказан за моите грешки. Но ако изляза прав, тогава вие ще разберете що за хора сте. Защото ако сте истински китайци, които обичат страната си повече от своите кариери, ще си спомните, че съм бил прав, ще ме върнете и ще ме слушате, както трябваше да ме послушате днес. Но ако сте нелоялни, егоистични градински прасета, каквито мисля, че сте, ще се погрижите да бъда убит, така че никой извън това помещение никога да не разбере как сте чули едно истинско предупреждение, когато все още е имало време да спасите Китай от най-опасния враг, с когото сме се сблъсквали от времето на Чингис хан насам.

Каква славна реч. И колко освежаващо в действителност е да кажеш това със своите уста на хората, които най-много се нуждаят да го чуят, вместо да преиграваш многократно.

Разбира се, той щеше да бъде арестуван още тази вечер и — напълно възможно — разстрелян още преди разсъмване. Всъщност, най-вероятно щяха да го арестуват, за да повдигнат обвинение за предаване на информация на врага. Така щяха да хвърлят върху него вината за поражението, което той единствен се опитваше да предотврати. Имаше горчива ирония в съдбата, която сполетяваше китайците, разполагащи с малко власт. Сякаш беше специално удоволствие да накажеш достоен мъж за престъпленията на този, който притежава по-голяма власт.

Но Хан Цу нямаше да се крие. В този момент може би имаше шанс да напусне Китай и да отиде в изгнание. Но той нямаше да го направи.

Защо ли?

Защото не можеше да напусне страната си, когато тя бе в нужда. Можеше да го убият, ако остане, но имаше много други китайски войници на неговата възраст, които щяха да умрат през следващите дни и седмици. Щеше да е един от тях. Съществуваше и шанс, макар и малък, сред мъжете на събранието да е имало почтени хора и Хан Цу да остане жив, докато се изясни дали е бил прав. Вероятно тогава — противно на всички очаквания — те щяха да го реабилитират и да го попитат как да се спасят от бедствието, което бяха докарали на Китай.

Междувременно беше гладен, а наблизо имаше малък ресторант, който той харесваше и където управителят и съпругата му третираха Хан Цу като член от тяхното семейство. Те не се интересуваха от високия ранг или славата му на герой от джийша на Ендър. Харесваха компанията му и големия му апетит, сякаш се хранеше в най-изисканата кухня на света. А за него тя наистина беше такава. Ако това бяха последните му часове на свобода или дори на живот, защо да не ги прекара с хората, които харесва, и храната, на която се наслаждава?

 

 

Когато нощта падна над Дамаск, Бийн и Петра се разхождаха по улиците, разглеждайки витрините на магазините. В Дамаск все още съществуваха традиционните пазари, където се продаваше най-прясната храна и местни произведения ръчна изработка. Разбира се, супермаркетите, бутиците и веригите магазини бяха стигнали до Дамаск, както до почти всяко друго място на земята, но пазарите отразяваха местния вкус. Нямаше недостиг на европейски или американски артикули, ала Бийн и Петра се радваха най-много на изделията, които никога нямаше да намерят пазар в Запада, а очевидно много се търсеха тук.

Разменяха си гатанки относно предназначението на всеки артикул.

Спряха при един ресторант на открито с добра музика, която свиреше достатъчно тихо, за да могат все пак да разговарят. Поръчаха си странна комбинация от местна храна и международна кухня, заради чието количество дори келнерът поклати глава, но двамата бяха в настроение да си доставят удоволствие.

— Утре най-вероятно ще повърна всичко това — съжаляваше Петра.

— Вероятно — съгласи се Бийн. — Но ще е по-добре, ако…

— Моля те! Опитвам се да ям.

— Ти повдигна този въпрос.

— Зная, че е нечестно, но когато аз го спомена, не ми причинява гадене, а само гъделичкане. Сама не мога да предизвикам повръщането.

— Аз пък мога — възрази Бийн.

— Не се съмнявам. Вероятно заради Ключа на Антон.

Продължиха да говорят за незначителни неща, докато не чуха някакви експлозии, отначало много далечни, после в съседство.

— Нали не е нападение над Дамаск? — прошепна Петра.

— Не, мисля, че са фойерверки. Сигурно става дума за празник.

