Орсън Скот Кард
Сянката на марионетките (16)

16. Капани

До: Лок%[email protected]

От: Пясък%Вода@ArabNet.net

Относно: Покана за парти

 

Не искаш да пропуснеш това, повярвай ми. На горния етаж Кемал си мисли, че е център на купона, но едва когато Шоу и Пак се развихрят в сутерена, ще започнат фойерверките! Ето защо ти предлагам да изчакаш партито на долния етаж, преди да гръмнете някоя тапа.

 

 

— Джон Пол — прошепна Тереза Уигин. — Не разбирам какво прави Питър тук.

Джон Пол затвори своя куфар.

— Така му харесва.

— От нас се очаква да го правим тайно…

— Той ни помоли да не говорим за това тук. — Джон Пол допря пръст до устните си, после взе и нейния куфар и тръгна по дългия път до вратата на помещението с леглата.

Тереза не можеше да направи нищо, освен да въздъхне и да го последва. След всичко, през което минаха с Питър, синът им би трябвало да им се доверява. Уви, хегемонът все още обичаше игрите, в които никой не знае какво става, освен самия той. Бяха изминали само няколко часа, откакто Питър бе решил, че трябва да напуснат със следващата совалка, при това се уговориха да го запазят в абсолютна тайна.

А какво прави Питър? Молеше на практика всеки член от екипажа на станцията да му направи някаква услуга, да изпълни някаква поръчка. И завършваше винаги с думите „искам да ми го дадеш до 18 часа“.

Те не бяха идиоти, всички знаеха, че 18 е часът, когато всеки пътуващ трябва да се качи за отлитането в 19 часа.

Така голямата тайна бе стигнала до всеки от екипажа.

Въпреки това той продължаваше да настоява да не говорят за заминаването си, а Джон Пол настояваше заедно с него! Що за лудост беше това? Питър едва ли проявяваше небрежност. Той бе твърде методичен, за да действа така. Нима се надяваше да залови някой да предава предупреждение до Ахил? Ами ако вместо предупреждение просто взривят совалката? Може би това бе операцията — да саботират всяка совалка, с която Питър се прибира у дома. За това ли мислеше Питър?

Разбира се, че да. В природата на Питър беше да мисли за всичко.

Или по-скоро да мисли, че е помислил за всичко.

В коридора Джон Пол продължаваше да върви твърде бързо, за да може тя да разговаря с него, а когато все пак се опитваше, той поставяше пръст до устните си и промърморваше:

— Всичко е наред.

При лифта за придвижване до оста на станцията, където акостираха совалките, ги чакаше Димак. Той трябваше да е там, защото отпечатъците им нямаше да задействат лифта.

— Съжалявам, че трябва да ви загубим толкова скоро — каза Димак.

— Така и не ни казахте — каза Джон Пол — кое спално помещение е било на армия „Дракон“.

— Във всеки случай Ендър никога не е спал там — каза Димак. — Той имаше отделна стая. Командирите винаги имат отделна стая. Преди това е бил в няколко армии, но…

— Във всеки случай вече е твърде късно — прекъсна го Джон Пол.

Вратата на лифта се отвори. Димак влезе, задържа вратата за тях, поставил длан върху таблото за управление и въведе кода за тяхната платформа за отлитане.

После излезе от лифта.

— Съжалявам, че не мога да ви изпратя, но полков… министърът намекна, че не трябва да зная за това.

Джон Пол сви рамене.

Вратите се затвориха и те започнаха своето изкачване.

— Джони Пи, ако толкова се безпокоим да не бъдем подслушвани, защо говориш така открито с него?

— Той носеше заглушител — обясни Джон Пол. — Неговите разговори не могат да бъдат подслушвани. Нашите могат, а в този лифт със сигурност има устройство за подслушване.

— Какво, Апханад ли ти го каза?

— Би било лудост да се поставя охрана в тази станция, без да се сложи устройство за подслушване в шахтата, през която преминава всеки, преди да влезе вътре.

