Серия
Кобра (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cobra, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 32 гласа)

Войник: 2046

Дневната беше малка, претрупана с мебели и вътре цареше съвсем осезаема мрачна и тъжна атмосфера. Седнал край олющената маса в самия център на стаята, Джони лениво разглеждаше отсрещната стена и си мислеше, че напуканата й боя е като отражение на неговото собствено почти пределно изтощение. Нещо като карта на душата му с безброй пукнатини и множество отчупени парченца, илюстрираща въздействието на трите военни години върху психичното му равновесие. Но все още се държи, повтаряше си той винаги, когато стигнеше до този момент от разсъжденията. Експлозиите и звуковите оръдия са набраздили повърхността й, но стената под нея е непокътната. И щом една глупава стена може да издържи, ще издържа и аз.

— Така ли? — разнесе се звънлив глас зад него.

Джони погледна към намачкания къс хартия със ситно изписани числа и букви, върху който се упражняваше момичето.

— Първите три са съвсем добре — кимна той. — Но последната трябва да е…

— Ще я оправя — прекъсна го Дениз и се нахвърли с обновено настървение на геометричната задача, която решаваше. — Не ми казвай.

Джони се усмихна и нежно погали червеникавите коси на момиченцето, което само се намръщи, изпълнено с решимост да приключи най-сетне със задачата. Дениз беше десетгодишна, почти колкото сестрата на Джони и въпреки че не бе получавал никакви съобщения от семейството си откакто пристигна на Адирондак, понякога си представяше Гуен като чернокоса двойница на момичето, което седеше до него. И наистина, тук упоритостта и инатът на Гуен ги имаше в изобилие. Както и настойчивото желание на Дениз да се отнася с Джони като с близък приятел — въпреки мълчаливата резервираност на родителите й към присъствието на една кобра в техния дом. Съвсем като независимата Гуен.

Но Дениз беше израснала в окупирана зона и това не можеше да не остави белег върху все още детската й душа. Засега късметът все още беше на нейна страна — вярно, че живееше в тясна квартира с още цял куп хора, но иначе войната отвън не бе засегнала сериозно семейството й.

Това едва ли щеше да продължава безкрайно, особено ако разквартируваните тук кобри си позволяваха да се задържат прекалено дълго и да насочат вниманието на трофтите към този район. Хубавото на всичко това беше, че малката палавница го подтикваше да си върши добре и бързо работата, лошото, че прибавяше към тревогите му още една.

През отворения прозорец долетя тътен от далечна гръмотевица.

— Какво беше това? — попита Дениз и вдигна ръката, с която стискаше молива.

— Ехо от звуково оръдие — отвърна без да се замисли Джони. Беше задействал слухоусилвателите още в началото на тътнежа и долови след първата шокова вълна воя от реактивните двигатели на противниковите самолети. — На няколко километра от нас.

— Ох. — Моливът продължи да стърже по листа.

Джони се надигна, пристъпи към прозореца и погледна навън. Апартаментът беше на шестия етаж, но въпреки това не можеха да се похвалят с кой знае каква гледка. Кранач беше град, заобиколен от блата и принуден да расте право нагоре. През улицата от другата страна се издигаше също такава шестетажна сграда, а зад нея се виждаха върховете на небостъргачите, изпълващи централната част. Той превключи на по-голямо увеличение и огледа видимата част от небосвода за следи от стратошути. Съобщението в пулсов код, което бяха получили предната вечер, предизвика трескаво раздвижване на всички нелегални формирования — тревогата идеше от факта, че предстоящото спускане на новото попълнение от кобри можеше — поради грешка в плановете — да доведе до преждевременното им залавяне в непосредствена близост до Кранач. Джони неволно стисна зъби при тази мисъл, но за момента беше безсилен да предприеме каквото и да било. Едно бе да се получи кодиран сигнал, който покрива почти половината повърхност на планетата, съвсем друго — да се изпрати ответно съобщение към кораба-предавател, който непрестанно менеше орбитата си. Джони познаваше поне дузина способа да надхитри радио, лазерните или пулсови пеленгатори, но всеки един от тях действаше максимум четири пъти, преди трофтите да засекат предавателя. Съпротивата, естествено, винаги разполагаше с по някой резервен метод, само дето отказаха да прибягнат до него за нещо толкова дребно като шепа изложени на опасност кобри.

— Виждаш ли нещо? — попита го Дениз.

Джони поклати глава.

— Синьо небе, небостъргачи… и едно малко момиче, което не си е написало домашното.

Дениз се засмя и лицето й неочаквано придоби нежно, детинско изражение, а от доскорошната сериозност не остана и следа. Джони често се чудеше, дали се досеща за истинската дейност, с която се занимаваха родителите й. Знаеше ли например, че в този момент участваха в диверсионен набег, с цел отвличане вниманието на врага?

Трудно беше да каже. По-важното бе, че получаваше от нея онази топлина, за която толкова жадуваше напоследък. Отново се настани до детето, прогони мрачните мисли и съсредоточи вниманието си върху петизмерната математика.

Изминаха почти три часа, преди ключалката да щракне. Ръцете на Джони автоматично заеха позиция за стрелба. Но предпазливостта се оказа излишна. Той проследи с безмълвна тревога шестимата, които постепенно изпълниха тясната квартира, търсейки по лицата и телата им следи от пресни наранявания. Както обикновено, резултатът от прегледа беше по-добър от опасенията му, но по-лош от надеждите. Хубавото бе, че всички напуснали призори апартамента — две кобри и четирима цивилни — се връщаха със собствени сили. А лошото…

Той пресече стаята още преди майката на Дениз да е направила и две крачки, подхвана я лекичко и я поведе към кушетката.

— Какво те ужили? — попита той, докато разглеждаше сгърчената й ръка.

— „Стършел“ — отвърна Марджа Толан, очевидно замаяна от болкоуспокояващите. Двама от цивилните избутаха Джони настрана и побързаха да разтворят аптечката.

— С автоматично самонасочване право към спусъка на скорострела й — допълни Кем, мъжът й. Беше се отпуснал изтощено на същия стол до масата, където преди малко седеше Джони.

Джони мрачно кимна. До този случай скорострелите се смятаха за сравнително безопасни оръжия за употреба. Миниатюрните инерциални ракети, които изстрелваха, не създаваха радарни, звукови или инфрачервени отражения, които да бъдат засечени от безчислените локатори на трофтите и техните бързо реагиращи оръжия. Ракетите се задвижваха от силно сгъстен въздух, продължаваха по инерция и двигателите им се включваха едва след десетина-петнадесет метра. Като противодействие трофтите прибягваха най-често до „стършели“ и лазерни завеси, но до този момент опитите им да засекат стрелящия оставаха безуспешни. Или Марджа беше уцелена по случайност или…

Джони погледна въпросително Кали Халоран, двамата отдавна бяха привикнали да се разбират без думи. Както и този път.

— Няма да знаем със сигурност, докато не започнат да повалят масово всички, които са въоръжени със скорострели — произнесе уморено Кали. — Но изстрелът бе твърде точен, за да е само случайност. Мисля, че спокойно можем да зачеркнем и скорострелите от списъка.

— Които иначе вършеха дяволски добра работа — мрачно изсумтя Имел Дойч. Стоеше с гръб към тях, загледан навън през прозореца.

В стаята се възцари тишина. Нещо витаеше из въздуха.

— Какво се е случило? — попита притихнало Джони.

— Изгубихме още една кобра — въздъхна Халоран. — Струва ми се, че беше от групата на Макдоналд, но не съм съвсем сигурен — видимостта беше направо отвратителна. Хората, които е трябвало да охраняват един от достъпите към тяхната позиция, изглежда не са си били по местата и вътре незабелязано са се промъкнали десетина трофти. Получихме призив за помощ, но бяхме твърде далеч.

Джони кимна, долавяйки горчивината в гласа му. Той самият беше изпадал най-малко два пъти в подобно положение, откакто пристигна на Адирондак. По същия начин — благодарение некомпетентността на цивилните — изгубиха Пар Нофке и Друма Сингх. Измина немалко време преди Джони да се съвземе от тази тежка загуба — за Халоран, който открито ненавиждаше местните жители, този период бе дори по-дълъг.

Дойч, роден и израсъл на Адирондак, така и не можа да го преживее.

— Да имаш представа за общия брой на жертвите? — попита Джони.

— Не особено голям, ако изключим кобрата.

Джони потръпна, осъзнал за кой ли път през последните няколко месеца, че бяха започнали да ценят неизмеримо повече живота на кобрите, отколкото на техните съюзници от съпротивата.

— Знаеш добре, че нямахме никакво намерение да превземаме тези складове и хората бяха предупредени да не се излагат на излишни рискове. Какво стана, подкрепленията пристигнаха ли безпрепятствено?

— Нямам представа — поклати глава Джони. — Пулсовият приемник мълчи.

— Напълно в стила на тези задници, да ни уведомят в последния момент за промяна в програмата.

Джони вдигна рамене и се върна при Марджа и другите двама цивилни.

— Как е раната?

— Типично нараняване от стършел — обясни един от тях. — Кожата е разкъсана, но тъканите в дълбочина са запазени. Известно време ще трябва да пази стаята.

Поне един от родителите на Дениз щеше да е далеч от убийствения пъкъл.

Ако това въобще имаше някакво значение. Джони вече се бе нагледал до втръсване на избити невинни граждани, попаднали в кръстосан огън.

В стаята отново настъпи тишина. Двамата цивилни приключиха с раната на Марджа и излязоха, като взеха със себе си всички оръжия на групата, за да ги скрият в тайника. Кем и Дениз придружиха Марджа до една от трите спални на апартамента — уж, за да й помогнат, а в действителност, за да оставят трите кобри насаме, да обсъдят операцията и възможностите за нови подривни действия, преди да се приберат от работа останалите обитатели на апартамента.

Всъщност, подобни обсъждания бяха минало, нещо, с което се занимаваха през първите два месеца след пристигането си. Сега, когато всяка дума, мнение, предложение, беше повторено многократно, когато дори жестовете или едва забележимото вдигане на вежди значеха достатъчно, всякакви разговори бяха излишни.

Точно днес всички жестове означаваха само едно — безмерно изтощение.

— Утре — напомни им Джони за следващата тактическа оперативка на високо равнище и с това разговорът приключи.

Халоран кимна. Дойч само нервно прехапа устни.

Така свърши още един ден на Адирондак. Щом стената може да издържи, припомни си Джони, ще издържа и аз.

 

 

Тримата мъже, седнали край масата, не се отличаваха по нищо от който и да било жител на Кранач през тези дни — уморени, с отдавна немити лица и дори мъничко изплашени. Понякога беше доста трудно да повярваш, че тъкмо те — благодарение на някакви скрити от окото качества — организират и ръководят всички действия на Адирондакското съпротивително движение.

Трудно беше да се съгласиш с последното, след загубата на кобрата и другите цивилни при последната акция.

— Първата новина е, че въпреки объркването в разменените съобщения, попълнението от кобри е достигнало целта успешно — докладва Борг Вайсман, докато останалите водачи от Централния сектор го слушаха мълчаливо. Нисък и широкоплещест, с прашна коса и мръсни нокти, Вайсман наистина приличаше на строителен техник — за какъвто в действителност се представяше. Малцина обаче знаеха, че е напуснал армията преди двайсетина години, където беше служил като главен тактически програмист и че през последната година неведнъж бе доказвал, че се справя далеч по-добре с компютрите, отколкото в строителството.

— Колко получихме този път? — попита някой от сенчестата част на стаята.

— За Кранач са отделени тридесет — шест нови групи — отвърна Вайсман. — Повечето ще изпратим в Северния сектор, за да попълнят местата на онези, които изгубихме при щурма на летището миналия месец.

Джони хвърли поглед на Дойч и забеляза, че лицето му се сгърчи при спомена. По време на инцидента тяхната група беше на друго място, но Дойч настоя да му разкажат всички подробности. Кой знае защо го измъчваше мисълта, че именно той е предал своите другари — нали беше роден на Адирондак. Джони се зачуди как ли щеше да се чувства, ако войната бе стигнала до Хърайзън. Вероятно точно като Дойч.

— Една от групите ще се настани тук — продължаваше Вайсман. — Алма вече е готова с квартирата, легендите и всичко останало. Като се има предвид повишената активност на трофтите в последно време, няма да е зле, ако ги понатиснем, за да оставим на новаците време да привикнат.

— С други думи, нова акция — произнесе Халоран, сякаш решението вече беше взето.

Вайсман се поколеба, сетне кимна.

— Зная, че не обичате да скъсяваме времето между операциите, но друг изход нямаме.

— „Ние“? — произнесе от ъгъла Дойч. — Искаш да кажеш „вие“, нали?

Вайсман нервно облиза устни и се огледа с безпокойство. В началото Дойч неведнъж беше изпълнявал ролята на буфер между кобрите и представителите на Адирондак, стараейки се да изглажда всякакви противоречия и културни различия. Но напоследък, след преживените тежки загуби, той все по-често изоставяше тази функция и сам ставаше център на дрязги.

