Гуин Дайър
Войната (12) (Смъртоносната игра на човечеството)

Единайсета глава
КРАЯТ НА ВОЙНАТА

Добрата новина за човечеството е, че изглежда напълно възможно, веднъж постигнат, мирът да бъде съхранен. А щом бабуините го могат, защо да не го можем и ние?!

Франс де Ваал,

Център за изследване на приматите „Йеркс“,

Университет „Емори“

Преди двадесетина години Горското стадо на бабуините в Кения преживява истинска катастрофа. В близост до техния район се намирала туристическа хижа и най-големите и най-силни мъжкари от стадото започнали редовно да я посещават, за да търсят храна в контейнерите с отпадъци. По-низшите мъжкари обаче не ходели там, защото по време на тези обиколки редовно се провеждали битки с мъжкарите от стадото Талек, които също обичали да тършуват из боклуците. И така, когато бруталните и деспотични алфа-мъжкари от Горското стадо веднъж хапнали месо, заразено с волска туберкулоза, измрели, при това до един. А по-малко агресивните 50% от групата оцелели. И цялата култура на стадото претърпяла коренна промяна.

Мъжките бабуини са дотолкова вманиачени на тема социален статус, че обикновено им трябва съвсем малко, за да реагират агресивно. И това тяхно поведение не е насочено единствено спрямо съперниците с равен на тях статус. Мъжкарите от по-низшите рангове редовно получават своите порции обиди и терор и дори женските (които тежат двойно по-малко от мъжките) често биват нападани и дори хапани. Мъжките шимпанзета също могат да бъдат гадни и властни, но в сравнение с бабуините те са направо пацифисти. А човешките същества са на практика светци. Надали ви се иска да изживеете живота си като бабуини!

Та след като най-едрите и най-зли мъжкари от Горското стадо измрели едновременно, социалната атмосфера сред жителите му се променила напълно. Когато приматолозите за първи път изучават стадото от 1979 до 1982 година, го определят като типично ожесточено бабуинско общество, но след масовото измиране на насилниците, оцелелите членове се успокоили и започнали да се отнасят един към друг далеч по-прилично. Мъжкарите се бият и до ден днешен — нали все пак са бабуини — но най-честите им спорове са с равни на тях мъжкари, а не с по-низши от тях членове на стадото. А що се отнася до женските, тях въобще не ги нападат. Всички се стараят да прекарват много повече време в поддържане на външния вид, общуване и други типове приятелско социално поведение, а нивата на стреса дори и при най-низшите индивиди (изчислени благодарение на хормоналните мостри) са далеч по-ниски, отколкото в другите бабуински стада. И което е най-важно, този нов тип поведение се пропива все по-дълбоко в бабуинската култура — те вече не представляват просто шепа мили, мекушави създания, които са освободени от потисниците си единствено по волята на случайността.

Мъжките бабуини рядко доживяват до повече от осемнадесет години — оцелелите от първоначалната катастрофа вече отдавна ги няма. Всички настоящи възрастни мъжкари в Горското стадо на бабуините са маймуни, които са се присъединили към него като юноши след 1982 година. (Женските бабуини остават в родното си стадо до края на своя живот и наследяват ранга на майките си. Но мъжкарите са длъжни да напуснат по време на пубертета, да си намерят място в някое друго стадо и да си извоюват мястото в социалната йерархия съвсем сами.) До този момент обхватът на мъжки характери в Горското стадо би трябвало да си е възвърнал обичайното разпределение — от доминиращите алфи до свитите и подчиняващи се неудачници, които при нормални условия никога не биха имали шанса да се издигнат. Но поведението на стадото в никакъв случай не се е завърнало към обичайното за този маймун-ски вид — нивата на агресивност си остават относително ниски, а случайните атаки срещу по-низшите мъжкари и женските са голяма рядкост. „Засега механизмите на трансмисия не са ни ясни — споделя Робърт Саполски, професор по биология и неврология в университета «Станфорд», който е съавтор на доклада от 2004 година за феномена с Горското стадо. — Но младите нерваци сред тях определено получават следното послание: Тук вече не правим такива неща!“^[1]

Всички ние, приматите, сме изключително ковки и адаптивни към своята култура. Дори и бабуините не се поддават на генетичното си наследство, което ги тика към спазване на ожесточено агресивните норми на бабуинското общество. Човешките същества са много по-малко агресивни и далеч по-склонни към сътрудничество, отколкото бабуините, та дори и шимпанзетата, и хиляди пъти по-приспособими към установените културни модели. Повечето от нас днес живеят доста удобно в псевдо-стада, наречени нации, които са в най-буквалния смисъл на думата милиони пъти по-големи от стадата, в които са живели нашите предни до възхода на цивилизацията. Войната е дълбоко вкоренена в нашата история и култура вероятно още от периода, преди да сме станали напълно хора. Но отдалечаването ни от нея надали би представлявало по-висока планина за изкачване, отколкото някои от другите промени, които вече сме направили в начина си на живот, особено в светлината на подходящите стимули. А такива стимули вече със сигурност са ни дадени.

 

За Първата световна война с много по-голяма увереност може да се каже, за разлика от Втората и Третата, че ако хората са знаели какво ще стане, никога не биха се заели да го правят. Защото за Втората световна война вече са знаели повече — и са го приели. А що се отнася до Третата световна война — за съжаление, уви, те знаят всичко за нея, знаят точно какво ще се случи, и не правят нищо. Изобщо не мога да разбера защо.

Алън Дж. П. Тейлър, историк, автор на „Произход на Втората световна война“

 

Когато през 1982 година Алън Тейлър заговорва по този начин, думите му отекват дълбоко в сърцата на едно поколение, което е прекарало целия си живот в очакване на Третата световна война. Днес вече никой не говори по този начин — рухването на Съветския съюз и краят на Студената война убеди преобладаващата част от хората, че Трета световна война никога няма да има — защото единствената причина, поради която е можела да стане, е бил лошият Съветски съюз. В периода на 90-те години хората се тревожеха за бруталните войни на етническо прочистване, които избухнаха в различни части на бившия комунистически свят, и за не по-малко ужасните етнически войни в Африка, а впоследствие започнаха да се притесняват от тероризма, но апокалиптичната настройка на света вече не съществува. Третата световна война очевидно беше отменена. Малките регионални войни, които продължават тук и там, не заплашват с нищо развитите държави, а и разрешаването или липсата на разрешение на проблемите им зависят изцяло от моралния уклон на десетилетието. Единствените хора, които и днес продължават да си спомнят, че именно самата структура на международната система, а не просто лошите режими по света, допринася за цикличните войни между великите сили, са шепата професионалисти, които я изучават: неколцина дипломати и професионални военни, малък брой държавници и ограничен кръг историци.

Настоящата ни историческа ваканция, която настъпи с края на Студената война, е превъзходна възможност за извършване на прогрес в глобалното управление. Нито една от великите сили в момента не вижда която и да било от останалите като опасен враг и единственият тип международно насилие, което заплашва развитите страни днес, са редките изстъпления на тероризма. Не бихме могли да кажем обаче, че тази прекрасна възможност е била напълно пропусната. Водената от

Съединените щати кампания на Обединените нации за изгонване на иракските окупатори от Кувейт през 1991 година е първият случай от Корейската война преди четиридесет години, в който международните правила, забраняващи агресията, се налагат посредством военни действия и с пълното одобрение на Съвета за сигурност. В отговор на етническите войни от 90-те ООН се принуждава няколко пъти да приема поправки на законите си, които защитават абсолютния суверенитет на независимите държави, за да предотврати поголовния геноцид (въпреки че игнорира най-лошия случай — Руанда/Източно Конго). Но иначе не е сторено почти нищо за засилване на властта на Съвета за сигурност и за тотално изкореняване на милитарис-тичния навик от човечеството. Причината за това е тенденцията на абсолютна едностранчивост, която постепенно обхваща и завладява Съединените щати — единствената глобална свръх-сила в наши дни.

