Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Picture of Dorian Gray, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 272 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1980

 

Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Иван Кьосев

Художник редактор Ясен Васев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84×108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.

Цена 4,89 лв.

ДИ „Народна култура“, София

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА II

Още с влизането си в ателието те видяха Дориан Грей. Той седеше до пианото с гръб към тях и прелистваше „Горски сцени“ от Шуман.

— Непременно трябва да ми ги заемеш, Базил — възкликна той. — Възхитителни са, искам да ги разуча!

— Зависи от това как ще ми позираш днес, Дориан.

— Ох, омръзна ми това позиране и вече съвсем не желая да притежавам собствен портрет в цял ръст — отвърна младежът някак глезено и своенравно и се завъртя на столчето. Когато видя лорд Хенри, бузите му леко поруменяха от смущение и той скочи. — Прощавай, Базил, не знаех, че имаш гост.

— Това е лорд Хенри Уотън, Дориан, мой стар приятел от Оксфорд. Тъкмо му разказвах колко прекрасно ми позираш, а ти развали всичко.

— В никакъв случай обаче не сте развалили удоволствието ми от срещата с вас, мистър Грей — каза лорд Хенри, пристъпи към младежа и му подаде ръка. — Моята леля ми е говорила често за вас. Вие сте един от любимците й и в същото време, боя се, една от жертвите й.

— Изпаднах в немилост пред лейди Агата — отвърна Дориан с израз на престорено разкаяние върху лицето. — Бях й обещал да отида с нея миналия вторник в един клуб в Уайтчепъл, но забравих. Трябваше да свирим с нея дует, всъщност, струва ми се — три дуета. Не знам как ще ме посрещне сега. Просто се боя да се появя пред нея.

— О, аз ще ви сдобря с леля ми. Тя е във възторг от вас. Пък и не мисля, че отсъствието ви я е затруднило. Публиката сигурно си е помислила, че наистина се изпълнява дует. Седне ли пред пианото, леля Агата е способна да вдига шум за двама.

— Това, което казвате, е ужасно за нея и не много ласкаво за мен — отвърна през смях Дориан.

Лорд Хенри го погледна. Да, с изящно очертаните алени устни, с ясните сини очи, с меките златисти къдри той наистина беше необикновено красив. В лицето му имаше нещо, което веднага внушаваше доверие. То излъчваше непорочната и пламенна чистота на младостта. Покварата на този свят явно не беше докоснала още душата му. Не беше никак чудно, че Базил Холуърд го боготвореше.

— Вие сте прекалено красив, за да се занимавате с филантропия, мистър Грей, да, прекалено красив. — Лорд Хенри се отпусна на дивана и извади табакерата си.

Художникът приготвяше четките и размесваше боите си, но на лицето му бе изписана тревога. Като чу последната забележка на лорд Хенри, той погледна към него и след кратко колебание каза:

— Хари, бих искал днес да завърша този портрет. Нали няма да се обидиш, ако те помоля да си отидеш?

Лорд Хенри се усмихна и погледна Дориан Грей.

— Да си отида ли, мистър Грей?

— О, не, лорд Хенри, моля ви! Както виждам, днес Базил не е в добро настроение, а аз никак не обичам да е мрачен. Освен това бих искал да ми кажете защо не бива да се занимавам с филантропия.

— Не зная дали трябва да ви го кажа, мистър Грей. Това е толкова скучна тема, че може да се обсъжда само сериозно. Но аз, разбира се, няма да си отида, щом вие ме каните да остана. Нямаш нищо против, нали, Базил? Често си ми казвал, че обичаш някой да стои и да бъбри с хората, които ти позират.

Холуърд прехапа устни.

— Щом Дориан го иска, трябва да останеш, разбира се. Капризите на Дориан са закон за всички освен за самия него.

Лорд Хенри взе шапката и ръкавиците си.

— Много си любезен, Базил, но мисля, че трябва да си вървя. Обещах да се срещна с един човек в „Орлеан“. Довиждане, мистър Грей. Минете да ме видите някой път на Кързън стрийт. Към пет часа почти винаги съм у дома. Все пак уведомете ме с едно писмо кога смятате да ме посетите. Бих съжалявал много, ако не ме намерите.