— Е, извини ме, че не мисля като шпионин-параноик.

— Смятам, че това е една от най-добрите ти страни.

Тя разбра, че не бива да изрича на глас мислите си. При това не само заради охранителната система на Апханад.

— Мразя, когато „се разправяш“ с мен.

— Ами ако вместо това те „оправя“? — предложи Джон Пол и я изгледа похотливо.

— Ако не ми носеше куфара, аз бих…

— Би ме погъделичкала?

— Не си по-навътре в нещата от мен, а се държиш, сякаш знаеш всичко.

Гравитацията бързо изчезваше и сега Тереза се държеше за страничния парапет, пъхнала бе и стъпалата си под подовата релса.

— Досетих се за някои неща — каза Джон Пол. — За останалото му се доверявам. Той е много умно момче.

— Не е чак толкова умен, за колкото се мисли — възрази жена му.

— Но е много по-умен, отколкото си мислиш ти.

— Явно само твоята преценка за интелигентността му е изключително правилна.

Вратите се разтвориха.

— Да ви нося ли куфара, госпожо?

— Ако искаш — склони тя, — но не възнамерявам да ти давам бакшиш.

— О, наистина си разстроена — промърмори той.

Тя мина покрай него, а Уигин старши остана да подаде куфарите на прислужниците.

Питър чакаше на входа на совалката.

— Идвате точно навреме.

— Стана ли 18 часа? — попита майка му.

— Без една минута е — отвърна Питър.

— Значи сме подранили — сопна се Тереза, подмина го и влезе във въздушния шлюз.

Чу зад себе си Питър да казва:

— Какво я е прихванало?

— По-късно — не му обясни Джон Пол.

Щом влезе в совалката, й трябваха няколко секунди, да се преориентира. Не можеше да се отърси от усещането, че подът е на грешно място — долу беше наляво, а вътре беше навън или нещо подобно. Но тя се изтегли с помощта на дръжките върху облегалките на седалките, докато си намери място. Избра си едно до пътеката, така другите пътници щяха да седнат другаде.

Но нямаше никакви други пътници. Липсваха дори Джон Пол и Питър.

След като почака цели пет минути, започна да нервничи.

Откри ги да плуват във въздуха близо до вече затворения въздушен шлюз и да се заливат от смях.

— Подигравате ли ми се? — процеди тя, готова да чуе „да“.

— Не — отвърна веднага Питър.

— Само малко — обади се Джон Пол. — Вече може да разговаряме. Пилотът прекъсна всички връзки към станцията, а… Питър също носи заглушител.

— Колко мило. Твърде лошо, че не дадоха по един за мен и за теб.

— Не дадоха и на мен — обясни Питър. — Този е на Граф. Май не ги държат на склад.

— Защо каза на всички, че заминаваме с тази совалка? Опитваш се да ги накараш да ни убият ли?

— Ах, какви объркани мрежи плетем, когато се упражняваме в измама — ухили се Питър.

— Значи си играете на паяци, а — каза Тереза. — Какво сме ние, нишки? Или мухи?

— Пътници — поправи я Джон Пол.

Питър се засмя.

— Обяснете ми шегата — заплаши ги Тереза — или ще ви разделя един от друг. Кълна се, ще го сторя.

— Веднага щом Граф разбра, че има информатор на станцията, той доведе тук свой екип за охрана без знанието на никой. В действителност никакви съобщения не влизат, нито излизат от станцията, но на всички им се струва точно обратното.

— Значи се надявате да заловите някой, който изпраща съобщение относно совалката, на която сме се качили?

— Всъщност не очакваме никой да изпрати съобщение.

— Тогава за какво беше всичко това? — недоумяваше Тереза.

— По-важно е кой не изпраща съобщението — усмихна й се Питър.

— Няма да питам нищо повече — заяви майка му, — тъй като явно се мислите за свръхинтелигентни. Предполагам, какъвто и да е хитрият ви план, измислило го е моето умно момче.