— Мислех, че няма да възразявате, ако една-две от нашите групи ви подпомогнат — произнесе уплашено Вайсман. — Все пак, ние също трябва да носим част от…

— И понеже я носите както трябва, изгубихме още една кобра — прекъсна го Дойч. — Май ще е по-добре този път да се оправим сами.

Ама Нунки се раздвижи на стола.

— Имел, тъкмо ти по-добре от всички знаеш, че не бива да очакваш от нас чудеса. Това е Адирондак, не е Земята, нито Кентавър — нашата история не познава думата „война“.

— И какво, според теб, са последните три години? — отвърна троснато Дойч.

— Ако ми позволите — реши да се намеси Джони, — струва ми се, че Имел е прав. Сега се нуждаем от бърз, неочакван удар, който да накара трофтите поне за известно време да преустановят обиските по квартирите и претърсването на околността. Едно светкавично нападение в стил „кобра“ ще свърши чудесна работа.

Вайсман въздъхна шумно и поклати глава. Напрежението в стаята спадаше почти осезаемо. Това също беше част от промените — в последно време все по-често се случваше тъкмо Джони да поема ролята на умиротворител при подобни срещи. Роля, с която в началото се бе нагърбил Дойч. Не се чувстваше никак удобно в тази нова роля. Но все някой трябваше да го върши, а от тримата Халоран изпитваше най-малко съчувствие към хората от окупираните светове. Не му оставаше нищо друго, освен да продължава в същия дух и да се надява, че все някога Дойч ще преодолее депресията.

— Аз съм изцяло за предложението на Джони — кимна Халоран. — Да имате някоя подходяща цел за взривяване?

Вайсман погледна към Джейкъб Дейн, седнал до него на масата.

— Подготвихме четири подходящи цели — рече Дейн. — Но тогава все още смятахме, че с вас ще дойде и наша група…

— Само ни кажи кои са целите — прекъсна го Дойч.

— Слушам, сър — Дейн измъкна от джоба си смачкано листче и го зачете, стараейки се да преодолее треперенето на ръцете си. И четирите цели нямаха почти никакво тактическо значение, изглежда Дейн имаше също толкова лошо мнение за нелегалните подривни групи, колкото и Дойч.

— Нито една от тези цели не заслужава дори горивото, което ще изхабим, за да стигнем до нея — изсумтя презрително Халоран, след като прочетоха списъка.

— Може би предпочитате да нападнете „Сборището на духове“? — подхвърли подигравателно Ама.

— Не е смешно — промърмори Джони, но лицето на Халоран внезапно потъмня. От месеци знаеха, че трофтите са оборудвали свой щаб за тактически операции някъде в Кранач, но до момента така и не бяха открили тайното местонахождение на „Сборището на духове“, както го бяха нарекли. Темата беше особено болезнена за Халоран, който лично организира поне дузина експедиции за издирване на щаба и всеки път се връщаше с празни ръце.

И ето че сега Ама беше поставила пръст в раната.

— Прав си, Джони — съгласи се тя и сведе смирено глава в знак, че иска прошка. — Не е смешно. Съжалявам, исках да поразведря обстановката.

Халоран отново изсумтя недоволно и погледна останалите.

— Някой да има свястно предложение?

— Какво ще кажете за пратката с електронни резервни части, която трябваше да пристигне вчера? — подхвърли Дойч.

— Вече е тук — кимна Дейн. — Складираха я в старата фабрика. Но няма да е лесно да се доберем до нея.

Дойч вдигна въпросително вежди и погледна Халоран и Джони.

— Че защо не? — сви рамене Халоран. — В една стара фабрика сигурно има повече вратички, отколкото могат да запушат трофтите.

— Смяташ, че все още не са се научили да го правят ли? — Дойч се надигна и огледа присъстващите в стаята членове на бойни групи. — Изглежда, че днес повече няма да ни потрябвате. Благодаря, че дойдохте.

От гледна точка на протокола, нито една от кобрите нямаше право да закрива съвещанието. Но никой не посмя да възрази. Присъстващите напуснаха залата и вътре останаха само кобрите и тримата цивилни водачи.

— А сега — продължи Дойч, като се обърна към тях, — да разгледаме плановете на фабриката.

Лицето на Ама приличаше на гръмоносен облак, но тя реши да премълчи, предчувствайки, че едва ли ще получи подкрепа от другите двама водачи. Вместо това извади папката с планове и изсипа съдържанието й на масата — листчета с детайлно събирана информация, ръчно нарисувани скици и подробни сведения от агентите на съпротивата. Не след дълго вече внимателно разглеждаха плана на фабриката за пластмасови изделия „Уолкър“.

Подготовката на акцията продължи до късно следобед, но Джони все пак успя да се прибере в квартирата преди началото на комендантския час. Никой не се поинтересува за това как е протекла срещата, макар всички да се досещаха, че съвсем скоро Джони ще излезе за поредната акция. Отнасяха се вежливо с него, но той усещаше някаква преграда в отношенията, неизказани от никой, но витаещи из въздуха опасения, че този път може и да не се върне.

Едва късно вечерта, след като си легна, Джони се замисли за тази възможност. Не се боеше, с течение на времето мисълта за смъртта му ставаше все по-безразлична. И все пак знаеше, че в боя най-често загиват тъкмо тези, които не знаят цената на живота.

Ето защо, в последните минути преди да заспи, той се опита да си припомни всички причини, заради които трябваше да се върне жив от акцията. Започна, разбира се, със семейството си и завърши с Дениз.

 

 

Вграденият в нанокомпютъра часовник беше едновременно най-простият и най-полезният детайл от цялата екипировка на кобрите. Подобно на неизменния за всяка бойна операция хронометър, той позволяваше на разпръснатите в относително широк участък войници да синхронизират действията си и още повече — той можеше да се свързва директно с контрола на сервомоторите и тогава всяко движение се извършваше с точност до хилядна от секундата. С други думи, часовникът разкриваше възможности, които доскоро се смятаха за изключителен приоритет на автоматизираните устройства и най-елитните механизирани военни подразделения.

Точно след дванадесет минути и осемнадесет секунди часовниковият механизъм за пореден път щеше да докаже своето изключително значение. Докато се спускаше надолу по тясната вентилационна шахта на старата фабрика, в чиято пречиствателна система кобрите бяха открили неохраняван проход, Джони непрестанно сверяваше хода на движението си с този на цялата операция. Не беше в особен възторг от пролуката, на която се бяха натъкнали — тесните, затворени пространства бяха потенциални клопки, особено за кобрите, — но поне до момента изглеждаше, че рискът ще си струва. Не беше особено трудно да преодолеят аларменото устройство, което трофтите бяха инсталирали в горния край на шахтата и — ако можеше да се вярва на чертежа, който бе запечатал в паметта си — съвсем скоро трябваше да се озове в някаква голяма цистерна, разположена непосредствено над главния вход към сградата. Там трябваше да открие подходяща позиция за стрелба по охраната от вътрешната страна на вратата и да изчака сигнала за начало на акцията.

На времето трофтите доста често използваха преносими датчици тип „черна кутия“ за охраната на сгради като тази, но успешните действия на съпротивата ги бяха принудили да се откажат от подобна тактика. Пришълците скоро научиха, че колкото и да занижават прага на чувствителност на който и да било от датчиците, противникът неизменно съумяваше да предизвика поредица от фалшиви тревоги, с които обезсмисляше употребата им. След безброй безуспешни преследвания на „нарушители“, в края на краищата те се отказаха от всякакви автоматични системи за охрана и вместо тях започнаха да разполагат часовои, оборудвани с датчици и сигнални устройства, някои от които се самозадействаха при преустановяване на жизнените функции. Една почти съвършена система, в която на пръв поглед нямаше пролуки.

Но само на пръв поглед.

Някъде отпред изплува сивкаво кръгло петно, заобиколено от непрогледен мрак. Това беше затвореното с решетка входно отвърстие на вентилационната шахта, а светлината идваше от аварийното осветление на помещението отгоре. Надяваше се, че ще бъде празно, да застреля някой от часовоите в самото начало на операцията би означавало да я изложи на риск.

Най-важният въпрос сега бе, дали самозадействащите се устройства могат да бъдат изключени стотни от секундата преди притежателите им да бъдат унищожени в синхронизираната атака на кобрите. Тази задача вероятно бяха оставили на Джони, тъй като ретранслаторът на сигналните устройства трябваше да е разположен някъде вътре.

Ето че достигна решетката. Включи оптичния усилвател и я разгледа внимателно, проверявайки за датчици и прекъсвачи. Откри четири подозрителни на вид жици, преряза ги с лазерите в пръстите и също с тяхна помощ направи достатъчно широк отвор в решетката, за да проникне в цистерната зад нея. Люкът в другия край не можеше да се отваря отвътре, но Джони дори не му обърна внимание. Отново с помощта на лазерите той изряза отвор в стената на цистерната, сетне предпазливо надникна през него.

Намираше се на около пет метра над пода, цистерната, от която наблюдаваше, беше най-голямата от всички, прикачени към тавана. В единия край на помещението, само на четири метра от него, се виждаше врата към съседната стая, до която водеше тясна метална стълба.

Преодолял външната система за охрана, Джони не очакваше по-нататъшни неприятни изненади. До началото на операцията имаше само няколко минути. Един-единствен добре премерен скок и щеше да се озове при вратата. Той се измъкна през отвора, стъпи върху тесния ръб и отскочи.

Тъкмо предишната нощ беше разсъждавал върху опасностите, които водеше със себе си апатията. И ето че сега, за един кратък миг — цялото време, с което разполагаше — той осъзна горчивата цена, която трябваше да заплати заради прекалената си самоувереност. От стената долетя остро металическо изщракване и в същата секунда ръцете му заеха позиция за стрелба — много преди умът му да регистрира черната маса, която се носеше право към него. Колкото и светкавично, движението се оказа напълно безсмислено. В мига, когато от пръстите му бликнаха два тънки, смъртоносни лазерни лъча, Джони си даде сметка колко грижливо бяха подготвили този път трофтите своята клопка. Огромен, трудно охраняем военен обект, незабелязана от никого „пролука“, лесна за преодоляване сигнална инсталация и накрая — клопка във въздуха, докато тялото му лети по предварително набелязаната балистична траектория и той е напълно безпомощен да предприеме каквото и да било.

Черната маса го пресрещна, разтвори се пред него и той откри, че това е здрава метална мрежа, която го обгърна, превръщайки го в огромен пашкул. Здравите метални въжета се стегнаха, тялото му се разтърси и увисна, полюшвайки се само на няколко метра над земята.

Беше попаднал в капан, пленен и безпомощен, което за една кобра означаваше, че е мъртъв.

Тялото му все още не беше осъзнало неизбежния край и продължаваше да се бори с лепкавата мрежа, която вече прорязваше дрехите му. Мрежата продължаваше неумолимо да се стяга и нямаше съмнение, че ще спре едва, когато опре в подсилените с керамични пластини кости. Едрокалибреният лазер в подбедрицата му изригна в серия от ослепителни изстрели, но резултатът беше само дъжд от бетонни парчета, който се посипа върху него. Не можеше да помръдне нито ръцете, нито краката си, за да направи по-значителен отвор в мрежата. Да можеше поне да прекъсне въжетата, които го държаха към тавана, но въпреки подсиленото си зрение не успя да ги различи в тъмнината.

А същевременно дълбоко в съзнанието му прозвуча нов тревожен сигнал, изпратен от вградения монитор, който следеше състоянието на организма.

Всеки момент щеше да заспи.

Това беше последният удар на врага, едновременно неизбежен и фатален. Притиснато с мрежата към тялото и лицето му, контактното упойващо вещество проникваше през кожата в кръвта далеч по-бързо, отколкото можеше да противодейства системата за вътрешна стимулация. Оставаха му секунди, преди да изчезне околният свят… а трябваше да изпълни още една, безкрайно важна задача.

Джони размърда език и докосна лепкавото парченце, закрепено за небцето. Побутна го към ъгълчето на устата, сетне с мъка го прекара през конвулсивно стиснатите си зъби… и го опря във върха на миниатюрния микрофон, който трябваше да използват само при извънредни обстоятелства. „Край на акцията — прошепна Джони. Виеше му се свят, в стаята съвсем притъмня, въпреки зрителните усилватели. — Попаднах в клопка…“

С крайчеца на съзнанието си успя да регистрира потвърждение — съобщението беше получено, — но силите не му стигнаха дори да различи отделните думи. Всъщност, вече не му стигаха за нищо.

Мракът го обгърна като топло одеяло.

 

 

Най-близката сграда до старата фабрика беше един изоставен склад на около стотина метра северно от главния вход. Приклекнал върху покрива на склада, Кали Халоран стискаше ядно зъби и се опитваше да гледа във всички посоки едновременно. „Клопка“, беше единственото съобщение, което доловиха от Джони малко преди съня — или смъртта — да го обори… но дали ставаше дума за обикновена клопка или за нещо предварително планирано? Във втория случай най-вероятно Дойч също нямаше да се измъкне жив от фабриката. А нищо чудно и той самият вече да бе попаднал в засада — в случай, че се касаеше за широкомащабна операция.