— Базил — извика Дориан Грей, — ако лорд Хенри Уотън си отиде, ще си отида и аз. Когато работиш, ти изобщо не си отваряш устата, а на мен ми е ужасно скучно да стоя на подиума и да се усмихвам. Настоявам да го помолиш да остане!

— Остани, Хари, и Дориан, и аз ще ти бъдем задължени — каза Холуърд, като гледаше съсредоточено картината си. — Вярно е, че мълча, когато работя, нито слушам какво ми говорят, а за моите нещастни модели това трябва да е много скучно. Моля те да останеш!

— А какво ще стане със срещата ми в „Орлеан“?

Художникът се засмя.

— Едва ли ще имаш някакви неприятности заради нея. Сядай, Хари! А ти, Дориан, се качвай на подиума; не се мърдай много и не обръщай внимание на приказките на лорд Хенри. С изключение на мен той влияе много лошо на всичките си приятели.

С вид на християнски мъченик Дориан Грей се изкачи на подиума и с лека гримаса на недоволство погледна към лорд Хенри, към когото вече изпитваше все по-голяма симпатия. Той никак не приличаше на Базил, беше пълна негова противоположност и при това имаше толкова приятен глас. След няколко минути Дориан попита:

— Вярно ли е, че оказвате лошо влияние, лорд Хенри? Толкова лошо, колкото твърди Базил?

— Добро влияние изобщо не съществува, мистър Грей. Всяко влияние е безнравствено, напълно безнравствено от гледна точка на науката.

— Защо?

— Защото да влияеш на някого, означава да вселиш в душата му собствената си душа. Той вече не мисли със собствените си мисли и не изгаря от собствените си страсти. Добродетелите му престават да бъдат негови. Пороците му, ако изобщо съществуват пороци, са заимствани. Той става ехо на чужда песен, изпълнител на роля, която не е била написана за него. Целта на живота е самоизявата. Всеки от нас живее на този свят, за да изрази в цялата й пълнота своята същност. В наши дни обаче хората се страхуват от самите себе си. Те забравиха най-висшето от всички задължения — задължението към себе си. Не може да се отрече, че всички са милосърдни. Хранят гладния, обличат бедняка. Собствените им души обаче търпят студ и глад. Ние, хората, загубихме смелостта си, а може би и никога не сме я притежавали. Страхът от обществото, който лежи в основата на морала, и страхът от бога, който всъщност е тайната на религията, са двете начала, които ни ръководят. И все пак…

— Обърни главата си малко надясно, Дориан, бъди послушно момче — каза погълнатият от работата си художник, който бе успял да забележи само, че на лицето на младия човек се бе появил израз, какъвто никога по-рано не беше виждал.

— И все пак — продължи лорд Хенри с ниския си мелодичен глас, като придружаваше думите си с изящен жест на ръката, характерен за него още от времето, когато учеше в „Итън“ — мисля, че ако човек живее пълнокръвно, ако дава израз на всяко свое чувство и на всяка своя мисъл, ако превръща в действителност всеки свой блян… мисля, че светът би получил такъв силен стремеж към радостта, че ние бихме забравили всички болести на средновековието и бихме се върнали към елинския идеал… а може би и към нещо още по-великолепно и бляскаво от елинския идеал. И най-смелият от нас обаче се страхува от себе си. Самоосакатяването на дивака се е съхранило днес в трагическата отживелица, наречена самоограничение, която хвърля тъмна сянка над нашия живот. Ние сме наказани заради нашите самоограничения. Всеки порив, който се стараем да сподавим, продължава да стои в съзнанието ни и го отравя. Тялото греши и веднага се избавя от влечението към греха, тъй като задоволяването на желанието е един вид пречистване. След това остава само споменът за наслаждението или изтънченото удоволствие от разкаянието. Единственият начин да се отървем от изкушението, е да му се подчиним. Противопоставим ли му се, душата започва да страда от мъчителен копнеж по забраненото, започва да се стреми към онова, което й се струва нечестиво и престъпно благодарение на противоестествените закони, които сами сме си измислили. Казано е, че най-големите събития на света се творят в мозъка. По същия начин в мозъка и единствено в мозъка възникват и най-големите грехове на този свят. И у вас самия, мистър Грей, в аленорозовото ви юношество, дори в бялорозовото сияние на вашето детство вече са кипели страсти, от които сте изтръпвали, мисли, които са ви изпълвали с ужас, блянове наяве и блянове насън, споменът за които е бил достатъчен, за да пламнат бузите ви с цвета на срама…

— Спрете — боязливо рече Дориан Грей, — спрете!