Един от готвачите изтича в ресторанта и изригна поток от думи на арабски, които бяха, разбира се, напълно неразбираеми за Бийн и Петра. Внезапно местните клиенти скочиха от масите. Някои от тях изтичаха навън от ресторанта, без да платят, и никой не се опита да ги спре. Други изтичаха в кухнята.

Няколкото чужденци в ресторанта се чудеха какво става.

Най-сетне един милостив келнер се появи и обяви на общия език:

— Храна ще закъснее. Аз много съжалява да каже на вас. Но щастлив да кажа защо. Халиф ще говори до една минута.

— Халифът ли? — изненада се един англичанин. — Той не е ли в Багдад?

— Аз мислех, че е в Истанбул — обади се някаква французойка.

— Не е имало халиф от много векове — отсече японец с вид на професор.

— Очевидно вече имат — подхвърли Петра. — Питам се дали ще ни позволят да влезем в кухнята, за да наблюдаваме с тях.

— О, не знам дали бих искал — намръщи се англичанинът. — Ако са се сдобили с нов халиф, ще се чувстват известно време шовинистично настроени. Ами ако решат да започнат да бесят чужденци, за да отпразнуват събитието?

Японският учен побесня от това предположение. Когато двамата с англичанина се хванаха вежливо за гушите, Бийн, Петра, французойката и още няколко западняци влязоха в кухнята през двукрилата врата, където персоналът почти не им обърна внимание. Някой беше донесъл плосък телевизор с голям екран и го бе поставил на една полица, облегнат на стената.

Алай вече бе на екрана.

Не че имаха полза от гледането — не разбираха нито дума от речта. Щяха да почакат за пълния превод по-късно по новинарските мрежи, но картата на западен Китай не се нуждаеше от обяснение. Без съмнение той им казваше, че мюсюлманският народ се е обединил, за да освободи поробените от дълго време братя в Шинджиянг. Келнерите и готвачите придружаваха почти всяко изречение с весели възгласи — Алай явно знаеше, че това ще се случи, защото правеше кратки паузи след всяко изявление.

Бийн и Петра съсредоточиха вниманието си върху други неща. Бийн се опита да определи дали речта се излъчва на живо. Часовникът на екрана не беше никакъв показател — можеха да го вкарат дигитално в предварително записан видеоматериал по време на предаването. Накрая всичко стана ясно, когато Алай се изправи и отиде до прозореца. Камерата го следваше, а там, простиращи се навън под него, блестяха светлините на Дамаск. Изявлението беше на живо. И каквото и да казваше, докато сочеше към града, то очевидно даваше резултат, защото радостните готвачи и келнери започваха да плачат открито, без да се срамуват, все още приковали погледи в екрана.

Междувременно Петра се опитваше да отгатне как мюсюлманите приемат Алай. Тя познаваше лицето му прекалено добре, ето защо отдели момчето, което познаваше, от мъжа, който беше сега. Състраданието, което тя забелязваше преди, сега бе по-ясно изразено от всякога. Очите му бяха изпълнени с любов, но в тях имаше също пламък и достойнство. Той не се усмихваше — което беше присъщо за военен лидер на нации, чиито синове умират в битки или убиват вражеските синове. Не използваше и гръмки фрази, за да разпали фанатичен огън.

Щяха ли да го последват тези хора в борбата? Да, отначало, докато им разказва за лесни победи. Но по-късно, когато времената станеха трудни и късметът изневереше, щяха ли да продължат да го следват?

Вероятно да. Защото онова, което Петра виждаше в Алай, не беше образът на велик генерал — макар че навярно и Александър бе изглеждал така, или Цезар — а пророк-крал. Саул или Давид, и двамата — младежи като Алай, призовани от предсказание да водят своя народ във война от Божие име. Жана д’Арк.

„Разбира се, Жана д’Арк е завършила живота си на кладата, а Саул е загинал от собствения си меч… или не, май беше Брут или Касий, Саул е заповядал на един от собствените си войници да го убие, не беше ли така? Лош край и за двамата. Давид е умрял в немилост. Бог му забранил да построи светия храм, защото убил Урия, за да може да се ожени за овдовялата Вирсавия.“

Сравнението с тези крале-пророци не вещаеше добро.

Но нали се бяха окичили със слава, преди да умрат?