Орсън Скот Кард
Сянката на марионетките (14)

14. Космическа станция

От: Лок%[email protected]

До: SitPostAlert

Относно: Момиче на мост

 

Сега не съм в помийна яма, мога да комуникирам отново. Нямам никакъв имейл тук. Камъните са мои. Войната е сериозна. Пращай поща до мен на този адрес, избери име „Момиче на мост“ и парола „не стол за стъпване“.

 

 

Питър намери космическия полет за скучен, точно какъвто подозираше, че ще бъде. Същият беше като самолетния, само че по-дълъг и с по-малко пейзажи.

Слава Богу, майка му и баща му проявиха разбиране да не се разнежват по време на полета до Министерството на колонизацията. В края на краищата това бе същата космическа станция, която преди беше Военното училище. Най-после щяха да стъпят там, където скъпоценният малък Ендър бе постигнал своя първи триумф… и, да, бе убил едно момче.

Но тук нямаше никакви следи. Нищо, което да им подскаже как е минало пътуването на Ендър с една совалка до това място. Родителите му и той не бяха малки деца, взети от домовете им. Бяха възрастни и съдбата на света може би беше в техни ръце.

Също както беше в ръцете на Ендър тогава, като се замисли човек.

Цялата човешка раса се бе обединила, когато Ендър дойде тук. Врагът беше ясен, опасността реална, а на Ендър дори не му се налагаше да знае какво прави, за да спечели войната.

Задачата на Питър сега обаче бе много по-трудна, макар да изглеждаше проста — да намери добър убиец и да убие Ахил.

Всъщност… не беше толкова просто. Първо, Ахил беше убиец и наемаше убийци, значи щеше да бъде подготвен за такъв заговор. Второ, не беше достатъчно да се убие Ахил. Той не беше армията, която завладя Индия и Индокитай, нито беше правителството, което управляваше повече от половината население на света. Унищожаването на Ахил не бе достатъчно.

Ситуацията наподобяваше ролята на Хитлер преди години по време на Втората световна война. Без Хитлер Германия изобщо нямаше да има смелостта да завладее Франция и да стигне до стените на Москва. Но ако Хитлер бе убит точно преди нашествието в Русия, тогава по всяка вероятност общият език на Международния флот щеше да е немският. Защото грешките на Хитлер, неговите слабости, страхове и омраза бяха причината за загубата на втората половина от войната, точно както енергичността и решенията му бяха спечелили първата й половина.

Убийството на Ахил навярно щеше само да гарантира на Китай, че ще управлява света.

Питър поне щеше да се бори срещу рационален враг. Но Китай не беше така свръхестествено ужасяващ. Бийн, Петра и Вирломи избягаха при самата мисъл, че Ахил идва в Рибейрау Прету… В дългосрочен план бяха прави, но без тях на Питър му се събираше много работа, която трябваше да върши сам, ако не се брояха майка му и баща му.

И тъй като родителите бяха единствените предимства, които имаше, Питър ги броеше.

Но също така и се ядосваше с тях. Знаеше, че е глупаво, ала през целия път Питър продължаваше да се връща към детството — тогава родителите му го приемаха като вечно сърдито дете, а Ендър и Валънтайн като безгрешни. Като разумен човек той оценяваше, че откакто Вал и Ендър заминаха за колониите, родителите му напълно го подкрепяха. Бяха го спасили много пъти. Не можеше да иска повече от тях — те действително го обичаха, изпълняваха своите задължения като родители и му помагаха.

Но това не изтриваше болката от миналото, когато всичко, което правеше, им изглеждаше погрешно, а всяко негово убеждение им звучеше като обида срещу представата им за Бог или други неща.

„Е, при цялата ваша преценка, помнете следното — Ендър бе този, който се оказа Каин. А вие очаквахте, че ще съм аз!

Глупак, глупак, глупак — укори се Питър. — Ендър не уби свой брат. Ендър се защитаваше срещу своите врагове. Както правех аз.

Трябва да преодолея това — повтаряше си време на пътуването.

Дано в станцията има нещо полезно освен глупавите видеофилми и хъркането на татко. Майка ми сигурно ще ме поглежда от време на време и ще ми намигва. Има ли представа колко е ужасно това? Колко унизително? Да ми намига! Ами усмихването? Ами когато ме погледне с това замечтано гальовно изражение, все едно съм Вал и Ендър? Разбира се, тя ги харесваше.

Престани! Мисли за онова, което трябва да направиш, глупако!

Мисли за онова, което ще пишеш и публикуваш като Лок, като Демостен, за да вдигнеш на борба хората в свободните страни, да събудиш правителствата.“

Както обикновено, в световната игра се интересуваха само от бизнес. Не беше лесно да задържиш вниманието на хората върху война, в която няма стрелба, война, която се водеше в много далечна земя. Какво ги интересуваше в Аржентина, че хората в Индия имат натрапено от чужденци правителство? Нима му пукаше на събиращия светлина фермер, зает със своите фотоекрани, произвеждащи електрическа енергия в пустинята Калахари, дали лицата на хората в Тайланд са изпръскани с кал?

