Таньо Танев
Космически път (12)

СТАНЦИЯТА

Земята не можеше да приеме оцелелите от „Ловец“ след повече от двадесет години прекарани в безтегловност. Нейната гравитация щеше да ги убие. Дори Луната не можеше. Дори орбиталните станции. Няма за Тях обратен път. Космосът не ги пускаше. Решено бе да ги настанят в единственото по-голямо заселище в открития космос с изкуствена гравитация. Станция Тена. В неподвижната част на станцията нямаше гравитация. Хората щяха да могат да идват при тях, но те нямаше да могат да ходят при хората. Щяха само да бъдат близо до тях.

За командор Лин не бе трудно да си уреди назначение на станция Тена. За дъщеря му нещата не стояха така. Пасажерските пътувания бяха разоряващи. Единственото което с целия си авторитет издейства бе тримесечен престой за сметка на спасителната служба.

Оцелелите от „Ловец“ донесоха ценна информация за далечния космос. При отдалечаването на астероида Ерос и обратното му завръщане бяха изминали много път. Никой не бе ходил толкова далеч от Земята. Огромната воля за живот и вярата в оцеляването им е давала сили за системното изследване на далечния космос. Между множеството интересни данни имаше и записи на телеметрични сигнали от астероидния облак извън слънчевата система. Явно не бяха от земен произход, но възможностите на оцелелия глисер, предназначен за близки пътувания около кораба — майка, почти без гориво, са много малки за да ги изследва сериозно.

Управлението на космическия флот отдавна се бе простило с идеалистите и изследователите. Интересуваше се предимно от суровини и минерали, кой ги иска и колко плаща. Научните изследвания на далечния космос не бяха изоставени, но и не бяха субсидирани. Вътрешните планети и тяхното завоюване отдавна бяха на мода и носеха добри доходи. Външния пръстен започваше зад орбитата на Марс от астероидния пояс и имаше на разположение петдесетина станции. Един звездолет тръгна преди петнадесет години за най-близката звездна система и готвеха още шест, но не препираха.

Нещо стана! Набързо сформираха военен отдел? Говореше се, че разработват оръжия. Преквалифицираха части от резервните екипажи с бързи темпове.

На Тена преобразуваха оцелелия глисер от звездолета „Ловец“ за нуждите на противометеоритната защита на станцията. От време на време парчета лед и метеори трошаха досадно слънчевите батерии на енергийния блок. До сега нямаше сериозно попадение, но явно и този момент не беше далеч. Тази тежка и неприятна работа бе възложена на Йор и един космонавт — от вътрешния пръстен. Йор го блазнеше втората звезда и званието капитан на кораб, по-високото заплащане и перспективата да стане поне втори капитан на по-голям кораб след време. При една случайна среща със Стария Лин един поглед бе достатъчен да разбере, че и той одобряваше това. Прие. Поне при всяко завръщане на Деа щеше да я засича поне за малко.

При полета Н69 на антиметеоритния глисер „Ловец“ всичко започна спокойно. Гръмнаха два камъка, висяха, слухтяха и дебнеха. Йор стоически изпълняваше присърце тази служба. Знаеше, че всеки труд се отплаща в последствие. Космонавта от вътрешния пръстен, скарал се със своя капитан не беше лош човек, въпреки, че от любов към всеки спор издребняваше до безкрай. Йор също бе приказлив, така че говореха и уточняваха всевъзможни спорове с известно удоволствие и генерален съдия — паметта на компютъра. През този период на самообучение в спорове научи колкото в пет звездни факултета. Сега спореше и свободно цитираше по памет таблици и цифри от история до химия и от астронавигация до психология.

Веднъж, вече на връщане към Тена, когато космонавта спеше в креслото на мостика, а Йор играеше шах с компютъра, изведнъж по приоритетен сигнал за тревога, шахматните фигури изчезнаха и със звуков сигнал се появи образа на станция Тена и траектория на метеорит преминаващ през нея. Твърде късно откриха малкия леден къс радарите. „Ловец“ бе с нос към Тена, отзад нямаше нито оръдия нито лазери. Време за обръщане нямаше. Всичко 118 секунди. Ако се доускореше глисера по пътя на метеорита можеха да се спечелят още 6 или 7 секунди.

