Оскар Уайлд
Портретът на Дориан Грей (16)

ГЛАВА XV

Същата вечер, в осем и половина, изискано облечен, с букетче пармски виолетки в петлицата, Дориан Грей, посрещнат от ниско кланящи се лакеи, влезе в приемната на лейди Нарбъро. Слепоочията му пулсираха от нервно напрежение. Беше силно възбуден, но се наведе да целуне ръката на домакинята с обичайната си непринуденост и грациозност. Може би човек изглежда най-непринуден, когато трябва да играе ролята на непринуден. И сигурно никой, който видя Дориан Грей тази вечер, не би могъл да повярва, че той бе преживял една от най-ужасните трагедии, които могат да се преживеят в наше време. Тези изящно оформени пръсти не биха могли да стиснат нож, за да извършат престъпление, нито тези усмихнати устни биха могли да богохулстват. Той самият се чудеше на спокойното си поведение и за миг изпита почти чувствена наслада от двойнствения си живот.

Гостите бяха малко на брой, поканени набързо от лейди Нарбъро, много умна жена, със следи от наистина забележителна грозота — както казваше лорд Хенри.

Бивша примерна съпруга на един от най-скучните британски посланици, тя бе погребала мъжа си, както подобава, в мраморен мавзолей, изграден по неин собствен проект, бе омъжила дъщерите си за богати, но доста възрастни мъже, и сега се увличаше по френските романи, по френската кухня и по френското остроумие — в случаите, когато си мислеше, че го е доловила.

Дориан беше един от първите й любимци и тя винаги му казваше колко се радва, че не го е срещнала, когато е била по-млада.

— Сигурна съм, скъпи мой — неведнъж споменаваше тя, — че щях да се влюбя безумно във вас и да хвърля шапката си над мелницата, както се казва у нас.^[1] За щастие, по онова време вие сте били почти дете, пък и шапките ни бяха толкова грозни, а мелниците — така напрегнати в очакване да се извие вятър, че аз никога не успях да пофлиртувам с когото и да било. Впрочем виновен за всичко беше Нарбъро. Той беше силно късоглед, а да мамиш съпруг, който нищо не вижда, не е никакво удоволствие.

Гостите й тази вечер бяха доста скучни. Причината за това била — както тя обясни на Дориан, прикривайки се зад доста протритото си ветрило, — че една от омъжените й дъщери най-неочаквано дошла да й погостува, а на всичко отгоре, довела и съпруга си със себе си.

— Мисля, че това е крайно нетактично от нейна страна — прошепна тя. — Наистина аз им гостувам всяко лято, когато се връщам от Хамбург, но една стара жена като мен има нужда от време на време да подиша чист въздух, а освен това аз ги разнообразявам. Нямате представа какъв живот водят те там. Съвсем селски! Стават рано, защото имат много задължения, и си лягат рано, защото нямат за какво да мислят. От времето на кралица Елизъбет в цялата околност не се е случила нито една скандална история и след вечеря всички естествено заспиват. Но вие няма да седнете до никого от тях. Ще седнете до мен и ще ме забавлявате.

Дориан й отвърна с някакъв комплимент и огледа салона. Да, хората наистина бяха скучни. Двама от тях не беше виждал никога досега, а останалите бяха: Ърнист Хароуден, посредствен човек на средна възраст, с каквито са пълни лондонските клубове, който нямаше неприятели, но нямаше и истински приятели; лейди Рокстън, натруфена жена на четиридесет и седем години, с крив нос, която много се стремеше да се самокомпрометира, но беше толкова грозна, че за голямо нейно разочарование никой не искаше да повярва в каквато и да била клюка за нея; мисиз Ърлин, енергична личност без особено положение в обществото, с очарователен дефект в говора и с червена коса; лейди Алис Чапмън, дъщерята на домакинята, безвкусно облечена, скучновата млада жена, с едно от ония типични английски лица, които никога не могат да се запомнят; и нейният съпруг, червенобузест човек, с бели бакенбарди, който, подобно на мнозина от неговата класа, си въобразяваше, че необузданата веселост може да изкупи изцяло липсата на ум.