Китай нямаше никакви планове срещу Намибия или Аржентина. Войната засега беше свършила. Хората просто щяха да престанат да говорят за нея и да се върнат обратно към правенето на пари.

Това беше врагът на Питър. Не Ахил, нито дори Китай, а апатията на останалата част от света, която играеше по тяхната свирка.

„А аз съм тук, в космоса, ограничен, далеч по-зависим, отколкото бях преди. Ако Граф реши да не ме връща на Земята, ще си остана тук. Не съществува алтернативен транспорт. Той, изглежда, е напълно на моя страна, но в действителност е лоялен най-много към възпитаниците от Военното училище. Той мисли, че може да ме използва, както аз мислех, че бих могъл да използвам Ахил. Аз допуснах грешка, но вероятно той е прав.“

След дългото пътуване беше изключително досадно да продължават да чакат, докато совалката приключи своя малък танц при влизането в дока на станцията. Нямаше нищо за гледане. Бяха закрили „прозорците“, защото при нулева гравитация наблюдаването на бясното въртене на Земята, докато совалката се изравнява с въртенето на голямото колело, предизвикваше гадене.

„Кариерата ми може би вече приключи. Заслужих си бегло споменаване в историята. Навярно съм кратка бележка под линия в биографиите на други хора, параграф в историческите книги.

На този етап най-добрата ми стратегия за укрепване на моята репутация е може би да бъда убит по изключително особен начин.

Но както вървят нещата, вероятно ще умра при трагичен нещастен случай във въздушния шлюз, докато извършвам рутинно прехвърляне от совалката в космическата станция.“

— Престани да се оплакваш — скастри го майка му.

— Не се оплаквам — сопна й се.

— Добре, сърди се на мен. Това е по-добре, отколкото да се самосъжаляваш.

Искаше му се да я скастри, но осъзна колко е безполезно да отрича онова, което всички знаеха. Определено беше потиснат, но трябваше да продължи работата си като в деня на пресконференцията, когато го изритаха от леглото. Питър не искаше повторение на това унижение. Можеше да си върши работата, без да се налага родителите му да го юркат, сякаш е дете. А той не биваше да се държи нахакано с тях, когато те му казваха истината.

Ето защо й се усмихна.

— Хайде, мамо, знаеш, че ако се запаля, никой няма даже да се изпикае върху мен, за да ме загаси.

— Не се залъгвай, сине — намеси се баща му, — на Земята има стотици хиляди души, които чакат само да бъдат помолени за това. И няколко дузини, които биха го направили, без да чакат покана, стига да им се удаде тази възможност.

— Да, славата си има и добрата страна — отбеляза Питър. — А тези с празните мехури вероятно биха се включили с някоя малка плюнка.

— Ох, това вече е гадно — каза майка му.

— Говориш така, защото твоя работа е да го кажеш — подхвърли синът й.

— Работа, за която не ми плащат достатъчно — отвърна майка му, — а ми отнема почти цялото време.

— Типично по женски приемаш всичко това като твоята роля в живота. Мъжете се нуждаят от цивилизоване и ти си човекът, който ще се заеме с тази работа.

— Явно не се справям добре.

В този момент сержантът от МФ, който беше техен бордови стюард, влезе в главната кабина и им съобщи, че е време да вървят.

Бяха акостирали в центъра на станцията и нямаше никаква гравитация. Питър и родителите му заплуваха, придържайки се за парапетите, а сержантът леко тласна багажа им към въздушния шлюз точно под тях. Плуващите чанти бяха хванати от двама прислужници, които очевидно бяха правили това сто пъти и не бяха ни най-малко впечатлени, че на станцията идва самия хегемон.

Всъщност, навярно никой не знаеше кои са гостите. Разбира се, пътуваха с фалшиви документи, но Граф несъмнено бе съобщил на някого в станцията истинските им имена.

Все пак, едва ли щеше да е на прислужниците.

Срещнаха някой от командващите в станцията едва след като се спуснаха по един от ръкавите — спиците на станцията-колело, до коридор, който ставаше за ходене. Мъж в сив костюм чакаше в долния край на ескалатора с протегната ръка.

— Господин и госпожа Реймънд, аз съм помощник-министър Димак. А това трябва да е вашият син Дик.

Питър се усмихна едва доловимо на тънката ирония в псевдонима, който Граф своеволно му беше прикачил.

— Моля ви, кажете ми, че знаете кои сме наистина, за да спрем с този цирк — каза Питър.

— Аз знам — призна тихо Димак, — но всички останали — не, и засега бих желал да запазя това положение.

— Граф не е ли тук?