След очевидната победа в Студената война от Съединените американски щати със сигурност можеше да се очаква известна доза високомерие, а и прославата на националната военна мощ отдавна се бе превърнала в част от политическата култура на Вашингтон. Двете тенденции се сляха и превърнаха в проект за доброжелателна американска хегемония над целия свят, наричан „Пакс Американа“, чиито неоконсервативни поддръжници накрая успяха да поемат контрола над въоръжените сили на САЩ и над външната политика, намествайки се в администрацията на президента Джордж У. Буш през 2001 година. Администрацията на Буш проведе ожесточени атаки срещу многонационалните институции — загърбиха Договора за забрана на антибалистичните ракети, опитаха се да саботират Международния наказателен съд, отхвърлиха дълго договаряни поправки, целящи да превърнат конвенциите срещу химическите и биологични оръжия в по-лесно приложими, а накрая използваха атаките на 11 септември 2001 година като претекст за инвазията си в Ирак през 2003 година, което си беше целенасочено пренебрегване на авторитета на Съвета за сигурност. Засега все още не е много сигурно какви точно са размерите на пораженията върху Обединените нации, нанесени от това неоконсервативно управление, но е ясно, че всеки напредък, постигнат през 90-те, особено по отношение на доверието между великите сили, е отдавна загубен. Ако Съединените щати успеят да се върнат сравнително скоро към иначе дългогодишните си предпочитания към многонационалните институции, преди останалите държави да започнат да ги изоставят, то тогава Обединените нации ще излязат от този епизод почти непокътнати. Но въпреки това бе изгубено ценно време и нашата ваканция в историята е може би към своя край. Настъпват по-трудни времена.

* * *

През следващите десетилетия се очаква появата на три големи промени, които биха могли да върнат международната система обратно към старата анархия: природните предизвикателства на промените в климата, политическите предизвикателства на възхода на нови велики сили и технологичните предизвикателства на увеличаване на ядрената мощ. В комбинация — а те със сигурност ще пристигнат повече или по-малко заедно — те ще подложат разнебитената система за поддържане на световния мир, която успяхме да измислим, на огромно напрежение. И би било неимоверно трудно да се измъкнем от всички тези промени без катастрофална война.

Следващите две или три поколения ще станат свидетели на пълното проникване в системата на всичко, което сме сторили през последните две столетия — и последиците от това няма да бъдат никак незначителни. Става въпрос за шесторното увеличение броя на населението на планетата и паралелната й индустриализация. Средностатистическото човешко същество от началото на XXI век има най-малко петорно по-силно влияние върху околната среда, отколкото неговия предшественик от 1800 година. Тук се включва интензивното използване на земята за производството на храна, увеличената консумация на вода за домакински и индустриални цели, нарасналата консумация на сурови материали и нарасналото производство на боклук и отпадъци. (В тези усреднени данни е включен и далеч послабият отпечатък върху околната среда на бедните по света.) И така, шест пъти увеличение на населението, умножено по пет пъти увеличение на въздействието върху околната среда, дава общ човешки натиск върху природата, който е тридесет пъти по-голям, отколкото е бил само преди двеста години.

Този факт безсъмнено ще има глобални последици и въпреки че не сме в състояние да предскажем точно в какво ще се изразят и как ще се проявят, в едно можем да бъдем сигурни — повечето от тях ще бъдат крайно неприятни. Глобални климатични промени; влошаване на риболовните райони; недостиг на питейна вода в повечето региони; пълно обезлесяване и ерозия на плодородния почвен слой; десет хиляди пъти повече нови химични и биохимични субстанции, изхвърляни в околната среда на природата, предимно с неясни последици; мегаполи-си, затъващи в стари и нови форми на замърсяване и пораждащи нови болести… Списъкът е безкраен, и колкото и да спорим за подробности около всички тези явления, повече от ясно е, че се задават големи регионални териториални катастрофи и сривове в системата. Някои от тях ще бъдат с тежки политически последици, включително и много висок потенциал за конфликти.

Паралелно с това през следващите двадесет-тридесет години международната система трябва да се подготви за появата на нови велики сили и относителния упадък на някои от съществуващите. Според дългосрочната икономическа прогноза, направена от инвестиционните банкери в „Голдман Сакс“ в края на 2003 година, към 2040 година Китай ще бъде най-голямата икономическа сила в света, следван плътно от Съединените щати (които може би ще продължават да му бъдат равни в технологичните открития), и на не много голямо разстояние зад тях — от Индия. Втората група сили, доста по-назад от тези трите, ще бъдат Бразилия, Русия и Япония. Опашката ще завършват петте големи индустриални икономики на Запада — Великобритания, Германия, франция, Канада и Италия.^[2] И въпреки че изследването на „Голдман Сакс“ не говори по този въпрос, ясно е, че още на този етап вече ще има и нови кандидати за раздаване на силните карти. Към 2040 година Мексико, Южна Африка, Пакистан и Индонезия вероятно ще имат същия размер БВП като петте по-слаби западни сили, както и вероятно Корея (особено ако дотогава отново се обедини). Може би същото се отнася и за Турция и Тайланд.

Тези предстоящи промени в международната система са на практика предначертани. Една или две от държавите може и да не оправдае очакванията към нея, а и подробностите по подбора на точния момент са дискусионни — само един пристъп на политическа лудост от рода на Големия скок или Културната революция би струвала на Китай забавяне поне от десет години, което би отложило стигането й до върха чак до 2050 година; или пък скоростното разпространение на СПИН в Индия би могло да намали с няколко процента темпа на икономическия й растеж. Но дори и подобни катаклизми могат само да забавят процеса на трансформация, а не да го променят или завинаги да го спрат. Онова, което гарантира на Китай и Индия ръст на икономическия растеж, двойно по-висок от този на Съединените щати в предстоящите години, не са нито политическата система, нито икономическата стратегия, а наличността на голямо количество евтина и лесно обучаема работна ръка, плюс факта, че средните нива на икономическата йерархия — хората с годишен доход между 1000 и 5000 долара на глава от населението — могат да бъдат разместени без необходимост от социална промяна. На Китай и Индия буквално им е гарантирано да се превърнат съответно в първата и третата икономическа сила в света през следващото поколение.

И в това няма нищо изненадващо. Китай и Индийският суб-континент са представлявали най-мощната концентрация на икономическа дейност в света, преди европейските държави да им откраднат техническото предимство преди четири-пет века, така че е напълно естествено те да си възвърнат водещите роли точно в периода, когато тази пропаст вече се затваря. Билетът за статуса на свръхсила през 2040 година ще бъде брутално прост — трябва да бъдеш държава с размерите поне на половин континент и с население близо до или над половин милиард души. Само три страни кандидатки ще отговорят на този критерий: Китай, Индия и Съединените щати. Бутащата се тълпа от нови и стари по-малки сили в края на списъка може и да причини известно раздвижване в системата, но онова, което окончателно ще я извади от контрол, е промяната в първите три позиции.

Последният път, когато светът е преживял подобно пре-нареждане на великите сили, е било в края на XIX век. През 1850 година Великобритания продължава да бъде единствената и неоспорима световна свръхсила, с почти половината от световната производителност, концентрирана в нейните територии. През 1890 година САЩ вече са настигнали Великобритания по отношение на индустриалната производителност, а Германия бързо ги следва. Други държави, като например Русия и Япония, тръгват по същата траектория на бързо икономическо развитие, докато франция, някога доминираща европейска сила, бавно и невъзвратимо слиза надолу по стълбицата на лидерите. Повечето други видове сили са функция най-вече на икономическата власт, така че на съществуващата международна система, изградена върху модела на доминиращата Великобритания („Пакс Британика“), й се налага да се приспособи към новите реалности.

За съжаление, системата на XIX век се оказа неспособна да извърши това адаптиране по мирен път. Някои от надигащите се сили бяха нетърпеливи и натиснаха прекалено силно, залязващите пък отстояваха докрай постепенната загуба на своя статус. И накрая цялата система се срути в катастрофата, наречена Първа световна война — която беше много повече заради подредбата в обществената йерархия на великите сили, отколкото заради конкретните кавги помежду им. Нищо изненадващо в това — тогава войната все още е нормалният начин, по който международната система се пренарежда така, че да отговори на изискванията на изгряващите сили за сметка на залязващите. Но през XXI век и при наличието на съвременните оръжия надали на някого му се иска да преживее наново подобно пренареждане.