Вие ме обърквате. Не знам какво да кажа. За вашите приказки сигурно има отговор, но аз не мога да го намеря. Не говорете повече! Оставете ме да помисля. Или, по-точно, оставете ме да се опитам да не мисля!

Почти десет минути той стоя неподвижно с полуотворена уста и със странен блясък в очите. Някак смътно осъзнаваше, че дълбоко в него се зараждат съвършено нови усещания и в същото време му се струваше, че ги е предизвикал сам. Няколкото думи, подхвърлени от приятеля на Базил — случайни може би, но и преднамерено парадоксални, — докоснаха някаква тайна струна в душата му, която никой все още не бе докосвал и която — сега той чувстваше ясно това — трептеше и пулсираше остро.

По подобен начин го вълнуваше и музиката, която неведнъж го бе карала да тръпне от вълнение. Но в музиката няма определеност, яснота. Тя създава у нас не нов свят, а по-скоро нов хаос. Думи! Най-обикновени думи! Но колко ужасни, колко ясни, ярки и безпощадни бяха те! От тях не можеш да избягаш. И все пак какво изкусително вълшебство криеха те! Сякаш бяха способни да облекат неясните видения в пластична форма, в тях звучеше особена, сладостна мелодия, като мелодията на цигулка или лютня… Обикновени думи! Нима има нещо по-осезателно от думите?

Да, в детството и в юношеството му имаше много неща, които той не можеше да разбере. Започна да ги разбира едва сега. Животът изведнъж засия с огнени цветове. Струваше му се, че се движи сред пламъци. Защо досега не си е давал сметка за всичко това?

Лорд Хенри го наблюдаваше с тънка усмивка. Той умееше да долавя точно психологическия момент, когато трябваше да се мълчи. Беше силно заинтригуван. Беше удивен от неочакваното впечатление, което бяха направили думите му; спомняйки си една книга, която бе прочел на шестнайсет години и която му бе открила множество неизвестни дотогава неща, сега се питаше: не вълнуват ли и Дориан Грей същите чувства? Той пусна стрелата ей така, във въздуха. Нима е попаднала в целта? И колко очарователен е този младеж!

Холуърд рисуваше с характерните си смели петна, в които се усещаха истинската изтънченост и съвършенството на силната четка. Той изобщо не бе забелязал настъпилото мълчание.

— Базил, уморих се да стоя прав! — възкликна внезапно Дориан Грей. — Искам да изляза и да поседна в градината. Тук е ужасно задушно.

— Извинявай, скъпи приятелю! Когато рисувам, не мога да мисля за нищо друго. Пък и ти никога не си позирал така добре. Не мръдна дори за миг. И аз успях да уловя ефекта, към който се стремях — полуотворените уста и блясъка в очите. Не знам какво ти е наговорил Хари, знам само, че той събуди на лицето ти този чуден израз. Сигурно ти е правил комплименти, но ти не трябва да вярваш на нито една негова дума.

— Не, не ми направи нито един комплимент. Може би затова не вярвам на думите му.

— Много добре знаете, че вярвате на всяка моя думичка — промълви лорд Хенри, като го погледна замислено с морните си очи. — И аз ще изляза с вас в градината. В ателието наистина е много горещо. Базил, нареди да ни донесат нещо студено за пиене, нещо със сок от ягоди може би.

— Добре, Хари. Ти само позвъни и когато дойде Паркър, аз ще му кажа да ви донесе каквото желаете. Трябва да поработя още малко върху фона, затова ще дойда при вас след малко. Все пак не задържай Дориан прекалено дълго. Никога не съм имал такова настроение за работа, както днес. Това ще бъде моят шедьовър. Дори и в сегашния си вид портретът е вече шедьовър.

Когато излезе в градината, лорд Хенри намери Дориан Грей до люляковия храст. Заровил лице в свежите цветове, младежът жадно вдъхваше аромата им, сякаш пиеше вино. Лорд Хенри се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Това, което правите, е чудесно — каза тихо той. — Нищо не лекува така добре душата както вълненията, а от вълненията може да ни излекува само душата.

