Дамян Дамянов
Видение на свещ

На Е.

Бях млад… И тя… А токът спря. Във пещ

от щастие горяхме. С ореоли

върху стените в полумрак зловещ…

Гореше тялото й като свещ

свещта бе като тялото й гола.

 

И вкопчени във бездиханна страст,

почти със святост, с нежност, без превземки

се любехме. А стаята край нас

бе пълна с двете сенки — тя и аз.

Тя имаше на тялото си бенка.

 

Като маслина. На самата гръд.

И във онези гладнички години —

за първи път докоснал женска плът —

маслини ядох. И за първи път

се чувствах сит. Сит — от една маслина.

 

… Но много време мина оттогаз…

Тя жива ли е? Де е? Хич не зная…

Тъмница-старост легна между нас.

И няма чудеса. И няма страст.

Светът — стъкмен като безсвещна стая.

 

Не, впрочем има свещ… като на гроб…

Пак гасне токът. Паля свещ, а в здрача

по нея — сълзи, бели сълзи рой.

И само моята сянка — в свършен род —

жълтее в пламъчето… А свещта си плаче.

 

Обгражда ме и тъмен, и голям

всемир като маслина, като бенка.

И колкото маслината да ям,

все гладен си оставам в мрака сам…

И раснат на стената двете сенки.

 

12.12.1990 г.