Йор включи двигателите на пълна мощност така, че пътят на буцата лед да премине през пламъците на соплата. — Поне Деа не е на Тена — Тази мисъл за миг мина през съзнанието му. Срещна очите на пробудилият се космонавт, неразбиращ какво става. Натисна напред лоста за управление и подложи носът на глисера на траекторията на метеорита, без да изключва работещите с пълна мощност двигатели и да се ускорява към Тена. Планът бе прост. Метеорита щеше да застигне глисера и да рекошира от носа на кораба при значително по-малка скорост. При това и глисера и метеорита щяха да се отклонят от траекторията си. Че това е чисто самоубийство не помисли, но знаеше, на Тена ходеха без скафандри и едно разхерметизиране означава смъртта на хиляди хора. Космонавта осъзна сериозноста на положението и херметизира скафандъра си. Това бе последното Йор видя. Дори не усети болка.

От страхотния удар „Ловец“ се прегъна сякъш бе от хартия и започна да се мята безразборно в пространството. Ледената буца се отклони и след 4 минути профуча на няколко километра от Тена и изчезна в космоса. След още няколко минути няколко парчетии от носа на глисера и буци лед надупчиха слънчевите батерии на Тена.

От удара двете кресла с гръб пометоха няколко съоръжения на мостика, разкривиха вратите на панелите на задната стена и се оплетоха в разкъсаните кабели. Въздуха със рев излезе през пукнатините на глисера и шлемното стъкло на скафандъра на Йор се затвори автоматично хереметизирайки скафандъра. Космонавта нямаше късмет, една изкривена от удара шина се заби в иначе жилавата материя и с една тънка струйка въздух отнесе живота от него. Йор не чувстваше нищо, но още дишаше. Добре че останали без захранване и управление двигателите замлъкнаха.

На Тена никой не си правеше илюзии, че може някой да е оцелял на противометеоритния глисер след този саможертвен акт. Нямаше телеметрични сигнали от него, в конторолната зала отчетоха спирането на сърдечния ритъм и на двамата. Имаше само една крехка надежда, че това се дължи именно на липсата на телеметрична информация. От "Ловец не бе изстреляна спасителна капсула. Въпреки всичко Глисер „Тена-7“ се отправи на спасителна мисия.

Тази вест застигна Деа на курс към САТ-43. Тя замръзна. През нея преминаха мрачните думи на капитан Кид:

— Още два портрета в галерията на космодрум Тена! Горките деца!

Деа се обърна към слънцето зад илюминатора и затвори очи. През клепачите слънчевата светлина прозираше в призрачен оранжев кръг. Подсъзнателно започна да се моли. Толкова силно не искаше да повярва че Йор вече е Там — за астронавтите Там означаваше безвъзвратна далечина, казано просто смърт. Ако някой не мажеше да бъде спасен, макар и жив вече беше Там, в безвъзвратния безкрай — оранжевия кръг се разшири и през зениците и нахлу невидима сила, тръпка разтресе гърба и и се издигна към гърдитетопла и жива, после угасна. Тя се обърна рязко и извика срещу капитан Кид:

— Йор е жив. Знам, че е жив — после се отпусна тихо и остави сълзите да текат по безчувственото лице.

— Дано Деа, дано — с надежда, тихо като ехо отговори Кид. Останалите от екипажа мрачно гледаха в страни.

След 3 часа глисер „Тена-7“ приближавайки към разнебитения глисер „Ловец“ долови телеметрията от скафандъра на Йор. Връзка нямаше, но това бе първата добра новина. Йор бе жив, в безсъзнание и със слаби разреден пулс, вероятно потрошен, но жив. Проблемът бе да се спре лудото мятане на разбития глисер и да се измъкне от там. Един доброволец се понесе с два двигателя и на четвъртия опит успя да се закрепи в центъра на въртене на глисера така, че да не излети от центробежната сила. После включи единия двигател и започна да успокоява мятането на глисера, пропукан разпран и изтърбушен, но дал живот на много хора.