Младият човек трепна и отстъпи назад. Беше без шапка и листата бяха разрошили непокорната му коса, разбърквайки реда на златистите му къдри. В очите му се появи страх, като у внезапно пробуден от сън човек. Изящно очертаните му ноздри трепнаха, а някакъв скрит нерв раздвижи алените му устни.

— Да — продължи лорд Хенри, — това е една от най-големите тайни на живота: умението да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживяванията. Вие сте удивително създание. Знаете повече, отколкото мислите, че знаете, но и по-малко, отколкото бихте искали да знаете.

Дориан Грей се намръщи и извърна глава. Харесваше му този висок изящен човек, който стоеше до него. Привличаше го неговото романтично мургаво лице с уморено изражение. В ниския, бавен глас на лорд Хенри имаше нещо омагьосващо. Дори ръцете му, хладни и бели като цветя ръце, криеха в себе си някакво странно очарование. Когато говореше, те се движеха като звуците на музика, сякаш имаха свой собствен език. Но Дориан изпитваше и страх от него и се срамуваше от своя страх. Защо трябваше един чужд човек да разкрива тайните на собствената му душа? С Базил Холуърд се познаваше вече няколко месеца, но дружбата им с нищо не беше му повлияла. И изведнъж на жизнения му път застава някой, който сякаш разкрива пред него тайните на живота. И все пак защо трябваше да се страхува от него? Нито е ученик, нито е девойка! Глупаво е да се страхува от него.

— Да поседнем на сянка — предложи лорд Хенри. — Паркър вече ни е донесъл нещо за пиене, пък и ако постоите още малко на този пек, ще погрознеете и Базил вече няма да иска да ви рисува. Не бива да почернявате, загарът наистина няма да ви отива.

— Нима това е важно? — възкликна със смях Дориан Грей и се отпусна на пейката в дъното на градината.

— За вас би трябвало да бъде много важно, мистър Грей.

— Защо?

— Защото притежавате най-великолепната красота на младостта, а младостта е единствената ценност, която си заслужава да се притежава.

— Не мога да го почувствам, лорд Хенри.

— Сега наистина не можете да го почувствате. Ще дойде време обаче, когато ще станете стар, сбръчкан и грозен, когато мислите ще покрият челото ви с бръчки, а страстите със своя всеяден пламък ще изсушат устните ви и тогава ще го почувствате, много добре ще го почувствате. Където и да се появите сега, вие очаровате всички. Но така ли ще бъде винаги? Вие имате изключително красиво лице, мистър Грей. Не се мръщете. Това е истина. А Красотата е една от формите на Гениалността, може би дори стои и по-високо от Гениалността, тъй като не се нуждае от обяснение. Тя е едно от най-великите явления в света — като слънчевата светлина или като пролетта, или като отражението в тъмна вода на тази сребърна раковина, която наричаме луна. Тя не може да бъде оспорвана. Тя има свещеното право на власт. Превръща в царе онези, които я притежават. Вие се усмихвате? О, няма да се усмихвате, когато я загубите! Хората понякога казват, че Красотата е повърхностна. Може и да е така. Но все пак е по-малко повърхностна от Мисълта. За мен Красотата е най-чудното от всички чудеса. Само ограничените хора не съдят по външността. Истинската тайна на живота е заключена във видимото, а не в невидимото. Да, мистър Грей, боговете са били милостиви към вас. Божествените дарове обаче не са дълготрайни. Не са чак толкова много годините, които ви остават за истински, съвършен, пълноценен живот. Ще отмине младостта, а с нея и красотата ви и вие изведнъж ще откриете, че вече не ви очакват победи, или ще трябва да се задоволявате с оскърбителните спомени за безвъзвратно отминали победи, които тъкмо поради това, че са отминали, ще ви се сторят по-горчиви от всички поражения. Всеки изминал месец ще ви приближава към нещо ужасно. Времето ви ревнува и води война с лилиите и розите, разпилени по вашия път. Страните ви ще хлътнат, очите ще помръкнат. Вие ще страдате много… О, използувайте младостта си, докато не е отминала! Не губете напразно златните си дни в слушане на досадни проповеди, не се опитвайте да поправяте непоправимото, не пропилявайте живота си заради невежите, пошли и нищожни хора в името на болезнените стремления и лъжливите идеи на нашия век. Живейте! Живейте този прекрасен живот, който се съдържа във вас! Не пропускайте нищо! Търсете все нови и нови усещания! Не се страхувайте от нищо! Нов хедонизъм[1] — ето какво е нужно на нашето време. Вие бихте могли да станете неговият видим символ. С вашето обаяние можете да постигнете всичко. Светът ви принадлежи за известно време… Още щом ви видях, разбрах, че дори не подозирате какво представлявате, какво бихте могли да бъдете. Вие така силно ме очаровахте, че се почувствах задължен да ви разкажа нещо за самия вас. Помислих си колко трагично би било, ако не успеете да вземете всичко от живота. Защото вашата младост е само кратък миг, прекалено кратък. Обикновените полски цветя повяхват, но разцъфват отново. Ракитата ще бъде така златистожълта и през следващия юни, както и сега. След месец ще се появят пурпурните звезди на клематиса и година след година зелената нощ на листата му ще приютява своите нови пурпурни звезди. Ние никога не можем да върнем младостта си. Пулсът на радостта, който бие във вените ни, когато сме на двайсет години, отслабва. Крайниците ни губят сила, чувствата ни се притъпяват. Превръщаме се в отвратителни марионетки, преследвани от спомена за страстите, от които най-много сме се страхували, и за примамливите изкушения, на които не сме посмели да се поддадем. Младост! Младост! На този свят няма нищо друго като нея!

