Серия
Кобра (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cobra, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 32 гласа)

Политик: 2421

Джони поклати глава.

— Съжалявам, Там, но ще трябва да се справиш без мен. Ваканцията ми започва точно след… четири минути — той погледна часовника.

На екрана, лицето на Тамис Дион премина през цяла гама от противоречиви изражения — от вълнение, през изненада към недоверие.

— Кое започва? Джони, какви ги говориш? Става дума за Централния комитет на Доминиона!

— Чух те добре. И какво е намислил Жу — да извърши инспекция на всички военни сили, с които разполага планетата? Щом му се е дощял парад, трябваше да ни уведоми малко по-рано от тези жалки шест часа.

— Джони, разбирам, че си новак в политиката, но не смяташ ли, че поне ти трябва да присъстваш в Капитолия при посрещането на кораба на Комитета?

Джони сви рамене и едва сдържа усмивката си. Винаги се забавляваше, когато Дион изпадаше в паника.

— Наистина се съмнявам, че всички членове на синдиката ще успеят да пристигнат навреме. Пък и какво значение има, щом посещението е съвсем официално.

— Именно защото е официално — изпуфтя Дион, — трябва някой да представя кобрите.

— И ти можеш да го свършиш. Сериозно, Там, каква разлика има дали ще бъдем двамата или само един? Освен ако Жу не е планирал някое лазерно представление.

Дион се изкиска при тези думи. Сигурно си беше представил физиономията на генерал-губернатора в момента, когато му предложи нещо подобно.

— Бас държа, че ще се пукне от яд, ако не дойдеш. Какво толкова важно има в тая ваканция? Да не би Крис да те заплашва, че ще те напусне, ако не почивате двамата?

— Не ставай смешен — засмя се на свой ред Джони. Всъщност, имал бе и такива проблеми доскоро. — В интерес на истината, на борда на кораба, за който говориш с такава почтителност, пътува още един човек, който за мен е далеч по-важен от всички останали. Става дума за сестра ми, Гуен. Намислил съм да я разведа из най-интересните места, а после ще й помогна да се включи в групата за геоложки проучвания на Молада планина.

— Това не беше ли в района Дау? — попита озадачено Дион. — Уф. Прав си, има нужда да види малко цивилизация, преди да се забута из онези пущинаци. — Той въздъхна и разтърси глава. — Печелиш. Изключи телефона и се махай. Давам ти половин час преднина, след което ще уведомя канцеларията на Жу, че си изчезнал.

— Благодаря — ще имам да ти връщам. Кажи на Жу да не се безпокои — ще се върна най-късно след седмица. Ония от Комитета едва ли ще си тръгнат дотогава. Чака ги цял порой от официални вечери.

— Ще те цитирам дословно. Приятно прекарване. — Дион изчезна от екрана.

Джони се захили и пъхна апарата в колана си. Би могъл да го изключи, както го съветваше Дион, но нали трябваше винаги да е на разположение — все още беше кобра.

Крис вече го очакваше в преддверието и бъбреше с асистента му.

— Всичко наред ли е? — попита го веднага, щом се появи.

— Наред е — кимна той. — Официално съм във ваканция, а съдбата на целия Карвелски регион е във вещите ръце на Терон.

Терон Юти се усмихна.

— С малко късмет ще ви го предам в същото състояние, когато се върнете. Приятно прекарване, сър, госпожо Моро.

Крис вече отваряше вратата, Джони я последва и само след минутка се отправиха към близкото летище за глайдери.

— Някакви проблеми с Коруин, за които трябва да зная? — попита я Джони.

Тя поклати глава.

— Тим и Сю обещаха да се грижат за него, в случай, че не се приберем до довечера. А ти? Някакви проблеми с кораба, който пристига?

Той я погледна изненадано.

— И този път ме свари неподготвен — та аз узнах едва преди минутки за него!

Тя се усмихна.

— Е, и аз не знам нещо повече. Съобщението дойде по мрежата, тъкмо когато влизах в кабинета. Новината от лошите ли е?

— Не, доколкото знам. На борда пътува и член на Централния комитет, който пристига с намерение да обиколи тукашните колонии на Доминиона. Изключих се от списъка за официалните церемонии през идущата седмица.

— Питам се, дали Доминионът не е решил да ни отреже доставките — промърмори Крис. — Или пък трофтите отново създават проблеми.

— Ако има нещо, което трябва да зная, Терон ще ме намери — успокои я Джони. — Дотогава ще смятаме посещението за чисто политическо и няма да се безпокоим за нищо.

След няколко минути стигнаха площадката, взеха глайдер и се насочиха право към Капитолия. Имаше моменти, когато Джони съжаляваше, задето бе приел поста на синдикал, беше заменил ежедневните проблеми на малкото градче с главоболията, които създаваше цял един регион. Виж, да разполагаш по всяко време с глайдер беше едно от предимствата. Както и да не рискуваш живота си, докато преследваш някой леопард или фалкс.

Когато пристигнаха на космодрума, пътниците от звездолета отдавна бяха напуснали борда, но благодарение на митническите процедури едва сега излизаха от сградата. Малко по-късно на вратата се показа Гуен Моро и Джони я зяпна изненадан. Някак подсъзнателно беше очаквал да види онова десетгодишно момиченце, което помнеше.

— Ей, Гуен! Насам!

— Джони! — извика весело тя и лицето й се озари от радост и въодушевление. За миг Джони се изкуши да я подхвърли във въздуха, както бе направил при последната им среща, сетне, за щастие, се отказа.

Запознанството между двете жени премина сред бъркотия от смутени усмивки, припрени целувки, прегръдки и — накрая — общ кикот. Двете се познаваха достатъчно добре от записите, които бяха разменяли, та неудобството бързо остана настрана. Гуен попита за племенника си, получи уверенията им, че е като всяко друго двегодишно момче, само дето е малко по-интелигентно, разбира се, след което Джони я хвана за ръката и я поведе със себе си.

— Джони — спря го след миг тя, — преди да продължим, имам една малка изненада за теб. Става дума за един човек, с когото се запознах на кораба и който ще работи в същия град, където и аз. — Тя се озърна назад.

Да не си е намерила годеник? — помисли си Джони. Проследи погледа й, очаквайки да срещне някой непознат… и в следния миг зяпна от изненада.

— Кали!

Усмивката на Кали Халоран беше широка съвсем пропорционално на огромните му размери.

— Здрасти, Джони. Да знаеш само как се радвам, че те виждам.

— Аз също, дяволе. Крис, това е Кали Халоран, мой съекипник по време на войната на Адирондак. Мислех, че двамата е Имел сте решили да останете в армията до края на дните си.

— Имел остана — кимна Халоран, — но вашите подвизи тук не дават мира на шефовете, които все се чудят за какво да ни използват. Накрая ми дотегнаха патрулните полети на Иберианд и помолих да ме преместят при теб.

— Ако смяташ, че ще ти поверим охраната на двореца, лъжеш се — предупреди го Джони. — Още утре те пращам в джунглата, където освен обходите, те чака и здрава работа.

— Готово, стига да ги няма досадните началници, дето все ти надничат през рамото. — Той махна с ръка към небето. — Може и да помогна в усвояването на някоя нова планета като теб.

— За Палатин и Целиан ли говориш? — Джони поклати глава с видимо отвращение. — По тъпа идея не можаха да измислят. Не стига, че още не сме приключили със заселването на Авентини, а те взеха, че вдигнаха постове на още две планети. При целия този недостиг на ресурси и хора — кобри най-вече…

— Джони — прекъсна го тихо Крис, — нали обеща да не говориш за политика поне през първия час от ваканцията ни. Забрави ли?

Двамата се засмяха. Джони не беше давал подобно обещание, но схвана намека.

— Крис е права — напоследък наистина взех да прекалявам — призна той и ги насочи към изхода. — Ако вече сте се уморили да стоите тук, можем да тръгваме. Вярно, че с Крис рядко прескачаме до Капитолия, но все пак знаем кой е най-добрият ресторант.

Вечерята спечели всеобщи признания, а атмосферата в ресторанта се оказа точно толкова приятна, колкото я помнеше Джони. Отпърво всеки разказа как е прекарал последните години, после разговорът постепенно се премести върху Авентини и региона Дау, за който отговаряше Джони. Най-голямата изненада поднесе Крис, която — оказа се — бе доста по-добре запозната от него с всички текущи и предстоящи проблеми на региона.

Тъкмо тя някъде по време на десерта подхвърли съвсем случайно за мистериозния втори кораб, който следваше на съвсем кратък интервал от време снабдителния звездолет на колонията.

— Няма никакви мистерии — поклати глава Халоран. — Чух за него още докато бях на Асгард, мислех, че вие също знаете. Това е комисарят Ванис Д’арл, който пристигал с някакъв специален проект за кобрите, изработен съвсем наскоро съвместно от армията и Централния комитет.

Д’арл? — погледна го развълнувано Гуен. — Джони, това е човекът, при който работи Джейми.

— Права си. — В първия момент името не му бе направило никакво впечатление. От колко години работеше там Джейми — дали не станаха дванадесет? — Кали, да имаш представа кой още идва с Д’арл?

— Брей, твоето семейство наистина си го бива — възхити се Халоран. — Не, не зная кой още е на борда. Известно ми е само, че става дума за нас, кобрите, защото Мендро, Бей и целият комплекс Фрейр бяха на нокти почти месец, докато членовете на Комитета пъплеха наоколо.

— И какво правеха?

— Зная само слуховете. И че през цялото време идваха и си отиваха някакви камиони, които паркираха пред хирургическото крило.

— Изглежда ми сякаш са намислили да модернизират екипировката на кобрите — намръщи се Джони. — Дали пък трофтите или минтистийците отново не създават проблеми?

— Не съм чувал. А може би Комитетът е взел решение да основе още няколко колонии и спешно се нуждае от нови кобри?

— И Д’арл идва тук, за да поеме организацията? Възможно.

