Дамян Дамянов
На жена ми

От спомени не ме ревнувай!

Не ме ревнувай от жени,

които, и да съществуват,

са вече в миналите дни.

Или пък в миналите нощи.

Да, аз ги помня до една.

А, може би, и те — мен още,

щом пак се връщат… Но — в съня.

Минават като сенки смътни

през неговия бял екран

и ми пошепват: „Ти си пътник!

Нима към глухия безкрай

се готвиш сам да отпътуваш

така — без никоя от нас

на тръгване да се сбогуваш?“

… И тъй — една подир една

минават и ръка подават.

И — само толкова, уви.

Една едничка все забравя

да дойде и ме поздрави.

Една единствена, която

върви към всекиго насам

и на главата, и в ръката

си носи по една коса…

Едната — бяла. До петите.

А другата — блести, звъни.

Зла, стара, грозна… Но не пита…

И е от всичките жени

най-страшната. От нея с право

ревнувай ме. И в сън нелеп

тя срещне ли ме, знай, тогава

завинаги ще те оставя…

 

Но дотогава — само с теб.

 

16.04.1991 г.