Отворил широко очи, Дориан Грей слушаше удивен. Люляковото клонче падна от ръката му върху ситния чакъл. Една мъхната пчела долетя и закръжи над клончето. После кацна и запълзя по плътно сбитите цветчета на овалната китка. Младежът я следеше с оня странен интерес, който проявяваме понякога към незначителните неща, когато ни е страх да мислим за най-важното или когато ни вълнува ново, все още неясно и за самите нас чувство или пък когато някоя страшна мисъл внезапно обсебва мозъка ни и ни принуждава да й се предадем. След малко пчелата отлетя. Дориан я видя как се вмъкна във фуниевидната чашка на едно грамофонче. Цветето сякаш потръпна и после леко се олюля напред-назад.

Внезапно на вратата на ателието се появи Холуърд и няколко пъти ги подкани с енергични жестове да влязат. Лорд Хенри и Дориан се спогледаха и се усмихнаха.

— Чакам ви — извика художникът. — Хайде, идвайте! Сега осветлението е чудесно за работа, а питието си можете да вземете вътре.

Те станаха и бавно тръгнаха един до друг по алеята. Край тях прелетяха две изпъстрени в зелено и бяло пеперуди, а в най-далечния край на градината на крушевото дърво запя дрозд.

— Нали сте доволен, че се запознахте с мен, мистър Грей? — попита лорд Хенри, поглеждайки Дориан.

— Да, сега съм доволен. Не знам обаче дали винаги ще бъде така.

— Винаги!… Това е ужасна дума! Потръпвам, когато я чуя. Най-много обичат да я употребяват жените. Те развалят всеки роман, опитвайки се да го направят вечен. Освен всичко друго тази дума нищо не означава. Единствената разлика между прищявката и „вечната любов“ е това, че прищявката трае малко по-дълго.

Когато влизаха в ателието, Дориан Грей докосна с ръка рамото на лорд Хенри.

— В такъв случай нека нашето приятелство бъде прищявка — прошепна той, изчервявайки се от собствената си смелост, после се качи на подиума и зае позата си.

Лорд Хенри се отпусна в едно голямо плетено кресло и започна да го наблюдава. Тишината се нарушаваше единствено от лекия шум от докосването на четката до платното, който стихваше, когато Холуърд от време на време отстъпваше назад, за да погледне работата си отдалеч. В косите лъчи на слънцето, които струяха през отворената врата, танцуваха позлатени прашинки. Плътният мирис на розите сякаш се просмукваше във всичко.

След около четвърт час художникът престана да рисува, загледа се продължително в Дориан Грей, а сетне също така продължително в картината си, като хапеше края на една от големите си четки и се мръщеше.

— Завършена е напълно! — възкликна той накрая, наведе се и написа с източени яркочервени букви името си в левия ъгъл на платното.

Лорд Хенри се приближи и започна да разглежда картината. Без съмнение това беше изключително произведение на изкуството, а и приликата беше небивала.

