Майн Рид
Ловци на растения (18) (Приключения сред Хималаите)

Глава XVIII
КОШУТА И ПАНТЕРА

Майчинското старание на мечката да избави малките от опасност, като ги носи на гърба си, възхити ловците на растения; и когато вълнението им от борбата премина, те започнаха да изпитват известно съжаление, задето бяха убили мечката. Но вече беше късно да поправят грешката си. Осару им разказа, че тези мечки се смятат за вредни. Те слизали от убежищата си в планините или изскачали от джунглите през време на жътва и опустошавали посевите на селяните, без ни най-малко да се страхуват; влизали дори и в зеленчуковите им градини и за една нощ унищожавали всичко в тях. Като чуха това, Карл и Гаспар се поуспокоиха и не съжаляваха за извършеното убийство. „Може би — разсъждаваха те, — ако бяхме оставили двете мечета живи, след време те щяха да лишат някой беден селянин от оризовата му реколта и щяха да поставят него и семейството му голямо затруднение.“

Основателни или не, тия размишления задоволиха младежите и успокоиха съвестта им. Но по пътя те все още разговаряха за необикновения начин, по който старата мечка носеше своите рожби. Карл беше чел за подобни навици и у други животни, като например големия мравояд в Южна Америка, опосумът^[1], както и много видове маймуни… Двамата братя се съгласиха, че тази добра черта в характера на низшите животни показва, че и най-дивите от тях са способни да изпитват нежни чувства.

Така се случи, че още същия ден те имаха възможност да наблюдават и друга подобна проява, но за щастие без трагичен край.

Те бяха привършили пътуването си за този ден и бяха полегнали край една полянка, под грамадно талаумово дърво от рода на магнолиите с много големи листа. Още не бяха направили никакви приготовления за нощуване. Пътят им през деня беше труден, защото минаваха самите предпланини на голямата Хималайска верига. И макар да им се струваше, че бяха вървели толкова надолу, колкото и нагоре, всъщност те постоянно се изкачваха и сега бяха на повече от пет хиляди фута над индийската равнина.

Бяха навлезли в нова растителна област — обширни гори от магнолии опасваха средните склонове на планината. В тази част на света се срещат всички видове от забележителното семейство на магнолиите; цели обширни гори от тия дървета покриват и красят склоновете на Хималайските предпланини. Белоцветните магнолии се срещат на височина от четири до осем хиляди фута; след тях идат още по-изящните червени магнолии (Magnolia campbellia), които принадлежат към най-красивия вид; техните ярки цветове често покриват полегатите склонове на планината с пурпурна мантия. Тук нашите пътешественици забелязаха редки видове кестенови и дъбови дървета, а така също и лаври — не вече скромни храсти, а цели дървета с прави гладки стволове, достигащи височината на самите дъбове. Из горите се виждаха и кленове, както и рододендрони, високи до четиридесет фута.

Но това, което най-много учуди ботаника, беше странната смесица на много европейски видове растения с такива от чисто тропически характер. Така например срещаха се брястове, върби, алдери^[2], и орехови дървета, които растяха наред с диви бананови дървета, с палмите Уалих и гигантския бамбук. А същевременно голямата Cedrela toona, различни видове смокини, меластоми^[3], балсами, потоси, пиперови дървета, огромни пълзящи лиани и орхидеи растяха заедно с обикновени трънки, незабравки, жулеща коприва — точно такива, каквито могат да се срещат из всяка европейска ливада. Дървовидни папрати се издигаха високо над обикновени папрати, каквито растат и в английските мочурища. Виждаха се и цели поляни с диви британски ягоди. В Хималаите обаче тези ягоди имат съвсем блудкав вкус; но за сметка на това из същите поляни растат жълти малини, едни, от най-вкусните плодове из тези планини; те сякаш заместват ароматните ягоди.

Под една от тия прекрасни магнолии, чиито едри цветове, направени като от восък, изпълваха въздуха с приятен аромат, се бяха изтегнали нашите пътешественици и възнамеряваха след няколко минути почивка да се приготвят за нощуване.

Осару предъвкваше своя бетел, а Карл и Гаспар, капнали от умора, мълчаха и почиваха. И Фриц, скитал из шубраците през целия горещ ден, също лежеше наблизо и пъхтеше с изплезен език.

Изведнъж Гаспар, който имаше набито ловджийско око, дръпна Карл за ръкава и бързо му прошепна:

— Гледай, Карл! Гледай каква прелест!

И Гаспар посочи към някакво животно, което беше току-що излязло от гората и спряло на края й. По външния си вид, форма и ръст то много приличаше на сърна; тънките му крака и пропорционално развитото тяло показваха, че е от същия род. По цвят на кожата обаче то съвсем се различаваше от сърните. Основният му цвят беше почти като на сърна, но цялата кожа беше изпъстрена с бели като сняг петна, които придаваха на животното-особена красота. Карл знаеше какво е това прелестно създание.

