Майн Рид
Ловци на растения (52) (Приключения сред Хималаите)

Глава LII
ЗАЛАГАНЕ НА МРЕЖАТА

След като Карл излезе, Гаспар и Осару напуснаха хижата, но тръгнаха в различни посоки — Гаспар, с пушка на рамо, отиде в гората, а Осару се отправи към езерото с намерение да лови риба.

Тъй като с Гаспар нищо не се случи — той дори не можа да вдигне някакъв дивеч, нито пък да стреля по нещо — за него няма какво да разказвам; така че ще започна веднага да описвам приключението на Осару.

Още с пристигането си при езерото индусът намери удобно място да заложи мрежата си. Откъм едната си страна езерото образуваше малко заливче, което се простираше на двадесет или повече ярда и завършваше точно при устието на малката рекичка, изтичаща от топлия извор.

Това заливче беше по-тясно в началото и там образуваше нещо като малък приток. Водата в самия залив беше доста дълбока, но в началото, където се намираше „проливът“, нямаше повече от три фута; дъното на пролива беше покрито с бял пясък, който блестеше като сребро. От това място при хубаво време човек лесно можеше да забележи няколко вида риба, различни по големина; те влизаха и излизаха от заливчето, а бялото пясъчно дъно лъщеше под тях. Техните невинни игри и премятания представляваха интересна гледка и тримата младежи неведнъж бяха заставали на брега на пролива, за да ги наблюдават.

Но Осару винаги ги наблюдаваше по-скоро с яд, отколкото с радост, защото колкото и ясно да се виждаха тия красиви риби, той не можеше да хване нито една от тях. Дори и плитката вода на протока, където имаше и нанос, беше твърде дълбока, за да може да бъде заприщена по някакъв начин. Осару бе опитал и други средства за ловене на риба, но без никакъв резултат. Помъчил се бе да ги убива с лък и стрела, но рибите плуваха надълбоко и Осару все не можеше да ги уцели. Всъщност индусът не успяваше, защото никога не беше убивал риби със стрели, а освен това не разбираше нищо от оптика и от законите на отраженията, та все се прицелваше много високо и не улучваше набелязаната жертва.

Ако беше индианец от Северна или Южна Америка, а не индус от Индия, той би пронизвал със стрелите си по една риба при всяко опъване на лъка.

Но ето, че той не успяваше и постоянно нагазваше във водата само за да вади стрелите си, но не и за да изнесе някоя риба. Та като гледаше как свободно и безстрашно рибите си играеха над сребристия пясък, Осару изпитваше повече яд, отколкото удоволствие; и това именно го караше тъй бързо да изплете рибарската си мрежа.

Мрежата беше готова и Осару бързаше и се усмихваше, защото се радваше, че най-после ще си отмъсти; да, той действително бе обхванат от чувство на отмъщение към бедните рибки, тъй като не бе успял да ги хване, нито убие.

Осару възнамеряваше да заложи мрежата си в самия проток, в самото устие на гореспоменатия залив и затова я беше направил толкова дълга, че като я опъне на това място, да достигне от единия край до другия.

На горния край на мрежата беше проврял здрава ивица сурова кожа, защото по-лесно можеше да се сдобие с нея, отколкото с конопено въже, а на долния й край беше сложил друга кожена лента, на която бяха прикрепени тежестите. Тия тежести заедно с плаващите отгоре тапи, направени от леко, сухо дърво, което Осару намери в долината, щяха да държат мрежата съвсем опъната и да я крепят във вертикално положение.

По този начин мрежата щеше да затвори тесния залив така, че само малките рибки да могат да влизат и излизат, и то тия, които биха могли да се проврат пред дупките. А дупките Осару направи доста големи, тъй като не се интересуваше от „дребна риба“.

Той искаше да хване само една риба — някоя от тия тлъсти приятелчета, които често се бяха изплъзвали изпод стрелите му и го бяха изкарвали от търпение със своята нахално-весела игра.

Сега ще види дали ще се отърват тъй лесно от мрежата му, която бе приготвил толкова изкусно за тях.

Когато пристигна при протока, той заложи мрежата в най-тясната част, точно в устието на залива. Това беше постигнато много лесно. Завърза единия край на кожената лента за една фиданка, която растеше на брега, близо до водата. След това, като газеше и разпределяше мрежата равномерно във водата, той стигна до отсрещната страна, където завърза другия й край. Разбира се, тежестите държаха долния край надолу, а тапите не позволяваха на горния да потъне под водата.

На отсрещния бряг растеше голямо дърво — толкова голямо, че клоните му се разпростираха почти над половината от тесния пролив — и когато следобед слънцето грееше от тази страна, гъстите листа на дървото хвърляха дебела сянка над водата и я правеха да изглежда тъмна и някак си тайнствено мрачна. По това време рибата не можеше да се вижда лесно, дори и върху фона на сребристия пясък.

Ето защо Осару беше избрал именно този час, когато, слънцето се спускаше зад дървото; той знаеше, че при ярка слънчева светлина рибите ще забележат мрежата, ще се изплашат и ще избяга далеч от нея. Затова той бе почакал да мине обед и тогава да направи първия си опит.

След като върза двата края на мрежата и нагласи всичко както си искаше, Осару седна на брега, въоръжи се с търпение и зачака да види какво ще стане.