— Драги приятелю, поздравявам те най-сърдечно — каза той. — Това е най-хубавият портрет на нашето време. Мистър Грей, елате и сам вижте!

Младежът трепна, сякаш внезапно го бяха събудили от сън.

— Наистина ли вече е напълно завършен? — попита той, като слизаше от подиума.

— Да, напълно е завършен — потвърди Холуърд. — А днес ти позира великолепно. Безкрайно съм ти благодарен.

— Това изцяло се дължи на мен — намеси се лорд Хенри. — Нали, мистър Грей?

Дориан не отговори, заобиколи равнодушно портрета и застана пред него. Когато видя собственото си изображение, той неволно отстъпи назад и страните му пламнаха от удоволствие. Очите му блеснаха, озарени от такава радост, сякаш виждаше себе си за първи път. Стоеше неподвижно като захласнат, съзнаваше смътно, че Холуърд му говори нещо, но не беше способен да вникне в смисъла на думите му. Осъзнаването на собствената му красота проблесна в него като откровение. Досега не бе имал случай да я почувства. Комплиментите на Базил Холуърд му се струваха приятни, чисто приятелски преувеличения. Слушаше ги, смееше се и ги забравяше. Те не му правеха никакво впечатление. Но изведнъж се появи лорд Хенри Уотън и изрече своя панегирик за младостта и ужасното си предупреждение за нейната краткотрайност. Това предупреждение развълнува Дориан, а сега, когато гледаше отражението на собствената си красота, предупреждението проблесна с цялата си яснота в съзнанието му. Да, ще дойде ден, когато лицето му ще се покрие с бръчки и ще повехне, очите му ще помътнеят и ще се обезцветят, фигурата му ще загуби стройността си и ще се деформира. Аленият цвят ще изчезне от устните му, златото на косите ще помръкне. Животът, който обогатява душата, ще обезобрази тялото му. Той ще стане отблъскващ, грозен, жалък.

При тази мисъл остра болка прониза като с нож Дориан и накара цялото му същество да потръпне. Очите му помътняха, станаха аметистово сини и се замъглиха от сълзи. Сякаш някаква ледена ръка стисна сърцето му.

— Не го ли харесваш? — възкликна накрая Холуърд, учуден и леко засегнат от необяснимото мълчание на Дориан.

— Харесва го, разбира се — обади се лорд Хенри. — И кой ли не би го харесал! Това е едно от най-големите произведения на съвременното изкуство. Готов съм да дам за него толкова, колкото поискаш. Аз трябва да притежавам този портрет.

— Той не е моя собственост, Хари.

— А чия собственост е?

— На Дориан, естествено — отвърна художникът.

— Какъв щастливец е той!

— Колко е тъжно! — прошепна Дориан Грей, без да откъсва поглед от портрета си. — Колко е тъжно! Аз ще остарея, ще стана уродлив и отвратителен, а портретът ще си остане вечно млад. Никога няма да надмине възрастта на днешния юнски ден… Ако можеше да стане обратното! Ако можеше аз да остана вечно млад, а да се състари портретът! За това… за това… бих дал всичко! Да, за това не бих пожалил нищо на този свят! Бих дал душата си!

— Такава сделка едва ли ще ти се хареса, Базил — засмя се лорд Хенри. — Професията ти изведнъж ще се окаже много тежка!

— Да, Хари, срещу това бих протестирал яростно — каза Холуърд.

Дориан Грей се обърна и го погледна.

— Вярвам ти, Базил. Ти обичаш изкуството си повече от приятелите си. За теб аз не струвам по-скъпо от някоя позеленяла бронзова статуя. Сигурно едва ли и толкова.

Художникът се вгледа изумен в него. Толкова необичайно бе за Дориан да говори така. Какво се бе случило? Младежът изглеждаше ядосан. Лицето му бе зачервено, бузите му пламтяха.

— Да — продължи той, — за теб аз имам по-малко значение, отколкото твоят Хермес от слонова кост и сребърният ти фавн. Тях винаги ще ги обичаш. А колко дълго ще обичаш мен? Навярно докато се появи първата бръчка на лицето ми. Сега вече знам, че когато човек изгуби привлекателната си външност, губи всичко. Твоята картина ми помогна да разбера това. Лорд Хенри Уотън е напълно прав. Младостта е единственото нещо, което си заслужава да притежаваш. Усетя ли, че остарявам, ще се самоубия.