Стараеше се поне засега да не мисли за смъртта на Джони. По-късно щеше да скърби, сега дългът изискваше от него да се погрижи за живите. Той лекичко премести единия си крак напред и се приготви в случай на нужда да открие огън с монтирания вътре лазер.

Благодарение на вградената светоусилващата система нощта наоколо изглеждаше не по-тъмна от късен следобед, но въпреки това не можа да зърне Дойч, докато другата кобра не се озова съвсем близо до него. По същото време го забеляза и охраната, защото откри безпорядъчна стрелба и небето се озари от ярките блясъци на лазерните оръжия. Дойч отвърна на огъня в движение, без да спира. За останалото се погрижи нанокомпютърът на Халоран — още преди да го помисли, той вече бе открил огън по горните прозорци и покрива на фабриката, които оставаха извън обсега на Дойч.

Предпазливостта се оказа излишна. Макар да притичваше на зигзаг, като същевременно стреляше назад с бронебойния лазер, Дойч пресече разстоянието със скоростта на ракета и за броени секунди се скри зад склада — извън обсега на противниковия огън.

Ясно беше, че трофтите няма да се задоволят само с отблъскване на кобрите. Халоран измина няколко крачки и тъкмо преди да се плъзне надолу по наклонения покрив на склада, забеляза, че двора на фабриката се изпълва с вражески войници.

Долу вече го чакаше Дойч с напрегнато, озарено от бледата светлина лице.

— Добре ли си? — прошепна Халоран.

— Аха. Побързай — само след миг тук ще гъмжи от гадини.

— Готово, стига да смениш това „побързай“ с „да побързаме“. Хайде. — Той сграбчи Дойч за рамото и го дръпна в обратна посока.

Но Дойч отблъсна ръката му.

— Не, аз оставам. Трябва да зная със сигурност.

Халоран закова на място, обърна се и обезпокоено погледна съекипника си. Какво му ставаше на Дойч…

— Той е мъртъв, Имел… — опита се да му обясни, сякаш беше малко дете. — Сам го чу, когато предаваше…

— Но саморазрушителят му така и не се задейства — прекъсна го рязко Дойч. — Инак щяхме да го чуем, или поне да доловим сътресенията. Ако е жив…

Така и не довърши изречението, но Халоран разбра какво иска да каже. И двамата знаеха за зловещите опити, които извършваха трофтите със заловените кобри. Джони не заслужаваше подобна участ и само те можеха да му помогнат в този момент.

— Добре — въздъхна той. — Но, моля те, не рискувай. Не си заслужава да си загубиш живота, само за да осигуриш на Джони по-достойна смърт.

— Зная. Не се безпокой, няма да правя глупости. — Дойч млъкна и се ослуша. — Време е да вървиш.

— Разбрано. Ще гледам да ги примамя след мен.

— Ти също не бива да рискуваш. — Дойч го потупа по рамото, подскочи внезапно нагоре, вкопчи се в ръба на покрива и изчезна от погледа му.

Халоран включи на максимална степен слуховите и зрителните си усилватели и се затича в обратна посока, като се стараеше да се придържа към сенките. Все още не беше дошло време да скърби за изгубения си приятел.

 

 

Първото, което почувства, след като черната мъгла започна да се разтваря, беше странно пламтене на бузите. Постепенно усещането се засили, придружено от неприятно притискане с твърд предмет в гърба и краката. После дойде жаждата, първите опити да раздвижи ръцете и краката си, които се оказаха оковани… до слуха му достигна слабо съскане на въздух… и едва накрая той си даде сметка, че зад спуснатите му клепачи блести ярка светлина и че лежи върху някаква твърда плоскост.

Джони отвори очи, разтърси глава и си помисли с изненада, че все още е жив.

На около метър над него се виждаше гладък, боядисан в бяло метален таван. Достатъчно беше леко да завърти очи, за да установи, че стените също са боядисани в бяло. Скритите в нарочни ниши светлини придаваха допълнителна болнична атмосфера на помещението, в другия край на което имаше солидна стоманена врата с подсилени панти. В ъгъла бе монтирана тясна мивка с чешма — вода? — която можеше да се използва и като тоалетна, ако нямаше друга възможност. Изчезнали бяха раницата с принадлежности и колана му, но все пак му бяха оставили дрехите.

Стаята имаше твърде жизнерадостен вид за килия на осъден на смърт. За операционна пък беше прекалено празна.

Той вдигна глава и огледа металните пластини, които притискаха ръцете и краката му към масата. Не бяха белезници, по-скоро биохимични датчици, с възможност при нужда за инжектиране на опиати. Което означаваше, че трофтите следят непрестанно състоянието му. От това пък следваше, че се е събудил, само защото те са го пожелали.

Усещаше, че мъглата все още не е напуснала докрай съзнанието му, ала въпреки това си помисли, че са допуснали доста глупава грешка.

Първият му порив беше да се освободи с едно рязко задействане на сервомоторите, да прореже пантите с бронебойния лазер и да се разкара час по-скоро оттук. Спря го единствено привидната безразсъдност на положението.

Какво всъщност смятаха, че правят трофтите?

Каквото и да беше, вършеха го в противоречие със собствените си заповеди. Съпротивата беше заловила куриер със специални заповеди още преди няколко месеца, в една от които изрично се нареждаше всяка заловена кобра да бъде елиминирана незабавно или да бъде упоена с наркотици и аутопсирана. При последната мисъл стомахът на Джони се сви на топка, но той отново сдържа желанието си да си пробие път навън. Врагът никога не беше допускал подобна грешка. Това, което ставаше в момента, имаше съвсем конкретна цел.

Значи, трябваше да си отговори на въпроса — за какво им е дотрябвала една невредима, намираща се в съзнание кобра?

Разпит? Изключено. Над определен праг физическите мъчения щяха да задействат детонатора на саморазрушителното устройство в неговия енергоизточник, до същото щеше да доведе и употребата на някои определени лекарства. Може би размяна или откуп? Не, това беше смешно. Трофтите просто не разсъждаваха по този начин, пък и нямаше как да стане. Ще го оставят да избяга, за да го проследят до мястото, където се укриваха приятелите му? Също толкова смешно. Из града имаше скрити поне десетина напълно сигурни монофиламентни телефонни линии, с чиято помощ щеше да се свърже с Борг Вайсман, без да излага когото и да било на опасността от залавяне. Трофтите вече бяха опитвали подобна тактика с предишните заловени, а и да се проследи една специално обучена във всякакви техники на измъкване от „опашка“ кобра беше почти невъзможно. Не, оставеха ли му дори минимална възможност да избяга, той щеше да си проправи път с всички огневи средства, с които разполагаше.

С всички огневи средства. С огневите средства на кобра…

Джони огледа с разтуптяно сърце стените и тавана. Едва сега ги забеляза, тъкмо защото знаеше какво да търси. Помещението беше претъпкано с камери, микрофони и датчици.

Той отпусна глава назад, усещайки ледени тръпки по тялото си. Затова значи било всичко — за да съберат изчерпателна информация за всички оръжия и прибори, с които разполага една кобра. Което означаваше, че каквото и да го чака отвън, съществуваше поне малка надежда да премине жив през него.

В първия миг едва не се поддаде на изкушението. Ако наистина можеше да се измъкне, защо да не остави на трофтите да съберат нужната информация? И без това повечето вече го знаеха, а и някои неща можеха въобще да не разберат. Например, предварително програмираните бойни рефлекси — твърде малка част от тях не подлежаха на изменение, останалите варираха според обстановката. Най-много да узнаят какъв път ще избере всяка кобра, попаднала в подобна ситуация и нищо повече.

Но още от самото начало Джони знаеше, че размяната, която на пръв поглед му предлагаха, беше илюзорна. Някъде по пътя, който щеше да поеме, малко преди края, го очакваше неизбежно унищожение.

Нито една смъртоносна клопка не е неизбежна — обичаше да казва сержант Бей на далечния Асгард и Джони беше склонен да повярва в тези думи дори сега. Стига да имаше поне малка представа за онова, което дебнеше отвън. Не знаеше нито откъде ще дойде съкрушителният удар, нито познаваше разположението на сградата и местонахождението й на Адирондак.

Дългът налагаше да постъпи по единствения възможен начин. Той затвори очи, съсредоточи вниманието си върху невралната аларма и я програмира така, че да включи сервомоторите и да го освободи от оковите при първите признаци за въвеждане на ново лекарство в кръвта му. А дотогава… оставаше му само да чака.

И да се надява. Колкото и безсмислена да беше подобна надежда.

 

 

Седяха и слушаха, а когато Дойч приключи, вече знаеше, че не е успял да ги убеди.

Ама Нунки първа изрази общото мнение:

— Рискът е твърде голям, а възможността за успех — повече от минимална.

Из стаята се разнесе ропот, което означаваше, че може би не всички са напълно съгласни с нея.

— Вижте — продължи Дойч, като се стараеше да говори спокойно и логично. — Зная, че ви звучи налудничаво, но видях с очите си как товарят носилката с Джони на един глайдер, който отлетя на юг. Сами знаете, че ако бяха решили да го аутопсират, щяха да го направят в тяхната болница. Вероятно са намислили нещо друго, нещо, което налага да остане жив, а докато е жив, все още има надежда да го спасим.

— Само че първо трябва да го открием — обясни търпеливо Джейкъб Дейн. — За целта разполагаме единствено с твоята преценка за посоката, в която е излетял самолетът и евентуалния район, където може би се е приземил.

— Не е съвсем така — възрази Дойч. — Мястото трябва да е доста добре охранявано, както срещу атака отвън, така и отвътре и да е далеч от любопитни погледи. Добре, добре — зная, че в тази част на града има много местенца, отговарящи на подобни условия. Просто трябва да ги обиколим.

— И какво, ако наистина открием мястото? — попита Кенет Макдоналд, кобра от Източния сектор. — Ще хвърлим всички сили срещу него и ще се оставим да ни избият? Даже и да успеем, какво им пречи да го премахнат в последния момент и да оставят неговия саморазрушител да срине със земята сградата и всичко в нея?

— Може би тъкмо това очакват от нас — добави Ама.

— Защо тогава не го оставиха във фабриката, където нямаше да се налага да го търсим? — възрази Дойч, но си даваше сметка, че победата се изплъзва от ръцете му. Той погледна към Халоран, но приятелят му мълчеше. Нима наистина не го интересуваше съдбата на Джони?

— Склонен съм да се съглася с Кенет — обади се Пейзър Обертон, водач на съпротивата в сектора на Макдоналд. — Никога досега не сме искали от вас да спасявате някой от нашите хора, затова не смятам сега да се хвърляме в безсмислена акция, за да спасим един от вашите.

— Не сме се събрали тук, за да си разчистваме сметките, а защото воюваме заедно — ядоса се Дойч. — И в случай, че сте забравили, кобрите са единственият ви шанс да спечелите тази война и да прогоните нашествениците от вашата планета.

— От нашата планета? — повтори натъртено Дейн. — Ти да не си емигрирал официално?

Дейн едва ли някога щеше да узнае колко близо беше до смъртта в този момент. Дойч го гледаше, стиснал зъби, докато вътре в него бушуваше мъката и отчаянието от безкрайните месеци на изтощителна борба. Още миг и щеше да изгуби контрол над оръжията си и да изпепели в огъня на лазерното сияние този глупак. Никой от тях не разбираше — никой от тях дори не се опитваше да разбере — какво му струваха постоянните грешки и пропуски на неговите съпланетници, грешки, костващи смъртта на хора, които смяташе за повече от братя… какво означаваше да приема върху себе си част от вината им, защото той беше един от тях…

Измина доста време, преди да се вдигне пелената пред очите му. Той сведе глава към стиснатите си юмруци, които бе опрял на масата, сетне погледна към Вайсман.

— Борг? Ти си водач на тези страхливци. Какво ще кажеш?

Из стаята се разнесоха гневни възгласи. Вайсман не откъсваше очи от Дойч.

— Зная, какво те мъчи — поде той — и това е защото ти предложи да нападнем фабриката. Но сега шансовете ни са още по-малки.

— Войната е низ от лоши шансове — възрази Дойч. После бавно огледа стаята. — Сами знаете, че не е необходимо да ви моля за разрешение. Бих могъл да ви заповядам.

— Имел — размърда се неспокойно Халоран, — технически погледнато ние нямаме право…

— Не говоря за това — прекъсна го Дойч. — А за правото на по-силния.

В стаята се възцари пълна тишина.

— Заплашваш ли ни? — попита накрая Вайсман.

Дойч отвори уста, готов да произнесе: „точно това правя, да ви вземат мътните“, но в същия миг в главата му изплува отдавна забравена сцена. Лицето на Ролон Вилхо в момента, когато командир Мендро четеше заповедта за освобождаването му от подразделението и от специалните части „Кобра“, и присъдата, която самият Дойч бе произнесъл за престъплението на Вилхо: „Неправомерната употреба на нашата екипировка може да предизвика сериозно недоволство сред цивилното население“.

