Серия
Кобра (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cobra, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 32 гласа)

Ветеран: 2407

Късното следобедно слънце блестеше като ослепително бяло петно ниско над далечните планини, когато совалката се спусна над космодрума и замря сред вдигналия се облак от пара. Преметнал армейската раница през рамо, Джони пристъпи на стълбичката и се огледа. Готов беше да се закълне, че Хърайзън сити се е променил, въпреки че и преди не го беше посещавал кой знае колко често. Имаше поне десетина нови сгради, които се виждаха чак от космодрума, а две от по-старите бяха изчезнали. В градския пейзаж съвсем определено се бяха появили елементи, които бяха по-характерни за цивилизованите планети и може би това беше първият признак, че неговия роден свят е на път да промени статуса си на изостанала планета от периферията. Само дето горите и планините изглеждаха все така недокоснати от човешка ръка и тъкмо от тях полъхваше омаен аромат, който не можеше да бъде сравнен с нищо, внесено отвън. Преди три години Джони едва ли щеше да му обърне внимание, но сега му се стори, че ароматът сякаш е в негова чест.

Той пое с пълни гърди от божествения парфюм, спусна се по стълбичката и прекоси стотината метра, които го деляха от сградата с надпис: „Митница Хърайзън: вход“. Джони отвори вратата и влезе вътре. Посрещна го усмихнат мъж.

— Здравейте, господин Моро. Добре дошли обратно на Хърайзън. Съжалявам, може би трябва да ви наричам сержант Моро?

— „Господин“ ще свърши работа — успокои го Джони. — Вече съм цивилен.

— Разбира се, разбира се — кимна мъжът. Все още се усмихваше, но лицето му имаше леко напрегнат вид. — Радвам се да го чуя. Аз съм Харти Бел, новият началник на митницата. Вече докараха багажа ви от хангара. Имате ли нещо против да прегледам и раницата ви? Най-обикновена формалност.

— Давайте. — Джони смъкна раницата и я постави върху гишето. Той долови с вътрешното си ухо тихото бръмчене на сервомоторите и се подсмихна под наплива на спомените от детството. Бел протегна ръка и дръпна дръжката на раницата, но съумя да я отмести само с няколко сантиметра. Лицето му придоби озадачен вид. Той погледна изненадано Джони, но изглежда се отказа от мисълта да вдига раницата и я разтвори на мястото, където лежеше.

Докато приключи, вече бяха донесли двата куфара на Джони. Бел прегледа и тях, отбеляза си нещо върху електронния бележник, после вдигна глава и любезно се усмихна.

— Всичко е наред, господин Моро — каза той. — Можете да си вървите.

— Благодаря. — Джони метна раницата на рамо и премести куфарите от гишето на пода. — Надявам се, че „Транскейп рент“ все още съществува. Ще ми трябва кола, за да се прибера в Чедър лейк.

— Има ги, но са през две улици по-нататък. Искате ли да ви повикам такси?

— Благодаря, ще се поразтъпча — Джони му протегна ръка.

За един кратък, почти неуловим миг, усмивката напусна лицето на митничаря. Сетне той предпазливо стисна подадената му ръка. Веднага след това я пусна и кимна с познатото любезно изражение.

Джони вдигна куфарите, кимна му на раздяла и излезе от сградата.

 

 

Тиги Стилман, градският наместник на Чедър лейк, изключи компютъра и хвърли прощален поглед на страница двеста и две от последната наредба за усвояване на пустеещите земи, докато се стопяваше на екрана. До ден-днешен не беше изгубил способността си да се удивлява на купищата от безсмислени документи, които продължаваше да бълва градският съвет. Освен ако документите са открили някакъв способ да се размножават, мислеше си той, докато енергично търкаше възпалените си очи. Или пък някой ги внася отвън. Дали пък зад тази работа не стоят трофтите?

На вратата се почука и Стилман вдигна поглед към съветник Сютън Фрейзър, застанал на прага.

— Влизай де — покани го той.

Фрейзър влезе и затвори вратата след себе си.

— От течение ли се боиш? — попита Стилман, докато Фрейзър се настаняваше в креслото.

— Преди няколко минути ми позвъни Харти Бел от космопорта — започна Фрейзър без предисловие. — Джони Моро се е върнал.

Стилман го погледна объркано, после сви рамене.

— Все някога щеше да си дойде. В края на краищата, войната свърши. Другите войници се прибраха още преди седмица.

— Да, но Джони не е съвсем обикновен войник. Харти каза, че разнасял без да се затрудни раница, която тежала поне тридесетина килограма. Това момче е в състояние да разруши цяла сграда с голи ръце, ако нещо му стане.

— Успокой се, Сют. Познавам добре семейство Моро. Джони е един много уравновесен младеж.

— Бил е, искаш да кажеш — поправи го мрачно Фрейзър. — А след това е станал кобра и в продължение на три години е избивал трофти или е гледал как убиват приятелите му. Кой знае каква следа е оставило всичко това в него?

— Дълбоко отвращение от войната, ако е като всички останали войници. И нищо повече, ако питаш мен.

— Мисля, че подценяваш нещата, Тиги. Погледни истината в очите, това момче е изключително опасно. Не бива да игнорираме този очевиден факт.

— Значи го смяташ за опасен, така ли? И какво според теб да направим — да обявим всеобща тревога?

— Съмнявам се, че ще се наложи да я обявяваме. Няма човек в града, който да не е следил онези идиотски репортажи от войната за нашите „момчета-герои“. Всички знаят, че кобрите направиха на пух и прах трофтите на Адирондак и Силвърн.

Стилман въздъхна.

— Добре де, признавам, че може да възникнат известни проблеми с адаптацията на Джони към цивилния живот. Честно казано, щях да съм далеч по-щастлив, ако си беше останал на служба. Но не го направи. Независимо дали това ни харесва или не, Джони се върна у дома, а ние можем да постъпим както пожелаем — да приемем спокойно този факт или да побегнем с уплашени крясъци по улиците. Той е рискувал живота си за нас там, така че му дължим поне тази възможност да забрави колкото се може по-скоро ужасите на войната и да се върне при обикновените хора.

— Да. Май си прав — Фрейзър бавно поклати глава. — Но пътят, който го чака, няма да е никак лесен. Виж, така и така заговорихме за това, защо не подготвим някое подходящо съобщение за пресата? Да предупредим хората, преди да са плъзнали всякакви слухове.

— Чудесна идея. Хей, Сют, горе главата — войниците се връщат по домовете си още откакто човечеството е започнало да воюва. Дойде и нашият ред.

— Прав си — изсумтя Фрейзър. — Само че това ще е първият случай — откакто сабите са излезли от мода, — когато войниците носят със себе си цялото си въоръжение.

Стилман сви безпомощно рамене.

— Въпросът не е от нашата компетенция. Хайде — да се захващаме за работа.

 

 

Джони паркира колата точно пред къщи и загаси двигателя с облекчена въздишка. Пътната настилка на доста места беше неравна и това го накара неведнъж да съжали, че не беше наел глайдер. Какво пък, нали се добра дотук без да си изръси бъбреците.

Той отвори багажника, преметна раницата и тъкмо когато вдигаше куфарите, нечия ръка легна на рамото му. Извърна се и се озова лице в лице с щастливо усмихнатия Пирс Моро.

— Добре дошъл у дома, синко — произнесе той.

— Здравей, татко — отвърна засмяно Джони и пое протегнатата му ръка. — Как я карате тук?

Отговорът на Пирс беше заглушен от пронизителен вик, който долетя от вратата. Джони се обърна тъкмо навреме, за да зърне десетгодишната Гуен, която бясно се носеше към него през ливадата, огласяйки околността с обезумелия писък на спечелила от лотарията вещица. Той разтвори ръце и дори лекичко приклекна, за да поеме литналото към него телце, сетне я завъртя във въздуха и я хвърли цял метър нагоре. Острият й смях почти прикри уплашения възглас на Пирс. Джони я подхвана без видимо усилие и я положи внимателно на тревата.

— Майчице, колко си пораснала само — въздъхна той. — Съвсем скоро ще станеш прекалено тежичка, за да те подхвърлям.

— Чудесно — отвърна задъхано тя. — А дотогава ще ме научиш да се бия. Ела да ти покажа моята стая.

— Веднага идвам. Но първо да кажа „здравей“ на мама, нали? В кухнята ли е?

— Да — кимна Пирс. — Ти тръгвай, Гуен. Ние с Джони ще си поприказваме малко.

— Добре — изписука тя. После стисна ръката на Джони и се затича към къщата.

— Стаята й е облепена със снимки и статии от последните три години — обясни Пирс, докато Джони разтоварваше багажа. — Всичко, което успя да намери за кобрите.

— Не ти ли е приятно?

— Кое — че те превръща в идол? Божичко мили, ни най-малко. Защо питаш?

— Изглеждаш ми малко нервен.

— Ще ти кажа защо. Изплаших се, като видях как я подхвърляш във въздуха.

— Имам доста богат опит със сервомоторите — успокои го Джони. — Повярвай ми, зная как да боравя с най-различни тежести, без да ги изпускам.

— Така е, така е. По дяволите, аз също използвах екзоскелет на твоите години — по време на Минтинстинската война. Но онази екипировка беше доста обемиста и човек нито за миг не можеше да забрави, че я носи. В първия миг се уплаших да не я изпуснеш.

Джони завъртя глава.

— Всъщност, никога досега не съм контролирал по-добре тялото си. Сервомоторите и керамичните пластини не могат да бъдат демонтирани, така че ще си ги нося до края — а и доста привикнах с тях.