И като че ли това не стига, а и същите тези оръжия — особено ядрените — попадат в ръцете на все повече и повече държави. В периода между 1945 и 1964 „Постоянната петорка“ в

Съвета за сигурност на ООН — САЩ, СССР, Великобритания, Франция и Китай, до една направиха изпитания на първите си ядрени оръжия, а още една страна — Израел, ги разработи тайно, без да ги изпитва открито. Всички тези шест държави днес притежават стотици или може би хиляди ядрени бойни глави (а в повечето случаи — термоядрени), но за появата на седмата ядрена сила трябваше доста повече време.

Индия изпита своя първи „мирен ядрен експлозив“ през 1974 година, официално за граждански цели, но всъщност, за да се предпази чрез възпиране от китайските ядрени оръжия (през 1962 година между двете държави се води кратка погранична война). Пакистан, който през предишните двадесет и пет години, е водил и загубил три войни с Индия, се счита длъжен да отвърне на индийската ядрена мощ (премиерът Зулфикар Али Бхуто заяви, че пакистанците по-скоро ще „ядат трева“, ако трябва, но ще възстановят баланса между двете държави) и веднага се заема с разработването на своя собствена ядрена програма. Когато на север от границите на Южна Африка, в „неприятелски“ за нея страни, започват да се появяват съветски и кубински войски, режимът на апартейд, който управлява тогава, веднага започва разработката на свои ядрени оръжия. Под ръководството на военните си режими Аржентина и Бразилия също се заемат с подобна задача, на теория, за да ги използват една срещу друга, но всъщност по-скоро като знак за национална гордост. На някакъв етап от края на 70-те и 80-те години Ирак, Иран и Северна Корея също започват разработките на собствени ядрени програми.

Списъкът на страните, които избират да не разработват ядрени програми, е също много поучителен. В периода след началото на 1950 година държави като Канада, Италия и Австралия можеха да разработят ядрени оръжия само за две години от началния момент, но вместо това избраха да разчитат на американския ядрен чадър, защото бяха убедени, че понататъшно увеличаване на броя на тези оръжия ще даде опасен пример на света. До същия извод стигнаха и Япония и федерална република Германия. Те щяха да бъдат принудени да се преборят с по-големи политически препятствия за разработването на ядрени оръжия, поради провала им във Втората световна война, но ако наистина са смятали, че се налага, в крайна сметка щяха да го постигнат, независимо от законовите и политически ограничения. Но бяха разубедени от американските ядрени гаранции, както се случи и с Тайван и Южна Корея. Шведите и швейцарците, които също имаха възможността да се сдобият с ядрено оръжие само за две години, от време на време провеждаха дебати дали трябва или не трябва да го направят, за да защитят своя неутралитет, и в крайна сметка винаги стигаха до извода, че не трябва. Изводът е, че всички държави, които в крайна сметка решиха да се сдобият с ядрени оръжия (с изключение на тези в Южна Америка), бяха изправени пред реални врагове, въоръжени с ядрени оръжия, които те желаеха да възпрат от употреба срещу тях. Множенето по принцип винаги става по рационални причини.

Все пак нещата не се развиха чак толкова зле, колкото можете. Южна Африка наистина създаде пет-шест ядрени оръжия, но след края на апартейда през 1994 година ги разглоби и закри цялата си програма. След сгромолясването на правителствата на генералите и Бразилия, и Аржентина сложиха край на своите ядрени програми, още преди да бяха създали истинска бомба. След първоначалното връщане назад, причинено от израелските бомбардировки над ядрения реактор „Озирак“, в края на 80-те Ирак постигна значителен напредък в ядреното въоръжаване, но след поражението му по време на Войната в залива инспекторите от Обединените нации сложиха край на ядрената му програма. Американските инспектори, които, след инвазията на САЩ в Ирак през 2003 година търсеха доказателства за възраждане на ядрената му програма, за да оправдаят присъствието си там, така и не откриха нищо.

Но правителството на Северна Корея, вярно или не, твърди, че е създало ядрени оръжия, отчасти, за да възпре евентуална американска атака срещу страната си, и отчасти с надеждата да получи приличен подкуп за тяхното унищожение. Иран почти със сигурност разполага с тайна програма за разработката на ядрени оръжия. Израел счита Иран за своя най-опасен останал противник, а и почти всяко иранско правителство би се стремило към спешно създаване на ядрени оръжия, за да притежава средство за възпиране на Израел, който пък има възможността да извърши първия ядрен удар срещу Иран, засега напълно безнаказано. През 1998 година Индия и Пакистан открито обявиха своите изпитания на ядрени оръжия и в момента се намират в ядрена конфронтация в стила на 50-те, от типа „ако не ги използваш, ще ги загубиш“, която, от индийска гледна точка, е особено неприятна. Преди да въвлече Пакистан в ядрена надпревара, предимствата, която имаше Индия със своето седем пъти по-многобройно население и много по-голяма индустриална база, й гарантираха победа при всяка една конвенционална война със съседната й страна. Но ядрените оръжия са по принцип велико средство за баланс. В момента Индия и Пакистан са еднакво уязвими на ядрени удари.

Взето най-общо, увеличаването на броя на ядрените оръжия по света за последните четиридесет години не е чак толкова голямо. Само за още две държави се знае със сигурност, че разполагат с ядрени оръжия, което прави общо осем плюс две вероятни. Но с приближаването на броя на тези държави до двуцифрено число нараства и вероятността някоя от тях рано или късно да използва тези свои оръжия, особено като се има предвид, че страните, които се стремят да ги придобият, са преди всичко онези, които очакват военна конфронтация с някоя друга. Идентична, ако не и по-голяма опасност обаче представлява постоянният натиск на военно-промишления комплекс на Съединените щати за създаването на по-малки и по-лесно „приложими“ ядрени оръжия — за цели, толкова очевидно маргинални за която и да е сериозна стратегия (например за проникване дълбоко в земята с цел унищожение на укрепените бункери), че просто става невъзможно да не се забележи отявленият кариеризъм на участниците в тези проекти. Но сдобилите се наскоро с ядрени оръжия съседи или една-единствена свръхсила, открито обсъждаща използването на ядрения си арсенал срещу държави, които не разполагат с такъв, представляват мощни стимули и за други държави за създаване на собствени ядрени програми.

„Огнената дига“ срещу напора на ядрените оръжия, която започнахме да издигаме след Хирошима и Нагасаки, успя да издържи вече половин век, и именно тя създава сериозни настроения сред притежаващите тези оръжия срещу тяхното използване. Трудно е да се предскаже какво би станало, ако някой се опита да прехвърли тази огнена дига, но далеч за предпочитане е никога да не разбираме.

Но дори и самото увеличаване на броя на ядрените оръжия е достатъчно предизвикателство за стабилността на системата. Както и приближаващите кризи, свързани предимно с околната среда, които ще засегнат някои страни по-силно, отколкото други, и като нищо могат да доведат част от тях до отчаяние. Като добавим към всичко това и огромното предстоящо разместване в нареждането на великите сили, нещата наистина ще станат много трудни за удържане. С малко късмет и най-вече — с добро управление, може и да успеем да преминем и следващите петдесет години без съдбоносната катастрофа на ядрената война, но все пак съществува потенциалната опасност от поголовно измиране на голяма част от човешката раса.

Късметът е нещо, което не сме в състояние да командваме, но доброто управление е средство, което изцяло зависи от нас. То зависи преди всичко и най-вече от съхранението и разширяването на многонационалната система, която изграждаме (с множество прекъсвания и провали) от Втората световна война насам. Надигащите се световни сили трябва да бъдат абсорбирани в система, която набляга на сътрудничеството и прави място и за тях, а не в такава, която борави с конфронтации и гола военна мощ. Но ако те се почувстват длъжни да продължат да участват в голямата игра на историята — играта на победители и победени — то тогава всичко ще се повтори и всички ще изгубят.