— Не — произнесе с огромно усилие той. — Разбира се, че не. Аз само… няма значение. — Той огледа за последен път стаята и после се изправи. — Правете каквото искате. Аз отивам да намеря Джони.

Никой не проговори, докато пресече стаята и излезе. В първия момент се зачуди какво ли ще си помислят за неговото внезапно избухване. После реши, че това няма значение. Скоро нищо нямаше да има значение.

Той пристъпи в нощта, наострил сетива за евентуални патрули на трофтите и се отправи на юг.

 

 

— Да се надяваме — обади се пръв Джейкъб, след като отзвучаха стъпките на Дойч, — че живата съвест на Адирондак ще ни остави на мира поне за известно време.

— Млъквай, Джейкъб — отряза го Халоран и в гласа му се доловиха стоманени нотки. Отдавна беше привикнал с отношението на цивилните към кобрите, но в случая с Джейкъб, който винаги се държеше с надменно превъзходство, беше съвсем друго. Съмняваше се, че Джейкъб преди малко бе забелязал ядно стиснатите юмруци на Дойч, а и едва ли си даваше сметка за онзи кратък миг, когато един от пръстите се насочи право към челото му в позиция за стрелба. — Защото, ако питаш мен, всичко, което каза Дойч, е вярно.

— Включително и за ефикасността на спасителната операция? — изсумтя Дейн.

Халоран се обърна към Вайсман.

— Слушай, Борг, твоите хора нали все още не са тръгнали да търсят мястото, където откараха Джони? Преди да ги пратиш, искам да споделя нещо с теб — сетих се за една противникова база, която до момента така и не съумяхме да открием.

— За „Сборището на духове“ ли говориш? — намръщи се Ама. — Това е невъзможно. Джони е като адска машина — трябва да са абсолютни глупаци, за да го откарат в такова ключово място.

— Зависи какви са плановете им относно него — почеса замислено брадичка Макдоналд. — Докато той е жив, всички около него ще са в безопасност. Виж, нашите системи за саморазрушение не са чак толкова мощни. Всяка постройка, подсилена срещу ядрена бомбардировка, ще издържи на взрива от тях.

— А и като се има предвид колко мудно действаха снощи — добави Халоран, — нищо чудно да са заложили клопката преди доста време. Джони просто се е натъкнал на засадата и те са побързали да го прехвърлят в най-близкото подходящо скривалище. Защо да не предположим, че „Свърталището на духове“ прилича на останалите бази — с подсилена охрана в добавка. В такъв случай напълно естествено е да откарат Джони в него.

— Лично аз не разполагам с кой знае каква информация за техните бази — продължаваше да упорства Ама.

— Има цял куп неща, за които не разполагаш с необходимата информация — сви рамене Халоран. — Достатъчно е един ден да ни придружите по време на акция срещу някоя от вражеските бази и ще ви разкрием всичко, което ни е известно за тези змийски гнезда. Стига да ви стиска, разбира се — той отчете със задоволство гневното изражение върху лицето на Ама, обърна се към Вайсман и вдигна въпросително вежди. — И така, Борг?

Вайсман нервно почука с пръсти по масата.

— Добре — кимна накрая той с въздишка. — Ще изпратя всички налични хора да търсят базата. Освен това ще поискам подкрепления от съседните участъци. Но работата е доста трудоемка и едва ли скоро ще получим резултати. Във всеки случай ще трябва да преустановим всякаква дейност по време на комендантския час.

— Добре — Халоран дори не се беше надявал да постигне това. — Кенет?

Макдоналд поклати глава.

— Не съм склонен да рискувам хората си в търсене на илюзорни цели. Но ако ми покажете точното местонахождение, ще ви помогна при акцията. Трофтите трябва да знаят, че ще ги раздрусваме яко всеки път, когато слагат ръка на някой от нашите.

— Съгласен. И ти благодаря. — Халоран погледна към Ама. — Да не губим време. Давай картите и да се захващаме за работа.

 

 

Джони търпя, докато жаждата стана непоносима, после скъса пластините, с които беше окован и се приближи към мивката. Без нужните лабораторни прибори беше невъзможно да се определи дали във водата не са добавени някакви опиати, но това не го безпокоеше. Досега трофтите имаха не една възможност да го упоят, та едва ли щяха да използват за целта чешмата.

След като утоли жаждата си, той се разходи из килията. Не че имаше нещо интересно за разглеждане, просто използва възможността, за да изследва отблизо стените и поставените в тях датчици и монитори. Помещението буквално гъмжеше от тях.

Вратата на килията беше с доста интересна конструкция. Бравата, например, се задействаше както механически, така и по електронен път, което в комбинация с подсилените панти представляваше допълнително предизвикателство — противникът предлагаше различни възможности за измъкване — със сила или с умение. Всяка от тях щеше да ги снабди с нова информация за неговите тайни способности.

Джони се върна обратно при масата, бутна встрани останките от доскорошните си окови и се излегна отгоре. Вграденият часовников механизъм показваше с точност до секунда колко време беше изминало от началото на залавянето му. Три часа бе прекарал в безсъзнание, а след като се пробуди бяха изминали още пет. Което означаваше, че навън е почти десет часа сутринта. Жителите на Кранач сигурно вече разчистват срутените след последното сражение сгради. Децата — включително и Дениз Толан — са на училище, а хората от съпротивата…

Хората от съпротивата са се примирили със смъртта му и готвят нови удари. Неговата, а може би и на Кали, и Имел.

В продължение на една дълга, мъчителна минута той се чудеше каква ли участ е сполетяла двамата му другари. Дали беше успял да изпрати предупреждението навреме? Или клопката, заложена от трофтите, е била толкова голяма, че никой не се е измъкнал от нея? Нищо чудно да се намират в също такива килии като неговата, спохождани от подобни нерадостни мисли. А дали не ги дели само една стена — кратък и мощен откос с бронебойния лазер и пак ще са заедно, за да подготвят бягството си…

Той разтърси глава, сега не беше време за подобни илюзии. По-добре отрано да свиква с мисълта, че помощ няма да дойде. Дори Имел и Кали да са живи, едва ли ще сторят подобна глупост като това да се опитат да го спасят — и да знаеха къде се намира. А ако са мъртви — най-вероятно скоро и той ще отиде при тях.

Отново в мислите му изплува образът на Дениз. Изглежда този път наистина щеше да изгуби своя близък приятел.

Надяваше се да понесе загубата без особени сътресения.

 

 

Човекът се намираше в килията от седем вфохра и досега не беше използвал имплантираните си оръжия, ако се изключи разкъсването на оковите преди два вфохра. Градоразпоредителят приглади своите разперени като криле охладителни мембрани и плъзна поглед по редицата от монитори, питайки се какво да предприеме.

Ето че до него застана екзобиологът и бавно разду своя гърлен мехур в знак на почитание.

— Говори — нареди му градоразпоредителят.

— Прегледахме детайлно всички записи — отвърна другият и гласът му затрептя като музикална пиеса, повлиян от необичайно високото азотно съдържание в чуждата атмосфера. — Не открихме никакви биохимични следи за по-сериозно увреждане — включително и мозъчно.

Градоразпоредителят плесна шумно с мембрани за потвърждение, че е разбрал. Значи стана така, както предполагаше — пленникът съзнателно не предприемаше никакви опити да избяга. Странно решение, дори за един чуждопланетен екземпляр… само че в случая пречеше на плановете им.

Ако питаха градоразпоредителя, човекът просто не можеше да избере по-неподходящ момент, за да демонстрира своя инат. Не че някой щеше да го държи отговорен, задето бе пренебрегнал заповедта да се унищожават на място всички войници-_кохбри_, жал му беше за времето и усилията, които бяха вложили. Всички усилия щяха да отидат на вятъра, ако пленникът упорито продължаваше да недемонстрира способностите си пред скритите датчици.

Което означаваше, че градоразпоредителят ще трябва за втори път да прибягва до най-отвратителната част от задълженията си. Той стегна мускулите на мембраните си, сетне постепенно проникна в най-дълбоката част на подсъзнанието си, разтвори възела от плътно складирана информация, която му беше прехвърлена още докато се намираше на борда на кораба на Върховния… и с огромно усилие на волята направи опит да разсъждава като човек.

От усилието в устата му остана вкус на оксидирана мед, но когато отново дойде в съзнание, той вече разполагаше с подходящ план.

— Свързоф! — извика градоразпоредителят и офицерът за свръзка дотича пред неговия пулт. — Подсилен патрул, пълно бойно снаряжение, в тунел едно, незабавно! — нареди той.

Свързочният офицер разду своя мехур в знак, че е разбрал и включи комуникатора. А градоразпоредителят отново разпери мембраните — усещаше неприятна топлина от разходката из дълбините на съзнанието си — и втренчи поглед в човешкия екземпляр.

 

 

Навън сигурно беше един часа по обед, когато Джони за кой ли път премисли всичко, на което ги бяха учили за затворите и начините да се измъкваш от тях. Внезапното изскърцване на вратата го накара с рязко движение да скочи от масата. Приклекнал в ъгъла, с ръце в позиция за стрелба, той не откъсваше поглед от разтворената врата, през която след секунда влетя нечие тяло.

Прицелното устройство вече беше захванало целта и я следваше по цялата траектория на полета й, когато до съзнанието му достигнаха две неща: първо — че фигурата имаше съвсем човешки очертания и второ — че не се движеше със собствени сили. На прага за миг се мярнаха двама тежковъоръжени и бронирани трофти, сетне солидната преграда се хлопна с трясък, който отекна в тясната килия като гърмеж. Джони се изправи, заобиколи предпазливо масата и огледа своя нов съкилийник.

Или по-точно — съкилийничка. Беше се превила и стискаше с ръце удареното си коляно.

— Да пукнат дано тия надути пуяци — нареждаше тя. — Можех и сама да вляза.

— Всичко наред ли е? — попита Джони и я разгледа внимателно. Жената беше с няколко години по-възрастна от него, стройна, облечена по-скоро практично, отколкото с вкус. Освен раната на коляното, нямаше други следи от поражения.

— Нищо ми няма. — Тя се изправи и огледа килията. — Поне засега де. Защо ме натикаха тук?

— И аз това питам.

— Де да знаех. Скиторех си безгрижно по улица „Щрасхайм“, когато отнякъде изскочи патрул трофти и ме спря. Попитаха ме какво търся там, а след като им казах да вървят на майната си, те ме сграбчиха и ме довлякоха тук.

Джони едва сдържа усмивката си. В първите седмици след окупацията минувачите нерядко посрещаха появяването на вражеските патрули с порои от проклятия и цинизми, достатъчно беше да запазят равнодушно изражение и трофтите отминаваха без да разберат, че са обект на подигравки. Ала след като пришълците усвоиха тукашния език, окупираните бяха принудени да прибягват до далеч по-сложни и завоалирани словосъчетания, за да изразяват презрението си към тях.

Улица „Щрасхайм“. Дали не се намираше в южния край на Кранач, недалеч от индустриалната зона?

— А вие какво търсехте там? — попита я той. — Доколкото си спомням, този район е напълно безлюден.

Тя хладно го измери с поглед.

— Необходимо ли е да повтарям отговора, който дадох на трофтите?

Той сви рамене.

— Не си правете труда. Само питах. — Джони й обърна гръб и се намести обратно на масата. Какво го интересуваше, всъщност?

Освен това, струваше му се, че се досеща, защо я бяха пъхнали при него. В такъв случай, колкото по-малко контакти имаха, толкова по-добре. Какъв смисъл да се сближава с някой, с когото му предстои да умре.

Жената го наблюдава известно време мълчаливо, сякаш й на нея й беше хрумнала същата мисъл. После се доближи до масата.

— Хей… съжалявам — произнесе леко смутено тя. — Одеве бях малко уплашена, а в такъв случай мога направо човек да разкъсам. Отидох на „Щрасхайм“, защото се надявах да отмъкна разни електронни джунджурии от складовете. Човек трябва да яде, нали?

— Ако питаш мен, тия складове трябва да са ги обрали до шушка още преди години — погледна я Джони.

— Тия нещастници не знаят какво да търсят — сви рамене тя. — Нито пък къде.

— Ти да не работиш за съпротивата? — попита я ненадейно той. В следващия миг съжали за въпроса. Защо да й създава допълнителни неприятности?

Но тя само изсумтя презрително.

— Да не си изкукал? Изкарвам си прехраната с грабежи, а не с доброволни самопожертвования. — Очите й леко се разшириха. — Чакай малко… ама ти да не искаш да кажеш, че… Страхотно. Значи си се изтърсил тук, в имението на стария Тайлър, с лазер в едната ръка и граната в другата, а?

— Стария Тайлър ли? — прекъсна я той. — Кой пък е този?

— Ами че ние сме в неговото имение. Поне така ми се струва — тя се намръщи озадачено. — Ти не знаеше ли?