— А казват, че Демостен има саркастичен изказ — подхвърли Питър.

Изведнъж тя разбра. Очевидно нещо й прищрака. Правилният мисловен механизъм се беше задействал. За момент подходящите синапси бяха зацвърчали от електричество.

— Искате всички да мислят, че случайно са открили за нашето заминаване и сте им дали всички шансове да изпратят съобщение… Всички освен една личност. Така че, ако той е…

— Тогава съобщението няма да бъде изпратено — довърши изречението й Джон Пол.

— Освен ако не е наистина умен — каза Тереза.

— По-умен от нас ли? — попита синът й.

С Джон Пол се спогледаха, поклатиха едновременно глави, провлачиха едно „не-е-е“ и избухнаха в смях.

— Радвам се, че двамата се разбирате така добре — промълви тя.

— О, мамо, не се сърди. Не можех да ти кажа, защото ако той знаеше, че това е капан, нямаше да предприеме никакви действия. Въпросният човек подслушва всичко, а за твоя информация, аз се сдобих със звукозаглушителя едва преди малко.

— Това го разбирам, но едва сега, а баща ти се досети много по-рано.

— Мамо, никой не мисли, че си интелектуално ненадеждна, ако това те тревожи.

— Интелектуално ненадеждна? В кое мухлясало чекмедже на покритото с прах бюро на някой мъртъв английски професор откри този термин? Уверявам те, че никога, дори в най-лошите си кошмари, не съм предполагала, че съм интелектуално ненадеждна.

— Добре — усмихна се синът й, — защото ако си предполагала, значи си бъркала.

— Не трябваше ли да си сложим коланите при излитането? — попита тя.

— Не. Не отиваме никъде.

— Защо?

— Компютрите на станцията са заети със симулационна програма, според която совалката е в своя обичаен график за излитане. За да изглежда достоверно, сега сме откачени от станцията и, носейки се, се отдалечаваме от нея. Веднага щом на дока отвън останат само хората от екипа на Граф, ще се върнем и ще излезем от тази консервена кутия.

— Това изглежда доста сложен план за залавянето на някакъв информатор.

— Мамо, ти се ме възпитала да съм с такъв усет за стил, не мога да преодолея детските си навици.

 

 

Ланковски почука на вратата почти в полунощ. Петра вече спеше от един час. Бийн прекъсна работа, изключи пулта и отвори вратата.

— Какво не е наред? — попита той.

— Нашият общ приятел желае да ви види и двамата.

— Петра вече спи. — Но студенината в тона му издаваше, че се е случило нещо лошо. — Добре ли е Алай?

— Той е много добре, благодаря — отвърна Ланковски. — Моля, събудете съпругата си и елате възможно най-бързо.

Петнайсет минути по-късно, когато адреналинът набързо ги разсъни, и Петра и Бийн стояха пред Алай, но не в градината, а в един офис. Халифът седеше зад бюрото, на което бе оставен един-единствен лист хартия. Алай го плъзна към Бийн.

Бийн го вдигна и прочете.

— Мислиш, че аз съм го изпратил?

— Или Петра — каза халифът. — Отначало реших, че не си й обяснил колко е важно да пази тази информация от хегемона. После осъзнах, че мисля като старомоден мюсюлманин. Тя е отговорна за действията си. А тя е разбрала, както и ти, че запазването на тайна по този въпрос е жизненоважно.

Бийн въздъхна.

— Не съм го изпратил аз. Петра също не го е изпратила. Ние не само разбираме твоето желание да запазиш това в тайна, ние сме съгласни с него. Няма начин да сме изпратили информация за плановете ти.

— И все пак съобщението е тук, изпратено от нашата собствена мрежова база. От тази сграда!

— Алай — каза Бийн, — ние тримата сме сред най-умните хора на Земята. Минахме заедно през една война, а двамата с Петра преживяхте отвличането от Ахил. Въпреки всичко, когато се случи нещо подобно, обвиняваш нас, че сме злоупотребили с твоето доверие.

