Метаданни
Данни
- Серия
- Хималайска дилогия (1)
- Включено в книгата
-
Ловци на растения
Приключения сред Хималаите - Оригинално заглавие
- The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), 1857 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Никола Милев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- NomaD (21 юли 2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Ловци на растения | |
The Plant Hunters | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1857 г. |
Първо издание | 1857 г. |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
Следваща | Пълзачи по скали |
Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.
Сюжет
Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...
Издания на български език
Романът има четири издания на български език:
- „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
- „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]
Източници
- ↑ Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
|
Глава XXI
ЛЕДНИКЪТ
С големи усилия нашите ловци извървяха повече от миля нагоре по стръмния ледник; от двете му страни се издигаха отвесни канари.
Мускусният елен беше някъде пред тях — неговите следи го издаваха. Дори и без това доказателство те не биха се съмнявали, че дивечът е напред. За него би било невъзможно да се покатери по която и да е от околните отвесни скали. Наистина ловците не бяха видели скалите докрай, но додето ги виждаха, те изглеждаха и от двете страни еднакво стръмни и непроходими.
Колкото ловците отиваха по-нагоре, толкова скалите постепенно се приближаваха една към друга и след неколкостотин ярда сякаш се съединяваха — като че ли там свършваше самата долина. Никакъв изход не се виждаше в тази посока. Всъщност ловците като че наближаваха края на някакъв остър ъгъл, чиито страни бяха черните гранитни скали!
Тъкмо от такова необикновено място се нуждаеха ловците. Ако долината наистина нямаше друг изход, тогава дивечът ще е обкръжен отвсякъде и те ще имат възможност да го убият.
За да бъдат по-сигурни, че дивечът няма да избяга, ловците се наредиха в права линия, обхващайки долината от единия край до другия. Така те продължиха да се изкачват нагоре.
Там, където най-отпред се наредиха в бойна линия, долината беше широка около четиристотин ярда, така че между тях имаше по-малко от сто ярда. Те се мъчеха да запазят еднакво разстояние помежду си, ала това не беше всякога възможно, тъй като пукнатините в леда и огромните валчести камъни, които лежаха на повърхността, ги заставяха от време на време да се отклоняват значително от пътя си. Като напредваха обаче от стесняването на самата долина разстоянието между тях все повече и повече намаляваше, докато най-сетне петдесет ярда ги разделяха един от друг. Дивечът сега не можеше да се промъкне между тях, без да имат възможност да стрелят по него, и очаквайки това да стане скоро, ловците продължиха напред в добро настроение.
Но техните надежди като че ли бяха изведнъж разбити. Те се спряха и се вгледаха един в друг, смутени и объркани. В леда, точно пред тях, зееше дълбока пропаст, широка цели пет ярда, която пресичаше ледника от край до край.
Само един поглед им беше достатъчен, за да се уверят, че е невъзможно да преминат тази огромна пукнатина. Свършено беше с техния лов! Не можеха а продължат по-нататък. Всички бяха убедени в това.
Ледникът заемаше цялата долина от скала до скала. Между леда и скалистите стени нямаше никаква ивица земя, никаква пътека. Стените се издигаха право нагоре на височина петстотин фута; без съмнение спускаха се и надолу също тъй дълбоко. Те се наведоха над пропастта и видяха как скалистите стени се спускат на голяма дълбочина и свършват в зеленикавото тясно дъно на ледника. Свят им се завиваше, като гледаха в тази страшна бездна. Опасно беше да се приближават до нея, но те вършеха това внимателно, като допълзяваха до ръба на глетчера и надничаха в ямата.
С един поглед се убедиха, че пропастта не може да бъде премината.
Но как е минал еленът на отсрещната страна? Нима е прескочил тази страшна пропаст?
Да, сигурно я е прескочил… Следите му личеха в снега близо до самия ръб. Отсам, върху по-ниската страна на пукнатината, се виждаше мястото, отдето беше скочил. А на отсрещния бряг разровеният сняг показваше къде беше стъпил, след като бе прескочил едно разстояние от шестнадесет или осемнадесет фута. Това обаче не е много за един мускусен елен, който на равно място може да прескочи двойно по-голямо разстояние. Известно е, че тия животни могат да скачат надолу по някой склон и до шестдесет фута!
Скокът над пропастта следователно колкото и невероятно да изглеждаше в очите на нашите пътешественици, не представляваше нищо за един мускусен елен, лекоподвижен и устойчив като дива коза.