— Разбрах — махна с ръка Пирс. — Но преди да приключим с темата… знаеш ли, получихме писмо от армията, в което се казваше, че по-голямата част от екипировката ти ще бъде демонтирана преди да се завърнеш у дома. Какво, всъщност… какво ти оставиха?

Джони въздъхна.

— По-добре щеше да е, ако те бяха предупредили направо, вместо да ти пращат разни уклончиви съобщения. Току-виж си си помислил, че съм някой ходещ танк. Истината обаче е, че ако изключим сервомоторите и керамичните пластини, разполагам само с нанокомпютъра — който сега няма кой знае каква работа, освен да координира сервото — и два малокалибрени лазера в пръстите на ръцете, които можеха да се свалят само чрез ампутация. И енергийният източник, естествено. Всичко останало — кондензаторът на мълниехвъргачката, бронебойният лазер, звуковите оръжия — вече го няма. — Също и устройството за саморазрушаване, но Джони реши да спести на баща си този факт.

— Стига по темата. Извинявай, че те попитах, но исках да съм наясно. С майка ти бяхме малко обезпокоени.

— Няма нищо.

Междувременно стигнаха къщата. Веднага щом влязоха, Джони надникна в спалнята, която Джейми беше обсебил през изминалите три години.

— Къде е брат ми? — попита той, след като хвърли раницата на старото си легло.

— Отиде до Ню Персей да търси нова лазерна тръба за заваръчния струг в работилницата. В момента работи само един от двата струга и ако и той се развали, доста ще закъсаме. В последно време стана много трудно с резервните части — заради войната. — Той щракна с пръсти. — Слушай, а можеш ли да заваряваш с тези твоите лазери?

— Мога да правя точкови заварки. Всъщност, те са пригодени именно за работа с метали.

— Чудесно. Значи ще ни помогнеш, докато пуснем машината в ход. Какво ще кажеш?

Джони се поколеба.

— Да ти призная честно, тате… не ми се ще. Защото… тези лазери ми напомнят за… други неща.

— Не те разбирам — намръщи се Пирс. — Да не се срамуваш от това, което си правил?

— Не, разбира се, че не. Искам да кажа, че си давах сметка с какво ще се занимавам, когато се записах за кобра. Само че… тази война е малко по-различна от войната, в която ти си участвал. През цялото време, докато бях на Адирондак, аз се намирах в постоянна опасност — и излагах на риск живота на други, непознати хора. Ако ти се е налагало да се сражаваш лице в лице с минтистийци или да погребваш труповете на невинни граждани… — той спря за миг и направи видимо усилие да се овладее — сигурно ще разбереш защо се опитвам да забравя всичко. Поне за известно време.

Пирс помълча няколко секунди. После вдигна ръка и я положи върху рамото на сина си.

— Прав си, Джони, да воюваш от борда на звездолет е съвсем различно. Едва ли ще мога да си представя през какво точно си преминал, но ще се постарая. Съгласен?

— Да, татко. Благодаря ти.

— Няма защо. Хайде да видим какво прави майка ти. А после ще надзърнеш и в стаята на Гуен.

 

 

Вечерята беше истински малък празник. Ирена Моро беше сготвила любимото ястие на сина си, а разговорът вървеше леко, често прекъсван от смях. Джони имаше усещането, че стаята е изпълнена с топлина и обич, която ги заобикаляше от всички страни като невидима защитна бариера. За първи път, откакто беше напуснал Асгард, той се чувстваше в пълна безопасност и напрежението, превърнало се в негова втора природа, започна да напуска мускулите му.

Към края на разговора стана дума и за предстоящите планове на Джони.

— Още не съм решил — призна той, докато отпиваше от чашата с димящо кахве. — Мислех да се върна в училище и да завърша прекъснатия в последната година курс по компютърна програмистика. Но това ще отнеме цяла година, а на мен никак не ми се учи. Поне засега.

— А ако се хванеш на работа — попита седящият отсреща Джейми, — какво би избрал?

— Смятах да помагам на татко в работилницата, но както научих, ти вече се справяш доста добре там.

Джейми погледна за миг баща си.

— По дяволите, Джони, при нас има предостатъчно работа и за трима ни. Нали, тате?

— Разбира се — отвърна Джони, след кратко колебание. — Но струва ми се, че засега не ви достигат инструменти. Затова смятах да поработя няколко месеца на друго място, докато оборудвате работилницата за трима. А сетне, ако не ми потръгне особено, ще се върна при вас.

Пирс кимна.

— Правилно си решил, Джони. Това е най-добрият начин.

— Значи пак се връщаме на първия въпрос — настояваше Джейми. — Каква работа ще си избереш?

Джони вдигна чашата и отпи с наслаждение. Кахвето в армията никога не притежаваше подобен фин аромат и беше направо претъпкано с разни витамини и стимуланти.

— Имам доста добър опит в инженерството, особено в употребата на експлозиви и ултразвукови резачки. Ще си опитам късмета в някоя пътно-строителна компания — разбрах, че започвали нова магистрала на юг от града.

— Нищо не пречи да опиташ — сви рамене Пирс. — Ще си отдъхнеш ли преди това няколко дни?

— Не — още утре отивам. Тази вечер ще се поразходя из града — искам да свикна с обстановката. Мамо, да ти помогна ли в раздигането на масата?

— Не ставай смешен, Джони — засмя се Ирена. — Почивай си и остави на мен.

— Но само тази вечер — захили се Джейми. — Защото утре те пращаме на солните рудници с останалите роби.

Джони го ръгна с пръст в гърдите.

— Пази се от мрака на нощта — произнесе с престорено сериозен глас. — Защото там някъде може да те дебне зловещата възглавница, която ще те халоса. — Той се обърна към родителите си. — Значи нямате нищо против да изляза? Нещо да ви донеса от града?

— Тъкмо днес пазарувах — успокои го Ирена.

— Тръгвай, синко — подхвърли Пирс.

— Няма да закъснявам — Джони допи последната глътка кахве и остави чашата. — Вечерята беше страхотна, мамо, благодаря ти.

Той излезе от гостната и се отправи към вратата. За негова изненада, Джейми го следваше по петите.

— С мен ли идваш? — попита го Джони.

— Само до колата. — Той мълча, докато излязоха навън. — Исках да те светна на някои неща, преди да тръгнеш.

— Хайде — стреляй.

— Въпрос първи: трябва да внимаваш, когато насочваш пръста си към хората, както направи преди малко с мен. Особено, ако в този момент изглеждаш ядосан — дори и на майтап.

Джони премигна учудено.

— Хей, та аз само се шегувах.

— Зная и затова не се уплаших. Но някой може да си помисли нещо и да скочи под масата.

— Не те разбирам. Защо?

Джони сви рамене, но накрая намери сили да погледне брат си в очите.

— Защото другите се боят от теб, Джони. Всички следяха внимателно новините за войната. И знаят какво може да прави една кобра.

Джони се намръщи. Звучеше съвсем като повторение на онзи неловък прощален разговор с Илона Линдър, от който беше останал с неприятни спомени.

— Но какво да направя аз? — попита той малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Всъщност, по-голямата част от оръжията ми бяха демонтирани. Едва ли ще мога да използвам малкото, което остана — просто ми е втръснало от всякакви сражения.

— Зная. Но дали го знаят и другите? Джони, не си измислям, говорих с някои от момчетата и всички бяха доста уплашени, когато разбраха, че ще се връщаш. Нямаш представа колко от тях си припомниха разни стари спречквания с теб и сега треперят да не им поискаш сметка.

— Я стига, Джейми. Та това е смешно.

— И аз им го казвах, но никой не ми повярва. Изглежда, че родителите им са на същото мнение — нали знаеш колко бързо се разпространяват подобни слухове? Ако питаш мен, поне за известно време се преструвай на невинна птичка. Покажи им, че няма защо да се боят от теб.

— Добре де, но всичко това е много глупаво. Обещавам да съм послушно момче.

— Уф — въздъхна облекчено Джейми. — А сега, следващият въпрос. Смяташе ли тази вечер да се отбиваш при Алис Керн?

— Мина ми през ума. Защо? Да не се е преместила?

— Не, там си живее. Но по-добре ще е, ако преди това й се обадиш. Може да е… заета.

Джони едва забележимо присви очи.

— За какво намекваш? Да не живее с някого?

— О, не, чак дотам не се е стигнало. От известно време излиза с Дуан Итъридж. А той пък се хвали, че му била приятелка.

Джони прехапа устни и се загледа през рамото му, към познатите контури на родната къща. Не можеше да вини Алис, че в негово отсъствие си е намерила друг — три години не бяха никак кратък период, дори ако бяха ходили сериозно. Но все пак, заедно със семейството му, тя беше нещо като психологическа котва, като утешителен спомен, до който прибягваше винаги, когато му ставаше тежко. Уверен бе, че с нейна помощ щеше да преодолее далеч по-безболезнено бариерата, която все още го делеше от цивилния живот… а и да я отстъпи така малодушно на някой като Дуан Итъридж беше направо немислимо.

— Ще трябва да се погрижа за това — произнесе замислено той. После забеляза физиономията на Джейми, усмихна се и побърза да го успокои. — Не се безпокой, ще му я отнема по възможно най-цивилизован начин.

— Е, пожелавам ти успех. Но все пак искам да те предупредя — той не е онзи хлапак, който помниш.

— Ще го имам предвид. — Джони плъзна ръка по металния покрив на колата. Всичко наоколо бе толкова познато… и така далечно. Дали пък в него не говореха бойните инстинкти — може би наистина щеше да е по-добре, ако си останеше вкъщи, вместо да се забърква в разни истории. Джейми изглежда долови колебанието му.

