Майн Рид
Ловци на растения (58) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хималайска дилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава LVIII
ЖИВОТ В ПЕЩЕРАТА

И тримата бяха дълбоко разочаровани, особено от това, че след като кучето пристигна веднъж на мястото, където беше убита мечката, отказваше да върви по-нататък. Колкото и да го заплашваха с викове, колкото и да го насърчаваха с ласкави думи, то не искаше да се отдели от трупа. Дори и тогава, когато Гаспар го взимаше на ръце и го отнасяше встрани, то всякога се връщаше на същото място. Това много ядосваше ловците.

Ядосваше ги отначало; но след като поразмислиха малко, настроението им постепенно се подобри и те стигнаха до заключението, че това поведение на Фриц съвсем не е случайно. Тази мисъл особено занимаваше Карл; според него тук се намесваха ръката на провидението и същата тази ръка щяла да ги изведе от мрачния затвор, в който те така безразсъдно бяха попаднали.

Думите на Карл подействаха ободрително; той изтъкна какво голямо щастие бе за тях, че са намерили трупа на мечката. Ако това не бе се случило, те нямаше да имат какво да ядат и както би трябвало да се очаква, скоро щяха да умрат от глад.

Сега обаче щом са при трупа на мечката, те бяха осигурени с достатъчно прясно месо за няколко дни, а в това време може би щяха да успеят да се измъкнат от пещерата. Ще трябва, разбира се, да се погрижат да не загубят мястото, където се намираше трупът; накъдето и да тръгнат, ще трябва да оставят след себе си някакви знаци, по които да могат да се върнат на същото място.

За тяхно щастие в пещерата имаше вода. На много места тя капеше от скалите в достатъчно количество, за да могат да пият, колкото си искат; а надалеч бяха преминали и малко поточе, което шуртеше в една от галериите. Ловците бяха сигурни, че можеха пак да се доберат до него и следователно не се безпокояха за вода.

Сега ги занимаваше въпросът: колко време ще мине докато намерят изхода, и колко време могат да преживеят с месото на мечката?

Това, че намериха убитата мецана, ги изпълни с нови надежди. И когато насядаха около трупа й, за да се хранят, те се почувстваха по-щастливи, отколкото тогава, когато я бяха повалили.

Докато се хранеха, наоколо беше толкова тъмно, че можеха да нарекат това ядене вечеря; но тъй като не бяха яли нищо, след като закусиха, а оттогава беше изминало много време, макар и да не знаеха точно колко, те нарекоха тая първа гощавка с мечото месо обяд.

Никога досега те не си бяха приготвяли тъй лесно друг обед или друга вечеря, защото сега месото изобщо не беше сготвено; нямаше огън, на който да го сготвят.

Но те не бяха придирчиви. Бяха се изминали доста часове, откакто закусиха, и то твърде скромно. Преди Карл и Гаспар се бяха въздържали да ядат несготвена храна, но сега, като почнаха да примират от глад, суровото месо на мечката им се стори доста вкусно. А за Осару това беше вечеря. Неговият стомах не беше чак толкова претенциозен и индусът отдавна беше изгълтал обеда си. Така че, когато двамата братя започнаха да се хранят за първи път, Осару се хранеше за втори.

Карл и Гаспар ядоха с такава охота, като че над главите им блестеше позлатен полилей с десетки запалени свещи. Но може би по-добре беше, че нямаше светлина. Техният обяд се състоеше от огромните мечи лапи, тия „вкусни хапки“, за които всеки ловец може да ви каже, че варени, печени или сурови те никак не са лоши за ядене.

Щом се нахраниха, и тримата се отправиха пълзешком натам, откъдето се чуваха водните капки. Те намериха скалата, от която водата капеше бързо, почти непрекъснато, и като подложиха уста под тази пещерна чешмичка, скоро уталожиха жаждата си.

След това се върнаха там, където бяха обядвали. И понеже бяха доста изморени от продължителните си лутания, те се изтегнаха върху скалите с намерение да поспят. Леглото им беше твърдо, но топло, тъй като вътре в големите пещери никога не навлиза студ. В тях температурата е по-постоянна и по-равномерна, отколкото вън, на открито; през лятото е по-хладно, а през зимата — по-топло, така че едва се забелязва някаква промяна в температурата. Във всеки случай двете крайности — голям студ и прекомерна горещина, никога не се усещат. Това е забелязано особено в Мамонтовата пещера в Кентъки, както и в някои други просторни пещери. И по тази причина хората започнали да мислят, че тези, които страдат от гръдни заболявания, могат да имат известна полза, ако поживеят в някоя пещера. Много такива болни са се настанили на постоянно местожителство в Мамонтовата пещера, превърната в уютен хотел, където имат възможност да се радват не само на удобства, но и на разкош! Твърде възможно е приятната и равномерна температура под земята значително да продължава живота на заболелите от туберкулоза в по-лека форма, но доста съмнително е дали по този начин те могат да бъдат напълно излекувани, или щом болният напусне подземното си жилище, коварната болест отново го застрашава.

Но Карл, Осару и Гаспар не се интересуваха от умерената температура в пещерата. Те с радост биха я заменили с най-горещата страна на тропика или с най-леденото място на Арктика. Хапещите комари на Юга и хапещият студ на Севера бяха за предпочитане пред този мек и еднакъв климат, пред тая мрачна атмосфера, където никога не е прониквал слънчев лъч, нито пък е прехвърчал сняг.

Но въпреки че имаше за какво да се тревожат, и тримата бяха толкова уморени, че скоро се отпуснаха и унесоха в дълбок сън.