Дориан вече съжаляваше, че е дошъл, когато лейди Нарбъро, поглеждайки големия, с претрупана украса и фалшива позлата часовник на полицата на камината, възкликна:

— Колко грозно постъпва Хенри Уотън, като закъснява така! Поканих го специално още от сутринта и той тържествено обеща, че няма да ме разочарова.

Мисълта, че Хенри също ще дойде, го утеши донякъде и когато чу как очарователно поднася с провлечения си мелодичен глас неискреното си извинение, той престана да изпитва досада.

Но на вечерята не можа да хапне нищо. Отнасяха се блюдо след блюдо, без той да вкуси от тях. Лейди Нарбъро го мъмреше, че оскърбява горкия Адолф, който, както тя твърдеше, бил измислил менюто специално за него, а лорд Хенри от време на време го поглеждаше през масата и се чудеше защо е така мълчалив и разсеян. Лакеят постоянно пълнеше чашата му с шампанско. Той я изпиваше на един дъх, но жаждата му ставаше все по-неутолима.

— Дориан — каза най-сетне лорд Хенри, когато поднасяха желирания дивеч, — какво ти е тази вечер? Нямаш никакво настроение.

— Сигурно е влюбен — възкликна лейди Нарбъро — и се страхува да ми каже, за да не ревнувам. И е прав. Аз наистина ще ревнувам.

— Драга лейди Нарбъро — възрази усмихнат Дориан, — не съм бил влюбен вече цяла седмица. Всъщност, откакто замина от града мадам дьо Ферол.

— Как можете вие, мъжете, да се влюбвате в тази жена! — възкликна старата дама. — Наистина не ви разбирам.

— Влюбваме се само защото тя ни напомня за вас, когато сте били малко момиченце, лейди Нарбъро — каза лорд Хенри. — Тя е единствената връзка между нас и вашите къси роклички.

— Тя съвсем не си спомня моите къси роклички, лорд Хенри. Но аз я помня много добре от Виена от преди трийсет години и колко деколтирана беше.

— Тя и сега е деколтирана — отвърна той, вземайки с дългите си пръсти една маслина — и като облече някоя от модните си дрехи, напомня луксозно издание на булеварден френски роман. Забележителна жена е наистина и винаги крие изненади. Привързаността й към семейния живот е необикновена. Когато умря третият й мъж, косите й станаха съвсем златни от скръб.

— Хари, как можеш да говориш така! — възкликна Дориан.

— Това е едно романтично обяснение — засмя се домакинята. — Третият й мъж ли, лорд Хенри? Нима искате да кажете, че Ферол е четвъртият?

— Разбира се, лейди Нарбъро.

— Не вярвам на нито една ваша дума!

— Добре. Попитайте тогава мистър Грей. Той е един от най-близките й приятели.

— Вярно ли е това, мистър Грей?

— Тя твърди така, лейди Нарбъро — каза Дориан. — Аз я попитах дали като Маргарита Наварска балсамира сърцата на мъжете си и ги носи в пояса си. Отговори ми, че и да иска, не може, защото нито един от тях не е имал сърце.

— Четирима мъже! Честна дума, това е trop de zele.^[2]

— Trop d’audace.^[3] Така й казах аз — забеляза Дориан.

— О, на нея не й липсва смелост за нищо, драги мой. А какво представлява Ферол? Не го познавам.

— Съпрузите на много красивите жени обикновено принадлежат към престъпните среди — каза лорд Хенри, като отпи от виното си.

Лейди Нарбъро го удари леко с ветрилото си.

— Лорд Хенри, никак не се учудвам, че светът ви смята за безкрайно порочен.

— Кой свят? — попита лорд Хенри, като вдигна вежди. — Може би оня свят? С този аз съм в прекрасни отношения.