— Министърът на колонизацията се връща от инспекция на най-новия колониален кораб, който след две седмици ще е в изправност, за да полети. В началото на следващата седмица няма да повярвате какъв трафик ще минава оттук — шестнайсет совалки на ден, и това е само за колонистите. Товарните кораби отиват директно на сухия док.

— А има ли мокър док? — попита невинно Джон Пол.

— Морската терминология умира трудно — отвърна с усмивка Димак.

Той ги поведе по един коридор до отвесен тунел и те се плъзнаха по стълбата след него. Гравитацията все още не бе толкова силна, за да затрудни слизането им, дори родителите на Питър, които бяха прехвърлили четирийсетте, не се задъхаха. Той им помогна да излязат от шахтата в един по-нисък — и следователно „по-тежък“ — коридор.

По стените имаше старомодни, посочващи посоката, резки.

— Отпечатъците на вашите длани вече са въведени — обясни Димак. — Просто докосвате тук и това ще ви заведе до вашата стая.

— Останало е от онова време, нали? — попита бащата. — Макар че едва ли сте били тук, когато т…

— Аз бях тук — прекъсна го Димак. — Ръководех групите от нови деца. Боя се, че не на вашия син, но на ваш познат.

Питър не искаше да изпада в трогателното положение да назовава випускниците на Военното училище, които познаваше. Майка му нямаше такива скрупули.

— Петра? Суриявонг?

Димак се наведе към тях, така че гласът му да не прозвучи твърде високо, за да бъде подслушан:

— Бийн.

— Навярно е бил забележително момче — предположи Тереза.

— Приличаше на тригодишен, когато дойде тук — каза Димак. — Никой не можеше да повярва, че е достатъчно голям за това място.

— Сега не прилича на такъв — отбеляза сухо Питър.

— Не, аз… аз зная за неговото състояние. То не е публично достояние, но полковник Граф… министъра, имам предвид, знае, че аз продължавам да се интересувам какво се случва с… е, разбира се, с всички мои деца, но това дете беше… Мисля, че първият треньор на вашия син се е чувствал по подобен начин по отношение на него.

— Надявам се да е така — усмихна се Тереза.

Сантименталността ставаше толкова сладникава, че на Питър му се прииска да си измие зъбите. Той постави дланта си върху подложката при входа и три ивици светнаха.

— Зелена, зелена, кафява — каза Димак. — Но скоро няма да се нуждаете от това. Тук не е като да има мили открита местност, в която да се загубите. Системата от резки допуска винаги, че вие искате да се върнете във вашата стая, освен когато докоснете подложката от външната страна на вратата й — тогава тя мисли, че искате да отидете в банята, не в някоя от стаите. Боя се, че не е съвършена, но ако вие искате да отидете до столовата, просто ударете подложката два пъти и тя ще разбере.

Той им показа техните квартири, които се състояха от едно-единствено дълго помещение с легла в редици до стените от двете страни на тесен коридор.

— Боя се, че ще имате компания за седмицата, когато товарим кораба, но никой няма да се задържи тук твърде дълго. После ще останете на спокойствие още три седмици.

— Правите по едно изстрелване на месец? — учуди се Питър. — Как точно финансирате такова място?

Димак го погледна безучастно.

— Всъщност не знам.

Питър се наведе по-близо и имитира тайнствения шепот на Димак:

— Аз съм хегемонът. Официално вашият шеф работи за мен.

— Вие спасете света, а ние ще финансираме програмата за колонизация — отвърна Димак, също шепнешком.

— А ако ви кажа, че ще ми трябват малко повече пари за мои операции?

— Всеки хегемон усеща нещата по този начин — усмихна се Димак. — Ето защо нашето финансиране не минава през вас.

Питър се засмя:

— Умен ход, щом мислите, че програмата за колонизация е толкова по-важна.

— Тя е бъдещето на човешката раса — каза скромно Димак. — Бъгерите, извинете ме, формиките, ни подсказаха правилната идея. Разпръснете се колкото може по-надалече, за да не бъдете ликвидирани в една-единствена катастрофална война. Не че това ги спаси, но… ние не сме създания, които живеят на групи като тях.

— Не сме ли? — подхвърли Джон Пол.

— Ако сме, тогава коя е царицата? — попита Димак.

— На това място — отвърна Уигин старши, — подозирам, че е Граф.

— А всички ние сме просто негови ръце и крака?

— И уста и… Е, ние сме малко по-независими и не толкова покорни като формиките, разбира се, но се разселваме по различни светове по начина, по който го правеха и те. И вие знаете как да накарате голям брой индивиди да се откажат от своята лична воля и да се подчиняват на груповото мислене.

— Такава е философията, която следваме тук — призна Димак.

— Или е по-скоро твърде крайна наука. Поведението на хора в групи, степени на зависимост… Мисля много за това.

— Колко интересно.