Надеждите ни за смекчаване остротата на наближаващата природна криза също зависят от навременните и концентрирани глобални действия от такъв вид, който може да се получи само в една международна система, основаваща се на сътрудничеството. Когато великите сили са притиснати във военна конфронтация, то тогава просто не остава свободно внимание, да не говорим за такива неща като достатъчно доверие, за да се действа заедно по тези проблеми. Тревогите във връзка с промените в околната среда се породиха още преди четиридесет години, но освен спешният повик за спасяване на озоновата дупка, до края на Студената война нямаше никакви други международни споразумения, които да бъдат адресирани към тези тревоги. Затова най-големият приоритет в момента е да поддържаме многонационалния подход жив и да избягваме връщането към каквито и да било системи на съюзнически съглашения и надпревара във въоръжаването. Няма никакъв смисъл обаче да си мечтаем, че изведнъж ще скочим право в някаква утопична страна, ръководена от световно правителство, където цари само братство и разбирателство. Налага се да се изправим срещу всички тези предизвикателства и да разрешим веднъж завинаги проблема с войната в контекста на сега съществуващите държавни устройства.

* * *

Трябва да хванем модерната национална държава, преди тя да е успяла да ни хване.

Дуайт Макдоналд, 1945 г.^[3] Справедливост без сила е мит.

Блез Паскал

Изходът от състоянието на международна анархия, което принуждава всяка държава да се въоръжава за война, е толкова очевиден, че възниква почти спонтанно сред руините на първата тотална война след 1918 година. Войните, чрез които независимите държави открай време са разрешавали своите недоразумения в миналото, са станали дотолкова унищожителни, че единствено лишаването им от известна част от техния суверенитет, или поне по въпроси, касаещи войната и мира, би могло да бъде решение на проблемите за всички държави по света. Затова победителите от Първата световна война автоматично създават Лигата на нациите.

Но на практика това разрешение се оказва точно толкова трудно, колкото е било лесно на теория. Великите нации с дълготрайни традиции в абсолютната независимост и дълбоко вкоренени подозрения към техните съседи не изоставят лесно навиците си само защото са създали някаква нова институция, която, поне на хартия, ще се погрижи за проблемите на тяхната сигурност. Идеята, че всички нации по света ще се съюзят, за да отблъснат или накажат някоя отцепническа страна, по принцип е прекрасна, обаче кой определя агресора и кой плаща цената в пари и човешки живот, която ще бъде необходима, за да бъде накаран въпросният бунтар да спре?

И което е още по-важно, всяка от членките на Лигата на нациите си дава ясна сметка, че ако организацията по някакъв начин се сдобие със способността да действа обединено и ефективно, то накрая всичко това ще се обърне срещу тях. Поради тази причина на практика никое от правителствата на големите държави не желае да даде на Лигата на нациите големи правомощия и вследствие на всичко това те се сдобиват с нещо друго — Втората световна война. А тази война вече е толкова лоша, че през 1945 година победителите правят втори опит да създадат международна организация, която действително би могла да предотврати войната. Това са безнадеждно подплашени хора, затова Организацията на обединените нации е далеч по-радикална инициатива, отколкото Лигата на нациите. ООН буквално преобръща международното законодателство и обявява войната за незаконна.

Но вече има символичен прецедент за подобен опит. Това е Пактът „Келог-Брайънд“ от 1928 година — инициатива на държавния секретар на президента Калвин Кулидж, Франк Б. Келог, при която всички велики сили (с изключение на Съветския съюз, с когото по това време почти никой не разговаря) се съгласяват да отрекат войната като инструмент на националната политика. По онова време не съществуват никакви механизми за налагане на новото правило, затова всички се подписват с радост, но това изобщо не им пречи да подходят по различен начин към Втората световна война. Все пак пактът не е пълна загуба на време, защото сега идеята, че войната може да бъде забранена, излиза на политическия пазар и великите сили вече са я приели, макар и само принципно. Очевидно именно такива привидно безплодни жестове като Пакта „Келог-Брайънд“ са един от основните лостове, чрез които радикалните нови идеи проникват в закостенялата система и печелят все по-широка поддръжка.

Следователно, когато през 1945 година в Сан Франциско всички сядат на масата на преговорите, за да обсъдят Хартата на Обединените нации, победителите от Втората световна война вече могат да се опрат на Пакта „Келог-Брайънд“, за да се обявят категорично срещу войната като инструмент на световната политика. На помощ идва и опитът от Лигата на нациите, и особено ролята на великите сили, които са участвали в тази инициатива, като възпиращ и контролиращ фактор. Опирайки се на въпросните две инициативи от близкото минало, те вече са в състояние да излязат с радикално ново предложение — забрана върху войната, която, поне на теория, може да бъде съблюдавана със сила. Хартата на ООН забранява използването на сила срещу друга държава освен в случаите на стриктна самоотбрана или в изпълнение на разпорежданията на Съвета за сигурност — а подобни заповеди могат да бъдат издавани само с цел възпиране на друга държава от нарушаване правилата на ООН, при опит за нападение над друга страна членка на Обединените нации. Та ето как става всичко — от кошмарните дни на миналото към един нов, законов свят, където войната е забранена само с една-единствена, спираща дъха стъпка.

Но не съвсем. Всички са напълно наясно, че създаването на Обединените нации е просто началото на един стогодишен проект. Държавите по света са водили войни в продължение на хилядолетия. Войната се е пропила във всички наши институции, в нашата култура, та дори и в нашия манталитет. Оцелелите след най-лошата война в историята вече са в състояние да постигнат рационално съгласие по въпроса, че войната се е превърнала в смъртоносно средство и следователно трябва да бъде окончателно забранена, но същевременно те си дават ясна сметка, че цялата тази история и всичките тези почти условни рефлекси няма да изчезнат за една нощ. Те въобще не проявяват наивитет относно онова, което се опитват да сторят, и доказателството за това е бруталният реализъм, с който се заемат със задачата за написване на правилата за насилствено въдворяване на забраната срещу войната.

Обичайните международни споразумения задължително институционализират преструвката, че всички суверенни държави са равни по права. Но правилата на ООН автоматично превръщат петте държави победителки от Втората световна война в постоянни членове на Съвета за сигурност, докато останалите държави участват в него на ротационен принцип с мандат от по две години. За да заповядат военни действия срещу държава, обвинена в агресия, великите сили трябва да успеят да убедят достатъчен брой от временните членове на петнадесет-членния Съвет за сигурност, че действително съществува заплаха за международния мир — обаче всяка една от петте постоянни членки има право на вето, дори и ако мнозинството в полза на предложението е четиринадесет на един. Никой не е приемал нито Лигата на нациите, нито Пакта „Келог-Брайънд“ достатъчно на сериозно, за да наруши дипломатическото благоприличие, като измисля правила, които открито признават, че великите сили са по-равни от другите. Ала ето че основателите на Организацията на Обединените нации правят точно това.

Никога не е представлявало трудност някоя малка или средно голяма държава да бъде убедена да подпише проект за забрана на войната — те нямат почти нищо, което да спечелят от войната, а същевременно имат много, което да загубят, ако големите сили решат да се разширят за тяхна сметка. Но убеждаването на великите сили да подпишат същите тези закони вече става значително по-трудно, защото те си дават сметка, че ги подканят да се откажат от едно важно оръжие — военната мощ, чрез което обикновено са налагали волята си на целия свят. Същевременно те разбират, че в нова световна война също са застрашени от вероятността да бъдат унищожени, както и че промяната на международните закони също донякъде работи за техните дългосрочни интереси — нали иначе на никоя от тях нямаше да й хрумне да създаде подобна организация като ООН — ала сега от тях се изисква да оставят питомното, за да гонят дивото.

Налага се да се измисли такава клауза в сделката, която да ги примами да го направят — и ето че на помощ идва средството на ветото: карта за излизане от затвора, която позволява на всяка велика сила да попречи на ООН да предприеме каквито и да било действия срещу нея и на практика я освобождава от задължението да спазва международния закон. Виж другите страни са длъжни да се подчиняват — ако Съветът за сигурност постигне съгласие, че действията на въпросната по-малка държава представляват опасност за световния мир, то тя като нищо ще се сблъска с международна армия, действаща под флага на ООН. Точно така става в Северна Корея през 1950 година, както и в Ирак през 1990. От великите сили също се очаква да се подчиняват на закона, а ако не го направят, могат да се сблъскат с огромен морален натиск, ала те никога не могат да бъдат накарани да се отчитат за действията си — просто ще поставят вето на всяка резолюция на Съвета за сигурност, която ги е признала за виновни в нещо.