— Все още ли смяташ да излезеш?

Джони прехапа устни.

— Ами да, ще взема да се поразтъпча наоколо. — Той отвори вратата, настани се на седалката и включи двигателя. — Не ме чакай — подхвърли през рамо, преди да подкара.

В края на краищата, не беше воювал три години с трофтите само за да се завърне и да си стои вкъщи.

И въпреки това, пътуването до Чедър лейк му се стори по-скоро като разузнавателна акция, отколкото като приятна разходка из мястото, в което беше израсъл. Обиколи почти целия град, но не спря нито веднъж, нито пък помаха на някой от срещнатите познати. Съвсем съзнателно не доближи и апартамента на Алис Керн. След един час се прибра.

 

 

От дълги години единствената наземна връзка между Чедър лейк и Бойар, една малка ферма на югозапад, беше напуканият, еднолентов перматорфен път, който се спускаше успоредно на планината Шард. Движението по него беше толкова оскъдно, че никой и не помисляше да го реконструира или разширява. От Бойар готовата реколта се откарваше направо в Ню Персей, по същия път в обратна посока пътуваха доставките.

Но и тук бе настъпила промяна. Причина за това стана цезиевата жила, която беше открита в хълмовете на север от Бойар. Още с пристигането си рудодобивните компании започнаха строежа на нов, широк път. По някакви неясни технически причини повечето преработващи инсталации бяха построени близо до Чедър лейк и от градчето до мините щеше да води скоростна, многолентова магистрала.

Джони откри пътния техник близо до голяма купчина натрошен гранит, който трябваше да бъде разстлан като настилка за новия път.

— Вие ли сте Симпсън Грейндж? — попита той.

— Да. А ти?

— Джони Моро. Господин Оберланд ми каза да проверя при вас за свободно място. Имам опит в работата с лазери, експлозиви и ултразвукови разрушители.

— Ами, всъщност, малкия… я чакай, чакай малко. Джони Моро — кобрата?

— Бившата кобра. Да.

Грейндж го погледна с присвити очи.

— Слушай, май имам нещо за теб. Започваш направо от осми разряд.

Това беше два разряда над минимума.

— Чудесно. Ужасно много благодаря. Това ли ще разчиствам? — Джони посочи купчината гранитни късове.

— Да, но малко по-нататък. Ела за минутка с мен.

Той отведе Джони при група от седем-осем мъже, които разтоварваха масивни рула с плътна, промишлена хартия от каросерията на един тежкотоварен камион. За всяко от рулата бяха нужни поне четирима мъже, които въпреки това пуфтяха от огромната тежест.

— Момчета, това е Джони Моро — обърна се към тях Грейндж. — Джони, налага се да разтоварим камиона колкото се може по-скоро, за да направи още един курс. Ще им помогнеш ли?

Той си тръгна, без да чака отговор.

Джони се покатери с неохота в каросерията. Не това беше работата, на която се надяваше. Останалите го разглеждаха с мрачни лица и на няколко пъти ги чу да си шепнат „кобра“. Все пак, твърдо решен да не се отказва пред първата трудност, той пристъпи към ръба на каросерията и им подвикна:

— Хайде, кой ще ми помогне?

Никой не помръдна.

— Дали пък няма да ти пречим, а? — произнесе дрезгаво един от работниците.

Джони се постара да отвърне колкото се може по-спокойно.

— Вижте, искам само да си свърша моята част от работата.

— Бре, че си се загрижил — подхвърли подигравателно друг. — Направили са те супермен с данъците на такива като нас. А сега Грейндж сигурно ще ти плаща за четирима. Щом е така, ние ще свалим първите осем рула, а ти — останалите пет. Честна подялба — нали?

Останалите закимаха. Джони плъзна поглед по лицата им, търсейки поне малък признак на симпатия или поддръжка. Но виждаше само враждебност и безпокойство.

— Хубаво — рече тихичко той.

Наведе се, вдигна рулото, усещайки безшумното писукане на натоварените до краен предел сервомотори и се приближи предпазливо до края на каросерията. Сетне остави рулото, скочи долу, вдигна го внимателно и го отнесе при останалите край пътя.

Никой от работниците не помръдна, но лицата им се бяха променили до неузнаваемост. Сега вече на всички тях се четеше само страх. Едно е, помисли си Джони, да гледаш филмчета за това как могъщите кобри се справят с трофтите, а съвсем друго, когато някой вдигне пред теб двестакилограмов товар. Той прокле тихичко, отнесе набързо и останалите рула и без да каже нито дума, се върна при Симпсън Грейндж.

Намери го край поредната купчина варели с втвърдител за пътна настилка и веднага получи задача да ги отнесе на ново място. Така се продължи през следващите няколко часа. Джони се опитваше да стои настрана от всякакви разговори, но новината за него доста бързо се разпространи наоколо. Повечето от работниците не бяха така враждебно настроени, както първата група, но въпреки това непрестанно се чувстваше като на сцена и Джони започна да се нервира от любопитните им погледи и подмятанията.

Малко преди обяд реши, че повече не издържа и отново потърси техника.

— Не обичам, когато си играят с мен, господин Грейндж — поде малко ядосано той. — Дойдох тук, за да помагам на сапьорската група, а вместо това ме карате да мъкна разни обемисти товари, сякаш съм магаре.

Грейндж го огледа с хладен поглед.

— Предложих ти договор за работа осми разряд — рече той. — Но не сме се уговаряли каква точно ще е тази работа.

— Не е честно. Нали ви казах какво искам.

— И какво, като си ми казал? Да не си с някакви специални привилегии, а? В сапьорската бригада работят само момчета с дипломи, разбра ли? Да не искаш да изгоня някой от тях, за да настаня теб?

Джони отвори уста, но така и не му дойде наум подходящ отговор. Грейндж сви рамене.

— Виж какво, хлапе — произнесе троснато той. — Нямам нищо против теб. Дявол да го вземе, аз също съм ветеран. Но ти нямаш нито опит, нито подготовка, за да работиш в пътното строителство. Вярно, никога не ни е излишна някоя допълнителна ръка, а и тялото ти си го бива в тежката работа. Но за друго, честно ти казвам, не виждам да си ни нужен. Или приеми или се откажи — както решиш.

— Благодаря, но не съм съгласен.

— Твоя воля. — Грейндж извади едно картонче и написа нещо на него. — Срещу това в службата в Чедър лейк ще ти платят за днес. Промениш ли си решението, можеш да дойдеш пак.

Джони взе картата и си тръгна, опитвайки се да не обръща внимание на стотиците погледи, вперени в гърба му.

Когато се върна, къщата беше съвсем празна. Толкова по-добре. Тъкмо ще има време да се успокои, докато се върнат другите. Като кобра не беше привикнал да се примирява с неуспеха, провалът на една акция беше само стимул, за да подготвят по-грижливо следващата. Но тук правилата бяха съвсем различни и той не бе успял да се адаптира толкова бързо към тях, колкото предполагаше.

Което не означаваше, че се е предал. Отново разтвори вестника на обявите за търсене на работници. Повечето от местата, които предлагаха, бяха със заплащане десети разряд, други пък изискваха прекалено сериозна квалификация. Джони се настани удобно в креслото, извади бележника и започна да преглежда предложенията.

Когато приключи, разполагаше с внушителен списък от две страници, с който прекара целия следобед в телефонни проучвания. Опитът беше както отрезвяващ, така и отчайващ — равносметката беше само две събеседвания, които уговори за следващата сутрин.

Междувременно дойде време за вечеря. Джони пъхна бележките в джоба си и слезе в кухнята, за да помогне с каквото може на Ирена.

— Как е, намери ли нещо подходящо? — посрещна го с усмивка тя.

— Нищо особено — отвърна Джони. — Утре ще имам две събеседвания, едното в „Светланов електроник“, а другото в една миньорска компания. Май трябва да се радвам и на това.

Ирена го потупа по рамото.

— Ще намериш нещо. Не се безпокой. — Тя погледна през прозореца. — Джейми и баща ти се връщат. Май че водят някого с тях.

Джони надникна през рамото й. Зад тяхната кола беше паркирана втора. Отвътре излезе висок мъж и се присъедини към баща му. Джейми вървеше отзад.

— Изглежда ми познат, мамо, но не мога да си спомня кой беше.

— Но това е Тиги Стилман, градският наместник! — възкликна изненадано тя. — Чудя се, какво ли търси тук? — Ирена избърса ръцете си и излезе да го посрещне. Джони я последва, но спря в гостната.

Вратата се отвори, още преди Ирена да стигне до нея.

— Здравей, скъпа — поздрави я Пирс и тримата мъже влязоха. — Тиги намина в работилницата малко преди да приключим с работата и аз го поканих да дойде с нас.

— Колко мило — произнесе Ирена с най-любезния си глас. — Отдавна не сме се виждали, Тиги. Как е Шарейн?

— Чудесно, Ирена — отвърна Стилман. — Само дето и тя не ме вижда много често напоследък. Всъщност, минах да проверя дали Джони се е прибрал от работа.

— Тук съм — каза Джони. — Поздравления за победата на миналогодишните избори. Жалко, че не можах и аз да гласувам.

Стилман се засмя, после подаде ръка на Джони. Държеше се уверено, дори приятелски, но в очите му се четеше известна предпазливост.

— Ако знаех, че ще гласуваш за мен, щях да ти изпратя анкета. Добре дошъл у дома, Джони.

— Благодаря ви, сър.

— Защо не седнем? — попита Ирена.