— Всеки, когото познавам, твърди, че сте крайно порочен! — рече старата дама и поклати глава.

Лицето на лорд Хенри доби сериозен израз и той замълча за няколко минути.

— Чудовищно е — каза най-сетне той, — че днес хората имат навика да говорят зад гърба ти неща, които са напълно верни.

— Нали е непоправим? — възкликна Дориан, като се наведе напред.

— Надявам се, че е така — засмя се домакинята. — Но ако вие всички наистина така безумно обожавате мадам дьо Ферол, аз ще трябва да се омъжа отново, за да не изоставам от модата.

— Вие никога няма да се омъжите отново, лейди Нарбъро — намеси се лорд Хенри. — Бракът ви е бил щастлив. Една жена се омъжва повторно само тогава, когато е ненавиждала първия си съпруг. А мъжът се жени повторно, когато е обожавал първата си жена. Жените обичат да проверяват късмета си, а мъжете го залагат на карта.

— Нарбъро съвсем не беше съвършен — възкликна старата дама.

— Ако е бил, вие нямаше да го обичате, драга госпожо — отвърна той. — Жените ни обичат за нашите недостатъци. Колкото повече недостатъци имаме, толкова повече те са готови да ни прощават всичко, даже и ума ни. Боя се, че след това, което казах, вече никога няма да ме поканите на вечеря, лейди Нарбъро. Но то е съвсем вярно.

— Разбира се, че е вярно, лорд Хенри. Ако ние, жените, не ви обичахме заради вашите недостатъци, какво щеше да стане с вас? Нито един нямаше да успее да се ожени. И щяхте да си останете нещастни ергени. Наистина това нямаше да ви промени особено. Сега всички женени мъже живеят като ергени, а всички ергени — като женени мъже.

— Fin de siecle^[4] — промърмори лорд Хенри.

— Fin du globe^[5] — допълни домакинята.

— Бих искал да е fin du globe — въздъхна Дориан. — Животът е едно страшно разочарование.

— О, драги мой — възкликна лейди Нарбъро, като си слагаше ръкавиците. — Само не ми казвайте, че сте изчерпали живота. Когато един мъж говори така, това означава, че животът го е изчерпал него. Лорд Хенри е много порочен човек и понякога съжалявам, че и аз не съм била. Но вие сте създаден да бъдете добродетелен и изглеждате добродетелен. Трябва само да ви намеря една добра жена. Лорд Хенри, не смятате ли, че е време вече мистър Грей да се ожени?

— Непрекъснато му го повтарям, лейди Нарбъро — каза лорд Хенри, като й се поклони.

— Ами тогава да му потърсим подходяща партия. Още тази вечер ще прегледам внимателно „Дибрет“^[6] и ще направя списък с имената на всички подходящи млади момичета.

— Ще отбележите и възрастта им, нали, лейди Нарбъро? — попита Дориан.

— Разбира се, че и възрастта им, с някои леки поправки. Но не бива да се прибързва. Искам това да бъде, както пишат в „Морнинг Поуст“, един равностоен брачен съюз и двамата да бъдете щастливи.

— Защо хората говорят тия глупости за щастливите бракове! — възкликна лорд Хенри. — Един мъж може да бъде щастлив с която и да е жена, стига да не я обича.

— Ах, какъв циник сте! — закани му се старата дама, като отмести стола си назад и кимна на лейди Ръкстън. — Трябва скоро отново да дойдете на вечеря при мен. Вие сте едно великолепно ободряващо средство, много по-добро от онова, което сър Андрю ми предписва. Само ще ми кажете с какви хора предпочитате да се срещате. Искам да подбера такива, които ще ви бъдат приятни.

— Харесвам мъже с бъдеще и жени с минало — отвърна лорд Хенри. — Но да не би тогава обществото да се окаже само дамско?