И въпреки всичко това, нещо не се получава. Колкото и реалистично да са подходили основателите на Организацията на Обединените нации, те със сигурност не са успели да предвидят вероятността, че великите сили няма да се разберат помежду си и по този начин ще сложат прът в колелата на работата на организацията. Защото точно така става — само след няколко години петте постоянни членки на Съвета за сигурност се разделят на два враждебни милитаристични блока, както става често с нациите победителки след голяма война. И като най-големите оцелели военни сили в света, те автоматично се превръщат в най-голямата потенциална заплаха за взаимната си сигурност.

 

Ако постоянните членки на Съвета за сигурност бяха останали и в мирно време заедно така, както бяха през войната, за добро или лошо те щяха да представляват един особено мощен световен авторитет. Но за подобно нещо, разбира се, така и нямаше възможност.

Ще измине много време, преди правителствата да станат готови да се подчинят на ограниченията върху националната им политика, наложени от международно законодателно тяло. На теория, естествено, всички са се съгласили с това чрез подписването на Хартата, както и са за това, че всички останали трябва да го правят — но когато нещата опрат дотам, че едно конкретно правителство да бъде принудено да демонстрира на практика готовността си, вече не е толкова лесно. Не на последно място, защото то задължително ще се сблъска с огромна вътрешна опозиция спрямо подобен ход.

Брайън Ъркхарт, бивш заместник-генерален секретар на ООН

 

Каталогизирането на множеството провали и грешки на Обединените нации би било както безполезно и крайно депресиращо, така и в известен смисъл заблуждаващо. Едно от възможните тълкувания е, че това е начинание, което още от самото начало е трябвало да успее, обаче се е провалило, при това безвъзвратно. Защото е точно обратното — още от самото начало, очакванията са клоняли по-скоро към провал, затова не съществуват никакви причини за отчаяние. Винаги ще бъде трудно да се убедят суверенните правителства, чиито институции са служили вярно и на тях, и на техните предшественици хилядолетия наред, да предадат властта си на някакъв неизпи-тан световен авторитет, който като нищо ще вземе решения, противоречащи на конкретните им интереси. Поради тази причина прогресът може да бъде измерван единствено в малки стъпки, при това за един доста дълъг период от десетилетия.

Едно традиционно ирландско напътствие към изгубилия се пътник гласи: „Ако точно това е мястото, където бихте искали да стигнете, сър, аз не бих започнал оттук“. Обаче ние трябва да започнем точно оттук, защото държавите са тези, които управляват света. Няма никакъв смисъл да си мечтаем за някакъв универсален Ганди, който ще разтопи човешките сърца и ще ни избави от робството на съображенията ни за националните интереси и мощ. Причините за поведението, което ни ръководи, в никакъв случай не са глупави или достойни само за презрение — защото тези съображения действително имат значение. Вярно е, че вече не можем да си позволим да разрешаваме конфликтите си чрез война, но на проблема за войната не съществува просто разрешение, което магически да подминава съществуващите властови структури в света.

Тези структури съществуват, за да защитават множеството конфликтни интереси на огромния брой отделни човешки общности в света. Вярно е, че настоящото състояние на международната система, базираща се на тежко въоръжени и ревниво независими държави, често преувеличава елемента на конфликт в отношенията между тези общности и понякога дори създава впечатлението за конфликт и заплаха там, където такива не съществуват, но като цяло системата действително отразява основните реалности. Казано иначе, не всички можем да получим това, което искаме, затова се налага да има някакъв метод, който да решава кой какво да получи. Поради тези причини съседните държави живеят от край време в постоянно състояние на военна заплаха, точно както са живели и преди двадесет хиляди години съседните групи на ловците събирачи.

Ако днес трябва да изоставим войната като средство за разрешаване на нашите спорове и да измислим някаква алтернатива, то това може да бъде направено само с пълното съдействие на всички правителства по света. Задачата със сигурност ще бъде особено трудна, а постигането й — доста продължително, но тя е единствено възможната. Именно абсолютната независимост на националните правителства правят войната възможна, но и краткосрочните неудобства, които възникват от пълното предаване на националния суверенитет в ръцете на Обединените нации са попречили не на едно и две национални правителства да направят каквито и да било сериозни стъпки в тази насока. Навсякъде цари недоверие и нито една нация не би позволила дори и малка част от интересите й да бъдат съблюдавани от случайна група чужденци. Дори и онези държави, които са повече или по-малко доволни от своите граници и статуса си в света, ще се сблъскат със силна опозиция от страна на националистическите елементи вътре в страната си, ако се опитат да прехвърлят, ако ще и дребна част от своя суверенитет на Обединените нации.

Никой не си представя съществуването на „световно правителство“, което ще събира местните боклуци или ще решава какви да бъдат ограниченията на скоростта в съответните страни, но и националистите във всяка една държава с пълно право се притесняват за последиците, произтичащи от засилването на мощта на Организацията на Обединените нации. ООН е създадена, за да сложи край на войната, т.е., по думите на Даг Хамаскьолд, „не да изведе човечеството към рая, а за да го спаси от ада“. Основателите на организацията са напълно наясно, че за да постигне тази цел, тя трябва да е в състояние да гарантира безопасността на всяка страна от нападенията на нейните съседи, както и да взема решения по международни спорове и да ги налага със сила. Нито законът, нито справедливостта могат да бъдат наложени, без най-малкото заплаха от по-голяма сила, ако не и реалното й привеждане в действие, затова добре функциониращите Обединени нации трябва да разполагат със силна военна мощ под тяхно командване. (Хартата на ООН включва клаузи, които изискват от страните членки да допринасят със свои контингенти за сформирането на точно такива въоръжени сили.)

Точно поради тази причина Организацията на Обединените нации никога не успя да работи така, както беше замислено — истински ефективното ООН би трябвало да разполага със средства да заставя правителствата да правят това, което то иска от тях, затова те напълно естествено отказват да го овластят с подобни правомощия. Всички държави отлично знаят какво трябва да сторят, за да сложат край на войните по света — и го знаят от 1945 година насам — ала никоя от тях не проявява желание да го приложи на практика. Вероятността някъде надолу по йерархията собствените им интереси да бъдат потъпкани от решенията на едно ООН, станало толкова силно, че да не могат да му се съпротивляват, играе такава силна възпираща роля, че всички предпочитат да продължават да си живеят по старому, дори и с риска за нова световна война. (Което ще рече, докато рискът от конкретна война, касаеща точно тях, стане достатъчно голям; или пък, ако войната, в която те вземат пряко участие, не тръгне по техните планове. И тогава националните правителства с огромна радост призовават на помощ фиктивния авторитет на Обединените нации, за да се отърват от отговорност.)

 

Хората често се питат защо ние тук, в ООН, продължаваме да упорстваме и да се трудим. На първо място, всичко е много интересно. Ако някой иска да гледа развитието на човешката трагикомедия, тук сме буквално на първия ред, а освен това от време на време можеш и да сториш нещо по въпроса. Можеш да предотвратиш екзекуцията на някого, можеш да помогнеш някое място да не бъде унищожено. Вярно, че в повечето случаи усилията ни са само капка в морето, но понякога наистина можеш да контролираш някой конфликт. А най-хубавото от всичко е, че можеш да предоставиш място, където ядрените сили да разрешат споровете си… Както веднъж каза Хамарскъолд, въпреки че нито един от нас в рамките на своя живот няма да види световния ред такъв, какъвто си мечтаем да го направим, най-малкото опитите ни да съградим този ред са достатъчни, за да направят разлика между тоталната анархия и поносимата степен на хаос.

Брайън Ъркхарт

 

Такива, каквито са днес, Обединените нации със сигурност не са място за идеалисти, но същите тези хора определено щяха да се чувстват още по-неудобно в организация, която наистина работеше така, както беше предвидено първоначално. ООН е обединение на бракониери, назначени внезапно за пазачи на дивеча, а не съюз на светци. Една от последиците на евентуална силна Организация на Обединените нации, за която защитниците й избягват да говорят (по очевидни причини), е, че световен властови орган, основан на сътрудничеството на националните правителства, неизбежно би се опитал да замрази съществуващите политически неравенства в света по отношение на интересите на своите членове, или, най-малкото, да забави драстично скоростта на промените. В резултат на това националните и етнически общности, които все още не разполагат със свои държави, окончателно ще се простят с шансовете си да ги получат и в бъдеще, просто защото не са го сторили навреме. Ако съществуващите суверенни държави в света бяха създали някакъв еквивалент на Обединените нации, притежаващ истинска власт, още в средата на XVIII век — т.е. организация за взаимна защита, която да гарантира техните територии — то Съединените щати никога нямаше да могат да извоюват независимостта си от Великобритания. Ако го направят днес, то Тибетците, кюрдите и баските завинаги могат да забравят всякаква надежда за постигане на своята независимост.