Преместиха се в гостната и известно време приказваха за дребни неща. Джони само кимаше и очакваше главното.

— Причината, която ме накара да дойда тук, Джони — поде накрая Стилман, — е, че градският съвет реши да ти организира нещо като тържествено посрещане през идущата седмица. Нищо особено, просто малък парад през града, последван от няколко кратки речи — не е необходимо да участваш в речите, ако не желаеш, — а после ще организираме фойерверки или нещо такова. Какво мислиш?

Джони се колебаеше, но така и не откри как да изрази становището си по-дипломатично.

— Благодаря, но не желая да го правите.

Гордата усмивка на Пирс замръзна.

— Какво искаш да кажеш, Джони? Защо не желаеш?

— Защото не искам да минавам като чучело пред всичките тези хора, а те да ми ръкопляскат. Това е глупаво — да, глупаво е. Не искам да се вдига шум около мен.

— Джони, градът трябва да ти окаже почести за всичко, което си направил — опита се да го убеди Стилман.

— Най-голямата чест ще е да престанете да ме смятате за някакъв урод — отвърна раздразнено Джони.

— Сине… — намеси се Пирс.

— Татко, щом Джони не желае никакви тържествени крясъци, значи така ще бъде — обади се Джейми от ъгъла. — Освен, ако не го приковете с вериги за микрофоните на трибуната.

За минутка настъпи сконфузена тишина. Накрая Стилман се надигна от мястото си.

— Добре, Джони, щом смяташ така, няма какво повече да обсъждаме. Май е време да си вървя.

— Поздрави на Шарейн — сети се Ирена.

— Ще те изпратя до колата — добави Пирс, а после двамата излязоха.

Ирена хвърли питащ поглед на Джони, но всичко, което каза, беше:

— Момчета, мийте си ръцете, защото скоро ще слагам вечерята.

— Добре ли си? — попита го Джейми, след като майка им излезе.

— Аха. Благодаря за подкрепата. Те не разбират.

— Аз също не съм сигурен, че разбирам. Да не е задето ти казах, че хората се боят от теб?

— Не, това няма нищо общо. На Адирондак хората също се бояха от нас. Но въпреки това… — той въздъхна. — Виж, Хърайзън е чак на другия край на Доминиона и никога не е бил заплашван пряко от нашествието на трофтите. Как да приема овациите на хора, които нямат ни най-малка представа на какво се радват? Не желая да се преструвам. — Той извърна поглед към прозореца. — На Адирондак имаше грандиозно тържество след оттеглянето на трофтите. Не го правеха по задължение, хората бяха щастливи и това си личеше по всичко. Освен това знаеха какво дължат на нас. Не само на тези, които бяхме на трибуната, но и на другите — които вече ги нямаше. И вместо с тържествени химни, накрая завършиха с прощален реквием. — Той отново погледна Джейми. — Как да се радвам след това на фойерверките в Чедър лейк?

Джейми нежно докосна брат си по рамото и кимна.

— Ще ида да повикам Гуен — произнесе след секунда той.

Пирс се прибра. Не каза нищо, само разочаровано погледна Джони, преди да влезе в кухнята. Джони въздъхна и отиде да си мие ръцете.

Вечерята премина в мълчание.

 

 

И двете събеседвания на следващия ден не бяха нищо повече от проява на вежливост. След поредния провал, Джони стисна зъби и се прибра вкъщи, за да прегледа отново вестника. Този път реши да снижи още малко летвата и приключи с нов списък, дълъг близо три страници и половина. Отново дойде време за телефонните разговори.

Малко преди вечеря приключи и с последното обаждане.

— Този път дори нямаше покана за събеседване — съобщи равносметката на Джейми. — Изглежда новините се разпространяват доста бързо.

— Стига, Джони, все ще има някой в града, който да не се интересува, че си бивша кобра.

— Дали да не намалиш още малко изискванията си? — предложи Пирс. — Нищо лошо няма в здравата физическа работа.

— Хей, защо не станеш полицай? — подхвърли Гуен. — Страхотно ще бъде.

— Вече опитвах да стана работник, забрави ли? — ядоса се Джони на баща си. — Другите строителни работници ме гледаха така, сякаш се готвя да им изям хляба.

— Сигурно нещата щяха да се променят с времето — успокояваше го Ирена.

— Особено, ако знаеха какво си направил за Доминиона — добави с укор баща му.

— Не, татко. — Джони веднъж вече се бе опитал да им обясни защо не желае тържествено посрещане и старият Моро го бе изслушал внимателно. Изглежда обаче, така и не бе променил становището си. — От мен сигурно ще стане добър полицай, Гуен — продължи Джони, — но ще трябва да върша немалко от нещата, с които се занимавах в армията.

— Върни се тогава в училище — предложи Ирена.

— НЕ! — извика Джони и почти веднага съжали за избухването си.

В стаята се възцари неприятна тишина.

— Вижте, зная, че се опитвате да ми помогнете и съм ви благодарен за това. Но аз съм на двадесет и четири години и мога сам да се справя с проблемите си. — Той остави чашата и се надигна. — Не съм гладен. Ще изляза да се поразходя.

След няколко минути вече се носеше по шосето, питайки се къде да иде, за да се поразсее. Недалеч от центъра имаше нов увеселителен център, но точно сега не му се скиташе из шумни тълпи. Сети се за няколко стари приятели, но нямаше желание да ги потърси. Всъщност, добре знаеше къде иска да иде. Джейми го бе посъветвал да позвъни на Алис, преди да се срещне с нея, но тази вечер го владееше някакво своенравно настроение. Той свърна на следващото кръстовище и пое към улица „Блейкли“.

Гласът на Алис прозвуча доста изненадано, щом й съобщи кой я чака пред вратата. Но когато отвори, на лицето й беше разцъфнала усмивка.

— Джони, радвам се да те видя — рече тя и протегна ръка.

— Здравей, Алис. — Той й се усмихна, стисна ръката й и влезе вътре. — Аз пък си мислех, че си ме забравила.

— Не съвсем — прошепна тя и изведнъж се озова в обятията му. Останаха така близо минута, сетне Алис предложи: — Защо не седнем? Трябва да наваксаме за цели три години.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не. Защо?

— Изглеждаш ми малко притеснена. А аз си помислих, че може да имаш среща.

Тя се изчерви.

— Не и тази вечер. Но сигурно си чул, че излизам с Дуан.

— Да. Сериозно ли е, Алис? Имам право да знам.

— Харесвам го — отвърна тя и го погледна смутено. — Струва ми се, че в началото се съгласих, за да притъпя болката в случай, че ти… не се върнеш.

Джони кимна.

— И аз имах нужда от същото. Добре, че на Адирондак живеех с едно семейство.

— Съжалявам — Алис го погледна с насълзени очи. — Както и да е, нещата сега отидоха много по-далеч, отколкото очаквах, а и с твоето завръщане всичко съвсем се обърка.

— Никой не те кара да вземеш решение още тази вечер — опита се да я успокои Джони. — Освен, дали не желаеш да прекараш вечерта с мен.

— Виж, това ще е лесно — кимна малко облекчено тя. — Ако си вечерял, ще ти направя кахве.

Разговаряха почти до среднощ и към края Джони отново беше завладян от спокойствието, което почувства в първия ден след завръщането си. Дуан Итъридж скоро щеше да потъне там, откъдето се бе появил и всичко щеше да бъде постарому — с Алис, със семейството, с работата. И когато най-сетне се прибра у дома, Джони вече беше готов с цял куп планове за бъдещето.

— Джони? — прошепна някой в стаята. — Как си?

— Добре, Джейми — наистина.

— А Алис как е?

— Хайде, заспивай, Джейми — засмя се той.

— Значи всичко е наред. Лека нощ, Джони.

 

 

Въздушните кули рухнаха една по една.

Работодателите продължаваха да отпращат Джони с умопомрачително постоянство, което го принуди да търси свободни места за специалист девети и дори десети разряд. Но и там не можа да се задържи дълго — колегите му го посрещаха със страх и недоверие, което от своя страна създаваше непоносима враждебна атмосфера и след няколко дни Джони си тръгваше.

Връзката му с Алис се разпадаше, също като опитите да си намери постоянна работа. Тя продължаваше да се държи приятелски, дори настояваше да се срещат, но между двамата имаше някаква невидима преграда, която не съществуваше преди войната. И което бе още по-лошо, Дуан категорично отказа да отстъпи заетите позиции и непрестанно съперничеше с Джони за нейното свободно време и вниманието й.

Най-лошото беше обаче, че по някакъв начин тежестта от неговите проблеми се стовари върху цялото семейство. Налагаше се родителите му да търпят обидните погледи, подмятанията и неизказаното презрение, само задето бяха свързани с една бивша кобра. Гуен го понасяше най-тежко, изолирана от доскорошните си приятели. Все по-често Джони се замисляше дали да не напусне Хърайзън и да се завърне на действителна служба. Но да си тръгне сега, означаваше да приеме поражението, а тъкмо това не можеше да понесе.

Така продължи и през следващите три месеца, до нощта на инцидента. Или на убийството, както някои го нарекоха.

 

 

Загледан през прозореца на паркираната кола към залязващото слънце, Джони се помъчи да прогони гнева и отчаянието и да потърси някакво решение. Току-що бе напуснал апартамента на Алис след поредното скарване — десетото или дванадесетото, за последния месец. Също като с работата, нещата с Алис не само не вървяха, но и се влошаваха. В този случай, обаче, можеше да вини само себе си.