— Сигурно така ще бъде — усмихна се лейди Нарбъро и стана. — Хиляди извинения, скъпа лейди Ръкстън — добави тя. — Не забелязах, че не сте си допушили цигарата.

— Не се безпокойте, лейди Нарбъро. Аз пуша прекалено много. И без това съм решила занапред да бъда по-умерена.

— Моля ви, недейте, лейди Ръкстън — каза лорд Хенри. — Въздържанието е вредно нещо. Умереността е като един най-обикновен обед, а неумереността — като богато пиршество.

Лейди Ръкстън го погледна с любопитство.

— Трябва да дойдете някой следобед, за да ми разясните по-подробно тази теория, лорд Хенри. Струва ми се доста интересна! — каза тя и с плавна походка излезе от стаята.

— Само не се бавете твърде много с вашите политически въпроси и клюки — извика от вратата лейди Нарбъро. — Иначе ние горе сигурно ще се изпокараме.

Мъжете се засмяха и мистър Чапмън, който седеше на края на масата, стана тържествено и се премести по към средата. Дориан Грей също смени мястото си и отиде да седне до лорд Хенри. Мистър Чапмън започна на висок глас да описва положението на Камарата на общините, като се смееше шумно, подигравайки противниците си. Думата „доктринер“ — дума, изпълваща с ужас всеки англичанин — често се промъкваше сред взривовете от смях. Алитерацията беше един от важните елементи на неговото красноречие. Най-високо в мисълта му стоеше британският флаг. Вродената тъпота на нацията, или както той приповдигнато я наричаше — „английски здрав смисъл“, — се величаеше от него като главна опора на обществото.

Лорд Хенри присви в насмешка устните си, обърна се и погледна Дориан.

— По-добре ли се чувстваш, приятелю? — попита той. — По време на вечерята нямаше никакво настроение.

— Нищо ми няма, Хари. Изморен съм. Това е всичко.

— Снощи беше очарователен. Малката херцогиня изцяло е запленена от теб. Каза ми, че смята да дойде в Селби.

— Обеща да дойде на двайсети.

— И Мънмът ли ще бъде там?

— Естествено, Хари.

— Страшно ме отегчава. Почти толкова, колкото и нея. А тя е много умна, прекалено умна за една жена.

Липсва й онова неуловимо очарование на женската слабост. Глинените крака на идола още по-силно подчертават златната му украса. А нейните крака са много хубави, но не са от глина, по-скоро — от бял порцелан. Те са преминали през огън, а огънят закалява онова, което не унищожава. Доста неща е преживяла.

— Отдавна ли е омъжена?

— От цяла вечност, както твърди тя. Ако се съди по справочника за перовете, омъжена е от десет години. Но десет години с Мънмът наистина могат да ти се сторят вечност. Кой друг ще дойде?

— О, семейство Уилоуби, лорд Ръгби с жена си, нашата домакиня, Джефри Клаустън — обичайната компания. Поканих и лорд Гротриън.

— Симпатичен ми е. Мнозина не го обичат, но аз намирам, че е очарователен. С ерудицията си той изкупва прекалената си натруфеност. Модерен човек.

— Не знам дали ще успее да дойде, Хари. Може би ще трябва да отиде с баща си в Монте Карло.

— Ох, каква досада са тези родители! Постарай се да го убедиш да дойде. Между другото, Дориан, снощи ти си тръгна много рано. Нямаше още единайсет. Какво прави след това? В къщи ли се прибра?

Дориан го погледна бързо и се намръщи.

— Не, Хари — каза той след кратка пауза. — Прибрах се чак към три.

— В клуба ли беше?

— Да — отвърна Дориан. После прехапа устни. — Не, всъщност не бях в клуба, разхождах се. Забравих какво правих. Колко си любопитен, Хари! Винаги искаш да разбереш какво са правили хората, а аз винаги се стремя да забравя какво съм правил. Прибрах се в два и половина, щом искаш да знаеш точното време. Бях си забравил ключа от пътната врата и трябваше да звъня на слугата да ми отвори. Ако ти е необходимо доказателство, можеш да попиташ него.