— Кой друг извън нашия кръг знаеше?

— Ами, нека видим. Всички хора на събранието имат персонал. Техният персонал не се състои от идиоти. Дори да им е изрично забранено, те виждат бележки, чуват коментари. Някои от тези хора може дори да мислят, че няма да издадат тайната, ако я споделят с някой доверен приятел.

— Аз познавам всички тези хора.

— Не толкова добре, колкото познаваш нас — обади се Петра. — Само защото са добри мюсюлмани и са лоялни към теб, не означава, че до един са предпазливи.

— Питър изграждаше мрежа от информатори и кореспонденти, откакто беше… ами, откакто беше дете. Дълго преди някой от тях да се сети, че той е само дете. Шокиращо ще е да няма информатор и в твоя дворец.

Алай се взираше в листа хартия върху бюрото.

— Съобщението наистина е зле замаскирано — промълви Алай. — Предполагам, че ти би свършил тази работа по-добре.

— Аз щях да го закодирам — обясни Бийн, — а Петра вероятно би го вградила в рисунка.

— Аматьорското замаскиране на съобщението трябваше да ти подскаже, че не сме ние — каза Петра. — Личността, която го е написала, мисли, че е достатъчно да скрие тази информация само от някой извън вътрешния кръг. Шпионинът явно знае, че ако го видиш ти, веднага ще разпознаеш, че „Шоу“ се отнася до старите владетели на Иран, а „Пак“ се отнася за Пакистан, докато „Кемал“ е очевадно напомняне за основателя на следотоманска Турция. Как не се досети?

Алай кимна:

— Значи го е шифровал по този начин, за да не позволи на външни хора да го разберат в случай, че бъде прихванато от някой враг.

— Той не мисли, че някой тук би търсил негови излизащи съобщения — каза Петра. — Докато аз и Бийн знаем, че сме подслушвани, откакто сме дошли.

— Но не достатъчно успешно — отбеляза Алай.

— Ами, като начало се нуждаеш от по-добър следящ софтуер — призна Бийн.

— Ако ние бяхме изпратили съобщение до Питър — каза тя, — щяхме да му кажем изрично да предупреди нашата индийска приятелка да не блокира излизането на китайците от Индия, а само тяхното завръщане там.

— Нямаме друга причина да информираме Питър за това — продължи Бийн. — Ние не работим за него и всъщност не го харесваме толкова много.

— Той не е един от нас — отсече Петра.

Бийн отиде до прозореца и погледна навън към тревните площи, поливани с пречистена вода от Средиземно море. Пустинята цъфтеше, където имаше благословията на Аллах.

— Не мисля, че това съобщение ще ни навреди с нещо — каза Бийн. — Освен че тази нощ загубихме малко от съня си.

— Очаквам да разбереш колко ми е трудно да заподозра моите най-близки колеги тук.

— Ти си халифът — напомни Петра, — но също така си един много млад човек и те го виждат. Знаят, че твоят план е блестящ, обичат те, следват те във всички начинания, които замисляш в името на народа. Но ако ти им кажеш „пазете това в абсолютна тайна“, те ще кажат „да“, дори ще го мислят, но на практика не го вземат съвсем насериозно, защото, нали разбираш, ти си…

— Все още момче — довърши Алай.

— С времето това ще изчезне — каза Петра. — Имаш пред себе си много години. Накрая всички тези по-възрастни мъже ще бъдат заменени.

— С по-млади мъже, на които ще имам по-малко доверие — каза мрачно Алай.

— Да кажеш на Питър не е същото като да кажеш на някой враг — обърна му внимание Бийн. — Да, той не би трябвало да получава тази информация преди нахлуването, но ти забелязваш, че информаторът не е казал кога ще започне нахлуването.

— Напротив, сторил го е.

— Тогава аз не я виждам.

Петра стана отново и разгледа отпечатания имейл.

