Дамян Дамянов
Лека нощ!

На Л.

Ти вече си старица и вдовица.

Покрил е сняг и моята глава.

Умрели са плът, пориви, зеници,

в които пламват плътските искрици.

Плътта умря. Духът я наджива.

 

И този дух те връща още млада —

изящна още, още с лик красив,

дори високомерна и с това, да

не страда, че момче по нея страда —

момче, що може да й бъде син.

 

Ах, колко се измъчваше момчето!

Как лакомо към всеки твой разкош

поглеждаше — към онова, което

не можейки да види и на светло,

на тъмно виждаше в съня си всяка нощ…

 

… Сега е светло. Само светло вече…

Косите изсветляха. И денят

предълъг стана. В тази светла вечер

и двамата светлеем — светли, веччни

във свойта най-последна светлина.

 

Като икони сме. Нощта е лунна.

И нищо, че — добър или пък лош —

го няма вече третият между ни,

ръката ти днес само бих целунал,

прекръствайки и двама. Лека нощ!

 

24.04.1991 г.