— Достатъчно! — каза Карл, след като постояха няколко минути, загледани в пропастта. — Няма какво да се прави, трябва да се върнем по същия път, по който дойдохме. Какво ще кажеш, Осару?
— Истина, сахиб, няма какво да се прави… Не можем да прескочим… много дълъг скок… Няма мост, няма бамбук да правим мост, няма и дърво.
Осару клатеше обезсърчително глава, докато говореше. Той се ядосваше, че изпуснаха лова, още повече че еленът беше едър и би дал един или два аунса[1] мускус; а Осару добре знаеше, че за един аунс мускус на пазара в Калкута плащат цяла лира.
Индусът погледна още един път над пропастта, обърна се и от гърдите му се изтръгна отчаяна въздишка, която показваше, че не може да се направи нищо.
— Е, тогава да се върнем! — каза Карл.
— Почакай! — прекъсна го Гаспар. — Дойде ми нещо на ум… Не е ли по-добре да останем тук още малко? Еленът трябва да е някъде наблизо. Навярно е в дъното на долината, но сигурно няма да остане там дълго, защото няма да има какво да яде. Там има само камъни и сняг, а това едва ли ще го задоволи. Ако нататък няма друг изход, той трябва да се върне пак оттук. Предлагам да го почакаме и да го хванем, като се връща. Какво ще кажеш?
— Съгласен съм. Нека да опитаме — каза Карл. — По-добре е обаче да се разделим и всеки да се скрие зад някой камък; иначе еленът може да ни види и да не се върне. Ще го почакаме един час.
— О! — добави Гаспар. — Той няма да изтрае толкова време на едно място… Но ще видим!
Ловците се пръснаха наляво и надясно по края на бездната и всеки си избра някоя скала или голямо парче лед за прикритие. Гаспар отиде най-наляво, до самия ръб на ледника, където имаше куп големи камъни. Като се промъкна между тях, той се скри от очите на другите, но само след миг започна да вика:
— Ура! Елате тук! Мост! Мост!
Карл и Осару напуснаха скривалището си и забързаха към Гаспар. Когато стигнаха до камъните, те видяха за голяма своя радост, че най-големият от тях огромен гнайсов[2] блок — лежеше напреко — над бездната, също като мост, сякаш бе поставен там от човешка ръка. Това, разбира се, не би могло да се случи, тъй като блокът беше цели десет ярда дълъг и почти толкова широк. Дори и великани не биха могли да направят такъв мост.
След като се поогледаха, те видяха — горе в надвесените канари — мястото, откъдето се беше откъснал този блок и навярно бе паднал върху леда още преди огромната яма да се раззине под него. Отсрещният му край лежеше върху не повече от два фута лед извън пропастта и изглеждаше доста чудно, че такава огромна тежест се поддържаше от толкова нестабилна подпора. Но каменният блок си лежеше все така, както бе лежал с години, а може би и с векове — проснат над дълбоката бездна, и сякаш му стигаше само едно леко докосване с перо, за да се сгромоляса долу в пропастта.
Ако Карл беше наблизо, той би предупредил брат си да не минава по такъв опасен мост; но преди да пристигне, Гаспар се беше вече покатерил върху камъка и бързаше към отсрещния бряг. Само след няколко минути той стоеше от другата страна на бездната и като размахваше шапката си, викаше на другите да го последват.
Карл и Осару преминаха на отсрещната страна така, както бе сторил и Гаспар. Тогава тримата отново се пръснаха в бойна верига и тръгнаха нагоре из клисурата, която се стесняваха все повече и повече, а изходът на горния й край като че беше затворен от отвесна скала. Сигурно еленът няма да може да им се изплъзне.
— Жалко — каза Гаспар, — че не можахме да съборим каменния мост и да разширим пукнатината в леда, така че еленът да не може да я прескочи! Тогава той щеше да е като в клопка…
— Да, Гаспар — добави Карл. — А къде щяхме да сме ние? Май че в същата клопка…
— Вярно, братко! Аз и не помислих за това! Страшно би било да остане човек в затвор като този, между тия надвиснали черни скали. Наистина страшно!
Гаспар едва бе изрекъл тия думи, и ето че наоколо се разнесе силен трясък, като гръм от ясно небе, и над цялата долина проехтя оглушителен грохот, примесен с още по-страшен тътнеж, сякаш вечните планини се сгромолясваха вдън земя.
Тътнежът отекна над черните скали; орли, накацали по върховете им, изхвърчаха с крясък; хищници изскочиха от скривалищата си с яростен рев; и тихата долина изведнъж се изпълни с адски писъци и шум, сякаш бе настъпил краят на света!