— Ох, не. Пак започнахте с тая политика — изстена Гуен. — Технически фаул, Крис получава право да смени темата.

Всички се разсмяха, а после разговорът премина към въпросите за геоложкото проучване на планетата и усвояването на нови минерали — все неща, които вълнуваха Гуен. Джони така и не успя да се отпусне. През изминалите години никой не повтори опита на Тор Чалинор, но той все чакаше поредната криза, когато въпросът е кобрите отново щеше да излезе на бял свят. А ето, че сега Комитетът бе решил да ги изпрати на новата планета…

Все пак прекараха приятно вечерта, а после на гостите беше показан нощния живот на Капитолия. Кой знае защо през цялото време Джони сравняваше тукашната картина с Асгард и Хърайзън и сравнението не беше в полза на Капитолия. Дори и да бяха го забелязали, Гуен и Халоран оставиха този факт за себе си.

Някъде след полунощ решиха, че е време да приключват и понеже бе твърде късно за връщане в Ранкин, наеха стаи в един малък хотел. Гуен и Халоран се прибраха в стаите си и Джони тъкмо се готвеше да си ляга, когато забеляза, че сигналната лампичка на телефона мига, предупреждавайки за получено съобщение.

— О-хо — изпъшка той.

Крис проследи погледа му.

— Не му обръщай внимание — посъветва го. — Поне до сутринта. Ако наистина е спешно, Терон ще те потърси отново.

— Така е — съгласи се Джони. — Но от друга страна, ако не беше важно, едва ли щеше да ни безпокои. По-добре още сега да приключа с тази работа.

Както очакваше, в съобщението се казваше само, че трябва да се обади на своя помощник, независимо от часа. Джони погледна часовника, сви рамене и набра номера.

Гласът на Юти звучеше съвсем, бодро, без каквито и да било признаци, че са го събудили.

— Съжалявам за безпокойството — поде той, — но само преди половин час по мрежата пристигна нещо, за което ми се стори наложително да ви известя. Днес следобед са открили мъртвото тяло на рогат леопард в равнините само на няколко километра западно от Палийн в регион Дау. Трупът бил премазан и разкъсан, но по всичко изглежда, не от обикновени хищници.

Джони вдигна поглед и забеляза напрегнатото изражение на Крис. Значи тайнственият хищник, за който изглежда са били предназначени ужасните шипове на рогатия леопард, най-сетне беше дал признак, че съществува.

— Някакви следи от онова, което го е убило? — попита той.

— Засега нищо конкретно, сър. Трупът беше откаран в Нипарин, където ще го изследват в лабораторни условия. Помислих, че може да разпоредите нещо незабавно.

— Аха. — С всяка измината година Каравелският регион ставаше все по-гъсто заселен, но все още се срещаха обширни участъци с пущинаци, нерядко в непосредствена близост до градовете… и ако тези нови хищници имаха миграционен период също като леопардите, следващите няколко дни можеха да се окажат доста натоварени. — Вдигни по тревога всички кобри, организирай патрули из гората, които да следят животинските пътеки и да съобщават за всякакви необичайни обстоятелства. Наложи абсолютна забрана за навлизане в гористите райони до ново разпореждане, а фермерите, които работят в покрайнините, да затварят и заключват кабините на комбайните си.

— Слушам, сър, до половин час ще подготвя официално съобщение. Ах, да — тази вечер се обади генерал-губернатор Жу. Утре, в единадесет, всички синдикали се събират на извънредно съвещание при него.

— Официална закуска в чест на пристигналия комисар — захили се Джони.

— Не съвсем, ако питате мен — отвърна Юти. — Комисарят Д’арл действително ще присъства, но мисля, че на срещата ще се обсъждат доста важни въпроси. Гласът на губернатора определено звучеше разтревожено. Както и да е, казах му, че ще се опитам да ви потърся, но не мога да обещая нищо.

— Благодаря. — Джони погледна към Крис, все още твърдо решен да изпълни обещанието си за ваканцията. Но очите й бяха уплашени и тя побърза да кимне, в знак, че е съгласна. — Добре, ще се опитам да прескоча. А ти събирай всички сведения за убити леопарди — трябва колкото се може по-скоро да узнаем кой е тайнственият извършител.

— Разбрано, сър.

— Дочуване. И лека нощ. — Джони прекъсна връзката и отново изключи телефона. Тъкмо се канеше да започне с извиненията, когато Крис го изпревари.

— Гуен и Кали възнамеряват да посетят Палийн — рече тихо тя. — Ако в района наистина се навърта нещо опасно… — тя потрепери. — Дали да не ги върна в Ранкин утре сутринта?

Джони въздъхна.

— Да, най-добре. Никой не знае колко ще продължи съвещанието. Макар че, ако зависеше от мен, щях да прекратя едноседмичната ориентировъчна обиколка на Кали и още утре да го изпратя с патрулите в Палийн. Може би ще е най-добре, ако вземеш Гуен, а Кали остане тук.

— А защо да не дойда с вас? — тя вдигна ръка, предугадила възраженията му. — Да, зная. Опасността е твърде голяма. А и службата изисква от теб да рискуваш живота си за мен. И никой не го интересува, че вече си човек на възраст.

— Много мило — усмихна се той. — Щом смяташ, че един тридесет и девет годишен мъж е вече на възраст.

— Добре, добре… защо не дойдеш в леглото, за да ми докажеш, че все още си млад?

По-късно, когато лежаха изтощени един до друг, мислите на Джони неусетно се върнаха назад, към Адирондак. Дори там, хората, които бяха привързани към него, винаги започваха да се държат някак странно, когато се появеше опасност и те усещаха, че може би го виждат за последен път. А ето, че сега Крис се държеше по същия начин… и наистина, никой не знаеше какво може да ги дебне отвън, из пущинаците. Вярно, по време на войната се бе изправял срещу неимоверно по-големи опасности.

Но сънят, който го споходи през тази нощ, беше изпълнен със страховити видения, съсредоточени около някакво грамадно създание, което се движеше в мъгла и мачкаше под себе си с еднаква лекота леопарди и кобри.

 

 

Седнал от дясната страна на генерал-губернатора Жу, комисарят Ванис Д’арл на пръв поглед можеше да мине за най-обикновен гражданин на Авентини. Приблизително на средна възраст, добре сложен, с късо подстригана черна коса, той не издаваше с нищо огромната власт, която съсредоточаваше. Ако се съдеше по името му, неговата родна планета бе Асгард — същата, от която бе дошъл и провалилият се бунтовник Симон Л’ест. Имаше твърдо и непреклонно изражение на човек, който не би се спрял пред нищо, за да постигне целта си. Някъде на заден план присъстваше и на пръв поглед неуловима тревога.

Колкото и странно да беше, Жу се оказа доста кратък във встъпителната си реч. Само след няколко изречения той даде думата на комисаря.

— Благодаря ви, генерал-губернатор Жу — кимна Д’арл и се надигна от мястото си. Говореше с едва доловим асгардски акцент. — Първо, бих желал да ви поздравя от името на Централния комитет за успешното развитие на нашата нова колония. Само за петнадесет години вие успяхте да създадете солидно предмостие тук, на Авентини и вече сте готови да отправите поглед към следващите две планети — Целиан и Палатин. От нас ще получите необходимите средства, за да го извършите, а желание, както сам виждам, не ви липсва. Комитетът следеше непрестанно и внимателно развитието на колонията и с течение на времето стигна до извода, че един от най-съществените ограничаващи фактори е постоянният недостиг на кобри.

Джони неволно затаи дъх. Д’арл плъзна поглед по лицата на присъстващите и очите им се срещнаха.

— Още от самото начало — продължаваше комисарят, — в докладите си вие ни обърнахте внимание върху този факт и Комитетът правеше всичко възможно, за да удовлетвори тези изисквания. През последните десет години прехвърлихме на Авентини почти всички кобри, с които разполага Доминионът и сега в армията има не повече от две пълни подразделения. Очевидно подобна диспропорция в разпределението на силите не може да продължава до безкрай и затова Комитетът излезе със следващото решение.

Почва се, помисли си Джони. Най-сетне през Коридора ще тръгне постоянен поток от кобри, може би завинаги.

Но дори той се оказа неподготвен за следващите думи на Д’арл.

— Тъй като процесът на подготовка, екипиране и изпращане на кобрите през Коридора е доста сложен и продължителен, решихме да прехвърлим цялата операция на Авентини.

Джони го погледна втрещено. Не! — готов бе да извика той, но думата така и не напусна вцепенените му устни. Въпреки това Д’арл забеляза реакцията му и продължи, без да откъсва очи от лицето му.

— На борда на кораба, с който пристигнах, са натоварени всички необходими инструменти за имплантация, а заедно с мен пристигна добре подготвена група от специалисти. Процедурата отнема от две до шест седмици, в зависимост от адаптацията на отделния организъм, а обучението по-нататък ще се извършва от вашите собствени кобри. Това е далеч по-добре от близо едногодишния период, за който успяваме да ви подготвим и доставим нови кобри от Асгард и в добавка цялата операция ще бъде под ваш контрол. Има още за казване, но тъй като виждам, че сте готови с коментарите по това съобщение, нека преминем направо към обсъждането.

Джони скочи на крака, още преди Д’арл да бе завършил изречението си.

— С цялото си уважение, комисарю Д’арл — започна той, — смятам, че прехвърлянето на подобен производствен цикъл тук може да заплаши и без това крехкия социален и политически баланс, съществуващ в настоящия момент на Авентини.

Д’арл учудено вдигна вежди.

— И по какъв начин, синдикал Моро? По мое мнение правителството на Авентини успя да се адаптира доста успешно към значителното количество кобри, които съжителстват с обикновените граждани на вашата планета. Доказателство за това е и постът, който вие заемате.

— Ако имате предвид бунта на Чалинор, тогава да, ние наистина открихме начин да избягваме подобни нежелани инциденти — съгласи се Джони. — Но цената, която заплатихме, наложи да преосмислим в значителна степен политическата теория, която бяхме наследили от Доминиона.