Но дори и в настоящата си форма, Организацията на Обединените нации поставя законността над всички други съображения. Тя продължи да приема Червените кхмери за единственото законно правителство на Камбоджа, дори и след Виетнамската инвазия през 1979 година, въпреки ужасяващите доказателства за геноцида на собствения им народ — просто защото са били изместени посредством незаконния метод на чуждестранна инвазия. В крайна сметка се подписа споразумение, което отчете новите реалности в Камбоджа, но колкото повече власт ООН получава от своите членове, толкова повече ще му се налага да я оправдава, като действа в защита на съществуващите интереси и територии.

За много от народите последиците биха били крайно неприятни и някои от тях напълно логично ще се разбунтуват. Партизанските войни, тероризмът и другите форми на въоръжен протест срещу съществуващото разпределение на властта не само ще продължат, но дори могат и да се увеличат. Най-многото, което може да се очаква поне още столетие, дори и от едно ООН с остри зъби, е да сложи край на широкомащаб-ната световна война. Даже и ако всички законни правителства още утре прехвърлят своите въоръжени сили под егидата на Обединените нации, това няма да сложи край на вътрешните конфликти и регионалните войни.

Концепцията за Организация на Обединените нации с истинска власт съдържа още една, още по-неприятна последица — тя не би могла да взема решенията си съобразно безпристрастен стандарт за справедливост. На света няма такъв безпристрастен стандарт за справедливост, под който биха се подписали всички страни, а и във всеки случай не „човечеството“ взема решенията в Обединените нации, а правителствата, които са длъжни да защитават своите собствени национални интереси. За да добием по-ясна представа как един функциониращ световен властови орган би могъл да взема своите решения, или поне през първото столетие от неговото съществуване, трябва да започнем с арогантността, с която великите сили, които ще продължат да доминират в ООН, налагат личните си интереси и да добавим към тази картина безграничната глупост и невежество, маскирани като принципи, които характеризират непрекъснато менящите се коалиции между по-малките сили в настоящото Общо събрание. Повече от очевидно е, че процесът ще бъде изключително политически. Решенията, които подобно управително тяло би взело, ще бъдат държани в известни разумни граници само благодарение на общия консенсус, че организацията никога не трябва да действа по начин, до такава степен нарушаващ интересите на някоя своя членка или на група от членове, че да ги принуди да застанат в ясно изразени отбранителни позиции и така да разруши общата договореност, която пази планетата от нова световна война.

В това заключение няма нищо възмутително. Националната политика на всяка една държава функционира със същата комбинация от фактори — малко принципи, повече власт, и накрая силни ограничения върху безогледното налагане на тази власт, базиращо се на необходимостта от съхраняване на консенсуса, върху който се основава нацията, както и за да се избегне гражданската война. В една международна организация, чиито членове представляват коренно различни традиции, интереси и нива на развитие, съотношението между принципите и властта няма как да не бъде още по-неравнос тойно. Наистина жалко е, че не съществува никаква друга прак тическа алтернатива на Обединените нации, защото иначе ни кой не би си и помислил да създаде подобно тромаво и натрап ващо се чудовище, каквото вероятно би представлявал един мо щен световен орган.

 

Според мен съществуват две възможности. Първата е да се сблъскаме с нова глобална катастрофа, която, ако въобще нещо е останало след нея, безсъмнено ще промени автоматично мнението на хората относно ползите от неограничения национален суверенитет. Втората алтернатива се отнася до неща доста по-постепенно и бавно, а то е да убедим правителствата, че след като са се отказали от своя суверенитет в някои конкретни области, като например радио честотите или пощенската система, или нещо друго, трябва да го направят и в областта на политиката.

Брайън Ъркхарт

 

Всички се примиряваме с неудобствата и изискванията на някакъв далечен и не особено благосклонен управителен орган на национално равнище, защото, в крайна сметка, ползите от него далеч надвишават цената, която сме принудени да плащаме. Въпреки всичките си недостатъци този орган ни осигурява гражданския мир, някаква степен на защита от амбициите на другите национални общности, както и удобна рамка за ши-рокомащабно сътрудничество в преследване на целите, които си поставяме като нация. На теория всичките тези аргументи действат с еднаква сила и в полза на подобен орган от международен мащаб, но на настоящия етап в никоя от държавите по света не съществува национален консенсус относно прехвърлянето на националния суверенитет в ръцете на Обединените нации. Повечето хора проявяват крайна неохота в приемането на факта за неразривната връзка между войната и националния суверенитет, както и че за да се отърват от първото, трябва да се простят и с голяма част от второто. Преобладаващата част от човечеството все още е напълно убедена в необходимостта от национална независимост.

Колкото и да звучи невероятно (а може би не чак толкова), тази убеденост е далеч по-силна в правителствата, отколкото в народите, които въпросните правителства управляват. Организацията на Обединените нации не е създадена по всенародно искане. Тя бе създадена от правителствата, които бяха ужасени от пътя, по който бяха тръгнали, и които не можеха да си позволят да игнорират мрачните реалности на създалата се ситуация. Хората, овластени с истинската отговорност за водене на външната политика в повечето държави, и особено тези на великите сили, са наясно, че настоящата международна система се намира в потенциална смъртна опасност и мнозина от тях вече са си направили необходимите изводи в-тази насока.

Като че ли е малко трудно да говорим с добро за дипломатите, но ако на тях не им се налага да се притесняват за силната вътрешна политическа съпротива срещу отказа от националния суверенитет, то специалистите по външна политика почти във всяка държава (без значение на нейната идеология) автоматично биха се съгласили на минималните отстъпки, необходими за създаването на функциониращ световен орган — просто защото са напълно наясно с алтернативата. Много от по-разумните професионални военни също биха склонили, по същите причини. Спънки поставят политиците, които управляват държавите. Дори и самите те да разбират реалността на ситуацията (което на повечето от тях убягва, защото както произходът им, така и основната им грижа са вътрешните проблеми, а не външните), те не могат да си позволят лукса да изпреварят прекалено много хората, които управляват. Въпреки всичко това прогресът определено е възможен.

Щом забраната на световната война между великите сили и създаването на международното законодателство е проект с давност стотина години, то определено малко изоставаме в графика, но едновременно с това сме постигнали и някакъв напредък. Не сме имали Трета световна война и това отчасти се дължи именно на Организацията на Обединените нации, която подсигури великите сили с извинение да се откажат от няколко от най-опасните си конфронтации, без да загубят кой знае колко от достойнството си. Правилото, че никоя държавна граница не може да бъде променяна насилствено по принцип се спазва или поне в смисъла, че никоя промяна, постигната със сила, не е призната на международно равнище. В случая с Източен Тимор например подобна промяна впоследствие беше премахната и границата върната в първоначалните й мащаби под егидата на ООН. Вярно е, че от време на време избухват войни между средноголемите сили — предимно между Израел и някоя от Арабските страни, или между Индия и Пакистан — но и те рядко са траели повече от месец, защото предложенията на ООН за прекратяване на огъня и за осигуряване на мироопаз-ващи войски обикновено представляват бърз начин за излизане от ситуацията, без поражения върху гордостта.

Историята съхрани също така и забележителни провали, като например осемгодишната война между Иран и Ирак през 80-те години, която беше нарочно проточена от американската и руската помощ за Саддам Хюсеин — с надеждата, че той ще успее да унищожи революционния ислямски режим в Иран. Намесите на великите сили в конфликтите на страни от Третия свят, като например съветската инвазия в Афганистан през 1979 година и американското нахлуване в Ирак през 2003, са напълно незаконни, разбира се, но при тях ООН въобще не успя да се намеси и да стори нищо поради системата на налагане на вето. (От край време беше ясно, че великите сили последни ще приемат новите международни закони, които безсъмнено биха ограничили до крайна степен наглостта и арогантността им.) Повечето от смъртните случаи на бойното поле през последните тридесет години се дължат на вътрешни конфликти, предимно в Африка — а в тях Обединените нации не разполагат нито със законовото основание, нито с политическия мотив да се намесят.

