Майн Рид
Ловци на растения (48) (Приключения сред Хималаите)

Глава XLVIII
ТИБЕТСКАТА МЕЧКА

Цели два часа седя Карл на площадката. Той вече губеше търпение и се ядосваше, че тъй глупаво бе изпаднал в това затруднено положение. Не се безпокоеше много за далечното си бъдеще, тъй като беше сигурен, че в края на краищата неговите другари ще му дойдат на помощ. Но те може и да него открият през този ден, нито през настъпващата нощ и той ще трябва да чака на скалата до сутринта. И това обаче нямаше да бъде толкова голяма беда. Може и да се поизмъчи малко — останал без вечеря, а може би ще трябва да пренощува в пещерата, но какво значение има всичко това за човек като него, привикнал на глад и на спане под открито небе? Дори и да нямаше никакъв подслон, той би се обтегнал на площадката и би се наспал най-спокойно. А на сутринта другите ще го потърсят, неговите викове ще ги упътят насам и тогава всичко пак ще бъде наред.

Така размишляваше Карл и като си внушаваше, че няма от какво да се страхува, беше сравнително спокоен.

Докато се самоуспокояваше, погледът му попадна на нещо, което не само го разтревожи, но и страшно го изплаши: така би трябвало да се изразим, ако искаме да бъдем по-близо до истината.

Най-напред ушите му подсказаха, че има нова причина за тревога. Както си седеше на площадката, без да продума, той дочу някакъв звук, който много наподобяваше пръхтенето на магаре, малко преди да почне да реве.

Недалеч от скалата растяха някакви храсти и звукът като че ли идеше оттам.

След като чу пръхтенето, Карл наостри уши и се вгледа в храстите. Миг по-късно звукът се повтори, ала Карл не можа да види звяра, който издаваше тоя звук. По раздвижването на клонките обаче той забеляза, че нещо си пробиваше път през гъсталака; а силното пращене на сухи вейки и клони показваше, че там се промъква доста голямо и тежко животно.

Карл не се чуди дълго време, тъй като само след миг видя огромен звяр, който излезе от храстите и се отправи към откритата поляна.

Нямаше нужда от много умуване, за да познае човек какво бе това животно — без никакво съмнение това беше мечка, но от такава порода, каквато Карл никога дотогава не беше виждал. Ала между различните видове мечки има такава прилика, че човек, който веднъж е видял мечка, лесно може да познае разните братовчеди и братовчедки на мечешкия род.

Мечката, която се представи сега пред нашия ловец на растения, беше средно голяма — тоест по-малка от едрата полярна мечка и от мечката гризли из Скалистите планини, но по-голяма от мечките на остров Борнео и от така наречената слънчева мечка, която се среща в Малая. Тя едва ли достигаше големината на ленивата мечка, която нашите ловци бяха срещнали в подножието на планината, и с която бяха преживели такова забавно приключение. Но от друга страна, не беше и много по-малка от „мързеливката“ и също като нея беше много черна, макар и козината й да не изглеждаше нито толкова дълга, нито толкова рошава. Също като на „мързеливката“ долната й устна имаше възбял цвят, а на шията й се виждаше бял знак, наподобяващ латинската буква V; основата на този белег започваше от средата на гърдите й, а краищата завършваха под раменете й. Това е отличителният белег на няколко вида мечки, които се срещат в Южна Азия. Въпросната мечка изглеждаше по-особена и в друго отношение. Вратът й беше забележително дебел, главата й — плоска, а челото и муцуната й бяха почти на една линия. Тези особености я отличаваха от „мързеливката“, у която челото изпъква много по-напред от муцуната. Ушите й бяха големи, тялото — набито, а краката — дебели и тромави. Лапите й бяха средно големи и завършваха с нокти, притъпени на върха. Тези бяха отличителните белези на мечката, появила се пред очите на Карл, и макар да не беше виждал друга мечка от този род, той беше чел нещичко за нея, та сега лесно можа да я познае по описаните особености. Това беше тибетска мечка (Ursus tibetanus), по-често наричана от кабинетните учени Helarctos tibetanus, една от разните породи мечки, които се срещат из високите плата на Тибет, а също и из цялата област на Горните Хималаи; така поне се предполага, тъй като се среща в Непал и другаде.

Споменах вече, че Карл много се изплаши от това черно видение, но само в началото, когато мечката излезе от храсталака. В тая негова уплаха обаче нямаше нищо чудно. Всеки, който срещне мечка в планината, та бил той и отличен ловец, не може да не поизтръпне. А като си спомним, че Карл не беше въоръжен, защото пушката му остана в подножието на скалата, няма да се учудим, че появяването на мечката го поизплаши.

Страхът му обаче не трая дълго, и то по две причини. Първо, той си спомни това, което беше чел в книгите, а именно, че мечката от този род има кротък нрав, че не е месоядно животно, а се храни с плодове и не напада човека, освен когато е преследвана или ранена. Тогава, разбира се, тя се отбранява както всички други животни, дори и най-кротките и безвредните.

Другата причина, поради която страхът му скоро изчезна, беше тази, че случайно той се намираше на такова място, дето мечката едва ли можеше да се доближи. Карл бе доста настрана от пътя й и само ако пазеше пълна тишина — нещо, за което той щеше да внимава, — животното можеше и да не погледне към скалата и да си замине, без дори и да го забележи. С надежда, че така именно ще стане, Карл седна и се спотаи като мишка.

Но изглежда, че той си бе направил сметката без кръчмаря. Мечката нямаше намерение да си отива, а си кроеше съвсем други планове. Тя поскита около камъните — издавайки от време на време същото магарешко пръхтене, което я беше издало — и току изведнъж се упъти към скалата и се спря точно под мястото, където беше седнал Карл. После се изправи на задните си крака, опря предните си лапи на канарата и погледна нагоре — право към учудения ловец на растения.