Когато се успокои, слънцето вече се бе скрило зад хоризонта. Най-разумното беше да се прибере вкъщи. Но родителите му бяха канени на вечеря и мисълта, че ще остане сам, му се стори непоносима. Имаше нужда от някакво развлечение, за да забрави поне за малко неприятните мисли. Джони запали и подкара колата към „Раптория“, новия развлекателен център на Чедър лейк.

Беше посещавал подобни центрове на Асгард и Адирондак и сравнен с тях, „Раптория“ бе доста скромен. Състоеше се от петнадесетина зали и галерии, всяка от които предлагаше своя комбинация от сензорни стимулации на посетителите. Все пак, изборът беше доста ограничен в рамките на традиционните представи — музика, храна и напитки, пречистени наркотици, светлинни забави, игри и басейн с минерална вода. Липсваха крайните интелектуални и физически забавления, с които по право се занимаваха само проститутки и компаньонки.

Джони обиколи няколко зали, където предимно се танцуваше или посетителите зяпаха светлинното представление. Видимостта, естествено, беше отвратителна, но така поне никой нямаше да го познае. Най-сетне намери свободно място и се отпусна.

Музиката беше приятна, макар и демодирана, на Асгард сигурно са я слушали преди три години — но въпреки това той почувства, че се отпуска и забравя за неприятностите. Почти бе потънал в приятен унес, когато зад него спря група тийнейджъри и един от тях го побутна доста грубо.

— Здрасти, кобра — извика той, когато Джони вдигна глава. — К’во ново?

— Нищо особено — отвърна предпазливо Джони. Бяха седем на брой, три момичета и четири момчета, всички до един облечени според последния вик на модата, която иначе бе доста далеч от места като Чедър лейк. — Познаваме ли се?

Момичетата си захилиха.

— Не — изръмжа другото момче. — Освен, че тук всички те знаят. Защо не им помахаш, а?

Джони бавно се надигна и огледа лицата им. Съдейки по блесналите погледи и учестеното дишане, и седмината бяха попрекалили със стимулантите.

— Не мисля, че е необходимо — каза той.

— Какво, ще си мерим силите ли? — попита първото момче. — Хайде, кобра, покажи за какво те бива.

Без да промълви нито дума, Джони пое към изхода, следван от кресливата групичка. Малко преди да излезе, двете нахални момчета го изблъскаха и препречиха вратата.

— Няма да си тръгнеш, докато не покажеш някой номер — рече единият.

Джони го погледна право в очите и едва се сдържа да не го блъсне в отсрещната стена. Вместо това вдигна двамата нахалници за коланите, завъртя се и ги остави зад себе си. Само с едно лекичко побутване двамата се озоваха на пода.

— Най-добре идете да послушате музика — посъветва ги той.

— Прескочи пуйка — подхвърли едно от момчетата. Джони игнорира непонятната обида и излезе, уверен, че няма да го последват. Поне за известно време беше прав.

Но вечерта бе развалена. Той смени още няколко зали, с надежда да забрави неприятния инцидент, ала така и не успя да си възвърне изгубеното спокойствие. Накрая си тръгна. До колата имаше поне стотина метра, а и въздухът навън беше приятно прохладен.

Тъкмо пресичаше улицата, когато наблизо се разнесе приглушеният шум от двигател. Джони обърна глава и в същия миг една от колите, които се движеха край тротоара, рязко сви и се насочи към него.

Нямаше време за размисъл, дори за нормална човешка реакция. Но Джони не се нуждаеше нито от едното, нито от другото. За първи път, откакто беше напуснал Адирондак, нанокомпютърът пое пълен контрол над тялото му. Той се хвърли напред и нагоре, прелетя през цялата дължина на улицата и се озова право на отсрещния тротоар. Все пак не беше напълно подготвен, защото се претърколи и доста болезнено си удари рамото в близката сграда. Колата профуча край него и в същия миг от пръстите на Джони бликнаха два ослепителни лазерни лъча, които я удариха и се забиха в задните гуми. Последвалият взрив заглуши дори рева на двигателите. Изгубила в миг управление, колата поднесе, удари се в няколко паркирани коли и накрая се блъсна в ъгъла на една от сградите.

Без да губи нито секунда, Джони скочи и изтича при преобърнатата кола. Веднага се зае да разрязва смачкания метал и успя да отвори вратата, още преди пристигането на спасителния екип. Но усилията му бяха напразни. Шофьорът беше мъртъв, а спътникът му умря по пътя към болницата от тежки вътрешни увреждания.

Оказаха се двете момчета, които се заяждаха с Джони в „Раптория“.

 

 

Вратата се отвори и Стилман завъртя глава, забравил какво бе вълнувало мислите му допреди секунда. Влезлият беше Сютън Фрейзър.

— Никога ли не чукаш? — попита Стилман раздразнено.

— По-късно ще гледаш през прозореца — отвърна Фрейзър. — Сега трябва да поговорим.

Стилман въздъхна.

— За Джони Моро?

— Позна. Тиги, измина цяла седмица, но никакъв признак за успокояване на духовете. Хората в района продължават да питат защо Джони не е арестуван.

— Това вече го обсъждахме, не помниш ли? Съдебният отдел все още преглежда доклада от полицията, нищо не можем да предприемем докато не получим тяхното окончателно решение. Дотогава можем да говорим само за законна самоотбрана.

— О, стига вече. Знаеш добре, че хлапетата щяха да отбият в последния момент, без да го докоснат. Нали така й викат на оная тъпа игра: „Прескочи пуйка“. Добре, добре, зная, че Джони не е имал представа за играта. Но известно ли ти е, че е стрелял след като колата го е подминала? Имам трима свидетели, готови да го потвърдят.

— Зная го от полицията. И точно това най-много ме озадачава. Дали не е свързано с бойната му подготовка?

— Страхотна каша — промърмори Фрейзър.

В този момент изписука интеркомът.

— Господин Стилман, някакъв човек на име Ванис Д’арл настоява да се срещне с вас.

Стилман хвърли учуден поглед на Фрейзър, но той само сви рамене.

— Поканете го.

Влезлият беше строен, тъмнокос мъж с уверени движения. Съдейки по облеклото и маниерите му, идваше от друга планета.

— Господин Д’арл — посрещна го Стилман и двамата с Фрейзър се изправиха, — аз съм градски наместник Тиги Стилман, а това е съветник Сютън Фрейзър. Какво можем да направим за вас?

Д’арл им посочи своята златна идентификационна карфица.

— Ванис Д’арл, пратеник на комисаря Саркис Х’орм от Централния комитет на Доминиона.

Говореше с едва доловим акцент. Стилман забеляза с крайчеца на окото си, че лицето на Фрейзър замръзна. Той също бе почувствал известна слабост в коленете.

— За нас е чест да ви посрещнем, сър. Заповядайте, седнете.

— Благодаря. — Д’арл се отпусна в креслото, което допреди малко заемаше Фрейзър. Съветникът заобиколи бюрото и седна в другия край на кабинета, сякаш се стараеше да не привлича излишно внимание върху себе си.

— Визитата ми има чисто информативен характер, господин Стилман — поде Д’арл. — Но това, което ще ви кажа, е строго поверително. — Той изчака двамата да кимнат, преди да продължи. — Идвам при вас направо от Хърайзън сити, където наредих да бъдат оттеглени всякакви обвинения срещу бившата кобра, сержант Джони Моро.

— Разбирам — кимна Стилман. — Мога ли да попитам защо Централният комитет проявява интерес към този случай?

— Формално погледнато, сержант Моро все още се намира под юрисдикцията на армията, тъй като може да бъде призован на действителна служба всеки момент. Това е една от причините, поради които комисар Х’орм държи под око „Проект кобра“ още от самото му начало.

— Запознат ли сте с подробностите около инцидента, в който е бил забъркан господин… а-а, сержант Моро?

— Да и разбирам напълно недоумението, което изпитвате вие и местните юридически институции във връзка с действията му. Но сержант Моро не може да бъде отговорен за действията си. Той е бил нападнат и е действал по съответния начин.

— Толкова неконтролируемо ли е онова, което са му втълпили в армията?

— Не съвсем. — Д’арл очевидно се поколеба. — Не ми се искаше да ви го казвам, още повече, че доскоро това беше важна военна тайна. Но инак едва ли ще разберете защо е станало така. Някога задавали ли сте си въпроса какво точно се крие зад наименованието „кобра“?

— Ами… — Стилман се огледа объркано. Въпросът го бе заварил неподготвен. — Мислех, че има връзка с един вид змии на Земята.

— Само косвено. Това е съкращение от „Компютъризиран Бойно-Рефлексен Арсенал“. Сигурен съм, че знаете за керамичното подсилване на костите и сервомоторите, може би сте чували и че в мозъка им е имплантиран нанокомпютър. Тъкмо оттам се породиха и проблемите… Трябва да си давате сметка, че един войник и най-вече член на диверсионна група, оперираща дълбоко в тила на врага, се нуждае от доста добри бойни рефлекси, за да оцелее. Сериозното и целенасочено обучение може да му даде само известна част от онова, което е необходимо, но то отнема доста време и има свои граници. Ето защо тези рефлекси се програмират в компютъра, който се имплантира, за да осъществява координацията между органите на тялото от една страна и оръжията и останалата екипировка от друга — най-вече по време на стрелба. С две думи, Моро ще реагира мигновено и със съвсем минимално съзнателно участие на всяка смъртоносна атака, насочена срещу него. Тъкмо това е станало и в случая, за който съм тук. Той е избягнал първоначалното нападение, но се е намирал в опасна ситуация — проснат на пътя, без възможност за прикритие — и това го е принудило да предприеме контраатака. Част от работата на компютъра е да следи състоянието на оръжейните системи и тъй като единственото оръжие, с което Моро разполага, са лазерите в пръстите, той е използвал именно тях.

