Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Picture of Dorian Gray, 1890 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Красимира Тодорова, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 273 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- uftak (2008)
Издание:
Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей
Английска. Първо издание
Народна култура, София, 1980
Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79
Редактор Людмила Харманджиева
Художник Иван Кьосев
Художник редактор Ясен Васев
Техн. редактор Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска
Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84×108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.
Цена 4,89 лв.
ДИ „Народна култура“, София
Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София
История
- — Добавяне
ГЛАВА XX
Беше прекрасна вечер, толкова топла, че той взе палтото си на ръка и дори не преметна копринения си шал около врата. Докато вървеше бавно към дома си, пушейки цигара, край него минаха двама млади мъже във вечерно облекло. Той чу как единият пошепна на другия: „Това е Дориан Грей.“ Спомни си колко приятно му бе по-рано да го сочат, да го гледат, да говорят за него. Сега му беше омръзнало да чува собственото си име. Голяма част от прелестта на малкото село, където напоследък бе ходил така често, се състоеше в това, че там никой не знаеше кой е. Неведнъж бе казвал на момичето, което бе подмамил да се влюби в него, че е беден и то му беше повярвало. Веднъж дори бе казал на Хети, че е порочен, а тя се бе засмяла и му бе отвърнала, че порочните хора винаги са много стари и много грозни. Какъв смях имаше тя! Също като песента на дрозд. И колко красива беше в своите памучни дрехи и широкополи шапки! Тя не знаеше нищо, но притежаваше всичко онова, което той беше загубил.
Когато се прибра, свари слугата си да го чака. Изпрати го да си легне, отпусна се на канапето и се замисли над нещата, които му бе казал лорд Хенри.
Дали е вярно, че човек никога не може да се промени? Изпитваше силен копнеж по неопетнената чистота на своето юношество, по своето „розовобяло“ юношество, както се бе изразил веднъж лорд Хенри. Дориан знаеше, че се е опетнил, че е развратил ума си и е подхранил е ужас въображението си. Знаеше, че влиянието му върху другите е било гибелно и че бе изпитвал от това жестока радост. Знаеше, че съзнателно бе опозорил живота на най-чистите и най-благородните от хората, с които се бе срещал. Но нима всичко това беше непоправимо? Нямаше ли повече надежда за него?
Ах! В какъв ужасен миг на гордост и себелюбие се бе помолил портретът да поеме върху себе си бремето на неговите дни, а той самият да запази неопетнен блясъка на вечната си младост! Цялото му падение се дължеше на това. Би било хиляди пъти по-добре, ако за всеки грях в живота си бе получавал веднага възмездие! Наказанието носи пречистване. Не „опрости греховете ни“, а „накажи ни за нашите злодеяния“ би трябвало да бъде молитвата на човека към един по-справедлив бог.
Огледалото с красива резбована рамка, което лорд Хенри толкова отдавна му бе подарил, лежеше на масата и белоногите амури се смееха, както преди. Той го взе в ръка, като в онази ужасна нощ, когато за първи път бе забелязал промяната в ужасния портрет, и с блуждаещи, замъглени от сълзи очи погледна в лъскавата му повърхност. Веднъж някой, който го бе обичал силно, му бе написал безумно писмо, което завършваше с идолопоклонническите думи: „Светът е променен, защото Вие сте създаден от слонова кост и злато. Очертанията на вашите устни пишат неговата нова история.“ Припомни си тези фрази и ги повтори многократно. После се отврати от красотата си, хвърли огледалото на пода и го натроши с крака си на сребърни късчета. Тъкмо красотата му го бе погубила. Красотата и младостта, която бе измолил. Ако не бяха те, животът му щеше да остане неопетнен. Красотата беше за него само една маска, а младостта — подигравка. Какво всъщност е младостта? Едно зелено, незряло време, време на повърхностни настроения и нездрави помисли. Защо беше се облякъл в нейната премяна? Младостта го бе провалила.
По-добре беше да не мисли за миналото. Нищо не можеше да го промени. Трябваше да мисли за себе си и за бъдещето си. Джеймз Вейн лежеше безименен в гробището на Селби. Алън Камбъл се бе застрелял една нощ в лабораторията си, но не бе издал тайната, която той му бе натрапил. Възбудата от изчезването на Базил Холуърд скоро щеше да отмине. Даже вече стихваше. Така че той беше в пълна безопасност. Нито пък му тежеше на съвестта смъртта на Базил Холуърд. Повече го измъчваше смъртта на собствената му душа. Тя беше мъртва, а той продължаваше да живее. Базил бе нарисувал портрета, който бе погубил живота му. Той не можеше да му прости това. Портретът беше причина за всичко. Базил му бе наговорил ужасни неща, които той понесе търпеливо. Убийството бе само плод на един безумен миг. А Алън Камбъл се бе самоубил по своя воля, сам бе избрал този край. Той нямаше нищо общо с това.
Нов живот! Ето за какво копнееше Дориан. Ето какво очакваше. И го беше започнал вече. Беше пощадил едно невинно същество. И никога повече няма да изкушава невинността. Ще бъде добър.
При мисълта за Хети Мъртън той се запита: дали портретът в заключената стая не се е променил? Може би вече не е толкова ужасен, както преди? Може би с един добродетелен живот той ще успее да заличи всяка следа на порочност от лицето на портрета? А може би тези следи вече са изчезнали? Трябва да отиде и да види.