Лорд Хенри сви рамене.

— Драги приятелю, какво ме интересува това? Хайде да се качим в приемната. Не желая шери, благодаря ви, мистър Чапмън. Нещо се е случило с теб, Дориан. Кажи ми какво е. Тази вечер не приличаш на себе си.

— Не ми обръщай внимание, Хари. Изнервен съм и нямам настроение. Ще мина да те видя утре или в други ден. Предай извиненията ми на лейди Нарбъро. Не ми се идва горе, ще се прибера. Трябва да се прибера.

— Добре, Дориан. Надявам се, че ще се видим утре следобед у дома на чай. Ще бъде и херцогинята.

— Ще се опитам да дойда, Хари — каза той и излезе.

По пътя към къщи се убеди, че чувството на ужас, което е успял да задуши, отново се възвръща. Случайните въпроси на лорд Хенри го бяха накарали да загуби за миг самообладание, а той все още се нуждаеше от него. Опасните улики трябваше да се унищожат. Той потръпна. Самата мисъл, че ще се докосне до тях, му беше противна.

Но тази работа трябваше да се свърши. Разбираше го ясно и след като заключи вратата на библиотеката, отвори тайния шкаф, в който беше захвърлил палтото и пътната чанта на Базил Холуърд. В камината гореше буен огън. Той прибави още една цепеница. Стаята се изпълни със силна миризма на опърлени дрехи и изгоряла кожа. Измина три четвърти час, докато унищожи всичко. Накрая почувства, че му прилошава и му се повдига. В един меден мангал с дупки запали няколко алжирски ароматизирани клечици и изми лицето и ръцете си с освежителен мускусен спирт.

Изведнъж трепна. В очите му се появи странен блясък и той захапа долната си устна. Между два от прозорците имаше голям флорентински шкаф, инкрустиран със слонова кост и син лазурит. Дориан го загледа така, сякаш той едновременно го очароваше и плашеше. Сякаш в него имаше нещо, за което той копнееше и в същото време почти ненавиждаше. Дишането му се учести. Завладя го безумно желание. Запали цигара, после я хвърли. Притвори клепачи така, че дългите му мигли почти докоснаха страните му. Но продължаваше да гледа шкафа. Най-сетне стана от канапето, на което лежеше, приближи до шкафа, отключи го и натисна някаква скрита пружинка. Едно триъгълно чекмедже бавно се подаде навън. Дориан инстинктивно протегна ръка към него, бръкна и пръстите му сграбчиха нещо. Той извади оттам една малка китайска кутийка, лакирана в черно и златно, изящно изработена, с вълнисти орнаменти по стените и с копринени шнурчета, украсени на края с кръгли кристални мъниста и пискюлчета от метални нишки. Дориан я отвори. Вътре имаше някаква зелена паста, лъскава като восък, с необичайно тежка и натраплива миризма.

Дориан се поколеба няколко секунди, а на лицето му бе застинала странна усмивка. После потръпна, макар че в стаята беше нетърпимо горещо, отказа се от намерението си и погледна часовника. Беше дванайсет без двайсет. Той прибра обратно кутията, затвори вратичката на шкафа и отиде в спалнята си.

Когато бронзовата камбанка на часовника отмери в мрака дванайсет удара, той се облече в бедняшки дрехи, зави около врата си шал и тихо се измъкна от къщата. На Бонд стрийт срещна един файтон с як кон. Повика го и шепнешком каза на файтонджията някакъв адрес.

Човекът поклати глава.

— Много е далеч — измърмори той.

— Ето ти една златна лира — каза Дориан. — Ако караш бързо, ще получиш още една.

— Добре, сър — отвърна файтонджията. — Ще бъдем там след час. — И след като прибра монетата, обърна файтона и бързо подкара към реката.