— Говорите, предполагам, за решението, на всички нива на управление кобрите да разполагат с по един глас повече, спрямо обикновените граждани — лицето на Д’арл беше съвсем безизразно и гласът му не издаваше с нищо отношението му към тази необичайна практика. — Теорията, за която споменахте, не е абсолютна истина и както показа историята, неведнъж се е налагало да бъде променяна и съобразявана с местните условия.

От другия край на масата се изправи Бром Стигър от регион Маро.

— В такъв случай, комисарю, ще ми позволите да изтъкна едно друго обстоятелство срещу подобно решение — каза той. — Говорите за трайно присъствие на кобрите на Авентини и за поставяне под контрол избора на кандидати за тези части. Но под чий контрол, ето това питам аз? На генерал-губернатора? На синдикалния съвет? На гражданството? Как ще ни гарантирате, например, че тази фабрика за кобри няма да попадне в ръцете на някой новоизпечен Чалинор?

— Изглежда нямате особено високо мнение за хората, които постъпват в специалните части „кобри“ — подхвърли навъсено Тамис Дион. — Надявам се, ще признаете все пак, че психологическите тестове, на които се подлагат кандидатите, се оказаха съвсем адекватни, що се отнася до характеристиката на повечето от нас. А колкото до Чалинор и компания, уверен съм не сте забравили, че тъкмо синдикал Моро успя да разреши този проблем. — Той погледна към Д’арл. — Лично аз посрещам със задоволство новината, че съвсем скоро ще можем да изпратим ново попълнение кобри в пограничните райони и малките селища.

— Струва ми се, че прибързвате с решаването на проблема — намеси се Джони, докато присъстващите в стаята изразяваха шумно съгласието или несъгласието си. — Ние просто не се нуждаем от напълно екипирани кобри за по-голямата част от работата, която предстои да свършим. Малокалибрените лазери са напълно достатъчни за борба с фалксовете и нашествието от белезникави змии по плантациите. Леопардите са далеч по-опасни, но кобрите, с които разполагаме в момента, са в състояние да ги контролират.

— А какво ще кажете за убийците на леопардите? — попита с тих глас Йор Хемнер. — Тях също ли можете да контролирате?

Всички погледи се извърнаха към него.

— За какво говорите? — попита Жу.

— Снощи моята служба изпрати специално съобщение по мрежата — продължи Хемнер. — Вчера, недалеч от Палийн се натъкнахме на трупа на леопард, премазан от същество, с размерите на гантуа, но вероятно далеч по-агресивно. Предните лапи на леопарда бяха свити в отбранителна позиция с изправени нагоре шипове. — В залата се възцари напрегнато мълчание. — Не искахме да правим каквито и да било заключения на базата на недостатъчни факти — продължи той стреснат от въздействието, което бяха оказали думите му. — Не е изключено леопардът да е станал жертва на ухапване от отровна змия, а едва след това да е бил премазан от някой по-дързък хищник. Обстоятелствата… — той млъкна, вперил поглед в Д’арл. Комисарят се бе изправил и му даде знак да запази тишина.

— Искам да подчертая — започна той, — че синдикал Моро е абсолютно прав в предупрежденията си срещу всякакви прибързани решения. — Запознах ви с някои от причините, заради които Комитетът реши да ви предостави тази екипировка, съществуват и други, изредени подробно в доклада. Решението, обаче, ще бъде изцяло ваше, мога само да се надявам, че ще вземете предвид огромната отговорност, която носите пред целия Доминион с него. След няколко седмици ще бъда отново при вас, надявам се този период да се окаже достатъчен, за да решите как да постъпите. — Той се наведе, прошепна нещо на Жу, губернаторът кимна и се изправи.

— Обявявам кратка почивка, през която ще се запознаете с доклада на комисаря Д’арл — обяви той. — Магнитните карти вече са разнесени по кабинетите ви. Моля, изучете ги внимателно, обсъждането ще продължи след два часа.

Известно време Джони се помота из залата, разменяйки по няколко думи с познати, после слезе в кабинета, взе картата с копието от доклада на Д’арл, осъществи два кратки разговора и излезе.

Двайсет минути по-късно двамата с Кали Халоран се носеха с глайдер на югоизток, право към региона Дау.

След като прочете и последната страница от доклада, Джони изключи компютъра и хвърли картата на съседната седалка.

— Какво ще кажеш? — попита Халоран, който още не беше приключил.

— Половината от аргументите им са чист вакуум под налягане — изсумтя Джони. — Можем да решим всеки от тях без да вдигаме фабрика за кобри.

— Само че твоите решения идват от Авентинския синдикат, докато неговите пристигат с цялата тежест на Комитета.

— Виж, тук си прав. — Джони въздъхна и зарея поглед към пейзажа зад прозореца на глайдера. — Едва ли ще успеем да съберем достатъчно гласове против, ако не решим час по-скоро загадката с тайнствения убиец на леопарда.

— Не съм сигурен какво смята, че ще постигнат с това — продължи Халоран, като почука екрана на портативния компютър. — Ако сведенията, които открих тук относно леопардите, не са преувеличени, възможно е наистина да ти потрябва „фабрика за кобри“, за да се справиш с техните врагове.

Джони не отговори. Все още изпитваше угризения, задето толкова бързо бе въвлякъл Халоран във вихъра на събитията. Колебаеше се дали да сподели с него подозренията, които изпитваше от известно време.

— Минавало ли ти е през ума — поде той накрая, — колко навреме идва тази история с неизвестния убиец, що се отнася до плановете на Д’арл? Едва пристигнал, за да ни убеждава, че трябва да създадем център за подготовка на кобри и хоп — изведнъж на сцената се появява някакъв тайнствен свръххищник. Ако всичко зависеше от него, едва ли би могъл да открие по-силен аргумент.

Халоран вдигна вежди.

— Да не намекваш, че той го е и изфабрикувал?

Джони бавно поклати глава.

— Не, разбира се. Така поне ми се струва. Просто намирам съвпадението за странно.

Халоран сви рамене.

— Доколкото разбрах, тази част от региона от известно време страда от тежко засушаване, след като е пресъхнал северният ръкав на река Оянти. Дали пък гладът и сушата не са изнервили гаунтите до степен да се нахвърлят дори срещу леопардите?

— Невъзможно. Гаунтите са тревопасни. Вярно, една тяхна разновидност е всеядна, но този екземпляр е твърде дребен на ръст, за да заплашва леопардите.

— Тогава може би сушата е прогонила някое непознато животно от планините — настояваше Халоран. — Упорствам с тази суша, защото тя също е необичайна за района.

— И смяташ, че посещението на Д’арл просто е съвпаднало с периода на сушата? — попита неохотно Джони. — Може и да си прав. Но все пак нещо не ми харесва в тази история.

— Нищо не можем да направим, докато не разполагаме с доказателства.

Иначе казано, Халоран смяташе, че Джони вдига прекалено голям шум за дреболии. Дано да беше прав. И все пак…

След петнадесет минути те се приземиха в Палийн.

 

 

Посещението на синдикал в някое селище обикновено се съпровождаше от разни досадни церемонии, но Джони се бе обадил предварително с молба да прескочат официалната част и на площадката ги очакваше само един човек.

— Синдикал Моро? — попита той. — Аз съм Найлс Кайър, ваш колега кобра.

Джони кимна и посочи Халоран.

— Това е Кали Халоран, бъдещият ви съекипник. Какво ново по въпроса с убития леопард?

— Нищо особено от вчера насам — призна Кайър, като ги поведе към една открита кола, паркирана в края на площадката. — Очакваме заключението на експертите.

— Вие ли го открихте?

Кайър кимна.

— Бях излязъл да търся водоизточници, когато неочаквано се натъкнах на трупа в една малка падина.

— Да търсите водоизточници? — изненада се Халоран. — Да не сте помъкнали сондажната инсталация на гръб?

— Тук за целта е достатъчно да измериш дебелината на смолистото покритие върху кората на дърветата — обясни Джони. — Така получаваш представа за влажността на почвата и оттам — за наличието на водни запаси. Имаше ли следи около трупа?

— Земята наоколо беше изпотъпкана — заобяснява отново Кайър. — Забелязах няколко отпечатъка, които напомняха за следи от гаунти, но животното трябва да е притежавало наистина исполински ръст и да се е движело с невероятна скорост.

— От записите, които прегледах, останах с впечатление, че гаунтите хич не си падат по тичането — вметна Халоран.

Джони кимна. На ръст колкото земните слонове, целите покрити с хитинови плочи, гаунтите бяха като истинско олицетворение на живи танкове.

— Най-много да се понесат в изпълнен с достойнство тръс — обърна се той към Халоран. — Ако това нещо е успяло да изплаши някоя гаунта до такава степен, че да побегне, здравата сме го закъсали. Откарай ни на мястото, Найлс, искам да го огледам внимателно. Предполагам, че не си имал достатъчно време за това.

— Не — поклати глава Кайър. — Смятах, че по-важното е незабавно да подам сигнал за тревога… и да не оставям Палийн беззащитен.

Джони кимна мрачно. Кайър несъмнено бе избрал най-рационалния начин на действие, въпреки че други биха оценили поведението му като проява на страх. Може би по-късно Кайър щеше да получи възможност да оправдае действията си.

Оставиха колата в покрайнините на едно съвсем малко селище, зад което започваше гъста гора и продължиха навътре пеша. Стотина метра по-нататък гората свърши и пред тях се ширна просторно поле, сред което се виждаха отделни превити дървета. Джони се огледа, чувствайки се далеч по-уязвим, отколкото докато се прокрадваха през гората.

— Сега накъде? — попита той, като неволно сниши глас.