Ако трябва да поставим оценка на напредъка, постигнат след 1945 година — и от гледната точка именно на онези кошмарни години, — то чашата със сигурност би ни се сторила по-скоро наполовина пълна, отколкото наполовина празна.

Невижданото нарастване на броя на международните организации от 1945 година насам и особено оцеляването на ООН като постоянен световен форум, където всички държави се задължават да избягват войните (и доста често успяват да го направят), са напълно достатъчни, за да създадат нов контекст на човешката история. Настоящата политическа разпокъсаност на света на повече от 150 неотстъпчиви, независими териториални единици, безсъмнено ще просъществува още поне известно време. Но дори и днес в известен смисъл тя представлява анахронизъм, защото във всяко друго отношение — от търговията, технологията и масовите комуникации до модните тенденции в областта на идеологията, музиката и брака — вече се забелязват все по-ясните очертания на една-единствена, обща (с местни вариации), глобална култура.

* * *

Често се поставя сериозният въпрос дали цивилизацията ни все пак се оказва мъдър експеримент. Човешките същества се справяли доста добре и без нея, особено в сравнение с другите големи сухоземни животински видове, и изглеждали готови да продължат в същия дух още милиони години. А ето ни сега, само десет хиляди години след началото на този експеримент, изправени пред криза с невиждани мащаби, но едва днес проумяващи колко неизбежна е била тя още от мига, в който сме поели по пътя на цивилизацията. Войната и държавата са били елементи от централна значимост в нашата стратегия за налагане на все по-мощен контрол над околната среда, ала именно те са ни довели до настоящата ни дилема, която включва и потенциалната опасност от изчезване на цялата човешка раса.

Вероятността от настъпването на ядрена зима повишава драстично залозите на ядрената война… Евентуалната ядрена война застрашава всичките ни потомци, докато на света живеят хора. Дори и ако броят на населението остане непроменен за конкретния времеви период от биологическата еволюция на един успешен животински вид (приблизително десет милиона години), то все пак говорим за около 500 трилиона човека, на които предстои да се родят. В този смисъл вероятността от изчезването на човешката раса вследствие на ядрената зима е един милион пъти по-голяма, отколкото далеч „по-малката“ цифра на „скромната“ ядрена война, която би убила „само“ няколко стотици милиона души.

Карл Сейгън^[4]

 

Природата не се ръководи от принципи. Тя не ни предоставя никакви основания да считаме, че човешкият живот трябва да бъде уважаван — както човешкия, така и този на който и да било друг животински или растителен вид. Вижте само какво се е случило с амонитите и птеродактилите!

Виктор Юго

 

Ако законите на физиката бяха такива, че да не позволяват разпада на атомното ядро, пак нищо не ни гарантира, че нямаше да се озовем пред настоящата дилема. Вместо ядрените оръжия, щяхме да измислим някакви други оръжия за масово унищожение, вероятно някакви вариации на химичните или биологичните, и отново щяхме да се озовем пред същия проблем. Вярно е, че тогава може би нямаше да сме изправени пред непрогледната пропаст на ядрената зима, но мащабите на унищожението, които могат да бъдат постигнати чрез оръжията, надали щяха да бъдат много по-различни. Коренът на проблема за войната безсъмнено е политически, ала модерните научни оръжейни разработки я трансформираха от относително поносимо бедствие в потенциално пределна за света криза. А науката и техниката продължават да се развиват с такава скорост, че някой прекрасен ден в бъдещето (ако оцелеем дотогава) ще се събудим и ще погледнем с носталгия на епохата на ядреното въоръжаване.

Високата степен на интелигентност — или поне под формата, дадена на човешкия вид, може накрая да не се окаже еволюционна черта, благоприятстваща оцеляването му. Потенциалната фатална грешка, която нашата интелигентност допуска, е, че произвежда технологични и социални промени със скорост, с която нито институциите ни, нито емоциите ни успяват да се справят. И колкото по-дълбоко навлизаме в експеримента, наречен цивилизация, толкова повече тази тенденция се задълбочава, защото изобретенията са кумулативна дейност, която неизбежно оказва влияние върху ускоряването на промяната. Вследствие на всичко това ние непрекъснато се опитваме да вместим новите реалности в неподходящите за тях рамки на съществуващите институции, както и да мислим за тези нови реалности в традиционния, но в повечето случаи опасно неадекватен смисъл.

Много вероятно е да сме започнали кариерата си като налагащ се биологичен вид, като сме унищожили най-близките си роднини — неандерталците, и е също толкова вероятно да завършим, унищожавайки самите себе си, но трябва да сме наясно, че Вселената не работи в бизнеса за въздаване на идеална справедливост, фактът, че войната открай време е била част от нашата култура не означава, че сме обречени винаги да водим войни. Налице са и други аспекти от поведенческия ни репертоар, които са значително по-окуражаващи. Да вземем например това, че в момента сме на път да предявим правата си към своето старо наследство — егалитаризма.

Най-важната поведенческа разлика между праисторическите хора и повечето от останалите социални примати е отсъствието на неизменни йерархични структури. Хората са били дотолкова решени да съхранят абсолютното равенство между всички зрели мъжкари, че са съумели да наложат ясни социални стратегии за натриване носовете на всички, които започвали прекалено много да ги вирят. Някои от индивидите в групите на ловците събирачи неизбежно ставали по-влиятелни и красноречиви от други, ала те не разполагали с никаква друга власт отвъд тази на убеждението — всеки възрастен мъжкар, а в някои култури и всички зрели индивиди и от двата пола, са се радвали на еднакви права на участие в процеса на вземане на решения в групата. Решенията са се вземали след продължителни дискусии, при които всеки от членовете на групата е можел да говори толкова дълго и толкова често, колкото му се е искало, а до консенсус обикновено се е стигало вследствие на общото изтощение. Но дори и в такъв случай човек, който отказвал да приеме консенсуса, можел просто да се отдалечи от кръга на групата.

Ценностите на егалитаризма се оказват толкова универсални за групите на ловците, проучени от съвременните антрополози, че се приемат за универсални и за повечето от нашите още по-далечни предци. Най-вероятното обяснение за това отклонение от социалната норма на приматите е, че изискванията по отглеждането на интелигентните малки на първобитните хора, продължително зависими от възрастните, налагат много по-активно участие на мъжките индивиди. Този факт предполагал създаването на много по-силни връзки между мъжките и женските индивиди, както и отклонение на част от мъжката енергия, доскоро насочена само към бандата на ловците, към новоизмислената социална единица — семейството. Но каквито и да са били причините, факт е, че човешките същества са живеели като равни в продължение на хилядолетия. И после внезапно престанали, практически за една нощ — когато измислили цивилизацията.

Навсякъде преходът към масовите общества бил придружен от социална революция — хората започнали да живеят в строги йерархии, високи колкото пирамидите, които строяли, на чийто връх се намирал богът цар, а на дъното — селяните и робите. Йерархичното устройство се превръща в социална необходимост, защото новите масови общества просто не можели да продължат да вземат решенията си по стария егалитарен начин. Един милион души не били в състояние да седнат около огъня и да дискутират надълго и нашироко, или дори (при отсъствието на каквито и да било средства за масови комуникации) да са наясно каква е темата, подложена на обсъждане. Проблемът с нарастването на броя на хората постулирал, че егалитаризмът трябва да си отиде — заповедите вече трябвало да произтичат от върха към основата на пирамидата, а всички, намиращи се долу, били принудени да им се подчиняват.

И тъй като човешките същества все още имали генетичен достъп до по-старото си приматно наследство, включващо точно такъв вид йерархична структура, за тях въобще не било трудно да преминат към подобен вид поведение (с малко напомняне от местните силни на деня, които бързали да се провъзгласят за богоподобни царе). Не е изненадващо, че всички тези масови общества били крайно милитаризирани, и въпреки че причината, която се изтъквала, обикновено включвала някаква заплаха отвън, доста трудно е да загърбим подозрението, че военните са се стремили да съхранят социалната йерархия. Ала най-важното и най-обнадеждаващото е, че човешките същества така и не се предали напълно на тиранията и отказали да възприемат докрай ценностите на маймуната крал.

