Таньо Танев
Космически път (5)

ЗАТОЧЕНИЕ

Когато Лин се отправи към клипера с малка капсула, пилотирана от дребно момиченце можеше спокойно да разгледа строящата се станция Тена. При старта му изглеждаше внушителна като звездолет, но като се поотдалечиха се загуби пред огромните платна на клепера. Доста хитро те отразяваха лъчите на слънцето към не по-малко внушителните слънчеви батерии на Тена. От трите енергийни реактора които бяха планирани работеше само един и то на непълна мощност. Щеше по план да виси така поне още година, но някой много бързаше да се раздели с него.

Рехавото съоръжение му дожаля. Клиперът. Неговия клипер. Сега беше капитан на осем човека екипаж с които щеше да се запознае.

— Офицер Миа.

— Да, командир.

— Представете екипажа, неофициално.

— Вие сте запознат.

— Неофициално, офицер. Моля Ви.

— Молбата на командира е заповед. Ще ви прочета отново характеристиките, ако това желаете.

— Не.

Замълчаха неловко. Помощник капитана не желаеше да разговаря. Сигурно си имаше причина. За нея това беше наказание, както и за останалия екипаж. Наказателна рота.

Офицер Миа бе тук за неадекватно поведение при авария. Вместо да предприеме решителни действия, се молила за оцеляване на пострадалите. Всеки може да изпадне в шок при аварийна ситуация. Тя допуснала вреди с бездействие, докато другите 7 бяха причинили вреди с действията си. Впрочем както и самия той — обвиненията, че е изоставил пасажери не бяха снети.

— Офицер Миа, трябва да работим заедно и да оцелеем, с Божията помощ.

— Ако е рекъл Бог.

— С вас носим отговорност за клипера и екипажа. Нашето съдействие е задължително, ако за другите е желателно. Разчитам на вас.

— Глупаво е да се разчита на човек.

— Където са събрани двама или трима в Мое име, Аз съм с тях.

— … сред тях. — поправи го тя. — Не вярвах точно тук да срещна човек, мъж, който да говори по този начин. Кой си ти?

— Такава е била Божията воля. Преживял съм голяма самота и оживях защото се облегнах на духовните си сили. Сигурно знаеш.

— Добре, че си прогледнал. Вярата те е крепяла.

— Миа, трябва да ми помогнеш! Няма да висим дълго, макар това да е официалната версия. Имам нови заповеди. Някой упорито иска да се замълчи около екипажа ни и би се радвал ако не се върнем.

— Който гроб копае другиму…

— Трябва да станем екип до месец!

— С тези развратници и богохулници можем да стигнем само в ада.

— Тъкмо там, а трябва да се върнем живи. Затова поисках да ми опишеш екипажа. Май ще ходим до външните планети. С клипер това е билет в една посока.

— Не мога да бъда съдник на другите. Всеки ще отговаря ако не на този, на онзи свят.

— Кои имат интимни връзки?

— Не е моя работа. Ще видиш сам.

— Не искам да засегна някого и да имам насреща си отбор.

— Само аз съм соло. Две от двойките са в конфликт. За двете безсрамници, пази боже, не ми се говори.

— Екипажа е предимно женски. Твоята не е лесна. Аз ще гледам да усмиря мъжете.

— Капитане, това означава ли, че официално ми възлагате контрола над дамския състав?

— Да.

— Мъжете не са лоши, макар, че са животни. Например Хок, смачкал с капсула като тази един въздухопровод за да спаси хора, но изолирал един човек във вакуум. Горила, грубиян, но го докопа лекарката. Нол е дребна подла гадина, която може да те ликвидира с техника. Мисли се за бог. Ела му е стъпила на врата. Тя е демон.

— А двете приятелки?

— Те не се интересуват от никого. Безскрупулни. Могат да убият човек. Нали знаеш, че са причинили повреда с цел убийство на общия им приятел.

— Това не е доказано.

— Не се и съмнявам, че са те. Жалко за момчето.

— Спусни стъклото и херметизирай скафандъра. Пристигаме. Бъди благословена!

— Бог да те пази. Впрочем къде ще ходим?