— Уф… натам, струва ми се. Съвсем близо е…

— Шшшшт! — прекъсна ги неочаквано Халоран. И тримата застинаха и във възцарилата се тишина Джони долови с помощта на слухоусилвателите слабо шумолене на трева и тихо приглушено сумтене. Той обърна глава в посоката, от която идваше шумът и забеляза огромна, зеленикава купчина с размерите на средноголям хълм. Кайър също гледаше натам. Той улови погледа на Джони и му даде окуражителен знак с ръка. Джони кимна, махна на Халоран да заеме позиция на фланга и вдигна ръце, готов да открие стрелба с лазерите. Халоран последва примера му… и Кайър скочи.

Двадесетметровият разузнавателен скок се смяташе за твърде опасен по време на война, тъй като кобрата се оказваше в незавидното положение на запратен в пространството предмет, без възможност да променя местоположението си. На Авентини, където нямаше дебнещи в засада трофти, прибягваха доста често до него.

— Гаунта — обяви Кайър, след като се приземи недалеч от тях и сервомоторите поеха сблъсъка със земята. — Изглежда е болна…

Така и не успя да довърши. Зеленикавият хълм неочаквано се раздвижи, завъртя се и се понесе през полето към тях.

— Разпръсни се! — извика Джони, смени рязко посоката и се втурна към един храст наблизо. Никога не би предположил, че гаунтата е в състояние да развие подобна скорост…

Зеленият хълм се люшна и продължи така, че да му пресече пътя.

Джони ускори крачка, вдигна ръце и отправи няколко кратки откоса към главата на чудовището. Из тревата премигнаха други светлинки — другарите му също бяха открили огън, но гаунтата изглежда не обръщаше никакво внимание на досадниците. Джони започна да си дава сметка, че дървото, което бе избрал, едва ли ще е пречка за чудовището, но после му хрумна мисълта, че ако гаунтата се удари в дебелото стъбло, може би ще остане зашеметена поне за известно време. Той се огледа, изчака тревопасното чудовище да го доближи и в последния миг отскочи внезапно встрани, към кипарисоподобните храсти…

Дървото зад него се разтърси от смразяващ удар, ехото от който отекна надалеч.

Програмираните рефлекси включваха и умението за извъртане тялото във въздуха, също като при котките, но Джони беше твърде близо до земята, за да го осъществи навреме. Вместо това се приземи доста несръчно на един крак, претърколи се и си удари болезнено гърдите, при това с такава сила, че дъхът му секна.

В продължение на няколко секунди седя неподвижно, опитвайки се да прогони искрите, които мигаха пред погледа му. Докато се съвземе от сблъсъка, гаунтата се бе ориентирала и се готвеше за нова атака. Някъде зад Джони бликна ослепителен лъч от бронебоен лазер, който удари чудовището право в муцуната. Този път гаунтата изглежда почувства нещо, защото нададе яростен рев. Но въпреки това продължи да напредва. Джони се надигна, олюлявайки се, на крака и си мое болезнено дъх. Все още беше твърде замаян, за да се раздвижи, разчиташе нанокомпютърът да забележи опасността и да вземе необходимите мерки, за да го измъкне…

И изведнъж тялото му полетя встрани, успоредно на земята. Когато се изправи, Халоран и Кайър вече бяха преминали в атака.

В първия момент Джони си помисли, че замисълът им е обречен на неуспех. Халоран се изправи във високата трева, размаха ръце и закрещя, за да привлече вниманието на гаунтата, изчака чудовището да го доближи на няколко метра, после се хвърли встрани, като откри огън от непосредствена близост по бронираната му муцуна с тежкокалибрения лазер. В същото време Кайър скочи над чудовището и стреля отгоре право към мястото, където главата се съединяваше с тялото. Гаунтата нададе нов яростен рев и този път, когато се обърна, Джони забеляза тъмна димяща диря, която пресичаше хитиновите плочи от едната му страна. Въпреки това масивните мускулести крака продължаваха да изтласкват ритмично огромното туловище, а дребните очички, които щъкаха между кобрите, изглеждаха все така свирепи и невъзмутими.

Джони измъкна телефона от колана и го включи на къс обхват.

— Спрете стрелбата — нареди той на Халоран и Кайър, които бяха забелязали движението му и вече държаха в ръка телефоните. — Няма да успеем да го спрем със сила.

— От какво е направено това чудо, да го вземат мътните? — извика Халоран. — Последният изстрел можеше да пробие бронирана машина на трофтите.

— Плочите, с които е покрита гаунтата, притежават изключително добра термична защита — обясни Кайър. — Голяма част от концентрирания енергиен поток се отразява, а останалото поглъща хитина, който е страшно дебел. Джони — прощавайте, синдикал, дали да не поискаме помощ от Капитолия? Могат да изпратят някой с ракетомет.

— Ще отнеме доста време, докато пристигне — поклати глава Джони. — А през това време животното може да се отдалечи толкова, че да го изгубим от очи.

— Да опитаме пак с изстрели в главата? — попита Халоран.

— Ако въобще успеем, ще ни е нужно много време — отвърна Кайър и поклати глава със съмнение. — Нервната система на гаунтата е децентрализирана, основните нервни възли са разположени в областта на гърдите и долната част на корема.

— Ако можехме да го накараме да се претърколи — въздъхна Джони. Шумното пъшкане на чудовището постепенно намаляваше, още една-две минути и то щеше да се възстанови напълно. Джони трескаво се огледа, с надежда като по чудо да му хрумне някоя идея… и погледът му спря върху обгърнатите с лепкави лиани стебла на кипарисите. — Найлс, виждаш ли дръвчетата вляво от теб, които са обгърнати със смолисти лиани? Опитай се да ми отрежеш едно по-дълго парче.

Пристъпвайки предпазливо, за да не предизвика вниманието на гаунтата, Кайър доближи дървото.

— Кали — продължи с инструкциите Джони, — след като Найлс приключи, ще ти хвърли единия край на лианата. Опитай се да я хванеш за стъблото, но в никакъв случай не докосвай отрязаната част — лепне ужасно. Гледайте да я задържите на около половин метър над земята, а през това време аз ще се помъча да примамя гаунтата към него. Разбрано?

— Разбрано — потвърди Халоран. — Да разрежем лианата по дължина с лазерите?

— Ако ни остане време — съгласи се Кайър. — Не успеем ли, да се надяваме, че животното ще я разкъса при сблъсъка.

Кайър вече беше при кипарисите и търсеше подходящо парче.

— А какво да правим, ако се нахвърли към някой от нас, вместо към теб? — попита Халоран.

Джони вече беше заел позиция, някъде по средата между двете кобри и на около петдесет метра зад тях.

— Ще изчакате последния възможен момент, после пускате лианата и скачате нагоре. Найлс?

— Готов съм. Хайде, Кали — дръж!

За един кратък миг околността се озари от блясъка на лазер и лианата беше отрязана. Светлината и неочакваното движение на Кайър привлякоха вниманието на гаунтата. Тя се втурна напред с оглушителен рев. Джони подскочи, размаха ръце и закряска пронизително, чудовището промени посоката и пое към него. С крайчеца на окото Джони забеляза изпънатата ниско над тревата лиана…

Гаунтата я удари от движение и се стовари на земята с грохот, който разтърси почвата със силата на далечно земетресение.

Дори паднало, чудовището не се предаваше. То се претърколи, опитвайки се отчаяно да отдели лепкавата лиана от крайниците си. И наистина, още след първите трескави движения лепкавата лента започна да се разтяга. Още съвсем малко и чудовището отново щеше да е свободно. Трябваше незабавно да се предприеме нещо…

В мига, когато насочваше бронебойния лазер, Джони забеляза, че краката на чудовището прикриват долната част на корема, където се намираше предполагаемият нервен възел.

— Ух — въздъхна Кайър, присъединил се към него. — Май този път се надхитрихме.

— А защо да не опитаме с още лиани? — предложи Халоран. — Може би ще успеем да я заловим жива.

— Да ти призная, хич не ми се нрави идеята да залавям жива някоя обезумяла гаунта — отвърна Джони. — В радиус от сто километра едва ли ще намерим подходящо съоръжение, в което да я поставим. — Той облиза устни. — Знаете ли, ще опитаме нещо друго. Кали, като ти дам знак, ще прережеш лианите между предните й крака. Найлс, двамата с теб ще опитаме да се справим за краткото време, с което ще разполагаме. Не успеем ли, разпръскваме се в тревата. Готови? Кали — сега!

Лианата избухна в изпепеляващи искри, напрегнатите мускулести крайници на животното отскочиха встрани и за един кратък миг коремът остана открит.

По-късно, когато си спомняше този момент, Джони неизменно потръпваше при мисълта за риска, на който са били изложени. Долната част на туловището наистина беше относително по-слабо защитена, особено срещу мощното изригване почти от упор на двата бронебойни лазера — и въпреки това гаунтата успя да се изправи на крака още преди да попаднат в жизненоважната точка. Конвулсиите, които разтърсиха тялото й, едва не засегнаха смъртоносно Кайър, който успя да се отърве само благодарение на програмираните си рефлекси.

— Божичко мили, ама тези чудовища наистина са непробиваеми! — възкликна след боя Халоран и като че ли с това изрази мислите и на тримата.

— Не бях чувал досега да са убивали някое от тях — рече Джони. — Вече зная защо.

— Искрено се надявам, че подобни инциденти са изключение — кимна Кайър, докато потъркваше мястото, където го бе засегнал крайникът на гаунтата. — Ако всички пощуреят като това, ще трябва да евакуираме целия регион.

— Или да докараме ново подкрепление кобри — промърмори Джони. После, без да обръща внимание на замисления поглед на Халоран, той извади телефона.

 

 

Генерал-губернаторът Жу имаше измъчения вид на човек, изправен между две еднакво тежки алтернативи.

— Но нали вече гласувахме — възмущаваше се той. — Комисарят Д’арл нареди на хората си да разтоварват екипировката.

— В такъв случай отменете гласуването на базата на нови доказателства — настояваше Джони, вперил поглед в миниатюрното изображение върху екрана. Беше заел кабинета на градския настойник в Нипарин, за да проведе разговора по видеофона на четири очи. — Или се възползвайте от обстоятелството, че нито един от синдикалите от Палатин и Целиан, включително и аз, не е присъствал на гласуването. Хайде, Жу, гласуването и без това трябваше да е най-рано след седмица.