— Съобщението не казва нищо за датата на нахлуването.

— То бе изпратено в деня на нахлуването — обясни Алай.

Бийн и Петра се спогледаха.

— Днес ли?

— Турският военен поход вече е започнал — потвърди Алай. — Веднага след като се е стъмнило в Шинджиянг. Вече получихме потвърждение, че три летища и част от енергийната мрежа са в наши ръце. И поне засега няма никакви признаци, че китайците знаят какво се случва. Всичко върви по-добре, отколкото бихме могли да се надяваме.

— Войната е започнала — каза Бийн. — Значи вече е твърде късно да се изменят плановете за третия фронт.

— Не, не е. Изпратени са нови заповеди. Индонезийският командир и арабският командир са много доволни, че им е гласувано доверие за мисията, която ще пренесе войната в дома на врага.

Бийн пребледня.

— Но така няма време да се планира тяхната материално-техническа подкрепа…

— Бийн — усмихна се Алай, — вече сме планирали едно сложно дебаркиране на брега. Забрави за този логистичен кошмар. Стоварването на триста отделни войскови части на различни места по китайския бряг под прикритието на мрака, за три нощи броено от тази, и подкрепата им с въздушни нападения и парашутни десанти са неща, които моите хора правят със затворени очи. Бийн, приятелю мой, това беше най-доброто на твоята идея. Не беше план, а само съвет към всеки отделен командир да импровизира как да изпълни целите на мисията. В моите заповеди им казах, че докато продължават да се придвижват към вътрешността на страната, да защитават своите хора и да причиняват максимално главоболия на китайското правителство и на китайската войска, те не могат да се провалят.

— Войната започна — въздъхна Петра.

— Да… — замисли се съпругът й. — Войната започна, а Ахил не е в Китай.

Петра погледна към Бийн и се усмихна:

— Какво можем да направим, за да го държим далеч?

— После по този въпрос — каза Бийн. — Тъй като ние не сме изпратили на Питър специалното съобщение, което да препрати на Вирломи в Индия, може ли да го сторим сега с твое позволение?

Алай присви очи:

— Утре. След като започнат да пристигат новини от битката при, Шинджиянг. Аз ще ви кажа кога.

 

 

Граф седеше в кабинета на Апханад с крака на бюрото, докато майорът работеше при командното табло за охраната.

— Ами, сър, това е — каза Апханад. — Вече тръгнаха.

— А кога ще пристигнат? — попита Граф.

— Не знам. Зависи от траекториите и сложните системи, балансиращи скоростта и масата. Вие си спомняте, че не аз бях учителят по астрофизика във Военното училище.

— Доколкото си спомням, вие бяхте по тактиката на малки въоръжени отряди — подхвърли Граф.

— Когато вие опитахте експеримента с военната музика и накарахте момчетата да се научат да пеят заедно…

— Моля те — изпъшка министърът. — Идеята беше глупава.

— Но вие веднага разбрахте това и милостиво ни позволихте да изоставим начинанието.

— Сплотяването на колектива отиде по дяволите.

Апханад чукна един клавиш на контролното табло и екранът показа, че току-що работата е приключила.

— Тук всичко е готово — каза той. — Радвам се, че открихте кой е информаторът тук. Да накараме семейство Уигин да си тръгнат беше единствената безопасна опция.

— Спомняш ли си времето, когато те обвиних, че си позволил на Бийн да види твоя регистрационен код?

— Да, сякаш беше вчера — каза Апханад. — Аз не мисля, че щяхте да ми повярвате, ако Димак не се беше застъпил за мен. Именно той ви каза, че Бийн е лазил из вентилационната система и е шпионирал.

— Да, Димак беше сигурен, че си методичен и не е възможно да нарушиш своите навици в пристъп на немарливост. Беше прав, нали?

— Да — потвърди Апханад.

— Аз получих своя урок. Оттогава ти имам доверие.

— Надявам се, че съм го заслужил.