Той взе лампата от масата и се промъкна горе. Докато отключваше вратата, радостна усмивка пробягна по необикновено младото му лице и се спря за миг на устните му. Да, ще бъде добър и това противно нещо, което бе скрил, ще престане да го плаши. Имаше чувството, че товарът вече беше паднал от него.
Влезе тихо, заключи по навик вратата след себе си и дръпна пурпурното покривало от портрета. Вик на болка и възмущение се изтръгна от него. Не видя никаква друга промяна, освен лукавия блясък в очите и сгърчената в лицемерна гримаса уста. Портретът продължаваше да бъде отвратителен, дори още по-отвратителен, отколкото преди, и алените капки по ръката сякаш бяха станали по-ярки и приличаха на току-що пролята кръв. Той се разтрепера. Нима само суетата го бе накарала да извърши единственото си добро дело? Или желанието за ново усещане, както лорд Хенри бе подметнал с подигравателна усмивка? Или онзи стремеж, който понякога ни кара да играем роля на подобри, отколкото сме? Или може би всички тези неща, взети заедно? И защо червеното петно бе станало по-голямо от преди? Като някаква ужасна болест то бе пропълзяло по сбръчканите пръсти. Имаше кръв и по краката, сякаш бе прокапала от ръката… Имаше кръв дори и по другата ръка, която не бе държала ножа. Дали това не означаваше, че трябва да си признае? Да си признае? Да се предаде и да бъде наказан със смърт? Той се засмя. Разбираше, че тази мисъл е безумна. А и да си признае, кой щеше да му повярва? От убития човек нямаше никаква следа. Всичките му вещи бяха унищожени. Той самият бе изгорил онова, което беше останало долу. Хората щяха да кажат само, че е полудял. А ако продължи да натрапва признанието си, щяха да го затворят в лудница… И все пак беше длъжен да си признае, да понесе публичния позор, да се покае публично. Има бог и той изисква да изповядваме греховете си не само пред небето, но и пред хората. Каквото и да направи, няма да бъде очистен, докато не признае престъплението си. Престъплението си? Той сви рамене. Смъртта на Базил Холуърд му се струваше нещо много дребно. Той мислеше за Хети Мъртън. Може би това огледало го лъжеше. Огледалото на душата му, в което гледаше! Суета? Любопитство? Лицемерие? Нима нямаше нищо друго в неговото самоотречение? Имаше и нещо друго. Поне така си мислеше той. Но кой знае?… Не, не беше имало нищо друго. Беше я пощадил само от суета. От лицемерие бе надянал маската на добротата. От любопитство бе опитал самоотречението. Сега разбираше това.
А убийството — цял живот ли щеше да го преследва? Вечно ли щеше да носи бремето на миналото? Дали наистина не трябва да си признае? Никога! Беше останало само едно-единствено доказателство срещу него. Самият портрет — това беше доказателството. Той ще го унищожи. Защо изобщо го бе задържал толкова дълго? По-рано му доставяше удоволствие да го наблюдава как се променя и старее. Напоследък обаче това бе престанало да го забавлява. Портретът го държеше буден нощем. Заминеше ли някъде, изпълваше го страх да не би нечии други очи да го зърнат. Той помрачи чувствата му. Самият спомен за него бе вгорчил много мигове радост. Беше се превърнал в негова съвест. Да, наистина бе негова съвест. Ще го унищожи. Огледа се наоколо и видя ножа, с който бе пронизал Базил Холуърд. Беше го почиствал многократно, докато по него не бе останало никакво петно. Сега беше чист и бляскав. Както бе убил художника, така щеше да убие и неговата творба, а заедно с това и цялата й същност. Ще убие миналото и когато то бъде мъртво, той ще бъде свободен. Ще убие този ужасен живот на душата и без неговите укори отново ще намери покой. Той сграбчи ножа и промуши с него портрета.
Чу се вик и шум от строполяване на нещо. Вик на агония, който беше толкова зловещ, че изплашените слуги се събудиха и наизлязоха от стаите. Двама господа, които минаваха по площада, се спряха и погледнаха към голямата къща. Продължиха пътя си и когато срещнаха участъковия полицай, се върнаха заедно с него. Полицаят позвъни няколко пъти, но никой не му отвори. Осветен беше само едни от прозорците на горния етаж. Останалата част от къщата тънеше в мрак. Като почака малко, полицаят се оттегли, притули се в един съседен вход и оттам започна да наблюдава.
— Чий е този дом? — попита го по-възрастният от двамата господа.
— На мистър Дориан Грей, сър — отвърна полицаят.
Господата се спогледаха, усмихнаха се подигравателно и отминаха. Единият от тях беше чичото на сър Хенри Аштън.
В къщата, в отделението за прислуга, се носеше тревожен шепот. Старата мисиз Лийф плачеше и кършеше ръце. Франсис беше блед като мъртвец.
След около четвърт час той повика кочияша и един от лакеите и тримата се качиха горе. Почукаха на вратата, но не получиха отговор. После извикаха. Цареше пълна тишина. Най-сетне, след като напразно се опитваха да насилят вратата, те се качиха на покрива и оттам се спуснаха на балкона. Прозорците лесно поддадоха. Резетата им бяха стари.
Когато влязоха в стаята, видяха на стената един прекрасен портрет на своя господар, който го представяше такъв, какъвто го бяха видели последния път — в цялото великолепие на неговата младост и красота. А на пода лежеше мъртъв човек във вечерни дрехи, със забит в сърцето нож. Лицето му беше сбръчкано, старо, отблъскващо. Едва след като разгледаха пръстените, познаха кой е той.