Таньо Танев
Космически път (13)

ЛУНАТА

Приемайки новото назначение Йор не отпътува като пасажер в някой от редовните рейсове. Решиха да закара една празна цистерна в икономичен режим до земна орбита. Да свърши работата попътно, защото както винаги ръководствата на външния и вътрешния пръстен трудно се разбираха, а той им бе под ръка.

Цистерната „Бекас“ е висеше близо до Тена втори месец. Докато приближи до нея Йор не бе предполагал колко внушителна изглежда отблзо. Изпълни се с гордост, че ще е командир на този огромен кораб чак до Земята. Екипажът обаче беше малък — той и един навигатор. Полагаше се и бординженер, но щяха да са само двамата. След два дни един глисер докара и навигатора. Йор видя пламъчета в очите на пилотите на глисера които прозираха през стъклата на шлемовете като му пожелаваха: — Приятен път!

Толкова се бе възгордял от огромната машина, че забрави да провери кой ще му е спътник. Видя на монитора приближаващ до входния шлюз скафандър с женско име изписано на гърдите. Отвори шлюза и на другия монитор прочете името на своята спътничка. Еми! Беше чувал за нея. Идваше от базите на Сатурн. Затвори шлюза и тръгна да я посрещне. Доста бе чувал за нея! Не я познаваше, той бе вече в космоса когато тя е постъпила в звездния факултет.

За своя изненада я видя в цялата и хубост, стройна и млада, без скафандър пред втората врата на шлюза. Плуваше в безтегловността като русалка.

— Добре дошла на борда Еми.

— Здравей Джордан, виждала съм твои снимки. Аз съм Емилия.

— ЕМИ 81 СФ, старт след 7 часа и със скафандър в положение автоматична херметизация. Това веднъж ми спаси живота. Надявам се да нямяме проблеми. Полетът е рутинен.

— Зная, зная, чухме за подвига ти в противометеоритната защита. Винаги съм искала да се запозная с истински герой като тебе. Възхищавам ти се. Винаги ли ще бъдем със скафандри или само при старта? Така се диша толкова приятно?

— Винаги! — отсече Йор. В погледа му се четеше разочарование от дисциплината на новите випуски. Щеше да има проблеми.

За разлика от него Деа не забрави да провери кой ще му е спътник. За Еми бе чувала повече от него. Използвайки служебния информационен канал по време на дежурство прочете данните на монитора и процеди през зъби:

— Кучка! Добре, че имат само 86 дни. Тая е способна на всичко. Как се вреди точно при него? — сигурна беше, че той, милия, нямаше в тая самота да устои повече от три дни, далеч от нея.

Откровенно казано Дея го подцени. Докато тя се връщаше към Тена изпод планетарната плоскост, те се отдалечаваха към Земята. Съдба! Йор устоя на порива на младостта 11 дни. Това което последва не бе любов, а близост. Една малка компенсация за пропусната младост, може би.

Управлението на диспечерските служби бе разположено в красив кратер на обратната страна на Луната, естествено защитено от метеорити от високите стръмни склонове. В средата на кратера имаше малък космодрум с шест кораба в стартово положение, а още по нататък лежаха две смачкани туловища на стари кораби. Атмосферата бе постоянно напрегната, това се усети още с първите му контакти с бъдещите колеги. Още докато се обучаваше за новата длъжност, започна да осъзнава цялата сложност на трафика и бе искренно благодарен на съдбата, че не му предстоеше работа в планетарния, орбиталния или лунния сектор където напрежението прерастваше в серии прединфарктни ситуации. Тяхното управление бе от другата страна на спътника и Земята не залязваше никога в Лунното небе. От дисперната на „външния пръстен, противометеоритна защита и далечни експедиции“ Земята не се виждаше. Веднъж месечно изгряваше огнената лавина на Слънцето, а през останалото време звездите стояха непоклатими и ярки.

Докато траеше обучението Йор започна да разбира, че спартанския дух по станциите на външния пръстен тук дори не е и спомен от миналото. Животът около него кипеше и той почувсва полъха на земните нрави. Толкова ли бе загубил от младостта си, че това му се струваше странно. Въпреки, че не бе на най-оживеното място на Луната, извън работно време животът го впримчваше с хиляди пипала. Имаше чувство, че тук повече могат да се харчат пари отколкото да се печелят. Жените и развлеченията бяха толкова премамливи и достъпни. Дори на Земята не беше така, преди да отлети.

След като издържа изпитите и започна редовна работа незабелязано и изцяло го обзе желанието да живее с Деа. Другите жени не можеха да запълнят нейното място. Говореха все по рядко и тя винаги изключваше видеовръзката, само се чуваха без да се виждат. Той не питаше защо. Ако разбереше и за Моника, Стела или … Тогава щеше не само да прекъсне връзката, но и да му разкриви антените на шлема. Въпреки всичко не се чувстваше виновен. Веднъж и предложи да уреди работа за нея на Луната, тя отказа — имаше четири звезди и това бе понижение, но от следващия разговор включи отново видеовръзката. Добри места не се откриваха всеки ден. Не им вървеше. След година когато слязоха за отпуск на Земята заедно решиха тя да остане за две години тук. Правилника го разрешаваше за майчинство. После щеше да дослужи останалите 7 години. Можеше и да не ги дослужва. Йор печелеше достатъчно и можеше да слиза по две седмици на всеки три месеца. Тяхният общ дом щеше да бъде уютна вила на брега на Бенгалския залив. Без излишен разкош. Наложи се да изтеглят зародишния сейф след година за второто майчинство, така се случи. Той сам се учуди колко естествено стана всичко, а тя изглеждаше подмладена и пухкава като майка.