— Но всички останали се съгласиха да гласуват — какво можех да направя? Вашите гласове едва ли щяха да променят нещо. Съотношението беше единадесет срещу пет, дори с вашите удвоени гласове резултатът пак щеше да е същият. А що се отнася до новите доказателства, всичко, което чух от теб досега, само може да подкрепи взетото решение. Наистина ще се нуждаем от нови попълнения кобри за самозащита, щом сред гигантските гаунти има и такива, склонни към агресивни действия.

— А не те ли интересува какво ги подтиква към подобни действия?

Жу присви очи.

— За какво говориш?

— Все още не зная… със сигурност. Очаквам всеки момент да са готови лабораторните изследвания на пробите от убития екземпляр. Накарах да проверят за изкуствени химически препарати в кръвоносната му система.

— Изкуствени препарати? Моро, струва ми се, че говориш със загадки. Какво, всъщност, искаш да кажеш?

Джони въздъхна.

— Не говоря с никакви загадки, просто все още не съм напълно сигурен. Имам известни… подозрения, но не бих желал да им давам гласност без нужните доказателства.

Жу втренчи изучаващ поглед в лицето му.

— Е, добре — рече накрая. — Ще ти кажа какво смятам да направя. Утре, в десет, ще свикам нов съвет. Официалната причина ще бъде твоята битка с гаунтата и евентуално — доклад за резултатите от лабораторните изследвания. Ако до този момент разполагаш с някакви доказателства, всички ние ще ги изслушаме. В случай, че се наложи, може да извършим повторно гласуване. Доволен ли си?

— Да, сър — кимна Джони.

— Добре. Значи, утре, в десет. Довиждане.

Още няколко минути Джони остана загледан в пустия екран, обмисляйки стратегията за утрешното съвещание. Все още имаше твърде много неизвестни. Накрая въздъхна, включи наново видеофона и позвъни у дома.

Крис отговори на втория сигнал.

— Здравей — рече тя и се засмя облекчено. — Как вървят нещата?

— Бавно, за момента. Сега съм в Нипарин, чакам лабораторните резултати. Дано поне те дадат нещо полезно. Кали се върна в Палийн с Найлс — там ще прекара нощта. Макар че засега няма съобщения някоя гаунта да е прониквала през оградата на населено място.

— Слава Богу — въздъхна Крис. — Как е кракът на Найлс?

— Нищо му няма. Малко е одраскан.

Тя се усмихна уморено.

— Слушай, Джони, преди около половин час ни позвъниха от Капитолия. Беше брат ти, Джейми.

Значи Д’арл наистина го бе взел със себе си.

— Чудесно! Как е той?

— Каза, че е добре. Пита дали ще можете двамата с Гуен да прескочите при него довечера, в единадесет — за една късна вечеря.

Джони се засмя. Типично в стила на Джейми, да кани гости за вечеря на две хиляди километра разстояние! Животът на Асгард определено му оказваше пагубно влияние.

— Какво каза Гуен?

— Че няма нищо против, накара ме да обещая, че ще ти позвъня и скочи в първия глайдер за Капитолия.

— Възползвайки се от положението на брат си, без съмнение. — Той погледна часовника, имаше още два часа преди тръгване. Всъщност, биха могли да му изпратят резултатите по телефона, ако не са готови дотогава.

— Съгласен — кимна той. — Защо не намериш някой да гледа Коруин и не дойдеш с нас?

Тя поклати глава.

— Джейми вече ме покани, но струва ми се, че срещата е само за вас тримата. Ще гледам да го видя преди да напусне Авентини. О, Гуен предложи да вечеряте в ресторанта, в който бяхме онази вечер с Кали.

— Чудесна идея. — Той се намръщи. — Нищо не излезе от нашата ваканция, а? Съжалявам.

— Не се безпокой за мен — отвърна меко тя. — Само, моля те, пази се.

— Обещавам. Обичам те, Крис.

— И аз също, Джони. Поздрави Джейми от мен.

Той прекъсна връзката и отново погледна часовника.

Два часа… през които трябваше да бездейства. Каквото и да открият…

… няма да докаже по никакъв начин, че зад тази история стои Д’арл. Но поне ще бъде стъпка напред.

Той излезе на покрива, качи се в глайдера и полетя обратно към Палийн. Когато двамата с Халоран пристигнаха на мястото, където бяха убили гаунтата, вече се смрачаваше. Въпреки това, нямаше опасност някой леопард да се прокрадне незабелязан, защото и двамата следяха околността с помощта на зрителните и слухови усилватели. Изглежда обаче събитията от ранния следобед бяха оставили своя отпечатък върху Джони, защото почувства облекчение, когато най-сетне приключиха със задачата.

 

 

Час и половина по-късно той вече наближаваше озарената от звездното небе Капитолия… с информация, която щеше да промени коренно мнението на съвета.

Когато Джони влезе в ресторанта, Гуен и Джейми вече се бяха настанили на масата.

— Джони! — извика Джейми и му помаха с ръка. — Не сме се виждали от няколко години — продължи той. — Да знаеш как се радвам, че дойде.

— Изглеждаш добре, Джейми.

По-малкият му брат се засмя.

— Сигурно е защото работя здравата. Виждам, че и ти използваш същата рецепта. Да седнем, а? Гуен се опита да ми преведе менюто, но според мен тук ни е нужен експерт.

Седнаха и разговорът продължи… а докато говореха, Джони изучаваше мъжа, в който се бе превърнал неговият брат.

Физически, промяната беше далеч по-забележителна от тази при Гуен, от деветгодишно момче в тридесет и пет годишен зрял човек. И също като при Гуен, записите бяха оставили скрито още нещо, за което Джони изглеждаше напълно неподготвен. Добре познатата, макар и детинска самоувереност на Джейми беше разцъфнала в съвсем осезаема атмосфера на компетентност и авторитетност, която не се налагаше и не дразнеше, а по-скоро предразполагаше. Привикнал да общува с елита на Доминиона, Джейми не бе забравил да разговаря с обикновените граждани. Още след първите разменени реплики не беше никак трудно да открие под променената външност същия онзи Джейми, който го бе предупреждавал да не забравя откъде произхожда и какво трябва да защитава в този живот. Какъвто и да беше този Д’арл, едва ли би успял да го превърне в разглезен галеник на съдбата.

От което следваше, че може би Джейми не си даваше сметка за какъв човек работи. В такъв случай…

Джони реши да изчака някой подходящ случай и съвсем скоро, докато обсъждаха поредното ястие, откри такава възможност.

— … и когато узнах, че комисарят Д’арл възнамерява собственолично да наглежда изпълнението на проекта на Авентини, направих всичко възможно да го придружавам в това пътуване. — Джейми отпи глътка кахве. — Трябва да призная, че положи немалко усилия, за да убеди Комитета в необходимостта от този проект и аз лично се радвам, че вие също го приехте.

— Значи Д’арл почти е заложил политическата си репутация тук, така ли? — попита уж случайно Джони.

За миг на лицето на Джейми се изписа несигурност.

— Вярно, че може да изгуби известна доза престиж, но нищо чак толкова сериозно. — Джейми го погледна по-внимателно. — Слушай, Джони, не е необходимо да говориш с недомлъвки, когато отсреща съм аз. Кажи какво те безпокои?

Джони прехапа устни.

— Може би вече си чул, че днес убихме една побесняла гаунта на югоизток от града. — Джейми кимна. — Сигурно знаеш също така, че за петнадесетте години, откакто сме тук, тези животни нито веднъж не са проявявали агресивност. Е, добре. Какво ще си помислиш, ако ти кажа, че разполагам с доказателства за това, че гаунтата е била упоена?

Гуен го погледна втрещено. Джейми присви очи.

— По какъв начин упоена?

— С необичайно мощен халюциногенен стимулант, който е бил разпръснат сред тръстиките блусса близо до мястото, където ни нападна. Тъй като именно с това се хранят тези животни, лекарството е проникнало бързо и безпрепятствено в организма.

— И кой, според теб, го е извършил?

Джони се поколеба.

— Все още не зная съвсем точно. Едно обаче, е сигурно — именно този инцидент помогна на Д’арл да получи необходимите гласове в съвета. И всичко това е станало веднага след пристигането на вашия кораб.

Джейми се наклони напред и втренчи поглед в Джони.

— Не зная дали трябва да ти напомням, че работя в Комитета повече от седем години и че познавам добре хората. Честно казано, цялата тази история ми изглежда доста противоречива. Добре, да предположим, че някой от кораба, с който съм пристигнал, е напръскал тревата с халюциноген. Защо тогава не са побеснели и други животни? Дори и да е пуснал димна граната или нещо подобно, все щеше да има известно разпръскване на веществото.

Джони поклати глава.

— Не е задължително. А какво ще кажеш, ако твоят човек е разполагал с тукашен агент, който да е свършил тази работа?

— И всичко това да е станало само за няколко часа? — намеси се Гуен. — Мислите ли, че същество с размерите на гаунтата е в състояние толкова бързо да се повлияе от лекарството?

— Вярно, първоначалната доза трябва да е доста масивна — съгласи се Джейми. — Като стана дума за това — намръщи се внезапно той, — напоследък комисарят наистина проявяваше доста повишен интерес към тукашната флора и фауна. Дори поиска от мен допълнителни сведения за тръстиките блусса.

— Какви сведения по-точно? — попита заинтригувано Джони.

— Чакай да си спомня… — Джейми впери поглед в чашата. — Ставаше дума за по-детайлна информация във връзка с доклада за стратегическите минерали, който му предоставих. Оценка за възможностите на Авентини да съществува самостоятелно в случай, че Коридорът бъде затворен. Някъде там се натъкнах на доста интересното съобщение, че именно тръстиките блусса били в състояние да концентрират в стеблата си един от вашите метали — не помня кой точно.