— Виждам, че вие изобщо не се интересувате — усмихна се Джон Пол. — Вече попаднах във вашия тефтер като ексцентрик, който развива свои теории. Но всъщност никога не го правя. Не зная защо го направих точно сега. Просто… съм, така да се каже, за пръв път в дома на Граф. И срещата с вас беше много подобна на посещение при него.

— Аз съм… поласкан — заекна Димак.

— Джон Пол — обади се Тереза, — мисля, че поставяш господин Димак в неудобно положение.

— Когато хората чувстват голяма преданост към своята общност, те започват да приемат маниерите, както и морала на своя лидер. — Бащата отказваше да изостави темата.

— Ако техният лидер е изтъкната личност — добави Питър.

— Как можеш да бъдеш лидер, ако не си изтъкната личност? — попита баща му.

— Попитай Ахил. Той е доказателството, защото имитира маниерите на хората, които иска да му повярват, за да го последват.

— Този не си го спомням — каза Димак. — Беше тук само няколко дни преди… преди да открием данни, че е извършил убийство на Земята.

— Някой ден трябва да ми кажете как Бийн го е накарал да признае, защото сам няма да си признае.

— Ако той не желае да каже, няма да кажа и аз — каза Димак.

— Каква лоялност — отбеляза Джон Пол.

— Всъщност, не — отвърна Димак. — Самият аз просто не зная. Известно ми е, че има нещо общо с една вентилационна шахта.

— Според признанието ви излиза, че записите вече не са тук? — попита Питър.

— Не са тук — потвърди Димак. — Но дори да бяха, са част от запечатан младежки архив.

— На един масов убиец.

— Ние забелязваме законите само когато действат срещу нашите интереси — отбеляза Димак.

— Виждате ли? — усмихна се Джон Пол. — Ние разменяме философии.

— Като членове на племе, разменящи си подаръци по време на тържество — каза Димак. — Ако нямате нищо против, искам да ви заведа да поговорите с шефа на охраната Апханад преди вечеря.

— Относно какво?

— Колонистите не са проблем — те се движат еднопосочно като поток и не могат да комуникират лесно с хора от Земята. Но вие вероятно ще бъдете разпознати тук. А дори да не бъдете, една фалшива история се поддържа трудно дълго време.

— Тогава няма да имаме фалшива история — предложи Питър.

— Не, предпочитам една наистина добра история — възрази майката.

— Нека просто да не разговаряме с никого — каза бащата.

— Точно това са въпросите, които майор Апханад иска да дискутира с вас.

След като Димак си отиде, те си избраха легла в дъното на дългото помещение. Разбира се, Питър взе горно легло, но докато разтоварваше багажа си във вградения в стената шкаф зад леглото, баща му откри, че всяка група от шест легла — по три от всяка страна — могат да бъдат отделени от останалите със завеса.

— Това трябва да е някаква ретро прищявка — каза баща му. — Не мога да повярвам, че биха позволили на децата да се изолират едно от друго.

— Колко звукоизолираща е тази материя? — попита майка му.

Джон Пол я изтегли така, че тя го отдели от сина и жена му. Те не чуха никакъв звук от него. После бащата я разтвори отново.

— Е?

— Доста ефективна звукова бариера — отбеляза Тереза.

— Ти се опита да разговаряш с нас, нали? — попита Питър.

— Аз се вслушвах, за да ви чуя.

— Ами… и ние се вслушвахме, за да чуем теб, Джон Пол — каза жена му.

— Аз говорех, е, не виках, но ти не ме чу, нали?

— Питър, ти ще се преместиш в следващото отделение — нареди майка му.

— Това няма да свърши работа, когато пристигнат колонистите.

— Ще спиш в стаята на мама и татко, когато пристигнат посетителите — усмихна се Тереза.

— А вие ще минавате през моята стая, за да стигнете до банята.

— Това е така — съгласи се баща му. — Знам, че си хегемон и ти се полага най-добрата стая, но тогава няма да е възможно да влизаме, когато правиш любов.

— Не разчитайте на това — сопна се Питър.

— Ще открехваме малко вратата й ще казваме „чук, чук“, преди да преминем — обади се майка му. — Това ще ти даде време да скриеш от погледа ни най-добрия си приятел.

От тази дискусия му се догади.

— Вие двамата сте толкова умни, че наистина ще се радвам да си сменим стаите, повярвайте ми.

Беше добре да има уединение, веднъж щом вратата се затвореше, дори ако цената за това бе да премести всички свои неща от шкафа, който току-що бе напълнил, в шкафа на съседната секция. Сега взе по-ниското легло, но за сметка на това нямаше да търпи опитите на родителите му да го развеселяват.

Нуждаеше се от време за мислене.

Разбира се, веднага заспа.

Димак го събуди с обаждане по вътрешния телефон.

— Господин Реймънд, там ли сте?

На Питър му бе необходима частица от секундата, за да си спомни, че от него се очаква да бъде Дик Реймънд.

— Да, аз съм, освен ако не търсите баща ми.