— Трябва да съм бил в безсъзнание, когато ме доведоха. Май ти също не си много сигурна.

— Защото първо ме отведоха в една сграда на няколко преки оттук. След това минахме по един подземен тунел, но малко преди да излезем под основната сграда мярнах за миг през вентилационната шахта фасадата на имението на стария Тайлър. А и да не бях го видяла, щях да се досетя, когато ме преведоха през вестибюла — да знаеш само колко пари са хвръкнали за мебелировката! Не може да сме другаде.

Имението на Тайлър. Името му беше познато от лекциите по история и география, които им изнасяше Ама. Просторна къща, обзаведена в псевдо-регински богаташки стил, разположена в южната част на града и построена в онези далечни дни, когато наблизо не е имало индустриална зона. Малко след инвазията притежателят й беше вложил огромни средства, за да я превърне в непристъпна крепост — както срещу извънземните, така и срещу евентуални крадци. После, естествено, трофтите се бяха настанили в нея, без бой, дали защото Тайлър ги беше допуснал доброволно, по силата на някакво споразумение или пък го бяха премахнали. Първото като че ли звучеше по-правдоподобно…

По-важното сега беше да установи със сигурност дали наистина се намират в имението. Ако е така, тогава имаше шанс да открие някой таен авариен изход. И да се измъкне от клопката, която му бяха заложили трофтите.

— Спомена, че са те довели през някакъв тунел — произнесе замислено той. — Наскоро построен или стар? Искам да кажа, дали според теб са го прокопали трофтите?

Тя го погледна намръщено.

— Що за странен човек си, че не знаеш нищо за имението на стария Тайлър? Едва ли има важна клечка на целия Адирондак, за която да е писано и говорено повече. Май не си израсъл в Кранач.

Джони въздъхна. Нямаше как, тя имаше право да узнае от кого зависи животът й. А и едва ли щеше да издаде кой знае каква тайна на трофтите.

— Права си — родил съм се далеч оттук. Аз съм… кобра.

Очите й отново се разшириха.

— Кобра, значи? Не ми изглеждаш кой знае колко специален.

— И не бива да изглеждам — отвърна търпеливо Джони. — Да не искаш да го пише на челото ми?

— Де да знам. И друг път съм виждал разни да се представят за кобри — само за да направят впечатление или да изплашат хората.

— Доказателство ли искаш? — Тъкмо на това се надяваше, за да приключи по-бързо разговора. Той пъргаво скочи на масата и протегна ръка. Точно отсреща се виждаха няколко монитора, малко под нивото на очите. Джони се прицели, подхвърли едно „гледай внимателно“ на жената и задейства мълниехвъргачката.

Едно по-опитно око щеше да забележи, че светкавицата, озарила след по-малко от миг килията, беше съставена от два компонента — първо, лазерният лъч, бликнал от върха на пръста, който създаваше тунел от йонизиран въздух в пространството зад себе си, а след него и мощният електричен заряд, ударил право в стената. Най-впечатляващ от всичко беше оглушителният трясък, разтърсил металните стени на килията. Жената подскочи уплашено назад и извика нещо, което Джони не можа да долови заради последвалите сътресения.

— Стига ли ти? — попита я той, след като тътенът утихна.

Тя го погледна с разширени от уплаха очи и бавно кимна.

— И още как. Какво, за Бога, беше това?

— Мълниехвъргачка. Конструирана специално за изпепеляване на сложни електронни прибори. Върши чудесна работа, както сама виждаш. — Така беше, поне от този участък на стената вече нямаше да ги следят.

— Не се и съмнявам — тя въздъхна, за да прогони уплахата. — Значи истинска кобра. И как стана така, че те затвориха тук?

В първия момент наистина не знаеше какво да отвърне. Ако трофтите разберат, че е разкрил плановете им… Всъщност, присъствието й тук показваше, че вече са се досетили. Да й каже истината — че пришълците му предлагат да избира между предателството и възможността да й спаси живота?

Избра по-лесното, макар и временно решение, като побърза да смени темата.

— Щеше да ми разкажеш за тунела — припомни й Джони.

— Ох, вярно. Не, със сигурност е построен доста отдавна. Тук-там беше запазена предишната сигнална инсталация.

С други думи, приличаше именно на резервния изход, който търсеше. Само че трофтите вече знаеха за него.

— Добре ли го охраняват?

— Игла да хвърлиш, няма къде да падне. — Тя го погледна с безпокойство. — Да не си решил да се измъкнеш от там?

— И какво, ако е така?

— Че това си е самоубийство… И тъй като възнамерявам да съм до теб, не ми се ще да се пържим заедно.

Той я погледна, сбърчил вежди и едва сега осъзна, че тя се досещаше за доста повече неща, отколкото бе предполагал. С други думи, беше намекнала, че ще се постарае да не бъде в тежест, когато реши да бяга. И че не бива да се чувства отговорен за нейната безопасност.

Ако наистина беше толкова лесно, помисли си с горчивина той. Щеше ли да го разбере, в случай че предпочете да остане в килията, с което автоматически я обричаше на смърт?

Като че ли неусетно беше зачеркнал тази възможност. Бяха заедно съвсем отскоро, а ето че вече не можеше да гледа на нея като на поредната жертва на войната. Няколко разменени думи, усещането, че са другари по съдба — и всичко изглеждаше толкова различно. Каквото и да му струваше — живота и дори информацията, която врагът щеше да получи, — той вече знаеше, че ще се помъчи да я измъкне оттук. В края на краищата, трофтите щяха да спечелят от своя залог.

Джейми, ако някога узнаеш, сигурно ще се гордееш с мен, помисли си той. Въпреки войната, въпреки всичко, онова, на което са ме учили на Хърайзън от малък, е останало непокътнато. Ах, това глупаво благородство…

От друга страна, жената до него изглежда имаше доста богат опит в проникване и напускане на затворени помещения, което можеше да му бъде от полза. Нещо, което трофтите изглежда не бяха оценили, в желанието си час по-скоро да му тикнат своята примамка.

— Казвам се Джони Моро — рече той и протегна ръка. — А ти?

— Илона Линдър.

Той кимна, осъзнавайки, че след размяната на имената връщане назад вече нямаше.

— Добре, Илона, щом смяташ, че тунелът не е най-подходящата възможност за бягство, да видим какво друго може да ни хрумне. Като начало, не искаш ли да ми разкажеш всичко, което знаеш за имението на Тайлър.

 

 

— Безсмислено е — въздъхна Кали Халоран, докато оглеждаше с уморени очи пейзажа пред него. Намираше се на осмия етаж на една висока сграда. — Можем да обикаляме дни наред из тези изоставени райони, без да открием и следа от него.

— Откажи се, щом смяташ така — отговори точно както очакваше Дойч. Беше се настанил направо върху пода и внимателно изучаваше някаква карта на Кранач отпреди войната.

— Добре де. Ще остана, стига поне от време на време да проявяваш малко любезност.

Този път беше ред на Дойч да въздъхне.

— Извинявай. Май наистина попрекалих снощи в разговора с Борг и компания. Ще се опиташ ли да изгладиш положението?

— Разчитай на мен. Но по-важното е да привикнеш с мисълта, че каквото правим, правим го за тези хора, а не за нас.

— Хайде стига си ми чел морал — изсумтя Дойч. — Правя го и заради себе си. А що се отнася до хората от съпротивата… — той сви рамене. — Знаеш ли, Кали, струва ми се, че не разбираш напълно положението, в което са намира Адирондак. Ние сме граничен, провинциален свят, всички ни гледат с презрение — и нашите, и трофтите. Трябва да докажем, че заслужаваме уважение и единственият начин е като прогоним нашествениците.

— Да, предполагах, че има нещо такова. Но, питам се, дали другите ще го запомнят?

— Че какво по-важно има в една война?

— Духът, например. Адирондак вече доказа, че хората му притежават този свободолюбив дух. — Той се зае да изброява на пръсти. — Първо, трофтите така и не можаха да сформират където и да било на планетата колаборационистко правителство. А това ги принуждава да натоварват своите окупационни части с неприсъщи административни задачи. Второ, местните правителства, които завариха, се стараят всячески да им създават проблеми и да организират съпротивата срещу тях. Помниш ли, когато трофтите се опитаха да намерят работници от Кранач и Данимор за ремонт на разрушения мост?

Дойч неволно се засмя.

— Цял куп противоречащи си една на друга заповеди, неподходяща екипировка и постоянен дефицит на материали. Отне им два пъти повече време, отколкото ако бяха го поправяли сами.

— И всеки един от хората, отговорни за този провал, на практика рискуваше главата си — припомни му Халоран. — Не забравяй, говорим за редови, цивилни граждани. Излишно е да ти припомням всички случаи на самопожертвование, проявено през последните три години от членовете на съпротивата. Може и да не си особено впечатлен от своя роден свят, но аз ще ти кажа още сега, че щях ужасно да се гордея, ако Ейри беше постигнал дори само половината от това при подобни обстоятелства.

Дойч прехапа устни, без да вдига очи от разгънатата на коленете му карта.

— Добре — кимна накрая той. — Склонен съм да се съглася, че не се справяме никак зле. Но в тази игра не се брои само желанието. Ако я загубим, никой няма да го е грижа дали в началото сме се представяли добре, просто защото няма да ни има и точка. Само победителите ги пишат в книгите по история.

— Може би си прав — кимна Халоран. — А може би не. Чувал ли си за Масала?

— Нещичко. Това битка ли беше?

— Обсада. Станала е през първи век на Земята. Римската империя нахлула в някаква страна, май че сега се нарича Израел. Група местни защитници — не съм сигурен дали са били редовна армия или просто отряд за защита на населението — се укрепили на едно плато, което се наричало Масала. Римляните обсадили платото и повече от година се опитвали да го превземат.

— И накрая успели? — попита Дойч.

— Да. Но защитниците се били заклели да не се дадат живи в плен… и когато римляните влезли в лагера, заварили там само трупове. Предпочели самоубийството пред пленничеството.

Дойч облиза устни.

— Аз бих се опитал да унищожа още няколко римлянина, преди да загина.

Халоран вдигна рамене.

— Сигурно и аз. Но не в това е въпросът. Въпреки че изгубили, те не били покорени и макар че римляните победили във войната, битката при Масала останала в историята.

— Хм. — Дойч се загледа в стената, после припряно сгъна картата. — Нещо интересно навън, което да огледаме при следващата обиколка?

— На юг има няколко полуразрушени сгради, под които може да има скрити тунели. И някаква висока стена, зад която се вижда истинска джунгла.

— Имението на Тайлър — кимна Дойч и го посочи с пръст на картата. — Преди войната къщата беше заобиколена от великолепна градина. Но градинарите сигурно отдавна са си отишли.

— Да ти кажа, в тия шубраци сигурно може да се скрие цяла бронетанкова дивизия. Дали пък трофтите не са му хвърлили око?

— Щяхме да чуем, ако са се опитали да го нападат. Стената може и да изглежда декоративна, но старият Тайлър се беше укрепил като в крепост и имаше доста скрити резерви. Освен това досега нямаме сведения там да са влизали или излизали трофти.

— Добре, че ми напомни — време е да се свържем с останалите и да ги попитаме дали не са забелязали нещо интересно.

— Едва ли ще забележат сега, след като не можаха през последните четири месеца. Хайде, да излезем и да огледаме тези изтърбушени сгради отблизо.

— Съгласен — кимна Халоран. Тъкмо ще забрави мрачните мисли, рече си той.

Но докато се спускаха по тъмното стълбище, той си помисли, че сега едва ли е най-подходящият момент да говори на Дойч за саможертви.

 

 

Оказа се, че Илона е подвижен склад с информация за имението на Тайлър.

Знаеше как изглежда отвън, познаваше разположението на градините още отпреди войната, известни й бяха големината и приблизителното местонахождение на повечето вътрешни помещения. Можеше дори да скицира каменните барелефи по фасадата и имаше доста точна представа за коридорите и вратите вътре и алеите навън. Джони беше наистина впечатлен, докато не се досети, че подобна информация вероятно е присъствала в изобилие по страниците на разни клюкарски списания за богаташи преди окупацията. Сведения, полезни както за него, така и за всеки решил да надхитри изобретателно монтираната сигнална инсталация и скритите оръжия, за да сложи ръка на богатствата, които пазеха. Дали подобна причина бе подтикнала и Илона, за да събере подобна информация или ставаше дума за обикновено любопитство?

По-важното беше, че благодарение на събраната информация и теоретичната си подготовка, той съумя да си изгради доста пълна представа за системите, които Тайлър бе поставил за охрана на своя дом.

И тази представа беше направо окуражителна.

— Външната врата изглежда така — продължаваше Илона, като драскаше с нокът по металната повърхност на масата. — Има електронна брава и е подсилена от дебела двадесет сантиметра рамка от кирелиумна стомана.

Джони пресметна колко време ще му е нужно, за да пробие отвор през стоманената врата със своя бронебоен лазер. Резултатът беше направо отчайващ — около три часа.

— По стената има ли барелефи? — попита той.