— И от същото това съобщение той е научил, че гаунтата е единственото същество, освен някои насекоми, което се храни с тези тръстики — кимна мрачно Джони. — А след това агентите му са инжектирали масивни дози халюциноген на няколко гаунти, а с останалото са поръсили тръстиките наоколо, за да поддържат чудовищата в същото агресивно състояние, докато привлекат вниманието ни.

— Джони, това, за което говориш, е равносилно на престъпление — прекъсна го рязко Джейми. — Дори да е вярно, не разполагаш с никакви доказателства, за да изобличиш комисаря.

— Засега, не. Но може би тъкмо ти ще ми издириш тези доказателства.

Лицето на Джейми се превърна в застинала маска.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако някой на борда на вашия кораб е замесен в тази игра, вероятно е бил във връзка с местните агенти. Би могъл да прегледаш записите на провежданите разговори и да установиш дали сред тях няма и кодирани съобщения.

Джейми впери поглед в брат си.

— Искаш от мен да извърша предателство — произнесе бавно той.

— Така ли мислиш? В случай, че Д’арл наистина е замесен в тази история, не смяташ ли, че би трябвало да уведомим Централния комитет? Ако пък става дума за друг човек, който работи зад гърба му, налага се да го заловим час по-скоро, нали?

— Добре, но я си представи, че това е местен заговор. В такъв случай как ще оправдая изгубеното доверие на комисаря Д’арл? — възрази Джейми.

— Трябва да ми помогнеш, братле — продължи да настоява Джони, стараейки се да прикрие завладялото го отчаяние. Джейми беше прав: той наистина не разполагаше с никакви доказателства, че зад цялата тази история стои Д’арл. — Не разбираш ли, че продължителното присъствие на кобри на Авентини ще доведе до сериозни промени в нашето общество? Не искам Д’арл да вдига своята „фабрика за кобри“, нито пък ще му позволя да го постига чрез измама.

Той млъкна, засрамен от внезапното си избухване. Джейми замислено прокара пръст по ръба на чашата, после вдигна очи към Гуен.

— А ти какво смяташ? — попита я той.

Тя сви рамене.

— Тук съм само от един ден, Джейми — наистина не мога да кажа нищо по въпроса за тази „фабрика“. Но щом Джони смята, че съществува опасност… — тя се засмя непринудено. — Нали знаеш, че Джони винаги е прав.

Джейми я погледна усмихнато.

— Само защото го нямаше през всичките тези години, когато ти печелеше споровете с мен.

— Затова пък направи доста повече за Доминиона — отвърна меко Гуен.

Джейми отново сведе поглед към чашата.

— Вярно, така е — въздъхна той. — Е, добре. Струва ми се, че си заслужава риска да си навлека гнева на комисаря, щом за вас двамата е толкова важно. Но едва ли ще успея да ви донеса всички записи. По-лесно ще бъде, ако ги анализирам, за да проверя дали няма нещо необичайно. Не зная известно ли ви е, че тези записи са строго поверителни.

Джони кимна.

— Сигурно е така. Нямаше да те карам, ако имаше друга възможност.

— Зная. — Джейми отпи от чашата и се надигна. — Ще ти се обадя веднага, щом открия нещо. — Той кимна на двамата и си тръгна.

Джони се облегна назад и въздъхна облекчено. Ако наистина успеят…

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Той погледна към Гуен.

— Успея ли, ще разполагам с необходимите доказателства, за да накарам Жу и съвета да се замислят върху онова, което готвят на Авентини.

— Но провалиш ли се — произнесе тихо тя, — ще разрушиш кариерата на Джейми за нищо.

Джони затвори очи.

— Не ми го напомняй. — Той поседя известно време неподвижно, усещайки как умората и напрежението от изминалия ден се просмукват в костите му. — Каквото станало, станало. Ще те откарам до хотела.

— Ами ти?

— Аз ще остана в градския съвет. Все си мисля, че там има предостатъчно информация, която би могла да изкуши някой да я открадне. Почти се надявам да го стори.

Но пакетът с лабораторните изследвания от Нипарин се оказа непокътнат, когато се върна в канцеларията. Никой през тази нощ не смути съня му.

 

 

Случайно или не, но встъпителните думи на Жу предоставиха на Джони възможността, на която не смееше да се надява. Останалите членове на съвета го изслушаха с напрегнато внимание, докато описваше битката с гаунтата предишния следобед. Не беше се радвал на подобно внимание от седмици и ако то сочеше колко много разчита Авентини на мощта на кобрите, доказваше също така и че съдействието и доброто желание на самите кобри са от жизнено значение. По-добър психологически баланс не можеше и да има.

— Най-важният въпрос, разбира се, е — приключи той, — какво е накарало гаунтата да се държи по този начин. Вчера късно вечерта получихме отговор и на него. — Той направи пауза и премести поглед към Д’арл. Комисарят го слушаше също толкова напрегнато, колкото и останалите. — Оказа се, че животното преднамерено е било упоено с мощен халюциногенен препарат, който е бил разпръснат сред тръстиката блусса, с която се храни.

Той млъкна, като очакваше шумна реакция, но се излъга. Джо Хемнер пръв наруши възцарилото се мълчание.

— Това е смешно. Защо ще прави някой подобно нещо?

Джони въздъхна и продължи.

— Може би — той погледна отново към Д’арл, — за да ни накара да приемем постоянното присъствие на кобрите, въпреки нежеланието ни.

Д’арл отвърна открито на погледа му.

— Да не ме обвинявате, че аз съм упоил животното? — попита смело той.

— Имате ли въобще някакво доказателство? — намеси се Жу, тъкмо когато Джони се готвеше да отвърне. — Защото, ако питате мен, да обвинявате по този начин комисаря Д’арл е направо…

Доказателството е на кораба, искаше да каже Джони… но не биваше да го прави, докато Джейми сам не го потърси.

— Никого конкретно не обвинявам, господа — каза той, като местеше поглед между Жу и Д’арл. — Но тъй като престъплението вече е налице и поведението на гаунтата бе един от факторите за да се вземе вчерашното решение, бих искал да отменим гласуването и да извършим ново веднага, щом изясним всички факти по този случай.

— И какви нови факти очаквате да откриете? — подхвърли някой от присъстващите. — Или може би се надявате да откриете? Защото, ако питате мен, това са сапунени мехури и нищо пов…

— Господа — произнесе с тих, но решителен глас комисарят Д’арл. — Струва ми се, че малко прекалявате в желанието си да защитите честта ми, а вместо това би трябвало да вложите усилията си, за да разрешим час по-скоро загадката, с която ни запозна синдикал Моро. Ако наистина съществува някакъв подмолен заговор, трябва да бъде спрян на всяка цена. Ако пък от друга страна се касае за неизследван природен феномен, значи сега е моментът да научим за него колкото се може повече.

— Природен феномен ли? — засмя се Джони. — Надявам се комисарят да прости скептичното ми отношение, но…

— Скептицизмът е съвсем присъщ за всяко научно изследване — прекъсна го все така спокойно Д’арл. — Но преди да дадете гласност на недоверието си, предлагам ви да проверите следните неща: първо, дали всички треви, с които се храни гаунтата в Каскийската долина са били напръскани с препарата; второ: има ли поне микроскопични следи от него по листата на близките дървета; трето: не съществуват ли условия, при които растенията сами да произвеждат подобно вещество и четвърто: не става ли дума и в момента за подобни условия. Отговорите на тези въпроси могат да бъдат доста интересни. — Той се изправи и кимна на Жу. — С ваше позволение ще продължим с изграждането на учебния център, което започнахме вчера. Ако при второто гласуване се вземе решение за спирането му, то лесно може да бъде осъществено.

— Разбира се, комисарю — кимна припряно Жу. — Благодаря ви за посещението. Синдикали, срещата приключи.

С това всичко свърши. Д’арл беше отблъснал атаката с лекота. Атака, за която изглеждаше добре подготвен…

Джони събра магнитните карти и напусна помещението.

 

 

Халоран, който все още беше в Нипарин, изслуша мълчаливо Джони, докато му разказваше за фиаското по видеофона.

— Този Д’арл изглежда е ужасно самоуверен. Всъщност, какъв е шансът наистина да се касае за природен феномен?

Джони въздъхна шумно.

— Трудно е да се прецени на този етап. Но дори и да е така, откъде може да е толкова сигурен?

Халоран сви рамене.

— От докладите, които изпращахте на Асгард. Забрави ли, че техните компютри са далеч по-усъвършенствани от вашите? Или пък е нещо съвсем просто — например, някои растения са изгубили значително количество течност по време на сушата и са претърпели промени.

— Значи смяташ, че причината е в засушаването?

— Не зная какво друго би могло да бъде. Това е единствената промяна в обкръжаващата среда, за която ни е известно.

— Сушата, значи — повтори замислено Джони. — Така да бъде. Щом това е проблемът, ще се справим с него.

Халоран учудено вдигна вежди.

— Да не познаваш някой вълшебник, който ще докара облаците отвъд планината?

— Мисля, че имам по-добра идея. Почакай малко. — Той превключи и потърси връзка с Ранкин. На екрана се появи лицето на Крис.

— Здравей, скъпа — усмихна й се Джони. — Гуен там ли е?

— Здравей, Джони, Кали. Да, в кухнята е. Гуен?

Само след миг лицето на Гуен замени това на Крис.

— Здравейте, момчета. Какво ново?

— Имам малко работа за теб и Кали — уведоми я Джони.

Необходими му бяха само няколко минути, за да ги запознае със замисъла си… и това беше най-лесната част.

— Джони, това е лудост! — прекъсна го към края Гуен. — Имаш ли представа какво искаш от нас?

— Синдикал Хемнер направо ще побеснее, ако ги хване — обади се зад нея Крис.

— Защо? — учуди се Джони. — И двамата трябва да са в неговия регион, нали?

— И под негова, а не твоя юрисдикция — добави Халоран.

— В такъв случай просто ще изключите телефоните и ще се преструвате, че не знаете нищо — повдигна рамене Джони. — Какво ще ми направи, ще ме разжалва?