— Вече говорих с него — каза Димак. — Настроих пътеуказателите да ви заведат до отдела по сигурността.

Отделът беше на най-горното равнище с най-ниската гравитация. В това имаше смисъл, защото ако възникнеше нужда от охраната, разпръсването на служителите от главния кабинет щеше да бъде пътуване надолу, докъдето и да отиваха.

Когато влязоха в кабинета, майор Апханад беше там, за да ги посрещне, и се здрависа с всички.

— От Индия ли сте? — попита Тереза. — Или от Пакистан?

— От Индия — отвърна Апханад, все така усмихнато.

— Съжалявам за вашата страна — каза майката.

— Оттогава не съм бил там…

— Надявам се, че семейството ви е добре, въпреки китайската окупация.

— Благодаря за вашата загриженост — каза Апханад с тон, който подсказваше, че тази тема е приключена.

Предложи им столове и сам седна зад бюрото си, сякаш демонстрираше пълното предимство на поста си. Питър малко се обиди, тъй като вече бе прекарал доста време като човек, който винаги е бил на доминантното място. Може и да нямаше много действителна власт като хегемон, но протоколът винаги му даваше най-високото място.

За съжаление тук се предполагаше, че се казва Реймънд. Едва ли му се полагаше специално отношение.

— Зная, че сте специални гости на министъра — започна Апханад — и не желаете да бъдете обезпокоявани. Онова, което е нужно да дискутираме тук, са границите на вашето уединение. Има ли вероятност лицата ви да бъдат разпознати?

— Възможно е — отвърна Питър. — Особено неговото. — Той посочи баща си, лъжа, разбира се, и вероятно напразна, но…

— Аха — каза Апханад. — Да допускам ли, че истинските ви имена ще бъдат разпознати?

— Вероятно — обади се Джон Пол.

— Със сигурност — отсече Тереза, сякаш се гордееше или по-скоро бе засегната, че мъжът й изобщо се съмнява.

— Значи… храната трябва да ви бъде носена? Необходимо ли ще е да опразваме коридорите, когато отивате до банята?

За Питър това прозвуча като кошмар.

— Майор Апханад, не искаме да правим реклама на нашето присъствие тук, но аз съм сигурен, че можем да се доверим на дискретността на вашия персонал.

— Напротив — възрази Апханад. — Дискретните хора не считат лоялността на персонала за даденост.

— Включително вашата ли? — попита мило майката.

— Тъй като вече ме излъгахте неведнъж — каза Апханад, — вече е безопасно да ви доверя, че не можете да разчитате на ничия лоялност.

— Независимо от това — обяви Питър, — аз не възнамерявам да стоя затворен в тази тръба като в клетка. Желая да ползвам и библиотеката ви — предполагам, че имате такава — и тримата да се храним в столовата, както и да ползваме тоалетната, без да създаваме неудобства на останалите.

— Ето, виждате ли? — усмихна се Апханад. — Вие просто не държите на секретността.

— Не може да живеем тук като затворници — повтори Питър.

— Той нямаше предвид това, сине — намеси се Джон Пол. — Майорът говореше за начина, по който ти обявяваш решението от името на трима ни. А първо спомена, че аз най-вероятно ще бъда разпознат.

Апханад се засмя:

— Проблемът с разпознаването е реален. Аз веднага ви познах от телевизионните предавания, господин хегемон.

Питър въздъхна и се облегна назад.

— Все пак вашето лице не е така лесно разпознаваемо, защото не сте истински политик. Те се стремят да показват лицето си на публиката. А доколкото си спомням, вашата кариера е започнала в анонимност.

— Но аз съм показван по телевизията — напомни му хегемонът.

— Слушайте, малцина от нашия персонал гледат телевизия. Аз случайно съм страстен любител на новините, но повечето хора тук са прекъснали своите връзки с клюките от Земята. Мисля, че най-добрият начин да останете под прикритие тук е да се държите, сякаш няма какво да криете. Бъдете малко необщителен — не влизайте в разговори с хора, които предизвикват взаимни обяснения относно, например, какво работите и какъв сте. Но ако сте весел и не се държите тайнствено, ще бъде добре. Хората не очакват хегемонът да живее със своите родители в едно от спалните помещения тук. — Апханад се усмихна. — Това ще бъде малката тайна между шестима ни.

Питър направи сметката. Той, родителите му, Апханад, Димак и… о, Граф, разбира се.

— Мисля, че тук няма да има опит за убийство — каза Апханад, — защото на борда има съвсем малко оръжия и до едно се държат под ключ, а всеки, който идва тук, се проверява за оръжие. Така че предлагам да не носите пистолети. Вие сте обучен на борба с голи ръце, нали?

— Не.

— На най-ниското равнище има гимнастически салон, който е много добре съоръжен, при това не само с уреди за деца. Възрастните също трябва да са във форма, за да поддържат костната си маса, а ако се интересувате, може да уредим за вас часове по бойни изкуства.

