Надежда Захариева
Аз върнах…

Аз върнах човека от нашия праг.

А беше самотник. А беше бедняк.

Не ми се посвидиха вино и хляб,

ни дума любезна. Веднъж ли пилях

и вино, и хляб, и любезни слова

за хора и сити, и зли при това…

Реших да оставя във късния час

броени минути за нас си, за нас.

Говорили с чужди до този момент,

да чуя аз — тебе, да чуеш ти — мен.

Да смъкнем товара от нашия гръб.

Ти — моите грижи, аз — твоята скръб.

И върнах човека. Ти каза: Защо?

Изтичах обратно. Изчезнал бе той.

Отишъл си беше, но чувствах — край нас

витае невидим, витае безглас

в един неизречен твой укор, в една

без думи призната от мене вина.

И стана товарът ни вместо по-лек,

по-тежък с един непочетен човек…