Холуърд побледня и хвана ръката му.

— Дориан, Дориан — извика той, — не говори така! Никога не съм имал и няма да имам приятел като теб. Как можеш да завиждаш на някакви неодушевени предмети? Ти, който си по-прекрасен от всички предмети на този свят!

— Завиждам на всичко, чиято красота не умира. Завиждам на този портрет, който нарисува по мен. Защо той ще запази завинаги онова, което аз съм осъден да загубя? Всяка изминала минута отнема нещо от мен и го дава на него. Ах, ако беше обратното! Ако се изменяше портретът, а аз можех да остана завинаги такъв, какъвто съм сега! Защо го нарисува? Рано или късно той ще се превърне за мен в подигравка, в жестока подигравка!

Горещи сълзи рукнаха от очите на Дориан, той изтръгна ръката си от ръката на Холуърд, хвърли се на дивана и скри лице във възглавницата, сякаш притихна в молитва.

— Това е твое дело, Хари! — каза с болка в гласа художникът.

Лорд Хенри сви рамене.

— Сега пред нас е истинският Дориан Грей, това е всичко.

— Не е вярно.

— Ако не е вярно, аз в какво съм виновен?

— Трябваше да си отидеш, когато те помолих — каза тихо художникът.

— Останах, защото той ме помоли — възрази лорд Хенри.

— Хари, не искам да се скарвам едновременно с двамата си най-добри приятели, но тъкмо вие двамата ме накарахте да намразя най-хубавото творение на моята четка и аз ще го унищожа. Та нали това е само платно и боя? Няма да допусна да застане между нас тримата и да развали отношенията ни.

Дориан Грей вдигна от възглавницата златокъдрата си глава. Лицето му беше бледо, а очите мокри от сълзи. Той погледна художника, който се приближи към работната си маса от чамово дърво, поставена пред високия, закрит със завеса прозорец. Какво правеше той там? Пръстите му трескаво се ровеха сред множеството натрупани в безпорядък метални туби с боя и изсъхнали четки, явно търсеха нещо. Да, той търсеше дългата шпакла с тънкото и гъвкаво стоманено острие. И я намери накрая. Готвеше се да разреже платното!

Със сподавено ридание младежът се втурна към Холуърд, измъкна от ръката му шпаклата и я захвърли в най-отдалечения ъгъл на ателието.

— Недей, Базил, недей! — извика той. — Това би било убийство!

— Доволен съм, че все пак най-сетне оцени работата ми — каза хладно художникът, след като се съвзе от учудването си. — Вече не се надявах на подобно нещо.

— Да я оценя ли? Та аз съм влюбен в нея, Базил. Имам чувството, че тя е част от мен.

— Добре, щом изсъхнеш, ще те покрия с лак, ще те поставя в рамка и ще те изпратя у вас. И тогава ще имаш възможност да правиш със себе си всичко, което пожелаеш.

Прекосявайки стаята, Холуърд позвъни да донесат чая.

— Няма да ми откажеш един чай, нали, Дориан? И ти, Хари? Или си загубил вкус към такива прости удоволствия?

— Обожавам простите удоволствия — каза лорд Хенри. — Те са последното убежище за сложните натури. Но не обичам драматичните сцени освен в театъра. Какви безразсъдни хора сте и двамата! Чудя се кой е изказал твърдението, че човекът е разумно същество! Струва ми се, че това е най-неуместното от всички твърдения. Човекът притежава какво ли не, но в никакъв случай разум. Всъщност това само ме радва. Обаче не бих искал, приятели мои, да се карате заради тази картина. Най-добре би било да ми я дадеш на мен, Базил! Това глупаво момче съвсем не иска така много да я притежава, както аз искам.

— Ако я дадеш на някой друг освен на мен, Базил, никога няма да ти простя! — извика Дориан Грей. — И никому не позволявай да ме нарича „глупаво момче“.

— Знаеш, че картината е твоя, Дориан. Подарих ти я, преди да я нарисувам.

— Освен това знаете, мистър Грей, че се държахте малко глуповато и че всъщност не ви е толкова неприятно, когато ви напомнят, че сте млад.