Когато Йор дойде в съзнание на Тена, болката помрачаваше разума му. Болеше го всичко, но разбра, че е останал жив. След няколко дни не можа да се усмихне от болка дори когато прочетоха заповедта за удостояването му с трета звезда. Чакаше единственно Деа. Едновременно не искаше да го види как страда и искаше да е до него.

Прехвърли двете си неизползвани отпуски на нея. Той имаше достатъчно болнични. Това значеше почти половин година заедно. Жалко че не можеше в това състояние да понесе кацане на Земята. Само една отпуска от години бяха карали двамата на Земята. До Луната обаче можеха да отидат, дори още по-ниско на ниска орбита, на една ръка от дома. Деа щеше да слезе за три седмици у Дома и после обратно. Отпускът в космоса също е отпуск.

В края на отпуска, накуцвайки Йор ходеше почти добре. Всяко нещо се плаща. Деа отново излетя за 4 месеца. Той отиде в кабинета на стария Лин на вътрешно ниво с изкуствена гравитация 0,5 g, видя как влиза при него Ели, оцеляла от звездолета „Ловец“ и реши да изчака. Макар адаптацията към гравитация да ставаше бавно те вече можеха да се отправят на някоя от станциите на Луната. Ели живееше вече при постоянна гравитация 0,3, често натоварваше до 0,5 при Лин. Подпря се на илюминатора който гледаше към слънцето. Въртенето на звездния пейзаж вече не му се струваше толкова бързо. Човек свиква с всичко. Ясно му беше, че вече не може да бъде на действаща служба поне година две. Ужасяваше го мисълта, че ще го върнат на Земята, а Деа ще остане тук. Бяха посъбрали пари, но от договорите им оставаха още доста години. Ако оцелееха през тези години.

Лин и Ели излязоха. След Завръщането на Ели от космическия пустош в очите на стария не бе останала и следа, сега те бяха топли и пълни. Тя пое към ниво 0,3 а Лин тръгна към него. Това прекъсна мислите му. Стария изглеждаше весел и доволен.

— Противометеоритна защита! Радвам се за теб капитане!

— Здравейте командор Лиин.

— Имаш късмет момче. Как ти дойде на ум да ускоряваш по неговата траектория? Това ти спаси живота и на много други разбира се. Съжалявам за твоя другар.

— Нямах избор.

— Може би измислих нещо за теб.

— Оставам? — надеждата светна в очите му.

— Не, издигаш се — пошегува се Лин.

— В подръжката на станцията ли?

— Не, не. Издигаш се — Лин започваше да сияе. Винаги беше когато се радваше искрено. — Как ти звучи „диспечер противометеоритна защита“!

— Тук има само един глисер и няма диспечер? Едва ли ще ме пуснат отново навън в това състояние.

— На планетарната защита юнак!

— На Луната?

— Да! Ако гониш още звезди, запиши още една. Ако продължаваш така в кариерата скоро ще ме стигнеш или ще останеш Там много далеч от Земята. Смелите не живеят дълго, но ти си късметлия. И аз мисля да се преместя на Луната. Не е толкова лошо. На една ръка от къщи.

Честно казано Йор не очакваше такава чест. Диспечерите бяха една легенда. Знаеха всичко отвсякъде и за всички. За никого не бе тайна, че те управляваха реално всичко, а всички висши инстанции одобряваха. Бяха достойни и уважавани личности. Никога не би посмял да сложи своето има сред тях сам. Сега вече друго, беше оценен дълголетния му труд всички негови качества. На такъв пост не се слагат случайни хора. Не е привлекателен за любимци на ръководството, каквито имаше на сладките службички, поради огромната отговорност. Само от такова място можеше да се усети мощта на планетата и пулса на Космоса. В процеса на работа щеше да вижда всичко от и към планетата.