След двете години назначението на Дея не беше непреодолим проблем. Уважаваха Йор и той използва всички средства за да я назначат втори капитан в комуникационния център на служба далечни експедиции. Сега живееха заедно на Луната, а слизаха поотделно у дома при децата.

След време Дея се промени рязко. За един ден. Стана невъзможно да се общува с нея. Йор разбра. При ремонт на комуникационен спътник не могъл да се прибере навреме и останал без въздух човек с когото тя имаше два полета. Явно отношенията им са били повече от колегиални. Нормално. Йор никога не бе мислил, че ще приеме равнодушно такава вест. Дори съжаляваше, че другият вече е Там. Не я ревнуваше, а и съчувстваше. Всяка частица топлина е безкрайно ценна в студената пустош на космоса. Често започна да ходи в едно далечно заведение, извън диспечерския център, далеч, чак на съседния космодрум. Там се чувстваше по-добре. Събираше се със всякякви астронавти, идващи от всякъде и получаваше информации незаписани в нито един бордови дневник. Не вървяха добре нещата в космоса. Много паплач плъпна да печели безскруполно. Това бяха само приказки, докато не видя как един астронавт приближи спокойно до стоящ на бара елегантен турист, и го застреля в гръб. Спокойно. После бавно огледа димящите кости и разстопените останки на алуминиевия стол, извади акомулатора от пистолета, показа го на останалите и спокойно излезе. Йор инстинктивно посегна към оръжието на ръкава на скафандъра, но една ръка го спря. Непознатия му рече:

— Този боклук тъпчеше жена му с наркотици и я продаваше, докато той летеше във външния пръстен. Разби му живота. Ако можеш помогни му да отлети преди да са го намерили отрепките.

Йор се върна потресен. Дея бе започнала да се оправя. Още на следващата смяна с диспечера на далечни експедиции уреди старт след 18 часа на нещастника и жена му към база край Нептун. Не съжаляваше. Коспол така властна на земята явно губеше контрол.

Смяна след смяна работата запълваше ежедневието. Рядко биваше спокойно. По време на една спокойна смяна радарите засякоха енергиино отдаване на самия край на слънчевата система. Иначе казано нещо се бе взривило. Проблема бе, че нищо земно никога не е било изпращано в този сектор. Приеха го като интересно събитие. Учените дълго щяха да преглеждат записите. Един стажант на име Кол продължи да сканира сектора докато Йор направляваше разминаването на метеоритния разрушител „Одисей“ с два тежки контейнеровоза от търговската мрежа на вътрешния пръстен. Те щяха да минат под излитащия разрушител така, че струите от соплата можеха да ги засегнат. Разминаха се. Йор разреши отново включване на главните двигатели и се отпусна. До следващата възлова ситуация имаше почти четвърт час.

— Извинете диспечер, стажант Кол моли за 90 секунди трети служебен приоритет.

Новия му харесваше. Имаше чувство за ред.

— Слушам.

— Погледнете 8 монитор.

— Виждам. Дай траекториите на резервния холостенд. Благодаря. Докладвай.

— Първоначално радарите възприеха формированието като едно цяло. Масата бе нищожна за такива размери. Сканирах на лупа. Метеоритите летят в два правилни шестоъгълника и сега се формира трети.

— Мислиш ли, че са метеорити Кол.

— Не, диспечер.

— Сим, поеми трафика. Възел след 6 минути сектор 37Г21. Кол, провери на кой диспечер не му се спи. Не, докарай всички.

Йор се замисли. Ако това беше истина — стария свят рухна.

Отмести настрани предпазителя и натисна червения бутон.

Този бутон не бе натискан много години. Отдавна, от времето когато планетарен разрушител взриви кометно ядро и хиляди тежки късове достигнаха земната повърхност. Най-страшния бутон на огромния пулт. „ПЛАНЕТАРНА ЗАПЛАХА“.

На монитора се появи лицето на върховния звезден координатор на планетата:

— Какво има, диспечер?

— Звездни гости.

— Сонда, робот, кораб?

— Армада!

— Сигурен ли си?

— Имат четири месеца до лунна орбита.

— До организиране на щаб, виж с какво разполагаме. Имаш извънаредни военни пълномощия. Кой знае за това? Затвори информационните канали. Веднага! Нито един излишен разговор, нито некодирано съобщение. Алармирай само външния пръстен. Кажи им истината. От орбитата на Марс насам никой не трябва да знае. Затвори диспечерското управление. Никой който влезе не бива да излиза, нито един телефонен разговор. Това е война. ТЕ идват.

— Да, координатор. Те идват.