— Многократно. Аз не запазих целия команден състав от Военното училище. Разбира се, имаше някои, които мислеха, че Министерството на колонизацията е твърде скучно за техните таланти. Но това всъщност не е въпрос на лична лоялност, нали?

— Какво не е, сър?

— Нашата лоялност трябва да е към нещо по-голямо от отделната личност, не мислиш ли? Може би към някоя кауза. Аз съм лоялен към човешката раса — твърде претенциозна кауза според някои — и по-конкретно към разпространението на човешкия геном сред възможно най-много звездни системи. Така нашето съществуване никога няма да е застрашено отново. И в името на тази кауза ще жертвам много лични лоялности. Това ме прави напълно предсказуем, но и ненадежден, ако схващаш какво имам предвид.

— Мисля, че разбирам, сър.

— И така, моят въпрос, добри ми приятелю, е следният: към какво си лоялен ти?

— Към тази кауза, сър. И към вас.

— Мислиш ли, че информаторът, използвал твоя регистрационен код, те е наблюдавал отново през вентилационните отвори?

— Малко вероятно, сър. Навярно по-скоро е проникнал в системата и ме е избрал случайно, сър.

— Да, разбира се. Но предполагам, разбираш, че понеже твоето име е било на този имейл, ние трябваше да елиминираме като възможност първо теб.

— Това е съвсем логично, сър.

— Ето защо, когато изпратихме семейство Уигин у дома със совалката, ние се погрижихме всеки член на персонала да знае, че те напускат, за да може да изпрати съобщение. Не казахме само на теб.

— Само на мен?

— Аз бях с тебе непрекъснато, откакто те решиха да напуснат. Ако бе изпратено съобщение с твоя регистрационен код, ние щяхме да знаем, че не ти си го изпратил. Но ако нямаше изпратено съобщение, значи… този, който не го е изпратил, си бил ти.

— Едва ли е толкова просто, сър — отвърна Апханад. — Някой друг може да не е изпратил съобщението по негови или по нейни собствени причини, сър. Може би тяхното отпътуване не е било важно.

— Възможно е. Но ние няма да те съдим за престъпление на базата на едно неизпратено съобщение. Само ще те преназначим на някой по-малко отговорен пост. Или ще ти дадем възможност да се оттеглиш в пенсия.

— Това е много любезно от ваша страна, сър.

— Моля те, недей да мислиш за мен като за любезен. Аз…

Вратата се отвори. Апханад се обърна, очевидно изненадан.

— Нямате право да влизате тук — каза той на виетнамката пред вратата.

— О, аз я поканих — обясни Граф. — Не мисля, че познаваш полковник Нгуйен от Силите за дигитална защита на Международния флот.

— Не — отвърна Апханад, стана и протегна ръка. — Дори не знаех, че съществува такава служба.

Тя игнорира ръката му и подаде един лист на министъра.

— О! — възкликна министърът, без да го чете. — Значи сме на чисто в това помещение?

— Съобщението не е използвало неговия регистрационен код — каза тя.

Граф го прочете. Състоеше се от една-единствена дума: „Отпътуване“. Регистрационният код бе на един от прислужниците на доковете.

Посочваше се и че е било изпратено само преди две минути.

— Значи моят приятел е на чисто? — попита Граф.

— Не, сър — отрече Нгуйен.

Апханад, който първоначално бе спокоен, сега се обърка:

— Но аз не съм го изпратил. Как бих могъл?

Нгуйен не му отговори и продължи да докладва на Граф:

— Съобщението е било изпратено от това командно табло.

Тя отиде до контролното табло и го включи.

— Позволете ми аз да направя това — предложи Апханад.

Тя се обърна, в ръката й имаше пистолет.

— Застанете до стената — заповяда. — Ръцете да се виждат.

Граф отвори вратата.

— Влезте. — Влязоха още двама войници на МФ. — Моля, претърсете господин Апханад за оръжия или други смъртоносни артикули. И при никакви обстоятелства не му позволявайте да докосва компютър. Не искам да активира програма, изтриваща решаващи материали.