— Има, от двете страни на вратата — тук и тук.

Най-вероятно там бяха монтирани камерите и може би — оръжията. Дали ги имаше и отвътре? Кой би могъл да знае? Но сега по-важна беше двадесет сантиметровата преграда от кирелиумна стомана.

— Значи ще трябва да прескочим стената — въздъхна той. — Какво ли ни чака отгоре?

— Доколкото зная, нищо.

Джони завъртя недоверчиво глава.

— Не може да не е поставил нещо, Илона. Петметровата стена не е пречка за нападателите още от времето, когато са изобретили подвижната стълба. Така… ами ъглите? Някакви наблюдателници или нещо подобно?

— Не, нищо, стената отгоре е съвсем равна.

Което означаваше, че по повърхността й най-вероятно преминава фотоелектричен или лазерен лъч. Възможно ли бе Тайлър да е оставил толкова очевидна вратичка в инак внимателно изградената охранителна система? Разбира се, всеки преодолял стената обект щеше да бъде засечен от лазерните оръжия на къщата, но техните прицелни устройства зависеха от свръхбързи, чувствителни, но и незащитени от смущения електронни датчици, а и от подобно разстояние изстрелите щяха да дават голямо разсейване. Неточни и дори опасни. Не, Тайлър сигурно беше измислил нещо друго. Но какво?

Трябваше отново да прехвърли всички факти в главата си, преди да му хрумне една възможност. Тайлър беше построил имението си по регинска мода. Пар Нофке, покойният съекипник на Джони също беше от Регина. Какво беше казал веднъж, нещо тъкмо за подобен случай…?

Да, точно така. В онзи далечен ден, след първото учение, когато Джони едва не размаза лицето на Вилхо. „При нас охранителните лазери са насочени нагоре, а не по протежение на стената.“

Сега вече всичко беше съвсем ясно. Вместо четири лазера в краищата, покриващи малък участък от пространството над стената, там имаше стотици — насочени нагоре в небето. Една ужасно скъпа невидима защитна преграда, но същевременно ефективна едновременно срещу ракети, снаряди и нежелани гости. Бързодействаща, с не особено сложна конструкция и практически безпогрешна.

Ето значи къде трофтите бяха заложили своята смъртоносна клопка.

Джони преглътна мъчително, но все пак беше доволен. Тъкмо това му трябваше — да знае как точно врагът е намислил да го спре, въпреки че бариерата изглеждаше непреодолима. Освен ако не открие центъра, откъдето се командват лазерите.

Почувства, че Илона го разглежда внимателно и се помъчи да прогони безпокойството от лицето си.

— Е? Намисли ли как ще преодолеем вратата?

— Съмнявам се да успеем. Но не е необходимо. Ще изкатерим стената и готово.

— Да я изкатерим ли? Че тя е поне пет метра!

— Исках да кажа „прескочим“. Да не мислиш, че ще ми се опре една петметрова стена?

Пречката щеше да е другаде, но той нямаше никакво намерение да го споделя с потенциалните слушатели.

— Ами защитните системи отгоре?

— Не са проблем — излъга я Джони, отново заради подслушващите ги трофти. Не биваше да прекалява с наивността, за да не събуди подозренията им. — Предполагам, че Тайлър е наредил да ги разположат в скрити ниши в ъглите. Датчиците са монтирани отвън и отвътре в стената и веднага щом някой започне да се катери по нея, оръжията се подават и откриват огън. Всъщност, по-скоро ме интересува проблемът как да стигнем до стената. Искам да ми опишеш съвсем подробно пътя, по който те доведоха тук.

Тя кимна и докато разказваше за коридорите, стълбите и вратите, той си помисли със задоволство, че е повярвала на думите му. Оставаше и трофтите да са също толкова уверени, че ще се насочи право към очакващата го смъртоносна клопка.

От която все още не беше намерил изход.

 

 

Вътрешният часовник показваше десет вечерта. Време беше да тръгват.

Джони дълго се колеба за най-подходящия момент. Ако опитат следобед, навън ще има достатъчно хора, сред които да се скрият или — ако ги застрелят — поне да узнаят какво се крие зад стените на имението. Отказа се при мисълта, че трофтите едва ли щяха да се подвоумят преди да избият тълпа хора, за да спрат двама бегълци. Освен това, в тъмнината врагът трябваше да се осланя единствено на радар, инфрачервени лъчи и прибори за нощно виждане, което носеше известни предимства.

Тези две причини изтъкна и пред Илона. Третата — че на дневна светлина трофтите не биха рискували да ги допуснат дори в близост до стената — запази за себе си.

Лежеше по гръб на масата, скръстил ръце върху гърдите си, а Илона седеше до него и замислено разглеждаше вратата. Джони я предупреди, че операцията ще започне точно в десет и тридесет и тя изглежда събираше сили. Не знаеше дали трофтите ще позволят да им хвърля прах в очите по толкова наивен начин, но поне си заслужаваше да опита.

Джони пое въздух с пълни гърди и активира на максимално разсейване звуковото оръдие.

Първото, което почувства, беше леко дразнене в червата, едва доловимо трептене на вътрешните органи под въздействие на скритите в няколко телесни кухини звукоусилватели, които бързо влизаха в синхрон със звуковия фон на тялото. Той наостри уши и веднага долови ехото на ултразвуковия „писък“ в металните стени, където бяха разположени свръхчувствителните аудио-визуални датчици…

Необходими му бяха още няколко минути, за да постигне максимален разрушителен ефект, но Джони знаеше, че дотогава трофтите вече ще се досетят за намеренията му. Не смяташе да разрушава датчиците, а само да ги извади от строя за известно време, докато приключи с втората част от замислената операция. Изчака още пет секунди и тъкмо когато Илона започна с разтревожен вид да оглежда стаята, той вдигна левия си крак и стреля.

Горната панта на вратата буквално експлодира и по пода се посипаха нагорещени метални късчета. Илона извика от изненада, но Джони вече бе скочил от масата и се прицелваше в долната панта. Вторият изстрел не беше толкова точен и лъчът удари в рамката. Наложи се да стреля още три пъти, като си помогна и с лазерите в пръстите. Още малко усилие и вратата се огъна навън. Джони скочи и я блъсна с крака. Вратата се отмести с няколко сантиметра. Той се отдалечи в дъното на стаята, засили се и нанесе нов удар. Този път металната врата изскърца пронизително, откъсна се от рамката и безпомощно увисна.

— Нали каза десет и тридесет — изръмжа недоволно Илона. Беше застанала до него и надничаше предпазливо в коридора.

— Изгубих търпение — отвърна той. — Чисто е, да тръгваме.

Двамата прекрачиха разбитата врата и поеха по зле осветения коридор. Включил на максимално слуховите усилватели, Джони местеше поглед по стените, пода и тавана. След като се убедиха, че наблизо не дебне засада, двамата затичаха един до друг. Коридорът пред тях изглеждаше съвсем пуст.

Изминаха няколко метра, когато Джони зърна едно по-светло, едва забележимо петънце съвсем ниско на стената.

— Фотоклетка! — извика той и даде знак на Илона да спре. Да я сочи щеше да е безсмислена загуба на време, затова Джони сграбчи младата жена през кръста и прескочи невидимия лъч. Твърде лесно, помисли си той. Прекалено лесно. Знаеше, че трофтите възнамеряват да го оставят да се измъкне поне донякъде, но това тук беше направо смешно.

Съвсем скоро промени коренно мнението си.

Джони закова на прага на първото по-голямо помещение, но вече беше късно. От двете страни на стаята бяха подредени в полукръг поне десетина въоръжени и бронирани трофти.

Можеше да се върне в коридора, но друг път нямаше. Огледа се за миг, после бутна Илона настрани, рязко присви колене и скочи.

Беше съвсем като скока, с който ги бе смаял сержант Бей в първия ден, когато пристигнаха в комплекса Фрейр, само дето таванът беше значително по-нисък. Можеше да е и по-зле. Джони се завъртя във въздуха, блъсна го с крака, отскочи надолу, сред дъжд от раздробена мазилка, удари се в пода, претърколи се… и трофтите още насочваха оръжията си, когато той се завъртя като пумпал върху извития си гръб.

Някои го наричаха „пробив“, други пък предпочитаха по-точното „въртележка“. Заел ембрионална поза, притиснал колене към гърдите си, Джони откри огън с бронебойния лазер по противниковите редици. Само трима от десетината трофти оцеляха след първото завъртане, но бяха покосени при следващото.

След като и последното бронирано тяло се строполи с метално дрънчене на пода, в стаята се възцари тишина. Джони се огледа, готов за нова атака.

— Илона! — повика я шепнешком той. — Ела!

Тя надникна иззад вратата, огледа ситуацията и предпазливо пристъпи напред.

— Божичко мили! — бяха първите й думи. — Ти сам ли го направи?

— Нямаше кой да помогне. Тази ли е вратата?

— Да. Помня, че зад нея имаше стълба.

— Ясно.

За негово облекчение на стълбището не ги чакаха никакви изненади. И да имаше сензори, бяха пасивни, настроени да регистрират евентуални странични лъчения от оръжията му след употреба — сигурно с цел да бъдат изчислени теоретичните им граници и спектъра, в който излъчваха. Той задейства отново звуковото оръдие, разруши датчиците и пренесе Илона над двете фотоклетки, които бяха поставени в началото и в края на стълбите.

За първия си опит врагът беше избрал открита атака. Този път изглежда ги чакаше нещо малко по-изтънчено. Стаята, която трябваше да пресекат, беше покрита с широка три метра черна лента. Джони подуши въздуха и мириса, който долови, му напомни за мрежата, с която го уловиха в старата фабрика.

— Залепващо покритие — предупреди той Илона, докато оглеждаше стените. От двете им страни имаше по една вертикална редица от фотоклетки, стигащи до тавана, а по стената зад тях бяха монтирани шест съвършено еднакви метални кутии.

Илона вече се беше досетила какво ги чака.

— Ако скочим, ще ни уловят във въздуха, нали?

— Така изглежда. — Джони доближи внимателно една от стените и протегна дясната си ръка.

— Ще опитам да им объркам плановете. За всеки случай изчакай на стълбите.

Илона побърза да изпълни съвета му. В мига, в който възпламени мълниехвъргачката, Джони си даде сметка, че този път сериозно беше подценил противника.

Най-близката метална кутия внезапно изригна и някакъв тъмен предмет полетя към него. Някъде по средата на пътя се разтвори, превръщайки се в огромна черна мрежа.

Нямаше време за каквито и да било експерименти. Дори не успя да реагира. Вместо него това свършиха програмираните рефлекси. Тялото му полетя към пода, краката му рязко се изпънаха и го хвърлиха в стремителен плонж встрани от падащата върху него мрежа. Но стаята беше твърде тясна, мрежата — прекалено голяма и в мига, когато се преобръщаше във въздуха, за да отскочи от стената, той почувства, че рамото му докосна за миг мрежата и тя го прикова към пода.

Илона вече го очакваше при вратата.

— Добре ли си? — извика тя и направи крачка към него.

Той й махна с ръка да не се приближава. Най-лесно щеше да е, ако прережеше крайчеца на мрежата с лазерите. Опасяваше се, обаче, че лепилото може да е примесено с упойващо вещество и затова предпочете да се отскубне, оставяйки част от ръкава.

— Сега какво? — попита Илона, докато се изправяше.

— Отказваме се от всякакви хитрини. Приготви се за действие. — Последователно взе на прицел останалите пет кутии, вдигна ръце и ги разруши.

Опасяваше се, че и може да предизвика изстрелването на мрежите в тях, но този път попаденията му бяха безпогрешни. Или противникът не бе предвидил подобна възможност… така поне смяташе, докато не забеляза белезникавия пушек, който се вдигаше от изгорялата мрежа…

— Не дишай! — извика той на Илона. После я сграбчи, метна я на рамо и скочи напред.

Двамата прелетяха над лепкавия под и миг преди да се блъснат в насрещната врата, Джони нанесе удар с крак, включвайки сервомоторите на максимално усилване. Вратата изскочи с трясък от пантите и двамата влетяха в следващото помещение.

Тази стая беше по-малка от предишната и също така лишена от мебелировка. Най-правилната тактика би била да спрат на прага и да се огледат за евентуална засада, но с разширяващия се зад тях облак от газ с неясен произход нямаха време за подобен лукс. Не оставаше друго, освен да я пресекат с главоломна скорост, при което Джони се осланяше единствено на програмираните си бойни рефлекси.

Изглежда този път бяха заварили трофтите неподготвени. Двамата стигнаха необезпокоявани до отсрещната врата, Джони я отвори, остави Илона на пода и я затвори зад тях. Намираха се в началото на следващия коридор. Вдигнал ръце в позиция за стрелба, Джони огледа помещението.

— Добре ли си? — попита той Илона.

— Поне нещичко ще ми остане от теб за спомен — отвърна тя като разтъркваше охлузванията на местата, където я бе сграбчил. — Нищо ми няма. На идване май минахме оттук. Втората врата отляво.

