Таньо Танев
Космически път (1)

КЛИПЕР

Бедност и мизерия прозираше в огромната паяжина. Нима това е междупланетен кораб. По-скоро рехава паяжина и прилично на боклукчийска кофа миниатюрно ядро. Миниатюрно за мрежата разбира се, изградено от празните бурии на трети степени от разнообразни ракети — довлечени тук от ниски орбити. Разположението им описваше окръжност. Като се завъртят щяха да имитират наличие на гравитация. Единственото наистина модерно съоръжение беше само централното ядро поставено в средата на всичко. То и платното естествено нямаше да се въртят.

Стотина смелчаци бяха поверили бъдещето си и съдбата си на невдъхващото доверие съоръжение реещо се далеч над бляскащия гирлянд от комуникационни спътници на геостационарна орбита. Съвсем различно изглеждаше звездолета „Ловец“ прикрепен към орбиталната монтажна станция. Величествен и бляскав, огромен. Целта му бе да изследва покрайнините на слънчевата система и да изпробва двигателите и други технологии за истински междузвезден полет, но така или иначе беше първият от този клас. В него бе събрана мощта на планетата и елита на човечеството. Дори от клипера с просто око се виждаше и скелета на звездолета когото строяха за полет до Проксима от Центавър от другата страна на станцията. Тази гледка само доубиваше самочувствието им.

Клиперът бе стартирал отдавна, но още дълго щеше да се бори с гравитацията на планетата. Сега бе с прибрани платна защото от щеше да стартира „Ловец“, когато преминеше от обратната страна на планетата. От тук щяха да видят само огнената следа отвеждаща го в безкрая.

Ето, звездолета се отдели от станцията. Раздяла на великани. При навлизането му в сянката се виждаха само огнените сопла работещи на минимална мощност. Повече нямаше да го видят. Само след месец щяха да видят огромното зарево на главния двигател.

С потъването на звездолета в сянката на планетата сърцето на младия офицер Лин потъна в скръб. Всички мечти на един младеж потъваха в пустоща безвъзвратно. Всичко — любовта и амбицията бе концентрирано в една думичка, едно име — Ели. Тя вече беше ТАМ.

Само работата носеше живот в угасналите очи. Каква беше работата? С години да се рее с жив товар от отчаяни нещастници докато стигне висока орбита около Венера постепенно убивайки скоростта на рехавото съоръжение със слънчев вятър. Да слязат желаещите да заразяват с микроорганизми планетната атмосфера от висящи в горните слоеве на атмосферата колонии. После да вземе смяната модифицирала атмосферата до сега и да ги върне на Земята. После следващата смяна. После пак. Докато налягането спадне, температурата също, кислорода се увеличи от фотосинтезата и намерят начин да отразяват излишните слънчеви лъчи от този парен котел.

За това един живот може би нямаше да стигне. Службата си е служба, работата все някой трябва да я върши. Особено ако всички пари се хвърлят за орбитален бизнес и върхови технологии, а външния пръстен се препитава от отпадъци и не обещава бързи печалби.

Иначе младия Лин нямаше да е тук като младши помощник капитан само след един курс до Япет за монтиране на телеметричен предавател. И то каква мисия? Излязла от употреба совалка, повредена до там, че да не може да се приземи. Оборудвана с нов двигател и допълнителни резервоари. Добре, че все пак се върнаха само с две жертви.

Преминаването на тези мисли като магнетофонна лента бе прекъснато от от грубия като резачка глас на брадат мъжага и десетина плуващи около него момиченца.

— Юнак, я покажи на дамите командния модул! Командира разреши да гледат от тук реактивната следа на звездолета.

— Добре, само за 12 минути. После развъртаме модулите и трябва да напуснете мостика. — отговори Лин.

Дори нямаше да може да се сбогува с Ели на спокойствие.

— Малко по весело юнак, избери си три биоложки. Обожават те. Ти си най-недостъпния мъж на клипера. Само се усмихни де! — последва гърлен смях от който алуминиевите панели на апаратите започнаха да вибрират. Тези забележки ни най-малко не смутиха биоложките, а Лин дори не се обърна.

— Ели е там, нали? — нежен глас идваше над главата му, където плуваше в безтегловността девойче.

— Там е! — отговори и после вдигна глава. — Ада, знаеш, че е на звездолета.

— И ти трябва да го приемеш. Аз няма да остана на Венера. Ще се връщаме пак заедно. Ще си свърша работата докато се сменят.

— Зная Ада. Ти си и приятелка, разбираш ме.

— Ето следата се издига. Вече не се вижда отблясък от звездолета. Разбирам те Лин, бях и приятелка. Ти също беше.

— Не говори така.

— Тя ме помоли да бъда с теб на изпращането.

— Няма да бъдеш с мен при завръщането. След този курс външния пръстен се изнася зад орбитата на Марс. Току що получих новия план.