В стаята цареше тишина.

— Не зная дали съм разбрал правилно — проговори накрая Стилман. — Армията е превърнала Джони Моро в една автоматична бойна машина, готова да унищожава всичко, което дори привидно се опитва да я заплаши? А след това му е позволила да се върне сред нас, без да вземе каквито и да било мерки!

— Системата, за която говорим, е била предназначена да защитава приносителя й във вражеска територия — припомни му Д’арл. — И съвсем не се задейства толкова лесно, колкото си представяте. Що се отнася до това, че сме му „позволили“ да се завърне обратно, то ние нямахме друг избор. Компютърът не може да бъде препрограмиран или демонтиран, без да се увреди мозъчната тъкан.

— Какви ги говорите? — възкликна разгневено Фрейзър, изглежда забравил, че разговаря с високопоставен чиновник. — Кой тъпанар е родил тази идея?

Д’арл се обърна и втренчи поглед в него.

— Господин Фрейзър, Централният комитет е толерантен към критиката — произнесе с равен глас той. — Но тонът ви е невъздържан.

Ала Фрейзър не се предаваше толкова лесно.

— Какво значение има тонът ми? Как, според вас, ще се справим с него, след като реагира по този начин на всяка атака? — Той изсумтя и добави: — Атаки. Хлапетата само са искали да си поиграят!

— Я помислете малко — озъби се Д’арл. — Нима можем да рискуваме, като позволим някоя кобра да бъде заловена от трофтите, а после да ни я върнат с тяхна програма. Кобрите са войници — първо и преди всичко войници — и всичко, с което разполагат, е абсолютно необходимо и оправдано от военна гледна точка.

— А не помислихте ли, че някой ден войната ще свърши? И че тези кобри ще трябва да се завърнат към цивилния живот?

Д’арл прехапа за миг устни, но гласът му остана все така спокоен.

— Ако не бяхме прибягнали до толкова крайни средства, Доминионът можеше да изгуби войната, а голяма част от кобрите да загинат по бойните полета. Сега обаче, по-важното е да приемете фактите такива, каквито са и да се съобразявате с тях, както правят всички останали.

— Всички останали ли? — попита намръщено Стилман. — Значи този проблем не е само наш?

— Така е — призна Д’арл, като погледна отново към градския наместник. — Надявахме се след войната да задържим почти всички кобри на активна служба, но решението трябваше да бъде доброволно и около двеста пожелаха да се уволнят. Много от тях сега се изправят пред подобни проблеми. Опитваме се да им помогнем, но не е никак лесно. Хората се боят от кобрите и се съпротивляват на опитите ни.

— Можете ли да направите нещо за Джони?

— Не зная — вдигна рамене Д’арл. — Случаят при него е по-особен, защото живее в малко градче, където всички го познават. Бихме могли да го преместим под друго име и на друга планета. Но все някой ще разбере истината. Невъзможно е да се скрият възможностите, които притежава.

— Както и рефлексите — добави мрачно Стилман. — А и семейството на Джони е свързано с това място. Едва ли ще иска да го напусне.

— Тъкмо затова не ви препоръчах да го преместим, въпреки че обичайната практика при подобни случаи е такава. Повечето кобри нямат толкова тесни връзки със семействата си. Но пък това е едно предимство — изключително важна морална подкрепа. — Той се изправи. — Утре сутринта напускам Хърайзън, но през следващия месец ще бъда само на няколко дни път от вашата планета. Ако нещо се случи, можете да ме откриете чрез централата на Доминиона в Хърайзън сити.

Стилман също се надигна.

— Надявам се, че Централният комитет в най-скоро време ще намери подходящо решение за този проблем.

— Господин Стилман — отвърна Д’арл и го погледна право в очите, — Централният комитет е далеч по-обезпокоен от този проблем, отколкото сте вие. Вие виждате само един малък провинциален град, а ние трябва да се съобразяваме с близо седемдесет планети. Ако въобще съществува решение, ще го открием.

— А какво ще правим междувременно? — попита навъсено Фрейзър.

— Всичко, на което сте способни. Приятен ден, господа.

 

 

Джейми спря пред вратата, пое дълбоко въздух и почука. Отговор не последва. Той вдигна ръка, за да почука отново, после се отказа. В края на краищата, спалнята беше и негова. Натисна дръжката и влезе.

Джони седеше на бюрото и гледаше през прозореца. Джейми се покашля.

— Здравей, братле — рече Джони.

— Здрасти. — Върху бюрото имаше някакви формуляри. — Дойдох да ти кажа, че ще вечеряме след петнадесет минути. Какво правиш? — той кимна към бюрото.

— Попълвам молба за колеж.

— Аха. Значи реши да се върнеш в училище?

— Не зная още.

Джейми го заобиколи и надникна към формулярите. Университетът в Раджпът, Техническият университет в Зимбве, Университетът в Ейри. Все на други планети.

— Дългичко ще пътуваш, когато си идваш за Коледа — подхвърли Джейми. Беше забелязал още нещо — и трите формуляра бяха попълнени само в графата „военна служба“.

— Не смятам да се връщам често — рече тихо Джони.

— Предаваш се, така ли? — попита Джейми, като вложи цялото презрение, на което беше способен.

Но не постигна желания ефект.

— Просто отстъпвам от вражеска територия — беше всичко, което каза Джони.

— Онези хлапета са мъртви, Джони. И нищо не можеш да направиш, за да ги върнеш. Виж, никой в града не те обвинява — отпадна и официалното обвинение, забрави ли? Така че, престани да се измъчваш. Приеми факта като свършен и го забрави.

— Смесваш правната и моралната вина. От правна гледна точка съм невинен. Но морално? Не. И градът няма да ми го прости. Всеки ден виждам отвращение и страх в очите на хората. Вече дори не смеят да се държат подигравателно с мен.

— По-добре така, отколкото съвсем да престанат да те уважават.

— Много ти благодаря — рече сухо Джони. — Но бих предпочел да ми се сърдят.

Най-сетне известен признак на оживление. Джейми реши да продължи атаката, преди искрицата да е угаснала.

— Знаеш ли, приказвахме си с татко за работилницата. Нали помниш, че нямахме достатъчно инструменти за трима работници?

— Да — и все още нямате.

— Така е. Но какво пречи двамата с тате да се захванете за работа, докато аз намеря нещо по-подходящо навън?

— Само ще прогоня клиентелата.

— Не се безпокой — ухили се Джейми. — Хората обичат тате, защото работи съвестно. Пет пари не дават кой ще свърши работата, стига той да наглежда всичко. Само си търсиш извинения.

— И какво, ако е така? — тросна се Джони.

— Виждам, че в момента ти е безразлично задето животът ти е с краката нагоре — озъби се Джейми. — Но помисли поне какво означава това за Гуен.

— Чух, че приятелките й се отнасяли доста зле с нея.

— Не става дума за това. Вярно, много от тях я изоставиха, но други останаха. Измъчва я да гледа как брат й се разкъсва на части.

— Какво искаш да кажеш?

— Само каквото казах. Пред теб се преструва, че всичко е наред, но останалите знаем какво й коства това. Тя те обожаваше, седеше с часове в стаята ти… — той млъкна, търсейки подходящата дума.

— Да не е плакала за мен?

— Ами, да. Дължиш й страшно много, Джони. Вече загуби повечето от приятелите си, заслужава поне да задържи брат си.

Джони погледа за миг огледалото, после сведе очи към формулярите.

— Прав си. Кажи на татко, че ще има нов работник. — Джони събра формулярите на купчина и изрядно ги подравни.

Джейми се засмя и го потупа по рамото.

— Благодаря. Мога ли да кажа на мама и Гуен?

— Разбира се. Не, само на мама. — Той се изправи и погледна Джейми с измъчена усмивка. — Аз ще кажа на Гуен.

 

 

Миниатюрната, синкава точица светлина ярко блесна върху металния къс, после изчезна. Джони бутна назад защитните очила, изключи лазера и огледа заварката. На едно място откри съвсем дребен дефект, поправи го грижливо и продължи нататък. Не беше приключил, когато тихият звън оповести, че навън е паркирала кола. Джони се намръщи, смъкна очилата и излезе пред работилницата.

Градският наместник Стилман беше слязъл от колата и крачеше към него.

— Здравей, Джони — той се усмихна и му подаде ръка, без следа от колебание. — Как я караш?

— Горе-долу, господин Стилман — отвърна Джони и стисна протегнатата ръка. Работеше едва от три дни и все още се чувстваше малко неловко, когато разговаряше с клиентите на баща си. — Татко го няма в момента, мога ли да ви помогна с нещо?

Стилман поклати глава.

— Наминах само да те видя как си и да ти донеса някои новини. Тази сутрин научих, че „Уайт брадърз контрактинг“ наемат работници за разрушаване на стария хотел. Интересува ли те подобна работа?

— Не особено. Тук се справям чудесно. Но все пак, благодаря…

Той млъкна, прекъснат от оглушителен тътен.

— Какво беше пък това? — попита Стилман и огледа безоблачното небе.

— Експлозия — отвърна Джони, вперил поглед на югозапад. За миг му се стори, че отново е на Адирондак. — Доста мощна, на юг от нас. Ето! — Той посочи белезникавия облак дим, появил се внезапно.

— Това трябва да е цезнумната пречиствателна станция — промърмори Стилман. — По дяволите! Ела, да побързаме!

Краткият миг на deja vu[1] отлетя.