— Дано да не грешиш. — Нищо чудно неизползваните стаи с прозорци, гледащи навън, да бяха заключени, в такъв случай само една погрешна стъпка и двамата щяха да се озоват в задънена улица. Поне в коридора не се виждаха никакви потенциални клопки. Ще имат време да си поемат дъх. — Добре, да вървим.

Джони тръгна пръв, като внимателно оглеждаше стените.

Първото, което почувства, беше вече познатото неприятно усещане в червата, същото, каквото предизвикваше неговото звуково оръдие. Имаха късмет, че се намираха в периферията на излъчването, иначе едва ли щяха да се измъкнат невредими. Джони рязко спря и Илона се блъсна в него.

— Какво има? — попита тя.

— Инфразвукова атака — прошепна той. Слабото бучене вече предизвикваше неясно усещане за гадене и главата започваше да го боли. — Коридорът е като резонатор. Намираме се в една от фокусните точки.

— Не можем да останем тук — тя се подпря на него и притисна болезнено с ръце корема си.

— Зная. Потрай още малко.

Разполагаха с не повече от десетина секунди, преди и двамата да бъдат парализирани напълно. Имаше една-единствена възможност да отвърне на тази атака, колкото и да не му се искаше да го прави. Беше се надявал да скрие поне това последно оръжие, но в момента лазерите бяха безполезни срещу невидимия инфразвуков генератор. Той притисна олюляващата се Илона към себе си, задейства звуковия разрушител и бавно се завъртя, насочвайки го към различните краища на коридора.

Или имаше късмет или и този път задачата, която му бяха поставили, се оказа твърде лесна, но само след четири секунди звуковият лъч удари в генератора. Джони стисна болезнено зъби — оръжието не беше предназначено за толкова голямо помещение — и задържа лъча в същата посока, докато нанокомпютърът постепенно увеличаваше амплитудата на звуковата вълна… а после изведнъж гаденето изчезна. След още няколко удара на сърцето всичко, което му остана от неприятното преживяване, беше слабост в коленете и болки по цялото тяло.

— Хайде, можем да продължим — подкани той с пресипнал глас Илона.

— Уф — въздъхна изтощено тя и го последва. Наложи се на няколко пъти да я прихваща през раменете, за щастие сервомоторите поеха тежестта й. Стигнаха вратата и Джони я отвори.

Трофтите отново бяха подхванали грубата игра. Стаята отпред беше задръстена от мебели… и зад всеки се криеше по един вражески войник.

В първия миг Джони си помисли, че в никакъв случай не бива да се отклоняват от пътя, по който беше преминала Илона. Но точно от тази стая нямаха никакъв шанс да се измъкнат живи, така че ако имаше някаква друга, макар и минимална възможност, длъжни бяха да се възползват от нея.

Единственото, за което имаше време, бе кратък, нефокусиран откос със звуковото оръдие, след което трясна вратата с надеждата, че е забавил поне с няколко секунди противника. Сграбчи Илона за ръката, дръпна я след себе си и изтича при последната врата в коридора.

— Това не е пътят, по който дойдох! — извика тя, докато Джони натискаше дръжката. Вратата, естествено, беше заключена.

— Нямаме друг избор. Викай колкото ти глас държи, ако видиш някой да идва. — Пръстите му вече се плъзгаха по краищата на вратата, прогаряйки едва забележима линия. Още преди да стигне до средата, Джони я ритна с крак, после още веднъж. Едва на четвъртия ритник вратата отлетя навътре. Той я последва, Илона вече беше зад него.

Още щом влязоха стана ясно, че са встрани от специално приготвения в тяхна чест маршрут. Тук нямаше набързо разместени мебели — по-точно, ако имаше някаква мебелировка, тя беше извънземна — до последното ъгълче на стаята. Издължени легла със странна форма, някакви полукръгли платформи с прозрачни куполи, увиснали над тях. По стената блещукаха в разноцветни светлинки прибори с неясно предназначение. Нещо претича в другия край… Джони мярна за миг едно гротескно разкривено тяло, а до ушите му достигна тревожното пищене на вражеската сигнална инсталация.

— Тука ли се хранят? — попита Илона, докато се оглеждаше.

— Или спят. — Беше разочарован, надяваше се да попаднат някъде, където мълниехвъргачката ще причини достатъчно сериозни неприятности. Командната зала, например.

Но пък от друга страна…

— Хайде, да вървим — подкани го Илона, като хвърляше обезпокоени погледи назад. — Ония скоро ще са по петите ни.

— Само секунда — спря я Джони и се зае да сондира стените. Трофтите винаги оборудваха работните си помещения по външния периметър на базата си… и наистина, зад едно от трепкащите електронни табла Джони доста бързо откри очертанията на прозорец.

Прозорецът, естествено, беше брониран. Вместо стъкло, в отвора му беше поставен широк три метра тънък лист от кирелиумна стомана, като между краищата му и рамката имаше процеп не по-широк от човешки косъм. Нито едно от оръжията в арсенала, с който разполагаше, не би могло да пробие тази преграда. И все пак имаше мъничка надежда — стига конструкторите да се бяха придържали към стандартната техника за подсилване на сградата.

— Приготви се да ме последваш — подхвърли той през рамо. После отстъпи няколко крачки назад, засили се и се хвърли към прозореца, като се завъртя така, че да го удари с подметки право в центъра.

Стоманеният лист изскочи от рамката и с трясък се стовари на земята под прозореца. Съвсем близо до него се приземи и Джони, но веднага скочи и се огледа, готов да открие огън с лазерите.

Беше се озовал в занемарена градина, в която вероятно някога са отглеждали екзотични цветя, но сега растяха само буренаци, които покриваха цялото пространство, чак до стената. На друго прикритие, освен на горичката от невисоки дървета някъде по средата на пътя, не можеше да разчита. Вграденият радар вече беше измерил разстоянията — петдесет метра до дърветата и още тридесет до стената.

В този момент и Илона се озова до него, почти без да вдига шум.

— Страхотен ритник — прошепна тя и приклекна в храсталака.

— Нищо особено. Просто бронираният лист е бил монтиран така, че да издържа на удари отвън. Имаш ли представа къде сме?

— Западната страна на къщата. Вратата е зад онзи ъгъл — гледа на север.

— Остави вратата. Ще прескочим стената — ей там. — За миг си помисли, че трофтите може да са разположили микрофони наоколо. — Но първо — добави той, — искам да проверя дали защитните лазери на къщата са настроени за стрелба по отдалечаващи се цели.

Все още нито следа от преследващия ги противник. Джони се върна при стоманения лист и внимателно го огледа. Масивна, дебела поне пет сантиметра кирелиумна стомана. Той го сграбчи, вдигна го, усещайки почти пределното натоварване на сервомоторите и го запрати към далечната стена.

В първия миг се уплаши, че не е преценил добре силата си и листът ще мине над стената. За щастие, оказа се, че е сгрешил — стоманеният лист прелетя над дърветата и падна поне на двайсет метра от тази страна на стената.

Нито един изстрел по него…

Джони напрегнато облиза устни. Значи автоматизираните оръжия бяха изключени. Но дали вместо тях не бяха разположени постове? Единственият начин да го установят беше, като доближат сами стената. А след това им оставаше да проверят на практика дали планът, който беше измислил, ще може да бъде осъществен…

— Пое ли си дъх? — попита той Илона.

Едва сега младата жена се опомни от смайването си.

— Ама и теб си те бива — рече тя, като кимна към стърчащия от калта стоманен лист. — Към стената ли?

— Да. Колкото можеш по-бързо. Аз ще съм зад теб — остави на мен да се справя с евентуални пречки. — Той се огледа за последен път. — Хайде — тръгвай!

Тя се понесе, сякаш по петите я следваха поне дузина обезумели трофти, но не забравяше да се прикрива зад храстите. Джони й остави пет метра преднина, докато се озърташе, включил на максимално слуховите и зрителни усилватели. Но в имението цареше такава мъртвешка тишина, сякаш вътре нямаше жива душа. Сигурно всички са се подредили на терасата и чакат последното действие от представлението, в което ни е отредено най-интересното — да се изпечем живи, помисли си той. Само още няколко секунди и ще зная, дали съм бил прав.

Той се втурна през шубрака и застигна Илона при дърветата.

— Почакай малко — трябва да взема стоманения лист.

— Какво? — стресна се тя. — Защо ти е?

— Не задавай въпроси. Ето го.

По листа нямаше и следа от удара. Джони го вдигна и го понесе пред себе си като откъсната от пантите врата.

— Но какво правиш?

— Взимам мерки да се измъкнем невредими. Ела, застани пред мен. Тук, тук ела.

Тя се подчини и се пъхна между него и листа.

— Прегърни ме сега, през врата… обгърни ме през кръста с крака, дръж се здраво… Готови! Каквото и да стане, не ме пускай. Разбра ли?

— Аха. — Гласът й прозвуча уплашено. Може би вече се досещаше за намерението му.

Двайсет метра до стената. Джони отстъпи още няколко метра назад, докато тялото му привикваше с почти двойната тежест.

— Тръгваме — прошепна той. — Дръж се…

Пет крачки, шест, седем — вече чуваше тревожния писък на претоварените сервомотори. Десет, дванадесет крачки…

Още миг, той присви крака и рязко скочи нагоре.

Това беше скокът, който най-упорито бяха тренирали на Асгард — тялото полита право нагоре, извива се във въздуха над преградата и пада от другата страна. Но този път се постара да е обърнат с лице надолу, така че стоманеният лист да го прикрива от смъртоносните лъчи, бликащи от горния край на стената.

Изведнъж всичко наоколо се озари от ярко сияние. Разнесе се пукот от бързо нагряващия се метален лист, който заплашваше всеки миг да се разцепи, още съвсем малко и… вече падаха право надолу от другата страна на стената.

Този път Джони не можа да заеме позиция за приземяване и двамата се стовариха малко накриво. Тежестта от удара попадна върху глезена му и ако не бяха подсилените кости, вероятно всичко щеше да завърши с някое доста сериозно счупване. Без да изпуска от прегръдките си Илона, Джони се изправи и побягна с всичка сила.

Беше преполовил разстоянието до най-близката сграда, когато трофтите се съвзеха от вцепенението си и откриха огън. Отблясъците от лазерните изстрели ставаха все по-силни и той промени на няколко пъти посоката. Дано това да е последното, което ще научите от мен, помисли си Джони, напрегна сили и с два скока пресече последните двадесет метра. След броени секунди двамата се скриха зад ъгъла на сградата — извън обсега на противниковите лазери.

Джони се огледа, без да спира и се насочи към полуразрушената и изоставена фабрика, която беше през няколко улици по-нататък.

— Да знаеш някое подходящо скривалище наблизо? — попита той Илона.

— Не спирай. — Тя дори не вдигна глава от рамото му.

Пресякоха още две улици преди Джони да се ориентира в коя част на града се намират. На километър пред тях забеляза познато кръстовище и веднага свърна на север, към най-близкия пункт, където имаше таен телефон за връзка със съпротивата. Не изминаха и стотина метра, когато зад тях долетя грохотът от нисколетящ глайдер. Джони се огледа, прецени, че шансовете им да се измъкнат незабелязани са минимални и побърза да се скрие в най-близкия вход. Вратата, разбира се, беше заключена, но това не бе кой знае каква пречка. След секунда бяха вътре.

— Мислиш ли, че тук сме в безопасност? — попита Илона, докато я поставяше на пода. Тя разтърка натъртените си ребра и надникна през замрежения прозорец.

— Не напълно, но докато открием нещо по-подходящо — отвърна Джони и се подпря на стената, като се намръщи от болка. Едва сега почувства схванатите си мускули. Поне на пет места по ръцете и тялото си беше получил не особено сериозни изгаряния — от безпорядъчната стрелба на противника. Най-тежко бе пострадал левият му глезен, който пламтеше от нетърпима топлина — изглежда го беше изгорил при някой от изстрелите с бронебойния лазер. Конструкционна слабост — Бей ги бе предупредил да следят за подобни неща. Ръцете му бяха охлузени, тялото му буквално плуваше в пот, по челото му се стичаше тъничка струйка кръв.

— Ще изчакаме да се махне глайдера, а после ще позвъним на моите хора от най-близкия скрит телефон. Те ще се погрижат за теб, докато навестя обратно онези в имението.

— Докато какво? — Тя го погледна стреснато, без да вярва на ушите си.

— Докато се върна от имението — повтори той. — Ти сигурно не знаеш, но единствената причина, поради която ни позволиха да се измъкнем, бе да съберат колкото се може повече информация за оръжията и екипировката, с които разполагам. Трябва да се добера до записите и да ги унищожа.

— Но това е самоубийство! — извика тя. — Представяш ли си какво цари сега в онова змийско гнездо?

— Нищо, всички са навън и ни търсят. Това е най-удобният миг да се проникне в имението — вътре сигурно ще е останала само охраната. Ако не друго, поне си заслужава да опитам.

Тя понечи да отвърне нещо, после прехапа устни.