— Първо около Марс — четвърти купол, после Юпитер — по спътниците, после Уран и на връщане Сатурн.

— Боже господи! Заточение!

— Далеч от хората и близо до Бога.

Не ги посрещна никой. В командния модул дежуреше Хок, по скоро се забавляваше, гледайки нещо на мониторите.

— Космонавт Хок, аз съм вашия командир. Казвам се Лин. Докладвайте.

Хок го погледна демонстративно изумен, после пренебрегвайки го се обърна към помощник-капитана:

— Мия, не се крий зад гърба му, няма да те оскверня. Командир Лин елате и се забавлявайте. Двете са заклинили Нол в асансьора, средната редица, вляво. Над него Ела го издърпва към задния край ръчно, с манивела. Ха…ха…ха. Трябваше да скрия манивелата.

— Мирно! Хок, къде си въобразявате, че се намирате? Какъв е този цирк?

— Вие, капитане, къде си въобразявате, че се намирате? Това е последна инстанция, каторга. От тук по далеч не пращат! Накажете ме с затвор на Земята. Ха…ха, елате да гледате.

— Внимание! — Лин включи вътрешната връзка — До всички, говори командир Лин. След 5 минути сбор в командния модул! Край.

След ръмженето на вътрешната връзка настъпи тишина. Не след дълго, един по един се събра целия екипаж.

— Аз съм капитан Лин, сега вече командир на клипера. Не зная как сте живели до сега, забравете какво е било. Предстои ни тежка мисия. Искам да се върнем живи.

— Никъде не отивам — прекъсна го Нол. — Оставам на Тена.

— Боя се, че нямаме избор! — изръмжа Лин — На Тена не ни искат. Затова ни възложиха далечна мисия. Първо трябва да доставим четвърти купол до Даймос, после малка станция с екипаж до спътниците на Юпитер, после…

— Това е доживотен затвор. Протестирам — обади се Хок.

— После, още една станция до Уран. Клиперът ще остане там като фокусиращо огледало за слънчевите колектори — както сега тук. Ние се прехвърляме на кораба на втора експедиция и се връщаме на Тена.

— Боже опази — проплака Мия — Летящия Холандец. Това е ковчег с изтровен екипаж.

— Да! Някакъв полудял и … Трябва да върнем техния кораб.

— Тая чест сигурно е по твоя молба? — изцвили Хок.

— Няма да се оправдавам. Всички си имаме своите грехове. Като се върнем, всичко ще е забравено и просто ще си получим заплатите.

— Нещо като амнистия?

— Да! Нямаме избор. Или ще заработим амнистията си, или ще останем Там. Тук не ни искат. Можем да оцелеем само като екип.

Заточениците мълчаливо напускаха един по един.

— Офицер Мия, моля останете.

Тя спря без да се обръща. Лин доплува с едно движение и обхвана рамото и.

— Благодаря Ви.

— Защо?

— Подкрепихте ме пред екипажа.

Непринудено я погали по бузката и сложи ръка на тънкия ханш. Тя не се сепна, не се обърна.

— Благодаря ти че ми даде да те позная.

Какво ли означава това? — помисли Лин.

— Не мога да ти бъда жена! Дала съм обет. Ти няма да съжаляваш ако ми останеш приятел.

— Нека грехът падне върху мен. — почти на шега каза Лин.

Тя се обърна рязко. Късата и коса ефирно скри очите и от инерцията. Когато очите се откриха в тях светеше живот.

— Тъй да бъде! Сам си го пожела! Бог да ми прости. — Обви кръста му с крака и го целуна нежно. При гравитация следващото и действие бе неосъществимо. Преметнаха се през глава вкопчени. Оказа се че, движението и е премерено. С ръка затвори люка на командния модул после с крак натисна блокировката.

— Не тук! После Миа! В командния модул сме!

— Сега! Никой няма да дойде! Нали чу — от тук по-далеч не пращат. Тия костюми не стават за любене, ще те изям.

Като свършиха Лин висеше отпуснат с оцъклени очи.

— Харесвам те, но не исках точно това.

— Ако не те обичах, нямаше да го направя за теб.