Старите ценности на почтеността и равенството се съхранили навсякъде в поведението на хората, най-вече в малките им социални кръгове на семейството и приятелите. Новите популистки религии на масовите общества, възникнали преди 1500–2500 години, въплъщавали именно тези стари ценности, а не тези на държавата. Въпреки хилядите години законно налагано неравенство и систематично потискане, в които масовите общества третирали повечето хора като работни мравки, човешките същества никога не забравили кои са всъщност. И когато новите технологии на масовите комуникации накрая започнали да връщат възможността на милионите да вземат реално участие в колективните решения, те автоматично си поискали обратно изконното равенство.

Хобс и Русо едва успяват да зърнат зараждането на този процес. Към края на XVIII век в някои богати и технологично развити държави печатната преса и масовото ограмотяване дават на половината от населението достъп до дебата за природата и целите на обществото, така че става напълно възможно да си представиш общество, в което милионите равни един на друг хора вземат заедно решенията — масовата демокрация. От представата за това до реалното му осъществяване има само една стъпка — така започват и революциите. И въпреки че хората през XVIII век знаят съвсем малко за човешкото минало и абсолютно нищо — за първобитните хора, самата дума, която измислят — „революция“#, въплъщава дълбокото им убеждение, че те „се обръщат назад“ към истинското равенство, към старите егалитарни ценности на човечеството.

[# Произлиза от глагола „revolve“, което означава „завъртам се“. — Бел. прев.]

На Запада са му необходими повече от две столетия, както и множество фалстартове и продължителни отклонения, докато успее да се демократизира. И през по-голямата част от това време почти всички били напълно убедени, че онова, на което стават свидетели, е изцяло западен културен феномен, заложен дълбоко в християнската и/или древната гръко-римска традиция. Тази огромна грешка не само успява да битува и до ден днешен, но и да се превърне в основа на яростната убеденост на Запада, че е натоварен с мисията да „донесе“ демокрацията на останалата част от света, като че ли светът никога не би могъл да го постигне със собствени средства и воля. Но истината е, че причините за този западен монопол върху демокрацията са чисто технически, а не културни.

До края на Втората световна война, преди началото на колониалните войни, само шепа общества извън западните разполагат със свободен достъп до масови комуникации на своите собствени езици. Става ясно, че в така наречения Трети свят изобщо не са съществували условия за начало на демократичните промени. Веднъж започнали обаче, изминава само едно поколение преди началото на демократичните революции и в тези страни. Новите демократи дори успяват да измислят как, за разлика от своите западни предшественици, да извършат революциите си безкръвно. От Филипините, Тайланд, Южна Корея и Бангладеш в края на 80-те, до площад Тянанмън, Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз в края на същото десетилетие, а оттам и към края на апартейда в Южна Африка през 1994 година, Индонезийската революция от 1998 и Грузинската революция от 2003 — хората от всички култури и всички религии доказват, че те не само искат демокрацията, но и че могат да я получат (в повечето от случаите) без никакво насилие.

Живеем в разгара на огромна и на пръв поглед необратима трансформация, опосредствана от новите технологии на масовите комуникации, в която човешките същества си възвръщат древното наследство на егалитаризма. Удивително голямата честота на успеха на методите на ненасилие срещу репресивните режими очевидно също е свързана с напредъка на масовите комуникации — когато целият свят ги гледа, тираните предпочитат да се въздържат от употреба на сила срещу невъоръжени хора. И въпреки че прегръщането на демократичните ценности не винаги превръща хората в по-миролюбиви (в крайна сметка някогашните първобитни ловци надали могат да се нарекат особено миролюбиви), то в дългосрочен план ефектът им безспорно е точно такъв — демократичните държави продължават да водят войни, но почти никога не се бият една с друга.

Трябва да продължим да работим върху институциите, защото в противен случай нашият иначе по-равен, по-сътрудни-чещ си свят пак може да бъде преобърнат с главата надолу от войната — при това само от шепа държави, които настояват все така да играят старата игра. Но иначе действително разполагаме с известна част фундаментални социални и философски промени, които биха могли да ни помогнат да вървим напред. В последно време се наблюдава бавна, но напълно осезаема еволюция в човешкото съзнание — последната стъпка от нашето голямо завръщане към човечността.

През всички периоди от нашата история ние сме ръководили делата си, изхождайки от теорията, че съществува някаква специална категория хора (тоест, наши себеподобни), която считаме за пълнокръвни човешки същества, с права и задължения, приблизително идентични на нашите, и която не трябва да убиваме, дори и да се скараме с нея. През последните петна-десет-двадесет хиляди години все повече разширяваме обхвата на тази категория — от първоначалната си първобитна група, към все повече и повече групи. Първо е дошло племето, обхващащо няколко хиляди човека, свързани заедно по кръвна линия и ритуални сходства. После се е появила държавата, в която ние споделяме интересите си с милиони хора, които не познаваме и обикновено никога не опознаваме. И накрая идва цялата човешка раса.

В която и да от така изброените дефиниции няма нищо идеалистично или сантиментално. Тези общности са се появили, защото са били изключително полезни като лостове за задвижване на материалните интереси на хората и за осигуряване на тяхното оцеляване. Същото важи и за последната стъпка — достигнали сме точката, където моралното ни въображение е длъжно да се развихри, за да обхване цялата човешка раса. Ако не го направим, ще загинем. И необходимото изместване на културната ни перспектива, и създаването на политическите институции, които ще я отразят, са все промени, за чийто завършек ще бъде нужно много време. Трудно е да се повярва, наистина, че сме едва на средата на пътя, въпреки че сме потопени в тази промяна вече повече от столетие.

Що се отнася до твърдението, че братството сред човечеството е напълно невъзможно и следователно всеки опит за излизане отвъд границите на настоящата система от национални държави е предварително обречен на провал, можем да кажем следното: естествено е, че никога няма да можем да се заоби-чаме безогледно, но пък и никой не иска подобно нещо от нас. В границите на националните държави също не съществуват неща като универсална любов и братство. Онова, което обаче съществува, и което трябва да излезе извън държавните предели, е взаимното признаване на факта, че всички ще живеем по-добре, ако уважаваме правата си и се съгласим да имаме за свой арбитър някой по-висш орган, вместо да се опитваме да се избиваме едни други, когато правата и интересите ни влязат в конфликт.

Няма нищо случайно във факта, че периодът, в който концепцията за националната държава най-сетне се поставя под въпрос от по-широката дефиниция за човечеството, е също така и периодът, който е станал свидетел на най-катастрофалните войни в историята — защото именно те представляват онзи стимул, който се превръща в двигател на въпросната трансформация. Без заплахата от нова война надали би имало някаква промяна, но и преходът към нова система е доста рисковано начинание. През всяка една година съществува, макар и много миниатюрна, опасност от поредна световна война, която окончателно ще сложи точка на целия този процес, а вероятно и на цялата цивилизация. Кумулативно погледнато, и като се има предвид колко време ще отнеме тази промяна, опасността става огромна. Ала това не е причина да не продължаваме да се опитваме.

Колкото и ограничени да са възможностите на Обединените нации, според мен тази организация е абсолютно необходима. Не съществуват никакви основания това усилие да не бъде направено — то трябва да бъде направено — особено когато всички сме наясно, че избутваме един огромен камък по особено стръмен склон. От време на време ще се подхлъз-ваме, и камъкът може би ще ни затиска, но сме длъжни да продължим да го бутаме нагоре. Защото, ако се откажем да го вършим, просто ще се примирим с унилата необратимост на предстояща нова световна война — на някакъв етап от бъдещето ни, този път ядрена.

Брайън Ъркхарт

Задачата ни за следващите няколко поколения е да трансформираме света на независимите държави, който обитаваме в момента, в някакъв вид истинска, пълноценна международна общност. Ако успеем да създадем тази общност, независимо колко пълна с недоволства, кавги и несправедливости би била тя, то тогава ще можем да кажем, че ефективно и завинаги сме премахнали древната институция, наречена война. И толкова по-добре.