— Не се интересувам — отвърна Питър. — Но идеята е добра.

— Въпреки това, всеки, който те изпращат срещу ни — каза Тереза, — ще е много по-добре трениран от нас.

— Вероятно е така, а вероятно не. Ако враговете ви се опитат да ви достигнат тук, ще разчитат на някой, който да мине през нашата проверка. Хора, които изглеждат особено атлетични, се подлагат на специален преглед. Както виждате, сме завладени от параноя, че една от групите срещу колонизацията се опитва да изпрати някого тук, горе, за да извърши акт на саботаж или тероризъм.

— Или убийство.

— Да — не отрече майорът. — Но ви уверявам, че аз и моят персонал сме много бдителни. Не оставяме нищо непроверено.

— С други думи, знаехте кои сме, още преди да влезем през вратата.

— На практика се досещах, преди совалката ви да излети от Земята — уточни Апханад. — Или поне имах добро предположение.

Те се сбогуваха и потънаха в ритъма на ежедневието на космическата станция.

Денят и нощта се определяха по Гринуич, не поради никаква специална причина, освен че това бе нулевият меридиан, а защото трябваше да приемат някакво време. Питър откри, че родителите му не са толкова досадни, както се опасяваше, и се успокои, че няма да ги чува през разделителната преграда, когато правят любов или когато разговарят за него.

Най-често ходеше в библиотеката или пишеше.

Есета, разбира се, за всичко, за всеки възможен форум.

Имаше изобилие от публикации, които имаха късмета да притежават части от Лок и Демостен, особено сега, когато всеки знаеше, че тези самоличности принадлежат на хегемона. По-сериозните есета се появяваха веднага в мрежите и там нямаше начин да се цели определена публика. Но той продължаваше да говори по теми, които биха били особено интересни в много райони.

Целта на всичко, което пишеше, беше да разпали пламъците на подозрението относно амбициите на Китай и на китайците. Като Демостен той пишеше съвсем директно относно опасността Индия и Индокитай да бъдат оставени в ръцете на Китай, за целта използваше реторики в стил „коя-държава-е-следващата“. Разбира се, не можеше да призовава до каквото и да било сериозно надигане на простолюдието, защото всяка казана от него дума щеше да бъде използвана срещу хегемона.

Но животът беше много по-лесен, когато Питър бе анонимен в мрежата.

Като Лок обаче пишеше, подобно на държавник, безпристрастни есета за проблеми, с каквито се сблъскваха различни нации и различни райони. „Лок“ никога не пишеше директно срещу Китай, просто приемаше за даденост, че ще има още едно нашествие, и съветваше да се избягват дългосрочни инвестиции в държави, които са вероятни мишени.

Работата беше тежка, защото всяко есе трябваше да бъде интересно, оригинално, важно. В противен случай никой нямаше да му обърне внимание. Налагаше му се да се уверява, че не звучи като хлапе, яхнало дървено конче, или по-скоро както звучеше баща му, когато започна да декламира своите теории за групова лоялност и характер пред Димак.

Все пак не можеше да отрече, че баща му донякъде е прав. Хегемонът спря да работи за миг и осъзна колко лесно Лок и Демостен — и, следователно, самият Питър Уигин — биха могли да станат отначало дразнители, а накрая за посмешище.

Баща му наричаше този процес „застояване“ и правеше различни предложения за теми на есета, някои от които Питър използваше. Колкото до това какво правят родителите му през деня, когато не четат негови есета и не ги коментират, откривайки грешки — ами… той нямаше представа.

Навярно майка му бе намерила нечия стая за чистене.

 

 

Граф спря в станцията веднъж и само за малко, после се върна на Земята със същата совалка, която го беше довела. Не се върна три седмици, за които Питър написа почти четирийсет есета. Всичките бяха публикувани на много места и макар повечето от тях да бяха от Лок, както обикновено, най-четени бяха тези от Демостен.

Когато Граф се завърна, ги покани в личната си квартира, където не бе дискутирано нищо важно. Ако някой зачекнеше темата за положението в момента, Граф прекъсваше разговора с наливане на вода или с виц, който рядко беше смешен.

Питър се учуди, че Граф не може да разчита на сигурността в собствената си квартира. Но очевидно не беше така, защото след вечеря ги покани на разходка. Бързо ги изведе от познатите им коридори и те го последваха в един от служебните входове. Объркаха се почти веднага, а когато Граф отвори някаква врата и ги поведе по широк перваз над вентилационна шахта, бяха загубили всяко усещане за посока с изключение, разбира се, на посоката „надолу“.

Вентилационната шахта водеше „надолу“ дълго време.

— Това място е от важно историческо значение — обясни Граф. — Макар малко от нас да го знаят.

— Аха — досети се бащата.

Питър също.

— Ахил е бил тук — каза той.