— Не мога да дойда с вас — каза Джони.

— Остави работилницата. Никой няма да открадне нищо. — Стилман вече се качваше в колата.

— Но… — Как да обясни? — Там ще е пълно с хора! Просто не мога!

— Сега не е време да се правиш на стеснителен. Ако взривът е засегнал главния корпус, сигурно цялата станция е обхваната от пламъци. Може да им потрябва помощта ни. Тръгвай!

Джони се подчини. Забеляза, че димният облак става все по-тъмен.

Стилман се оказа прав в предположенията си. Когато наближиха развълнуваната тълпа, се оказа, че четириетажната сграда на пречиствателната станция наистина е обхваната от пламъци. Полицаите и пожарната команда вече бяха тук, пожарникарите поливаха вратите и прозорците с гъста, пенеста течност. Най-силно гореше първият етаж, огнените езици бълваха навън и изгаряха всичко около сградата. Огънят изглежда се подхранваше от складираните вътре химически разтворители.

Един от полицаите им препречи пътя.

— Назад… опасно е…

— Аз съм градският наместник Стилман — представи се Стилман. — С какво можем да помогнем?

— Като не пречите… не, почакайте, опитваме се да изтласкаме тълпата назад. Всеки момент може да последва втори взрив.

Полицаите бяха само трима и очевидно задачата беше непосилна за тях. Джони и Стилман побързаха да се включат в кордона.

— Как е станало — попита Стилман, опитвайки се да надвие рева на пламъците.

— Един очевидец каза, че се е пробил резервоар с яфанин и течността по някакъв начин се е възпламенила — докладва полицаят. — Не са успели да потушат навреме пожара и той е обхванал съседните резервоари. Нищо чудно да са разполагали с най-малко няколкостотин килолитра яфанин, това е разтворител, който се използва в пречиствателния процес и е изключително опасен. Чудно ми е как не е хвръкнала още цялата сграда.

— Има ли хора вътре?

— Има. Пет-шест души, на третия етаж.

Джони се извърна и примижа срещу ярките отблясъци. И наистина, от един прозорец на третия етаж надничаха уплашени лица. Тъкмо в този момент една от пожарните доближи на десет метра пламтящата сграда и започна да разгъва стълбата си нагоре. Джони отново насочи вниманието си към тълпата…

Вторият взрив беше оглушителен, но нямаше време да реагира — нанокомпютърът вече се бе погрижил за това. Озова се на земята за по-малко от секунда. Огледа се. Част от стената се бе сринала, само на няколко метра от пожарникарите. През отвора бликаха синкаво-жълти огнени езици. За щастие, нито един от пожарникарите не беше пострадал.

— О, по дяволите! — възкликна полицаят до него. — Вижте какво стана.

Дали от ударната вълна, или от сблъсъка със сриналата се стена, но пожарната стълба беше прекършена и безпомощно висеше надолу. Пожарникарите се помъчиха да я изправят, но безуспешно.

— Само това не! — извика уплашено Стилман. — Имат ли резервна стълба?

— Тази беше единствената, която можеше да стигне до третия етаж.

— Да повикаме глайдер от Хърайзън сити — предложи отчаяно Стилман.

— Няма време. — Джони посочи към втория етаж. — Пожарът отново тръгна нагоре. Трябва да предприемем нещо незабавно. — Пожарникарите изглежда бяха на същото мнение, защото сваляха една по-малка стълба от втората пожарна. — Май ще се опитат да изкатерят втория етаж и през него да достигнат третия.

— Това е самоубийство — заяви Стилман.

Но друг изход изглежда нямаше. Или…

— Трябва ми здраво въже — каза Джони. — Ще им хвърля единия край и те ще се спуснат по него.

— Ами ако попаднат в пламъците?

— Няма, ако завържем въжето на десетина метра от основата на сградата — за пожарната кола, например. Елате — да попитаме пожарникарите.

Съвсем наблизо откриха началника на пожарната и Джони побърза да му съобщи идеята си.

— Не е лошо — кимна началникът, — но се съмнявам, че онези горе ще успеят да го сторят. От половин час се пекат на тази ужасна топлина и гълтат дим, и сигурно вече са на предела на силите си.

— Нямате ли спасителна люлка? Окачва се с кука за въжето и по нея се спуска пострадалият.

Началникът на пожарната поклати глава.

— Вижте, сега не ми е до приказки. Хората ми всеки миг ще са вътре.

— Не можете да ги изпратите — възрази Стилман. — Вторият етаж вече е обхванат от пламъци.

— Тъкмо затова бързам, по дяволите!

— Има още един начин — намеси се Джони, след съвсем кратко колебание. — Мога да се изкатеря с въжето по външната страна на сградата.

— Какво? Как?

— Ще видите. Трябват ми около тридесет метра въже, чифт здрави ръкавици и поне десет парчета здрав плат за люлките.

Джони произнесе тези думи с такъв решителен, нетърпящ възражение тон, че никой и не помисли да му противоречи. Само след минута вече стоеше под прозореца на третия етаж, който бе избрал за своя цел. Беше усукал въжето около пояса си, а другия му край пожарникарите завързаха за колата. Джони пое дълбоко въздух, приклекна и скочи.

Трите години постоянна практика си казаха своето. Ръцете му се озоваха съвсем близо до рамката на прозореца, той се завъртя във въздуха, за да не докосне напечената от пламъците тухлена стена и влетя в стаята.

Точно както предполагаше началникът на пожарната, помещението беше изпълнено с гъст дим. Пострадалите — общо седем на брой — лежаха на пода или седяха, подпрели гърбове на стената. Трима изглежда бяха в безсъзнание, останалите се стреснаха при появата на Джони.

Първо да разшири отвора в прозореца. Рамката се бе изкривила от страхотната горещина, но с няколко точни изстрела с лазерите и един здрав ритник тя изхвърча навън. Джони завърза въжето за бравата на вратата и го дръпна три пъти, за да даде сигнал на пожарникарите. После закрепи първия от изпадналите в безсъзнание в набързо пригодената люлка, пристегна го през кръста, вдигна го през прозореца и го спусна по въжето, след като се увери, че пожарникарите на другия край са готови да го посрещнат. Без да губи повече време, се зае със следващия пострадал.

Малко преди и последният мъж да се спусне по въжето, подът под краката им започна да дими. Джони реши, че е крайно време да напусне това опасно място, засили се и полетя навън, като се приземи на пет-шест метра от основата на пламтящата сграда.

Посрещна го някакъв странен шум. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че тълпата бурно го аплодира. Смутен, дори малко засрамен, той вдигна ръка и им помаха. Изведнъж до него се изправи Стилман, раздруса здраво ръката му и се ухили.

— Страхотен си, Джони, страхотен! — повтаряше той гръмогласно.

Джони също се засмя. Огледа се и си помисли, че най-малко половината от населението на Чедър лейк беше присъствало на сцената. Сега вече знаеха, че не е някакво кръвожадно чудовище, а човек, притежаващ сила и умения, които могат да бъдат полезни и най-вече — че той желае да им помага. Дълбоко в себе си чувстваше, че е спечелил много важна победа. Кой знае, може би сега вече ще му потръгне.

 

 

Стилман тъжно поклати глава.

— А аз си мислех, че след онази история с пожара на момчето ще му провърви.

— И аз се надявах — рече Фрейзър и сви рамене. — Но май съм се излъгал. Лицата им бяха все така напрегнати и уплашени, дори когато го аплодираха. Този страх няма да изчезне никога.

— Май си прав. — Стилман се загледа замислено през прозореца. — Гледат на него като на някакъв неизлечим психопат.

— Не можеш да ги виниш. Боят се от силата му и от оръжията, с които разполага.

— Но той никога не би ги употребил срещу тях, по дяволите! — избухна Стилман.

— Зная го! — отвърна съветникът. — Спомни си обаче, какво ни каза Ванис Д’арл. Мислиш ли, че ще ги успокоиш, ако им разкриеш докрай истината. Ако им кажеш, например, че той не владее своите бойни рефлекси.

Гневът на Стилман се изпари.

— Ще стане по-лошо — призна той. — Извинявай, че избухнах, Сют. Зная, че вината не е твоя. Щом и героичната му постъпка не помогна, не виждам какво друго.

— Ти също не си виновен, Тиги — опита се да го успокои Фрейзър. — Онези от армията не е трябвало да постъпват така с Джони, нито да го освобождават, без да се взели необходимите мерки. Но този въпрос няма да им се размине така леко. Помниш ли какво ни каза Д’арл, че и на други места кобрите имали подобни проблеми. Дошло е време с това да се занимае правителството. Ние направихме каквото можахме, сега остава на тях.

В този момент забръмча интеркомът.

— Да? — обади се Стилман.

— Сър, току-що позвъни господин До-син от пресслужбата. Каза, че по централния канал предавали нещо, което трябвало да видите.

— Благодаря. — Стилман се облегна назад, вдигна дистанционното и включи информационния монитор. На екрана се появиха последните три съобщения, едно от които беше отбелязано със звездичка. И двамата се приведоха напред и го зачетоха.

„Асгард, Главен щаб на Обединеното командване на Доминиона:

Току-що военен говорител обяви, че целият наличен запас от кобри до края на месеца ще бъде призован на действителна служба. Вероятната причина за това е струпването на подсилени минтистийски военни части недалеч от Андромеда. Очаква се в най-скоро време да бъдат попълнени военновременните щатове на Звездните сили и редовната армия.“

— Не мога да повярвам — поклати глава Фрейзър. — Все си мислех, че миналия път сме им дали хубав урок.