— Още тази сутрин това напомняне ми беше много неприятно, лорд Хенри.

— Още тази сутрин ли? Но оттогава вие преживяхте не малко неща.

На вратата се почука и в стаята влезе икономът с поднос с чай и го остави на една малка японска масичка. Затракаха чашки и чинийки, разнесе се свистенето на голям грузински самовар. След това един прислужник внесе два съда от китайски порцелан със сферична форма. Дориан Грей отиде до масичката и започна да налива чай. Базил и лорд Хенри също се приближиха, без да бързат, и повдигнаха капаците на съдовете, за да видят какво им се предлага.

— Хайде да отидем тази вечер на театър — предложи лорд Хенри. — Сигурно някъде представят нещо интересно. Бях обещал на един мой стар приятел да вечерям с него в „Уайт“, но бих могъл да му телеграфирам, че съм болен или че не мога да отида поради друга покана от по-късна дата. Мисля, че това е едно доста мило извинение. Ще го изненада с наивната си откровеност.

— Много е досадно да се обличаш в официални дрехи — промърмори Холуърд. — Чувствам се така притеснен в тях. Ужасно глупаво.

— Да — отвърна разсеяно лорд Хенри. — Дрехите на деветнайсети век са отвратителни. Толкова са мрачни и подтискащи. Единственото ярко и свежо нещо, което се е запазило днес, е порокът.

— Хари, наистина не бива да говориш такива неща пред Дориан.

— Пред кой Дориан? Пред този, който ни налива чай, или пред оня, който е на портрета?

— Нито пред единия, нито пред другия.

— Бих искал да дойда на театър с вас, лорд Хенри — каза Дориан.

— Значи, ще вървим. И ти ще дойдеш, нали, Базил?

— Не, наистина не мога. Пък и не ми се иска. Имам толкова много работа.

— В такъв случай ще отидем само двамата, мистър Грей.

— Много ще ми бъде приятно.

Художникът прехапа устни и с чашата чай в ръка се приближи до портрета.

— Аз ще остана с истинския Дориан — тъжно прошепна той.

— Значи, според теб този е истинският Дориан? — попита моделът на портрета, като пристъпи към него. — Наистина ли съм такъв?

— Да, ти си точно такъв.

— Това е прекрасно, Базил!

— Поне по външност си такъв. Но портретът никога няма да се измени — каза с въздишка Холуърд. — А това е чудесно.

— Удивително е колко болезнено се вълнуват хората по въпроса за верността — възкликна лорд Хенри. — А дори и в любовта то е по-скоро въпрос на физиология. Никак не зависи от нашата воля. Младите хора искат да бъдат верни и не са, старите искат да изневерят, но не могат. Ето това е всичко.

— Не отивай днес на театър, Дориан — каза Холуърд. — Остани да вечеряш с мен.

— Не мога, Базил.

— Защо?

Защото вече обещах на лорд Хенри Уотън да отида с него.

— И да сдържиш обещанието си, с това няма да му се харесаш повече. Той самият винаги нарушава собствените си обещания. Моля те, не отивай!

Дориан Грей се засмя и поклати глава.

— Умолявам те!

Младежът погледна разколебано към лорд Хенри, който, застанал до масичката за чай, ги наблюдаваше усмихнат.

— Трябва да отида, Базил — отвърна той.

— Добре — каза Холуърд и отиде да остави чашата си на подноса. — Вече е доста късно и тъй като ще трябва да се преобличате, не бива да губите време. Довиждане, Хари. Довиждане, Дориан. Мини тези дни към мен. Ела утре.

— Непременно.

— Няма да забравиш, нали?

— Не, разбира се, че няма! — възкликна Дориан.

— И… Хари!

— Да, Базил?

— Не забравяй какво те помолих, докато седяхме сутринта в градината!

— Вече забравих.

— Все пак имам доверие в теб.

— Бих искал и аз да имам доверие в себе си — каза през смях лорд Хенри. — Да вървим, мистър Грей, екипажът ми е пред входа и бих могъл да ви заведа до дома ви. Довиждане, Базил! Прекарахме един много интересен ден.

Когато вратата се затвори след тях, художникът се хвърли на дивана и на лицето му се изписа болка.

Бележки

[1] Философско учение, което търси целта на живота в удоволствието и наслаждението. — Б. пр.