— Това е мястото — потвърди Граф, — където Бийн и неговите приятели изиграха Ахил. Ахил мислеше, че ще убие Бийн тук, но вместо това Бийн го хвана във веригите, окачени в шахтата. Можеше да убие Ахил. Неговите приятели му препоръчвали да го стори.

— Кои са били приятелите? — попита Тереза.

— Той никога не ми каза, но това не е изненада, защото аз никога не го попитах. Мислех, че ще е по-мъдро, ако няма никакъв запис, дори в главата ми, на това кои други деца са били там и са станали свидетели на унижението и безпомощността на Ахил.

— Това не би имало никакво значение, ако той просто беше убил Ахил. Нямаше да има никакви убийства.

— Но вие разбирате, че ако Ахил бе умрял, аз щях да попитам за тези имена и на Бийн нямаше да бъде позволено да остане във Военното училище. Навярно щяхме да загубим войната, защото Ендър разчиташе прекалено много на Бийн.

— Вие позволихте на Ендър да остане, след като уби едно момче — отбеляза Питър.

— Момчето умря по случайност — отвърна министърът, — докато Ендър се защитаваше.

— Защитавал е себе си, защото вие сте го оставил сам — укори го Майката.

— Вече бях съден по тези обвинения и бях оправдан.

— Но бяхте помолен да подадете оставка — напомни му госпожа Уигин.

— Обаче тогава ми бе даден много по-високия пост на министър на колонизацията. Нека не се ровим в миналото. Бийн хвана Ахил тук не за да го убие, а за да го принуди да си признае. Той си призна, много убедително, и понеже аз чух да го прави, също съм в неговия списък на смъртта.

— Тогава защо сте все още жив? — попита Питър.

— Защото, противно на широко разпространеното вярване, Ахил не е гений и прави грешки. Възможностите му не са неограничени, а силата му може да бъде блокирана. Той не знае всичко. Не е планирал всичко. Мисля, че през половината от времето си той импровизира, поставя се на пътя на възможността и я сграбчва, когато я види.

— Ако той не е гений, защо тогава продължава да побеждава гении?

— Защото върши неочакваното. В действителност той не върши нещата безупречно. Просто прави това, което никой не мисли, че би могъл да направи. Той стои една крачка напред. А нашите най-добри възпитаници дори не са мислели за него, когато той е постигал най-грандиозните си успехи. Те мислеха, че са отново цивилни, когато той ги отвлече. По време на войната Бийн не се опитваше да се противопоставя на плановете на Ахил, а да намери и спаси Петра. Виждате ли? Аз разполагам с резултатите от теста на Ахил. Той е шампион по подмазване и е много умен, иначе не би успял да попадне тук. Знаеше как да направи отличен един психологически тест и да скрие склонностите си към насилие, когато го избрахме да дойде в последната група, която доведохме във Военното училище. С други думи, той е опасен. Но никога не се е сблъсквал лице в лице с противник. Изобщо не му се е налагало да се сблъсква с това, с което са се сблъсквали формиките.

— Значи сте самоуверен?

— Не — поклати глава Граф. — Но съм изпълнен с надежда.

— Само за да ни покажете мястото ли ни доведохте тук? — попита Джон Пол.

— Всъщност не. Доведох ви тук, защото дойдох по-рано през деня и претърсих лично мястото за подслушвателни устройства. Освен това инсталирах звукозаглушители тук, така че гласовете ни да не се носят надолу по вентилационната шахта.

— Мислите ли, че в станцията е проникнато?

— Убеден съм. Апханад правеше своя рутинен преглед на бордовите дневници и откри едно странно съобщение, изпратено в часа на вашето пристигане тук. Цялото съобщение се състои от една-единствена дума: тук.

Разбира се, рутинният преглед на Апханад е по-подробен и от най-отчаяното търсене на повечето хора. Той е открил това съобщение, докато е проверявал за аномалии в дължината на съобщенията, в езиковите схеми… За да открие кодове, нали разбирате.

— И това е било кодирано?

— Напротив. И по тази причина невъзможно за разкодиране. То би могло да означава просто потвърждение, че мисията е в ход. Може да е чужда дума.

Разбирате ли проблема? Онова, което притесни Апханад, освен нейната краткост, беше, че съобщението е изпратено малко след вашето пристигане. И двамата — и изпращачът, и получателят на съобщението, са били анонимни.

— Как би могъл изпращачът да е анонимен, нали става въпрос за охранявана апаратура с военно предназначение? — попита Питър.

— Всъщност е съвсем просто. Изпращачът е използвал чужда регистрация.

— Чия?

— Апханад беше съвсем смутен, когато ми показа отпечатаното копие на съобщението. Защото, поне според компютъра, то е било изпратено от самия него.

— Някой е използвал бордовата регистрация на шефа на охраната ли?

— Това за майора е унизително — въздъхна министърът.

— И вие го уволнихте, нали? — осведоми се Тереза.

— Няма да повишим сигурността ви, ако загубим човека, който е нашата най-добра защита, независимо каква операция задейства това съобщение.