— Не зная какво става — запази спокойствие Апханад, — но вие грешите относно мен.

Министърът посочи командното табло:

— Нгуйен никога не греши. Тя е по-методична дори от теб.

Апханад наблюдаваше.

— Тя се подписва като мен! — възкликна той. — Използва моята парола. Това е незаконно!

Нгуйен извика Граф да погледне екрана.

— Обикновено, за да го изключите, вие натискате тези два клавиша, нали? Но той натиска и този. С кутрето.

Така на практика вие не забелязвате, че е бил натиснат. Тази последователност на натискане на клавишите активира една резидентна програма, която изпраща имейла, избирайки наслуки измежду самоличностите на персонала. Тя също изпраща обикновената команда за изключване. Така вие си мислите, че наблюдавате някой, който се изключва от мрежата по съвършено нормален начин.

— Значи е имал съобщение, готово за изпращане по всяко време — заключи Граф.

— Но го е изпратил в границите на пет минути от действителното излитане.

Граф и Нгуйен погледнаха Апханад. По очите му си личеше, че е заловен на местопрестъплението.

— И така — започна министърът, — как успя Ахил да се добере до теб? Мисля, че никога не си се срещал с него. Със сигурност не се е сближил с теб, докато е бил тук за няколкото дни като ученик.

— Той държи в ръцете си семейството ми — извика Апханад и избухна в плач.

— Не, не. Овладей се, дръж се като войник. Разполагаме със съвсем малко време, за да поправим твоята погрешна преценка. Следващият път, когато разбереш, че някой идва при тебе с подобна заплаха, ще дойдеш при мен.

— Те ме предупредиха, че ще разберат, ако ви кажа.

— Тогава пак ще дойдеш, но ще ми кажеш и това. Сега, след като вече ми каза, нека обърнем нещата в наша полза. Какво ще се случи, след като изпрати това второ съобщение?

— Не знам — призна Апханад. — Във всеки случай вече няма значение. Тя току-що го изпрати отново. Когато получат едно и също съобщение два пъти, ще разберат, че нещо не е в ред.

— О, те и двата пъти не са получили съобщението — зарадва го Граф. — Прекъснахме това контролно табло. Прекъснахме контакта на цялата станция със Земята. Совалката в действителност изобщо не е напуснала станцията.

Вратата се отвори още веднъж и влязоха Питър, Джон Пол и Тереза.

Апханад се обърна към стената. Войниците тръгнаха към него, но Граф им махна с ръка. Той знаеше колко е горд Апханад. Неговият срам пред хората, които се бе опитал да предаде, бе непоносим. Трябваше му време да се успокои.

Едва след като семейство Уигин седнаха, Граф покани и Апханад да седне. Той се подчини, свел глава — изглеждаше като карикатура на пребито куче.

— Седни, Апханад, и посрещни това като мъж. Тези хора са добри. Те разбират, че си действал за доброто на семейството си. Постъпил си неразумно, като си престанал да ми се доверяваш, но дори това е разбираемо. — От изражението на Тереза Граф отгатна, че тя не разбираше и половината от случващото се, както се и очакваше. Но спечели мълчанието й с жест. — Ето какво ще ти кажа. Нека обърнем нещата в наша полза. Аз фактически разполагам с две совалки за тази операция — с любезното съдействие на адмирал Чамраджнагар — така че въпросът е коя от тях да изпратим, когато наистина пуснем съобщението ти.

— Две совалки ли? — изненада се Питър.

— Налага се да отгатнем какво планира да прави Ахил с тази информация. Ако възнамерява да ви нападне при кацането… е, ние разполагаме с една тежковъоръжена совалка, която е в състояние да се справи с всичко, което той може да хвърли срещу нея от земята или от въздуха. Предполагам, че той планира атака със снаряд, докато прелитате над район, в който той може да си осигури монтирането на преносима ракетна установка.