Стилман не отговори.

 

 

Ванис Д’арл връхлетя в кабинета на Стилман с важния вид на човек, чиято работа не търпи отлагане. Той кимна небрежно на двамата служители, които вече го очакваха и без покана се настани в едно от креслата.

— Надявам се, че въпросът наистина е толкова важен, колкото твърдяхте в съобщението си — каза той на Стилман. — Отложих много важна среща, за да прескоча до Хърайзън. Слушам ви.

Стилман кимна, очевидно без да е впечатлен от заплашителния увод и посочи човека, седнал до него.

— Позволете да ви представя Джейми Моро, брат на сержанта от специалните части „кобра“ Джони Моро. Двамата с него обсъдихме внимателно наскоро обявеното събиране на запаса, във връзка с така наречената заплаха от минтистийска инвазия.

— „Така наречената“? — повтори тихо Д’арл, но в гласа му се долавяше известно раздразнение.

Стилман се поколеба, осъзнавайки едва сега какви неприятности може да му донесе този разговор.

— Да, така наречената. Ние знаем, че това е само предлог, за да върнете всички кобри в армията и по този начин да решите проблемите с тях.

Д’арл хвърли любопитен поглед на Джейми, сякаш едва сега го беше забелязал.

— Загрижен си за брат си, момче, и това е съвсем естествено. Но предположенията ти са напълно безпочвени, дори, бих казал, вредни. Доминионът се придържа към отбранителна военна доктрина. Да предположим, че си прав — какво ще спечелим с подобно действие?

— Тъкмо за това става дума — отвърна Джейми. — Нищо няма да спечелите, нито пък ще решите проблема. Само ще го отложите за известно време.

— От друга страна — продължи Д’арл, — кобрите очевидно не се чувстват добре в цивилния живот. И ще посрещнат с радост подобна възможност.

Джейми поклати глава, без да откъсва очи от Д’арл.

— Не мисля така. Добре знаете, че не можете да ги държите вечно в казармите. Все някога ще трябва да ги пуснете и да се надявате, че нещата ще се уредят от само себе си…

— Какво искаш да кажеш с това? — попита с привидно безразличие Д’арл.

— Мисля, че знаете. — За миг Джейми изгуби контрол и на лицето му се изписа вълнението, което се опитваше да прикрие. — Не разбирате ли, че няма да стане? Не можете да избиете всички кобри, независимо в колко войни възнамерявате да ги хвърлите, защото армията ще подготвя нови и нови със същата скорост, с която вие ги погубвате. Те са твърде изгодни за всякакви задачи, за да се откажат от тях.

Д’арл премести поглед към Стилман.

— Ако затова сте ме повикали — каза той, — за да чуя всички тези смешни обвинения, значи сте ми загубили времето. Надявам се пак да се срещнем. — Той се изправи и тръгна към вратата.

— Не е само затова — спря го Стилман. — Мисля, че имаме подходящо решение.

Д’арл спря, обърна се, измери ги с поглед, после седна в креслото.

— Да чуем.

Стилман се наведе напред, завладян от напрежение. Животът на Джони зависеше от следващите няколко реплики.

— Доколкото ми е известно, екипировката, която притежават кобрите, цели да им придаде допълнителна сила, огнева мощ и да ускори рефлексите ми, а както научих от Джейми, към това били прибавени и слухови и зрителни усилватели. — Д’арл кимна и Стилман продължи малко по-уверено: — Войната не е единственото начинание, при което всички тези неща са полезни. Какво смятате, например, за колонизацията на новооткрити планети?

Д’арл сбърчи вежди, но Стилман побърза да се изясни:

— Последните няколко седмици прехвърлих доста материал и както узнах, процесът на колонизация се състои от четири степени: първо, на планетата пристига специална изследователска група, която трябва да установи дали е подходяща за живот. Следва значително по-разширена научна експедиция, подготвена за пълен анализ на почвата и атмосферата. Третата стъпка е стоварването на работна група, която да разчисти терен и да построи селище за бъдещите колонизатори. И едва тогава пристига първата група от заселници. Целият този процес отнема няколко години и поглъща значителни средства, главно защото през цялото време трябва да поддържате малка военна база, която да защитава колонизаторите от всякакви неизвестни опасности. А това значи да се изхранват няколкостотин човека, да се транспортират оръжия и екипировка…

— Зная какво значи — прекъсна го Д’арл. — Говорете по същество.

— Ако вместо редовна военна част изпратим кобри, ще спестим огромни средства — каза Стилман. — Тяхната екипировка не се нуждае от допълнителна поддръжка, освен това кобрите са подходящи както за охрана, така и при физическата работа. Вярно, създаването им изисква значително по-големи капиталовложения… но вие вече разполагате с тях.

Д’арл поклати нетърпеливо глава.

— Изслушах всичко това, защото наистина се надявах, че ви е хрумнало нещо подходящо. Трябва да ви кажа, че комисарят Х’орм обмисляше тази идея още преди няколко седмици. Вярно е, че така могат да бъдат спестени значителни средства, но само ако разполагаме с подходящо място, където да я реализираме. За съжаление, в границите на Доминиона има не повече от дузина необитавани планети и дори при тях вече сме приключили с предварителните проучвания. Заобиколени сме от всички страни с вражески империи и ако искаме да си осигурим нови светове, трябва да воюваме с тях.

— Не е задължително — обади се Джейми. — Можем да продължим зад тях.

— Какво?

— Ето какво сме намислили — продължи Стилман. — Трофтите току-що изгубиха войната с нас и си дават сметка, че сме достатъчно силни, за да разпердушиним империята им. Така че едва ли ще възразят, ако поискаме да ни дадат коридор през тяхното космическо пространство за невоенни транспортни цели. Според проучванията, отвъд обитаваното от тях пространство съществува незаета част от космоса. Там ще построим нашата нова колония.

Д’арл беше вперил замислен поглед в тавана.

— Ами ако не намерим нито една подходяща планета?

— Лош късмет — сви рамене Стилман. — Затова пък в противен случай ще спечелим. Нови светове, нови ресурси, може би дори нови контакти с чужди раси и възможност за търговия. Далеч по-добре, отколкото да унищожите всички кобри в някоя безсмислена война.

— Така е. Разбира се, колонията ще трябва да е достатъчно далеч от границата с трофтите, за да не бъдат изкушени да я нападат. При подобни огромни разстояния за транспорт употребата на кобрите става още по-целесъобразна. — Той облиза устни. — Не само това. Ако изградим достатъчно мощна колония, тя ще бъде допълнителен фактор за примерното поведение на трофтите — едва ли ще са токова глупави, че да започват война на два фронта. Армията също ще ни подкрепи заради този довод.

— Значи сте съгласен с нас? — скочи развълнувано Джейми. — И ще съобщите за предложението на комисаря Х’орм?

Д’арл кимна бавно, почти тържествено.

— Ще му кажа. Предложението ми изглежда разумно и ще донесе очевидна полза на Доминиона. А и струва ми се, че проблемът с минтистийците… може да се реши без кобрите. — Той се надигна. — Ще ви помоля да не казвате на никого за този разговор. Излишният шум може само да навреди. Не мога да ви обещая нищо, освен че решението ще бъде взето в най-скоро време.

Така и стана. Само след две седмици последва ново обявление.

 

 

Транспортната военна совалка беше заобиколена от изненадващо голяма тълпа, като се имаше пред вид, че от Хърайзън до новия център за подготовка на колонисти на Асгард с Джони щяха да дойдат около двадесетина души. Поне десет пъти повече се бяха разпръснали на космодрума — семейства на заминаващите, близки, приятели. Въпреки това, петимата Моро и Стилман нямаха никакви затруднения, докато си пробиваха път през тълпата. Всички бързаха да се отдръпнат, веднага щом зърваха черно-червения мундир на Джони — някои с уплашени лица, други в знак на уважение. Личеше си обаче, че бъдещите колонисти имаха съвсем различно отношение от общата тълпа към кобрите. И нищо изненадващо — съвсем скоро животът им щеше да зависи единствено и само от тях.

— Е, Джони, да ти пожелая успех — рече Стилман, когато стигнаха края на тълпата. — Надявам се най-сетне да ти потръгне.

— Благодаря, господин Стилман — отвърна Джони и раздруса протегнатата му ръка. — И за… подкрепата, също.

— Ще се обадиш, преди да потеглите от Асгард, нали? — попита Ирена.

— Разбира се, мамо. — Джони я прегърна. — Надявам се, след няколко години вие да ми гостувате.

— Страхотно — подскочи Гуен.

— Пази се, Джони — прошепна тихо Джейми.

Още няколко прегръдки и дойде време за тръгване. Джони метна старата армейска раница на рамо и миг преди да изчезне във входа на совалката, се обърна, за да помаха. Помещението вътре беше почти празно, другите колонисти едва сега се качваха. Сякаш са чакали мен, помисли си Джони.

И тази мисъл го накара да се усмихне горчиво. Съвсем като на Адирондак, където цивилните също приемаха безрезервно командването на кобрите… докато не дойдеше мирът. Така ли щеше да бъде и на новите колонизирани светове? Или най-сетне щяха да открият път за разбирателство.

В известен смисъл това вече нямаше значение. Чувстваше се изморен в ролята си на низвергнат от обществото човек, а там, на онази далечна планета, нещата нямаше да са същите. Животът там предлагаше само две простички възможности — победа или смърт, а Джони отдавна се бе научил как да решава това уравнение.

Все така усмихнат, той се облегна назад и зачака сигнала за излитане.

Бележки

[1] Нещо вече видяно (фр.) — Б.пр.