— Да, ако не уредя нещо. Ще строят Тена. Аз няма за какво да се връщам на Земята. Ще се постарая да остана във външния.

— Ти пък за какво? Можеш да се измъкнеш.

— А ти за какво? Само за повишението ли?

— Не ми се говори. Да помълчим.

— Ще остана още малко с теб. Като почиваш в гравитация идвай при мен. В космоса самотата убива.

— Добре Ада. Благодаря.

Лин изпрати шумните гостенки и завъртя жилищните помещения и биозоните. Командира разпъна платната и нагласи слънцето да осветява биозоната и разположи щитовете. Постоя малко, помълча и включи слабия двигател, сякъш и той искаше по-скоро да излязат от гравитацията на планетата.

Лин остана сам в командния мостик. Вдигна слушалката и се обади до в къщи. После набра на клавиатурата съобщение до звездолета „Ловец“ — <ЕЛИ, ЩЕ ТЕ ЧАКАМ! ЛИН.>> — после го изтри. Тя нямаше да го получи. Йонизацията от работата на двигателите на звездолета не позволяваше комуникации. Отново вдигна слушалката за разговор с Земята, помисли и я остави…

След седмица отиде да почива в гравитация, но не се обади на Ада. Видяха се в стола. Тя не каза нищо, той също. Само срещнаха погледи. Прекара времето си самотно.

След дледващата смяна се отби. За негова изненада Ада го посрещна с целувка.

— Лин как предпочиташ да ти направя кафе?

— Без кафе — каза Лин и се усмихна, после я притисна и я целуна. Нейната топлина не заменяше Ели. Знаеха го и двамата. Лин почувства, че и той заменя някого. Бяха се разбрали безмълвно. Самотата убива.

От следващата смяна вече не беше толкова самотен. Против всякакви правилници Ада идваше да му прави компания. Приятна компания, интимна и палава. Понякога го търсеше често, понякога и тя се усамотяваше. Лин никога не се попита кого замества.

Когато за пореден път след смяна се отби при Ада при нея имаше друга жена. Изглеждаше ужасно. Плачеше безстрастно и безмълвно.

— Лин, в теб има много любов. Помогни и. Казва се Ина.

— Как? Тя има по-скоро нужда от лекар.

— Не! Има нужда от топлина. Помогни и. — каза Ада и излезе.

Лин се опита да говори. Никой не го слушаше. Започна да я гали. Не се съпротиви. Съблече я. Легна гол отдолу и я остави да плаче на рамото му. Без секс. Дълго стояха така и се стремеше да я стопли с душата си, а тя са притискаше сякаш искаше да се скрие в него.

След два дни тя го причака и му заяви:

— Няма да ти стана любовница! Никога!

— Не съм искал това, само те стоплих.

— Ти се възползва от слабоста ми! Без някой да те е молил. Това никога няма да се повтори. Не си мисли нищо. Нямам спомен. Не е имало нищо.

— Не е имало нищо — потвърди Лин. — Нима ако аз имам нужда от топлина би постъпила по различно?

— Не, вече те чувствам близък. Само помни, че не ти дължа нищо. Само посмей да поискаш нещо и ще видиш колко гадна мога да бъда!

— Няма да поискам нищо което и ти не искаш.

— Въобразяваш си.

— Не си въобразявам нищо, аз също те чувсвам близка. Някои неща не могат да се променят. Първите космонавти са летели по-малко от час, но са останали космонавти и след края на живота си. Ние бяхме заедно и това не може да се промени. Приеми го, въпреки, че не имало нищо, ако толкова държиш на това.

— Ще направя нещо за теб, но само ако заслужаваш и помни, че не ти дължа нищо. Ако направя нещо ще го направя защото аз го искам.

— Благодарен съм ти и за това което направи, Ина.

— Не съм направила нищо! Пак си въобразяваш. Мъж!

— Направи! Допусна ме до себе си.

— Щом така ти харесва, мисли си каквото искаш.

Разговора приключи. Какво да ги правиш? Жени! После станаха още по-близки, но след всяка среща се повтаряше същия разговор, сякаш тя доказваше нещо на себе си. Не свикна с мисълта, че е естествено да бъде жена, щом вече беше.

След поредната смяна не посмя да отиде при Ада, но тя го намери. Никога не го попита, какво е станало между тях.

— Благодаря ти Лин. Ти и даде живот.

— На мен кой ще даде, Ада? — отвърна той неопределено.

— Ти си силен. Ако оцелеем аз или тя, или някоя друга … Зная тайната ти. Надеждата няма да те изостави, тя умира последна. Вече ти свикнах, кафето после… — Ада се сгуши в него и се засмя тихичко.

Лесно е отвън да ти кажат че си силен. Ти си знаеш колко си силен, и колко ти струва да си силен. Щом му вярваха че е силен, трябваше да оправдае доверието. Почти му беше станало професия да оправдава доверие и той точно това правеше. Ден след ден, полет след полет, длъжност след длъжност. Така трябваше…