— В такъв случай… по-добре да не губиш време. Не е необходимо да ми осигуряваш почетен ескорт. Тръгвай веднага.

Джони я погледна изненадано. Помисли си, че всъщност я е познавал твърде малко.

— Къде каза, че живееш? — попита той.

— Не съм ти казвала. Какво общо има това с всичко останало?

— Нищо, права си… само дето току-що установих, че съм в неизгодно положение пред теб. Ти знаеш, че съм кобра, знаеш и на коя страна съм. Докато аз не зная нищо за теб.

Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Да не би да намекваш, че работя за трофтите?

— Ти ще трябва да отговориш на този въпрос. Не зная много за теб — освен, че те хвърлиха в моята килия. Не изключвам възможността наистина да са те прибрали от улицата, но другата възможност — да си техен провокатор — ми се струва по-логична.

— И с какво те провокирах?

— С нищо, но не се наложи да го правиш. Освен, дето сега ме окуражаваш да се върна в имението сам, без да повикам подкрепление.

— Ако наистина бях шпионин, нямаше ли да настоявам да ме отведеш при твоите хора? Сигурна съм, че трофтите имат огромно желание да прокарат свой човек в съпротивата. Що се отнася до това, че съм те окуражавала да се върнеш обратно — та нали ти самият ме убеди, че сега там никой не те очаква?

— Имаш готов отговор за всичко, нали? — изсумтя той. — Добре. Да чуем сега как предлагаш да постъпя с теб.

Тя присви очи.

— Тоест…?

— Ако си шпионин, нямам никакво намерение да те водя при моите хора. Нито пък ще е редно да те пускам, за да предупредиш трофтите.

— Като стана дума за това, нямам никакво намерение да се връщам с теб в имението.

— Че аз не ти и предлагам. Хрумна ми нещо друго — ще те вържа и ще те оставя тук, — докато се върна.

— Ами ако не се върнеш? — попита разтревожено тя.

— Утре сутринта ще те освободят продавачите в магазина.

— Стига дотогава да не ме открият трофтите — произнесе тихо тя. — Забрави ли, че всички патрули ни търсят?

Хрумна му още нещо — ако не беше шпионин, щяха да я убият на място… или да я подложат на изтезания в щаба.

— Добре, как ще ми докажеш, че не си техен човек? — попита той съзнавайки безсмислието на въпроса си.

— В следващите трийсет секунди? Не ставай глупак. — Тя пое въздух с пълни гърди и въздъхна. — Не, Джони. Ако наистина смяташ да се върнеш още тази вечер в имението, ще трябва или да приемеш думите ми за истина или още сега да ме застреляш. Не виждам какво друго можеш да сториш, щом ме подозираш. Прав си, сигурно не си заслужава да рискуваш живота си заради мен.

Като че ли тъкмо тези думи му помогнаха да вземе решение. Веднъж вече бе рискувал живота си заради нея… и независимо дали беше техен шпионин, трофтите не направиха никакъв опит да я спасят.

— Най-добре си намери някое подходящо скривалище преди патрулите да стигнат дотук — посъветва я той и се отправи към вратата. — И внимавай да не те видят от глайдера.

Навън шумът от двигателите вече заглъхваше. Без да се оглежда, той потъна в нощта и се насочи обратно към имението на Тайлър. Питаше се, дали това няма да е последната грешка в живота му.

Този път измина разстоянието значително по-бавно. Никой не го преследваше, а и той взе мерки да не буди излишно подозрение. Едва когато наближи стената, започна да се колебае дали има смисъл да предприема подобно рисковано начинание. Повече от половин час беше изминал откакто двамата напуснаха крепостта, нищо чудно противникът вече да бе получил сигнал за преустановяване на преследването. Слухоусилвателите все по-често долавяха стъпки от кръстосващи наоколо патрули, придружени от характерното потракване на челюсти — един от начините за общуване между трофтите. Вече не се съмняваше, че патрулите са получили заповед да се прибират обратно в базата. Все пак, за да добие по-ясна представа за обстановката, Джони избра една висока сграда, качи се на последния етаж и огледа оттам имението.

Достатъчен беше един поглед върху сцената под него, за да си даде сметка, че всичко е загубено.

Трофтите бяха навсякъде — край уличните бариери, по покривите на по-ниските сгради, от външната и вътрешната страна на стената. Из въздуха трескаво се носеха глайдери, други вече се приземяваха на близката площадка. Плътният кордон, опасал района, означаваше само едно — противникът се беше отказал от идеята да крие присъствието си в имението и вероятно възнамеряваше да го напусне. След няколко часа — най-много до един ден, щяха да са далеч оттук, заедно със скъпоценните записи. А дотогава…

Дотогава ще трябва периодично да изключват защитните лазери, за да позволят на товарните глайдери да излитат.

А и защо не, след като отвън бяха струпали една малка армия.

Интересна мисъл… въпросът е как да се възползва от нея. Съвсем скоро щеше да е почти невъзможно да наближи дори на стотина метра до стената. Всъщност, не беше изключено дори и сега да е вътре в кордона. Не биваше да се връщам, помисли си отчаяно той. Ето че сега ще трябва да се спотайвам тук, докато всички си тръгнат.

Тъкмо понечи да се спусне долу, когато внезапно близката сграда избухна в пламъци и стените й започнаха да се рушат. Експлозията още не беше отекнала, а улицата се озари от блясъка на стотици лазерни изстрели.

Джони се наведе от прозореца и се постара за един кратък миг да запечата разположението на противниковите сили. Намираше се в твърде неудобна позиция, за да се присъединява към престрелката, но имаше и други начини да помогне на своите — които и да бяха те. Като приключи с наблюдението, той се върна в стаята и събра всички по-едри бетонни късове. Запратени точно и с необходимата сила — нещо, което можеше само една кобра — те бяха не по-малко смъртоносни от обикновените гранати.

Известно време се забавлява да поваля противниковите войници без да бъде забелязан — докато кварталът беше разтърсен от втора експлозия. Този път червеното зарево изригна право от последния етаж на имението.

Час след това битката утихна.

 

 

Целият увит в бинтове и с включената в ръката му система, Халоран приличаше по-скоро на изкопана от развалините мумия, отколкото на живо същество. Но онази част от лицето му, която се виждаше, направо сияеше от щастие. Съвсем обяснимо, имайки пред вид колко нищожен беше шансът да са живи и тримата.

— Когато се махнем от тази планета — рече му Джони, — напомни ми да ви изпратя с Имел на психиатър. За мен вие сте абсолютно луди.

— Защо — задето опитахме същия глупав номер, който възнамеряваше да им направиш и ти? — попита с невинно изражение Халоран.

— Глупав, няма що — подвикна от съседното легло Дойч. По тялото му имаше далеч по-малко бинтове, което се дължеше по-скоро на късмет, отколкото на умение. — Бяхме съвсем близо до базата, когато двамата с Илона се измъкнахте. Как да не се възползваме от бъркотията, която настъпи след това? Вярно, че по едно време стана доста напечено, но нали затова сме тук?

— Напечено ли? Направо си беше като в пъкъла! Някои от нас оставиха кожа колкото за една чанта — той кимна с глава към Дойч. — На него трябва да благодариш за идеята. Да не говорим, че срита задниците на Борг и хората му да те търсят навсякъде по улиците.

Което беше спасило живота на Джони. Ако се изключи шансът, който му дадоха трофтите — без да осъзнават, че го правят, разбира се. И освен това отговаряше на въпроса му какво е търсела Илона, когато я беше прибрал патрулът.

— Направо не зная как да ви благодаря… — понечи да заговори Джони.

Дойч му махна с ръка.

— Зарежи… и ти щеше да направиш същото за нас. Пък и не бяхме само ние — всички помагаха с каквото могат.

— Включително и като предадоха в ефира местонахождението на входа към тунела, по който бяха превели Илона — веднага след като тя се свърза с нас. Кажи сега, не са ли се побъркали? Трофтите, естествено, са засекли предаването, но загубиха твърде много време, докато открият източника. Доста психиатри ще ти потрябват, Джони.

Тримата се засмяха. Джони все още се чувстваше малко сконфузен, задето не се беше досетил по-рано, че Илона също работи за съпротивата.

— Като стана дума за Илона — сети се той, — разбрахме се да ме откара в новата квартира на Ама. Вие, момчета, си почивайте, а аз ще ви навестя веднага, щом сте готови за действие.

— Аз не бързам за никъде — успокои го Халоран. — И без това тук се отнасят с мен с по-голямо уважение, отколкото вие двамата.

— Съвсем определено оздравява — захили се Дойч. — Тръгвай, Джони, няма защо да караш Илона да чака.

Илона наистина вече беше отвън.

— Всичко наред ли е? — попита го тя. — Да тръгваме, знаеш колко се изнервят всички, когато някой закъснее за среща.

Двамата се качиха в колата на Илона и тя подкара на север… и ето че за първи път, откакто избягаха, отново бяха сами.

Джони се покашля смутено.

— Как приключи атаката на имението?

Тя го погледна.

— Според очакванията. Кали, Имел и момчетата от Източния сектор са оставили след себе си само руини, по-важното е, че са открили страшно много интересни неща, които трофтите не са имали време да унищожат. Ако ще удряме чертата, трябва да кажем, че накрая получихме много повече от тези твои скъпоценни записи на Джони Моро в акция.

— Но записите така и не намерихте, нали?

— Не, само че това няма значение. Най-вероятно са изпратили цялата информация, още щом е започнала атаката.

— Така и предполагах. Исках само да установя докъде се простират познанията им — така поне ще знаем какво да очакваме за в бъдеще.

— Прав си, но сега не е моментът да се безпокоиш.

— Струва ми се — отвърна малко троснато Джони, — че всички вие подценявате противника. А що се отнася до теб, можеше по-рано да ми кажеш, че работиш за съпротивата.

Очакваше да получи някоя кратка лекция на тема „местни правила за безопасност“, но когато най-сетне чу отговора й, остана изненадан.

— Прав си — кимна тя. — Можех. И двамата сгрешихме, аз — че не ти казах, а ти — че побърза да си вадиш разни параноидни заключения въз основата на невярна информация. Да си призная, изкуших се да проверя как ще действаш при подобни условия. — Тя въздъхна дълбоко, сякаш събираше сили за следващите думи. — Виждаш ли, Джони, всички ние, които работим редом с вас, кобрите, сме… малко изплашени. Още щом кацнахте, разнесоха се слухове, че на Асгард са ви дали картбланш да използвате всякакви средства в борбата срещу трофтите, включително и екзекуция на онези представители на цивилното население, които отказват да ви съдействат.

— Но това е абсурдно — възмути се Джони.

— Така ли? Но вярно ли е, че Доминионът не е в състояние да упражнява контрол върху вас от разстояние няколко десетки светлинни години? Какво остава тогава за нас? И какво ви пречи да използвате силата, която имате, както намерите за добре?

— Ами… — понечи да отвърне Джони. После се замисли. — Ще ти кажа — просто това не е начинът, по който трябва да освободим Адирондак.

— Ако това наистина е целта, която си е поставило командването на Асгард. Представи си за момент, че са имали други намерения — например, да нанесат сериозен удар срещу военния потенциал на трофтите, без оглед за щетите, които би понесло местното население. Кой го е грижа за нашия малък свят?

Джони решително поклати глава.

— Не. Не зная дали ще ми повярваш, но кобрите не са тук, за да спечелят войната на всяка цена — включително и през труповете на твоите сънародници. Имаш погрешна представа за нас. Да знаеш само през какво сито ни накараха да минем — и колко кадърни момчета отпаднаха…

— Сигурно е така. Но войната променя хората. Както и да е — тя сви рамене. — Целият този разговор може да се окаже напълно излишен. Ако имаме късмет, разбира се.

— Какво искаш да кажеш?

Тя го погледна и се усмихна, но лицето й остана малко напрегнато.

— Тази сутрин получихме междупланетен сигнал. Всички бойни части на съпротивата и специалните подразделения трябва да подготвят диверсионни мероприятия във връзка с предстоящия десант.

— Предстоящият десант?

— Нали чу? И ако успее, ако войната ни подмине, Джони, ние всички ще ви бъдем ужасно задължени. Никога няма да ви забравим, макар че доста хора ще въздъхнат облекчено, когато си тръгнете.

Останалата част от пътуването премина в мълчание. Илона спря през една улица от новата квартира на Джони. На входа ги посрещна жена с изморено лице и уплашени очи, която отведе Джони в тясна квартира на последния етаж. Някой вече беше пренесъл вещите му тук. Върху чантите беше поставен плик за писмо.

Джони го вдигна с озадачено изражение и го отвори. Единственият лист вътре беше изписан с разкривен детски почерк.

„Скъпи Джони,

Мама каза, че заминаваш и вече няма да живееш при нас. Моля те, пази се, не позволявай вече да те хванат и при първа възможност ела да ме видиш. Обичам те.

Дениз“

Джони се усмихна и прибра писмото в плика. Ти също се пази, Дениз, помисли си той. Дано поне ти ни запомниш с добро.