— Петнист елен — каза той шепнешком. — Аксис. Задръж Фриц, та да го поразгледаме…

Карл отгатна правилно — това беше петнист елен или аксис, добре известен вид индийска сърна, близка роднина на фамилията Rusa в Азия, както и на елен-лопатар в Европа. В Източна Азия има няколко вида аксиси, нашарени с повече или по-малко петна, но най-често те се срещат в областта между Ганг и Брамапутра, където сега минаваха нашите пътешественици.

Гаспар задържа Фриц, както го бе помолил Карл; и тримата ловци, притаили дъх, наблюдаваха движенията на красивото животно.

За тяхна изненада едно сърне се показа на полянката, но то беше много малко и нашите ловци веднага познаха, че е на кошутата, родено само преди няколко дни. И неговата кожа беше изпъстрена със същите снежнобели петна.

Кошутата не забеляза присъствието на ловците, нагазили тревата и започна да пасе. Малкото сърне още не можеше да пасе, та захвана да подскача и да играе около майка си също като козле.

Шепнешком ловците се съветваха какво да правят. На Осару му се Щеше да си хапне няколко крехки котлетчета и естествено, младата кошута го изкушаваше. И Гаспар искаше да я убият, но Карл, който беше по-милостив, се противопостави.

— Жал ми е! — каза той. — Погледни само какво благородство лъха от тях. Спомни си как се чувствахме, когато убихме дивата мечка. Сега ще се чувстваме още по-зле.

Докато ловците полугласно спореха помежду си, на сцената се появи нов герой, който накара Гаспар и Осару да прогонят всяка мисъл за убиване на кошутата.

Този натрапник бе почти толкова голям, колкото и кошутата, но имаше съвсем друга външност. Основният цвят на кожата му не се различаваше от цвета на кошутата, само че беше малко по-тъмножълт. И той бе изпъстрен целият с кръгли петна. Но в тия петна се криеше поразителната разлика между двете животни. Както вече споменахме, петната на кошутата бяха снежнобели; докато петната на новия гост бяха черни като катран. И те едва ли биха могли да се нарекат кръгли петна, макар че така изглеждаха отдалече. Разгледани отблизо обаче приличаха по-скоро на розетки или пръстенчета, средната част на които имаше същия жълтеникав цвят, както цялата кожа.

Животното имаше набито ниско тяло, къси, но здрави крака, дълга островърха опашка и глава като на котка. Няма нищо чудно в това, тъй като този натрапник беше един вид котка, а именно — пантера.

Ловците изведнъж оставиха кошутата и вниманието им се насочи към едрата петниста котка, която и тримата познаха и която след лъва и тигъра е най-страшният и най-опасният звяр от рода на азиатските Felidae.

И тримата знаеха, че индийската пантера често напада и хора и затова нейното появяване не ги зарадва. Младежите стиснаха пушките си по-здраво, а Осару — лъка си. Те бяха готови да посрещнат пантерата със залп, ако тя се приближеше към тях.

Пантерата обаче нямаше никакво намерение да смущава спокойствието на пътниците. Тя и не подозираше за тяхното присъствие. Цялото й внимание беше насочено към кошутата, с чиито ребра или може би с ребрата на сърнето тя се надяваше да вечеря.

Снишена до земята, безмълвна, пантерата се промъкваше пълзешком покрай гората и дебнеше набелязаната жертва. След секунда-две щеше да бъде съвсем близо и щеше да скочи върху нея, а бедната кошута си пасеше най-спокойно. Пантерата вече си свиваше лапите и навярно след миг щеше да бъде на гърба на кошутата, но точно тогава Гаспар кихна. Той кихна случайно, без никакво намерение да предупреди кошутата; тримата ловци бяха всецяло погълнати от движенията на пантерата и никой не мислеше за съдбата на кошутата. Може би той кихна от силната миризма на цъфналите магнолии; но така или иначе Гаспар кихна.

И това кихане беше добре дошло. То спаси нежната майка и нейната любима рожба от лапите на кръвожадната пантера. Кошутата го чу и веднага вдигна глава, огледа се наоколо и видя пълзящата котка. Без да губи нито секунда, кошутата отскочи при сърнето, грабна уплашеното малко създание в устата си, спусна като стрела през полянката и тутакси изчезна в гъстата гора.

Изглежда, че пантерата или не беше чула, или не беше обърнала внимание на кихането, та скочи във въздуха, както беше намислила, но пропусна жертвата си. Тя изтича още няколко крачки, хвърли се пак нагоре и за втори път падна на земята, без да докосне кошутата. И тогава, виждайки, че жертвата се е изплъзнала от лапите й, тя се отказа от по-нататъшното преследване; така правят всички хищници от котешката порода. Подтичвайки, тя се скри отново в гората, преди ловците да успеят да стрелят по нея… И никой от тях вече не я видя. Когато се връщаха към бивака, Карл поздрави Гаспар, задето беше кихнал точно навреме. А Гаспар призна, че това беше станало случайно и че колкото се отнася до него той предпочиташе да не беше кихнал, а да беше повалил пантерата или пък да имаше еленово месо за вечеря.