— По-скоро ще заповяда да те арестуват, а после ще те изпратят на Палатин — отвърна мрачно Халоран. — Особено, ако нищо не излезе от тази работа.

— Но затова пък, ако излезе, ще му запушим устата — продължи Джони. — Зная, че вие двамата може да се справите.

— Е, не съм съвсем сигурна — упорстваше Гуен. — Джони, такова нещо не се решава за десет минути. Необходимо е време — за подготовка, за изучаване на картата и разположението…

— Карти колкото щеш — планинската верига Молада е изучена доста подробно. Колкото до останалото, едва ли вредата ще е чак толкова непоправима.

— Джони, има още нещо много важно, което пропускаш — Крис отново се показа на екрана и той остана изненадан от напрегнатото й изражение. — Това, което възнамеряваш да направиш, може да се определи като заобикаляне на легалните средства за вземане на политическо решение. Не разбираш ли — същото, срещу което въстанахте двамата с Кен преди седем години?

Джони внезапно почувства, че устата му е пресъхнала.

— Не, сега е друго, Крис. Чалинор се опитваше да превземе цялата планета, да премахне напълно властта на Доминиона.

— Разликата е само мащабна — поклати глава тя. — Отново искаш да докажеш на всички, че когато една кобра — пък била тя и синдикал — не харесва правителствено решение, тя може да го игнорира и да постъпи както й се нрави.

Не, не е същото — беше готов да възрази той. Този път правителството е твърдо решено да извърши нещо глупаво, само защото външен човек с необходимия авторитет иска от тях да го сторят. А аз съм отговорен пред народа на Авентини…

Пред народа на Авентини.

Не беше ли казал същото и Чалинор?

От малкия екран на видеофона го гледаха напрегнато три лица.

— Добре — въздъхна уморено той. — Гуен, двамата с Кали ще отидете в долината, но ще се занимавате само с повърхностни изследвания. Аз от своя страна ще запозная съвета с резултатите и ще поискам от тях да преосмислят решението си. Стига да намерим друга възможност.

Лицето на Крис просветна.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Той се усмихна напрегнато.

— Не на мен. Ти беше права в случая. — Джони се обърна към Гуен. — Крис ще те свърже с Терон Юти, той е мой асистент, който ще ти осигури глайдер и пилот и каквото още е необходимо. Тя ще ти намери и прибори — каквото няма, може да го сглоби. С Кали ще се срещнете в Нипарин. Що се отнася до теб, Кали — Джони вдигна пръст, за да подчертае думите си, — каквото и да ти казват Гуен и Терон, знаеш добре, че екипировката може да бъде пожертвана. Ако пак налетите на някоя пощуряла гаунта, грабвай Гуен и изчезвай. Разбрано?

— Разбрано. — Халоран се подвоуми. — Знаеш ли, имам чувството, че този път избра най-правилното решение.

— Не съм сигурен, но все пак благодаря. Крис?

— Веднага се обаждам на Терон — кимна тя. — Гуен ще бъде в Нипарин след три часа.

— Добре. Дръжте ме в течение за всичко. И внимавайте.

С това разговорът беше приключен. Джони постоя още няколко минути, чувствайки се странно самотен в тишината на кабинета. Не му стигаше, че рискуваше собствената си кариера и тази на Джейми, та сега беше въвлякъл в играта Гуен и Кали. Откъде въобще идваше тази увереност у него?

Засега поне на този въпрос нямаше отговор. Трябваха му факти, още факти. Той включи видеофона и позвъни в кораба на Д’арл.

— Джейми Моро — каза на лейтенанта, който се появи на екрана. — Кажете му, че го търси брат му.

След не повече от минута отсреща се показа и Джейми.

— Да, Джони? — гласът му звучеше дружелюбно, но сякаш беше напрегнат.

— Ще ми се да се срещнем двамата малко по-късно. Какво ще кажеш, ако вечеряме заедно?

Ето, че напрежението не изчезна.

— Ами…

— Никакви услуги, никакви неприятни въпроси, нито дума за политика — обеща му Джони. — Искам просто да бъда с теб. Ако намериш време.

Джейми се усмихна поуспокоен.

— За такова важно нещо винаги ще се намери време — произнесе тихо той. — Какво ще кажеш, ако вечеряме — да речем, след половин час, в същия ресторант?

Джони на свой ред кимна усмихнато. Сякаш от плещите му се вдигна непосилна тежест.

— Ще те чакам.

 

 

Лабораторните изследвания отнеха цяла седмица, но когато започнаха да пристигат окончателните резултати, те съвпадаха напълно с предположенията на Д’арл.

— Изглежда наистина става дума за биологичен отговор към продължителния дефицит от течности — обясни старши ботаникът пред съвета, докато прехвърляше с треперещи ръце диаграми, сложни формули и диапозитиви към компютрите на присъстващите в залата. Вероятно за първи път се обръщаше към толкова авторитетна аудитория, като се прибави и комисарят. — Един от компонентите в кутина — това е слой, предназначен да защитава тревите от загубата на вода — преминава през химическа трансформация. — Той посочи с показалеца формулите на екрана. — Оказа се, че подобна трансформация е напълно оправдана от биологическа гледна точка. Първо, новообразувалият се кутин притежава с близо петдесет процента по-висока ефективност при задържането на влагата в растението и второ: в хода на самата химическа реакция се отделят две молекули вода, които се използват за метаболитни нужди.

— С други думи, колкото по-сухо става, толкова повече ще се побъркват гаунтите? — попита синдикал Хемнер.

— Горе-долу да — кимна ученият. — Възможно е на определен етап тревопасните животни да се прехвърлят на други растения, но и да е така, все още не сме стигнали до този момент.

Седнал непосредствено зад Гуен, Халоран улови погледа на Джони и сбърчи нос. Джони кимна с разбиране — щом гаунтата, с която едва се справиха, не е била съвсем обезумяла, какво ли ги чакаше по-нататък?

— В такъв случай — продължи Хемнер, — изводът се налага от само себе си. Или трябва да ускорим строежа на учебния център за нови кобри, или да евакуираме Каскийската долина, докато отмине сушата. Ако въобще отмине.

— Има още една възможност — подхвърли Джони, докато другите шепнеха одобрително.

— И тя е…? — попита Жу.

— Да приключим със сушата още сега. — Джони махна с ръка към Гуен. — Позволете ми да ви представя доктор Гуен Моро, която току-що се завърна от експедиция в планините, заобикалящи Каскийската долина.

Гуен се изправи.

— Генерал Жу, бих искала да ви запозная с резултатите от изследването, което извърших по молба на синдикал Моро.

— Относно какво? — попита подозрително Жу.

— Относно възможността да се пробие тунел през планина Молада, през който да се отклони вода от езеро Оянти към Каскийската долина.

Жу безпомощно размаха ръце с почервеняло лице.

— Благодаря ви. Господа — обърна се тя към присъстващите синдикали, докато пъхаше магнитната карта в компютъра, — осъществяването на този проект ще изисква далеч по-малко усилия, отколкото си представяте…

Беше й необходим близо час, за да запознае подробно съвета с графиките и изчисленията. Оказа се, че Гуен се бе подготвила грижливо и към края на изложението си със сигурност бе спечелила на своя страна дори и най-враждебно настроените синдикали… във всеки случай Джони четеше по лицата им нарастващ интерес и ентусиазъм.

За него изненадата се криеше по-скоро в тази нова, зряла Гуен, която умееше и знаеше как да постига целта си. Тя вече не беше по-малката му сестра… и той ужасно се гордееше с нея.

От мониторите изчезна и последното изображение и Гуен кимна към присъстващите.

— Ако има някакви въпроси, с радост ще отговоря.

Настъпи кратка тишина. Джони погледна към Д’арл, в очакване комисарят пръв да даде сигнал за контранастъпление. Но той мълчеше и колкото и странно да беше, на лицето му бе изписано същото одобрително изражение.

— Ще са ни необходими нови изследвания, за да потвърдим вашите изчисления — рече накрая Жу. — Все пак, смятам че междувременно можете спокойно да се заемете с уточняване на пунктовете, в които ще бъдат поставени взривните устройства. — Той й кимна и огледа залата. — Ако няма повече въпроси… — Едва сега забеляза вдигнатата ръка. — Да, синдикал Моро?

— С ваше позволение, сър, ще помоля съвета да гласува наново предложението на комисаря Д’арл — произнесе едновременно любезно и твърдо Джони. — Струва ми се, че изследванията, с които ни запознаха току-що, дават възможност да решим проблема без да създаваме учебен център за ново поколение кобри. Мисля, че съветът трябва ясно да изрази становището си по въпроса.

Жу поклати глава.

— Съжалявам, но според мен не съществува причина за промяна в приетото решение.

— Какво? Но…

— Генерал Жу — разнесе се спокойният глас на Д’арл. — Ако това ще облекчи професионалната ви съвест, позволете да кажа, че лично аз нямам нищо против едно ново гласуване. — Той премести поглед върху Джони и се усмихна. — Изглежда синдикал Моро наистина спечели право за втори опит.

И така, последва ново гласуване и когато то приключи, резултатът беше единадесет срещу седем в полза на предложението на Д’арл.

 

 

Паркиран в единия край на просторния космодрум на Капитолия, корабът на комисар Д’арл определено привличаше вниманието на зяпачите — макар да беше близо два пъти по-малък от големите транспортни звездолети, той все пак надвишаваше на ръст първенеца на Авентини „Капка роса“. Беше заобиколен на около петдесет метра със сигнална бариера и веднага щом Джони прекоси тази граница, една от бойниците върху предната стена на звездолета се завъртя към него. Двамата морски пехотинци на входа не помръднаха, но докато крачеше към тях, дулата на автоматите им бяха насочени към гърдите му.

— Синдикал Джони Моро на посещение при комисаря Д’арл — уведоми ги той.

— Имате ли назначена среща, сър? — попита един от часовоите. На ръст беше два пъти по-едър от Джони, вероятно носеше екзоскелет под комбинезона.