— И твоята тежковъоръжена совалка може да се справи с това? — учуди се Питър.

— Лесно. Бедата е, че тази совалка по закон не съществува. Уставът на МФ изрично забранява въоръжаването на самолети. Тя е конструирана, за да придружава колониални космически кораби в случай, че унищожението на формиките не е пълно и се натъкнем на съпротива. Но ако такава совалка влезе в атмосферата на Земята и покаже своите възможности, изстрелвайки надолу ракетен снаряд, не можем да поемем отговорност за действията си, без да компрометираме МФ. Така че бихме могли да използваме тази совалка, за да ви свалим безопасно на Земята, но няма как да дадем гласност на опита за покушение срещу вас.

— Бих могъл да го преживея — усмихна се Питър.

— Да не споменаваме, че не е задължително да се връщате на Земята.

— Не, няма да се връщам.

— Значи ще изпратим друга совалка. Пред закона тя също не съществува, но този път това не е незаконно, защото изобщо не е оборудвана с оръжия. Тя е доста по-скъпа от, да кажем, една базука, но и много по-евтина от истинска совалка. Тази совалка е учебна и е грижливо конструирана да притежава скоростта и радарното изображение на истинска совалка, но й липсват някои неща — като, например, място за човешко същество или способност за меко кацане.

— Значи ще изпратите долу тази — досети се Джон Пол — да привлече техния огън, за да си спечелим ден за военна пропаганда.

— Ще изпратим отряд от МФ, за да засече откъде е изстреляна ракетата и ще заловим атентаторите, преди да демонтират установката и да се измъкнат. Независимо дали операцията ще завърши с насочване на вниманието към Ахил или към Китай, и в двата случая ще можем да огласим, че някой от Земята стреля по совалка на МФ.

— Това ще ги постави в много лошо положение — отбеляза Питър. — Ще обявим ли, че аз съм бил мишената?

— Ще го решим в зависимост от техния отговор и кой ще бъде обвинен. Ако е Китай, ще постигнем повече, като представим атентата за нападение срещу Международния флот. Ако е Ахил, ще постигнем повече, като го изкараме убиец.

— Вие дискутирате тези неща напълно откровено пред нас, господин министър — обади се Тереза. — Предполагам, че сега се налага да ни убиете.

— Само мен — прошепна Апханад.

— Теб трябва да уволня — каза Граф. — Ще те изпратя обратно на Земята, защото не бива да оставаш тук. Ще депресираш всички останали, ако се мотаеш из станцията виновен и безполезен.

Тонът на Граф бе достатъчно мек, за да помогне на Апханад да се овладее и да не избухва отново в плач.

— Чух — продължи министърът, — че индийският народ се нуждае от лоялни хора, които да се борят за тяхната свобода. Тази лоялност надвишава лоялността ти към министъра на колонизацията и аз те разбирам. Ето защо ще отидеш там, където те води твоята лоялност.

— Това е… невероятна милост, сър — не можеше да повярва Апханад.

— Идеята не беше моя — отвърна Граф. — Аз исках да бъдеш съден тайно от МФ и екзекутиран. Но Питър ми каза, че ако си виновен, но се окаже, че си защитавал семейството си в китайски плен, ще е погрешно да бъдеш наказан по обвинение за „несъвършена лоялност“.

Апханад се обърна към Питър:

— Моето предателство можеше да убие вас и вашето семейство — каза той.

— Но не ни уби — напомни му Питър.

— Харесва ми да мисля — каза Граф, — че понякога Бог е милостив към нас и чрез подобни инциденти ни предпазва от изпълнение на най-лошите ни планове.

— Аз не вярвам в това — изрече хладно Тереза. — Според мен ако насочиш пистолет към главата на човек, дори куршумът да се окаже фалшив, продължаваш да си убиец в Божиите очи.

— Добре тогава — заключи министърът, — предлагам след смъртта ни, ако продължим да съществуваме в една или в друга форма, направо да попитаме Бог кой от нас е прав.