— Значи според вас някой се подготвя за удар срещу нас.

— Мисля, че не е изключено.

— И сте приели — каза госпожа Уигин, — че Апханад действително сам е изпратил това съобщение и е използвал факта, че ви е казал за него, за да прикрие, че той е извършителят.

Граф я гледа дълго време, накрая примигна и се усмихна.

— Аз си казвах: „подозирай всеки“, но сега виждам какво означава крайно мнителна личност.

— Все пак, нека още не прибързваме с изводите. Истинският изпращач на съобщението може да е използвал регистрацията на майор Апханад именно за да прехвърли вината на него.

— Кога е открито съобщението? — попита Джон Пол.

— Преди два дни. Аз вече бях планирал пътуването си до тук, така че се придържах към своето разписание.

— И не сте взели мерки?

— Никакви. Всяко отклонение от обикновеното би издало на изпращача, че сигналът му е разкрит и вероятно разтълкуван. Това би довело до изменение на плановете му.

— И така, какво ще правим? — попита Питър.

— Първо, моля да ме извините, че ви обещах пълна безопасност тук. Очевидно ръката на Ахил — или може би на Китай — е по-дълга, отколкото мислехме.

— Значи се връщаме у дома ли? — учуди се бащата.

— Второ — продължи министърът, — не бива да наливаме вода в тяхната воденица. Връщането веднага у дома, преди заплахата да е идентифицирана и неутрализирана, ще ви изложи на още по-голяма опасност. Нашият предател може да подаде друг сигнал, който да им каже кога и къде ще пристигнете на Земята, каква ще бъде вашата траектория на спускане, такива неща.

— Кой ще рискува да убие хегемона при спускането със совалка? — попита Питър. — Светът ще е възмутен, дори и хората, които биха се радвали да ме видят мъртъв.

— Всяка промяна в нашите планове ще позволи на предателя да разбере, че сигналът му е засечен. Това може да ускори проекта, какъвто и да е той, преди ние да сме готови. Не, съжалявам, но нашият най-добър курс на действие е да чакаме.

— А ако не сме съгласни? — попита Питър.

— Тогава ще ви изпратя у дома с избран от вас полет на совалката и ще се моля за вас по целия път надолу.

— Ще ни позволите да си отидем?

— Вие сте мои гости, а не мои затворници.

— Нека тогава тестваме това — предложи Питър. — Ще напуснем със следващия курс на совалката — този, който доведе вас — а когато тя се връща обратно, пак ще бъдем на нея.

— Твърде скоро е. Нямаме никакво време за подготовка.

— Той също. Аз предлагам — каза Питър — да отидете при Апханад и да се уверите, че той ще засекрети нашето незабавно отпътуване. Да не казва дори на Димак.

— Но ако той е изпращачът на съобщението — възрази Тереза, — тогава…

— Тогава няма да може да изпрати сигнал — отвърна Питър. — Освен ако не намери начин да позволи информацията да се изплъзне и да стане обществено достояние на станцията. Ето защо е жизненоважно, министър Граф, да останете с него през цялото време, след като му кажете. И така, ако това е негово дело, той няма да може да изпрати сигнал.

— Но вероятно не е той — напомни му Граф, — а сега вие позволявате на всеки да научи.

— Но сега ние ще наблюдаваме за изходящото съобщение.

— Ако не ви убият, докато се качвате на совалката.

— Тогава нашите тревоги ще приключат — усмихна се Питър. — Но аз мисля, че няма да ни убият тук, защото този агент е твърде полезен за тях — или за Ахил, зависи чий човек е — за да рискуват да го загубят само заради тази операция.

Граф се замисли върху това:

— Значи ще изчакаме да видим кой изпраща съобщението…

— Разположете агенти на мястото на кацане на Земята, за да проверят за убиец.

— Мога да го направя — съгласи се Граф, — но остава един мъничък проблем.

— Какъв? — попита Питър.

— Вие не можете да заминете.

— Защо да не мога? — учуди се хегемонът.

— Защото вашата еднолична пропагандна кампания е в действие. Хората, които четат вашите материали, вече образуват антикитайски лагер. Това движение е все още твърде слабо, но е реално.

— Аз мога да пиша своите есета там.

— В опасност да бъдете убит всеки момент?

— Същото може да се случи и тук — напомни му Питър.

— Да, но вие самият казахте, че е малко вероятно.

— Заловете къртицата, която действа на вашата станция, и я отстранете. Междувременно ние се отправяме към Земята. Пребиваването ни тук беше великолепно, министър Граф, но трябва да си вървим.

Хегемонът погледна към родителите си.

— Абсолютно — потвърди Джон Пол.

— Мислиш ли — попита Тереза, — че когато се върнем на Земята, ще намерим място с толкова малки легла като тези? — Тя се притисна по-плътно до ръката на съпруга си. — Това ни сближи толкова много напоследък.