— Ще ми бъде назначена — каза Джони. — Само му кажете, че съм тук.

Морските пехотинци се спогледаха.

— Комисарят е доста зает човек, сър, още повече, че утре отпътуваме и…

— Кажете му, че съм тук — повтори Джони.

Часовоят прехапа устни и активира миниатюрния микрофон, разположен на вътрешната стена на бузата му. Разговорът беше съвсем кратък и неуловим за човешкото ухо, но след малко часовоят кимна.

— Комисарят ви очаква, синдикал — съобщи той. — Ескортът ще бъде тук след минута.

Джони кимна на свой ред и търпеливо зачака. Не беше особено изненадан, когато забеляза кой предвожда ескорта.

— Джони — посрещна го радостно Джейми. Усмивката му беше сърдечна и малко напрегната. — Комисарят Д’арл те очаква в кабинета си. Последвай ме…

Пресякоха облицованото с кирилиум преддверие и отново минаха между двама часовои.

— Надявах се да те видя поне още веднъж преди да отлетим — заговори Джейми, когато навлязоха в лабиринта от коридори. — Но от твоята служба отговориха, че си във ваканция и не могат да те открият.

— Крис каза, че няма да ме даде на никого поне няколко седмици — обясни Джони. — Докато преглътнем горчивия хап, който ни натика твоят комисар.

Джейми го погледна през рамо.

— И… преглътна ли го?

— От покушение ли се опасяваш? — Джони поклати глава. — Не. Искам само да разбера защо постъпи така. Поне това ми дължи.

За трети път коридорът беше преграден от двойка морски пехотинци — този път те охраняваха една масивна стоманена врата. Джейми премина между тях, докосна с длан ключалката и вратата безшумно се плъзна встрани.

— Синдикал Моро — посрещна го Д’арл и се изправи зад бюрото, което доминираше в иначе просторния кабинет. Моля, седнете — той посочи креслото отпред.

Джони се подчини, а брат му се настани на второто кресло, почти на равно разстояние между двамата.

— Надявах се, че ще наминете да се видим, преди заминаване — заговори пръв Д’арл. — Това е последната ни възможност да разговаряме откровено — ако мога така да се изразя, — преди пищното изпращане, което, както научих, ни е приготвил генерал-губернаторът Жу.

— Защо, не ви ли се нрави идеята? — учуди се Джони. — А може би не обичате излишната популярност? Какво ви харесва тогава — богатството? Или възможността да подчинявате другите на властта, която ви е дадена?

Д’арл поклати глава.

— Странно, но сякаш въобще не сте разбрали за какво беше всичко, което се случи.

— Мислите ли? Но затова пък вие знаехте, че гаунтите ще побеснеят тъкмо когато вие се появявате тук с предложението да се построи нов учебен център за кобри. Още от самото начало сте знаели и за химичните промени, които претърпяват тревите по време на засушаване, ала въпреки това не промълвихте нито думичка по въпроса.

— И какво, ако ви бях казал? — попита го Д’арл. — Виновен ли съм с нещо за това?

— Разбира се, че не — отвърна иронично Джони.

— Но както сам подчертахте — продължи Д’арл, сякаш не беше забелязал прекъсването, — най-важният въпрос в случая е „защо“. Защо предложих и защо Авентини прие?

— По-точно съветът — поправи го Джони. — Защо съветът прие толкова лесно? Защото така смяташе комисарят Д’арл, нали?

Д’арл поклати глава.

— Вече ви казах, че нищо не сте разбрали. Вярно, проблемите, които създаде вашата побесняла гаунта, ни помогнаха в значителна степен, но причината за взетото решение е съвсем различна. Съгласиха се, защото по този начин се спестява значителна част от работата, която предстои да извършим.

Джони се намръщи.

— Не разбирам.

— Съвсем ясно е. Като преместиха основната тежест за по-нататъшното усвояване и развитие на Авентини върху плещите на кобрите, те отложиха поне за още десет-петнадесет години необходимостта с това да се занимава цивилното население. Всеки би приел охотно подобна възможност. Особено, ако разполага под ръка с подобно извинение, каквото поднесоха почти наготово гаунтите.

— Но това решение е кратковременно — възрази Джони. — Погледнато в перспектива…

— Зная — прекъсна го леко раздразнено Д’арл. — Само че хората, в името на които е взето, са на друго мнение. Предложете на който и да било от тях забавления или здрава работа и мисля че знаете какво ще предпочетат. Хубаво ще е да научите този урок, ако възнамерявате да останете в политиката. — Той млъкна и сбърчи нос. — От доста време не си бях изпускал нервите пред публика. Простете ми и ако това наистина има значение, ще ви призная, че не съм по-щастлив от вас заради взетото решение.

— И защо тогава го сторихте? — попита тихо Джони. Преди две седмици би изревал този въпрос, изпълнен с гняв и недоумение. Но сега гневът си бе отишъл, поражението беше прието и оставаше само незадоволеното любопитство.

Д’арл въздъхна.

— Заради другото „защото“. Защото, синдикал Моро, това бе единственият начин да спасим вашия свят от гибел. — Той махна с ръка към небето зад прозореца. — От близо година насам заплахата трофтите да затворят Коридора стана съвсем реална. Едно-единствено нещо все още ги спира и това е възможността да водят война на два фронта едновременно. И за да можете да се превърнете в реална сила, при един вече назряващ конфликт, ще са ви нужни кобрите.

Джони поклати глава.

— Не е толкова лесно. Не разполагаме с почти никакъв флот — каква заплаха можем да бъдем тогава? И какво им пречи да нанесат някой светкавичен удар, с което да ни изтрият от лицето на планетата?

— Няма да го сторят. И аз се опасявах от същото в началото, но колкото повече изучавах събраните сведения за психологията на противника, толкова повече се убеждавах, че масовите поражения не спадат към тяхната тактика за водене на война. Не, по-скоро ще предпочетат стратегията на постепенна окупация, както постъпиха на Адирондак и Силвърн.

— И все пак, това съвсем не значи, че ще са ви необходими нови кобри — настояваше Джони, макар позагубил от първоначалния си ентусиазъм. — Какво ви пречи още сега да подготвите достатъчно добре въоръжена и обучена армия? Не разбирате ли, че този начин е по-безболезнен?

Д’арл се усмихна натъжено.

— Трофтите не се боят от нашите наземни сили, Джони. Страхуват се единствено от кобрите.

Джони го погледна втрещено. Отвори уста да възрази, но сетне се отказа и махна с ръка. Д’арл кимна.

— Сега вече разбираш защо беше необходимо всичко това. Авентини наистина няма кой знае какви шансове в предстоящата война, но докато вие сте тук, остава поне надеждата.

— Значи Доминионът възнамерява да ни остави да се справяме сами — без да предприеме каквито и да било наказателни мерки?

Д’арл се усмихна отново.

— Виждам, че започваш да разбираш механизмите на политиката. Полза за мнозинството, дори за сметка на някои дребни загуби.

— Макар тези „дребни загуби“ да сме ние? — попита тихо Джони. — И тъй като сме малцинство, остава само да търпим и да слушаме.

— Джони, става дума тъкмо за вашата безопасност — намеси се неочаквано Джейми. — Вярно, ще ви струва скъпо, но всичко на този свят се заплаща.

— Зная го. — Джони се изправи. — Готов съм да се съглася и с това, че Комитетът наистина е взел проблемите ни присърце. Не съм длъжен само че да харесвам решението, което ни налагате, нито пък начина, по който го направихте. Вие скрихте от нас изключително важна информация за поведението и особеностите на местната флора и фауна, информация, заради която някои можеха да загинат. Ако зависеше от мен, щях незабавно да запозная обществото с тези факти. Сега обаче, ще трябва да го оставя да тежи на съвестта ви. Ако въобще имате такава.

— Джони… — поде ядосано Джейми.

— Не, всичко е наред — спря го Д’арл. — Един честен и откровен противник е по-ценен от дузина съюзници. Сбогом, синдикал Моро.

Джони хладно кимна и обърна гръб на комисаря. Вратата се плъзна и той излезе в коридора, разчитайки да намери обратния път по памет. Замислен над приключилия разговор, той не беше забелязал следващия го отзад Джейми, докато брат му не заговори.

— Джони, съжалявам, че свърши така. Толкова ми се искаше да се разберете.

— О, разбирам го напълно — отвърна Джони. — Зная, че като всеки политик, трябва да мести хората като фигурки по шахматна дъска.

— Сега вече и ти си в политиката — припомни му Джейми, докато го водеше по коридорите. — Съвсем скоро може да попаднеш в подобна ситуация. Дано успееш да се справиш по-добре от нас.

Раздялата се състоя навън — размениха по няколко хладни, любезни думи, каквито Джони никога не би предполагал, че ще каже на брат си — и само след няколко минути той се качи в глайдера.

Но не подкара веднага. Остана да седи зад волана, загледан в стройния кораб, докато в главата му непрестанно звучаха последните реплики от раздялата с Джейми. Не беше ли сгрешил в реакцията си, само защото изгуби едно малко политическо сражение? Вярно, нямаше навика да губи. Дали пък загрижеността му за съдбата на Авентини не произхождаше от наранено самолюбие?

Не. И друг път бе понасял поражения, на Хърайзън, веднага след войната или пък когато се изправи срещу Чалинор. Чувството не му беше непознато… нито пък болката неизлечима. За всичко имаше лек.

Джони хвърли прощален поглед на кораба и потегли. Не, нищо не беше свършило. Авентини щеше да оцелее, да разцъфне и тъкмо той, а не Д’арл щеше да присъства на нейния триумф. И ако затова му беше нужно да изучи тайните на политиката, значи щеше да стане най-добрият политик, който някога се е раждал на Асгард.

А дотогава… да се погрижи за Крис, за своя малък син и за региона, за който отговаряше. Той вдигна глайдера във въздуха и го насочи към дома. Там, където вече го очакваше Крис.