Метаданни
Данни
- Серия
- Хималайска дилогия (1)
- Включено в книгата
-
Ловци на растения
Приключения сред Хималаите - Оригинално заглавие
- The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), 1857 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Никола Милев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- NomaD (21 юли 2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Ловци на растения | |
The Plant Hunters | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1857 г. |
Първо издание | 1857 г. |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
Следваща | Пълзачи по скали |
Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.
Сюжет
Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...
Издания на български език
Романът има четири издания на български език:
- „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
- „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]
Източници
- ↑ Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
|
Глава XXVII
СУШЕНЕ НА МЕСО
Месото на телето як се услади много на нашите пътешественици и те изядоха една четвърт от него. След закуска ловците се посъветваха какво да правят по-нататък. Разбира се, те бяха вече решили да отделят няколко дни за лов на растения в тази красива долина. От това, което беше успял да види, Карл не се съмняваше, че флората й е богата и разнообразна. И наистина, докато минаваше през храсталака, той беше забелязал множество интересни видове, съвсем нови за него, а сигурно щеше да открие и други — неизвестни за ботаническия свят. Тези мисли го изпълниха с радостни надежди, през ума ми минаха светли видения за бъдещи, успехи в полето на неговата любима наука и той се почувства доволен и щастлив.
Необикновеното месторазположение на долината, изолирана от други плодородни почви, заобиколена отвсякъде с високи снежни планини и запазена от всякакви ветрове, го караше да очаква, че в нея ще открие също така необикновена растителност. Между другите рядкости той бе забелязал и няколко тропически растения, макар че долината се намираше на повече от петнадесет хиляди фута над морското равнище, а заснежените върхове, които се издигаха над нея, бяха едни от най-високите в Хималаите. Тия тропически растения го озадачаваха доста много, имайки предвид височината, на която беше ги открил; мисълта, която го занимаваше сега, беше да разбере на какво се дължи това необикновено явление.
А и Гаспар се зарадва, когато узна, че брат му желае да останат няколко дни в долината. Той не се интересуваше толкова от редки растения, но бе успял да забележи, че наоколо е пълно с дивеч, а той обичаше да ловува.
Може би Осару тъгуваше за топлите равнини, за палмовите горички и тръстиковите шубраци, но той също обичаше лова и с удоволствие би прекарал няколко дни из този край. Още повече че в долината беше сравнително по-топло, отколкото в местата, из които бяха пътували напоследък. Наистина разликата в температурата беше толкова голяма, че и тримата пътешественици се почудиха, но си обясняваха това странно явление с обстоятелството, че долината се намираше на завет.
Решили да останат за няколко дни, те трябваше преди всичко да си осигуряват храна. Дивеч наистина имаше, в изобилие, но кой знае дали винаги ще могат да го случат… А тъй като месото на убитата крава можеше да им стигне за няколко дни, не биваше да го оставят да се развали, а трябваше час по-скоро да се погрижат за него и да го запазят.
Без повече приказки те се заеха да консервират месото. Без сол тази задача би изглеждала трудна за един европеец, но Осару беше жител на тропиците, дето солта е недостатъчна и скъпа, и затова той знаеше други начини за запазване на месото. Той знаеше как да го изсуши по един особен начин, наречен „джърки“. Това беше проста операция — месото се нарязва на тънки резени, които се окачват по клоните на дърветата или се разстилат на някоя скала, а слънцето извършва останалото.
Случи се обаче, че през този ден слънцето не грееше много силно и времето не беше достатъчно топло за сушене на месо. Но Осару не се предаваше тъй лесно. Той знаеше какво трябва да направи в такъв случай; известно му бе, че месото може да бъде изсушено не само на слънце, но и на огън и веднага се зае да използва тази възможност. Осару събра голям куп дърва, запали буен огън и окачи месото наоколо върху нарочно забити в земята пръчки, достатъчно близо до огъня, за да бъде то изложено на топлината и пушека, но не и толкова близо, че да се опече или изгори. Осару уверяваше приятелите си, че месото, като повиси така край огъня ден-два, ще бъде опушено и изсушено — готово да се запази цели месеци, без да има нужда дори и от една щипка сол.
Одирането на кожата, нарязването на месото, приготовляването на сушилня от тънки колове и пръчки и окачването на резените по тях — всичко това отне на тримата по няколко часа, така че когато привършиха работата, беше вече пладне.
Трябваше да си приготвят обяд и да се нахранят, а това им отне почти цял час. И макар че още не беше се стъмнило, те бяха толкова уморени и толкова им се спеше след безсънната нощ, прекарана върху скалата, че се почувстваха много щастливи, когато се изтегнаха на земята край огъня.
Като наближи нощта и въздухът стана студен, те почнаха да зъзнат и сега за пръв път се сетиха за одеялата си и за някои други вещи, които бяха оставили на последното място, дето почиваха. Но само си спомниха за тях с въздишка, тъй като не можеха вече да се върнат при тях — пътят им беше затворен. Навярно трябваше доста да избиколят планината, докато стигнат до предишния си бивак.
Осару беше измислил с какво да замени поне едно от одеялата. Той бе опънал кожата на яка върху дървена рамка и я бе поставил близо до огъня, така че преди да се стъмни, тя беше достатъчно суха, за да може поне един от тях да се завие. И наистина, когато Гаспар се омота в това необикновено одеяло с козината навътре, спа така приятно и дълбоко, както не беше спал никога през живота си. Той сам призна това.
И тримата добре си отпочинаха, но ако само знаеха какво откритие ги очакваше на сутринта, сънят им нямаше да бъде толкова дълбок, нито сънищата им — толкова приятни.