Поради способността си да причинят касапница в невиждани мащаби ядрените оръжия са в състояние да доведат до внезапни и крайно неочаквани обрати в късмета на бойното поле, като увеличат несигурността и ирационалността, които са неизменни характеристики на конфликтните ситуации. Ако ги използваме срещу врага, ние го подканяме да ни отвърне и никой не би могъл да предвиди шока, ужаса и целия цикъл от ответни удари… Ние сме притиснати от усмирителната риза на разума, която ни възпира да не се нахвърлим срещу противника.

Войната трябва да се върне на традиционното си място на политика с други средства. Вероятно няма да можем да пресъздадем прецизните различия, които са характеризирали политиката на XVII и XVIII век, но може би ще сме в състояние да се доближим до относително подредения и структуриран модел на XIX век — а това, само по себе си, би било значително постижение. Независимо от природата на ситуацията обаче, ние ще държим да подсигурим и в бъдеще участието си в старата игра.

Уилям Кауфман, военен аналитик, 1955 г.^[1]

Идеята, че между нациите съществува игра, в която войната участва с неизменна роля, би се сторила на външния човек най-малкото абсурдна, ако не и сквернословна, но за хората, които ръководят външната политика на суверенните държави или служат в техните въоръжени сили, тя е дълбоко убеждение. Възходът на ядрените оръжия заплашва да превърне тази игра в невъзможна за продължаване, затова реакцията на тези хора е логична — излизат с концепцията, че войните могат да се водят с всичко друго, само не и с ядрени оръжия, защото те провалят играта. И точно това е конвенционалната война. Това е понятие, което преди 1945 година въобще не е съществувало, а предназначението му е преди всичко и най-вече да поддържа старата игра жива. Ала защо толкова много хора, повечето от които не са нито зли, нито глупави, смятат, че са длъжни да продължат да играят тази игра? Отговорите на този въпрос са два вида — исторически и институционален.

* * *

Конфронтацията след 1945 година между Съединените щати и Съветския съюз, която стана известна като Студената война, бе напълно предсказуема (а също така и предвидена от мнозина) веднага след като през 1943 година станаха ясни вариантите за изход от Втората световна война. След 1945 година победният алианс бързо се разпадна, защото с подобни съюзи обикновено така става. След като противниците са претърпели пълно поражение, именно победителите са тези, които остават на шахматната дъска, и като такива, те автоматично се превръщат в най-силната потенциална заплаха един за друг. Погледнато най-общо, в онзи момент те са се намирали приблизително на половин век от следващата световна война.

В политическите ни отношения със Съветския съюз няма никакъв наболял проблем — нито надежда, нито страх, нищо, към което бихме могли да се стремим, нищо, което бихме искали да избегнем — с други думи, нищо, което би си заслужавало ядрена война.

Джордж Кенън, бивш посланик на САЩ в Москва

Двете държави — победителки, които излизат от Втората световна война като „свръхсили“ — Съединените щати и Съветският съюз, имат всички причини да са доволни от изхода на нещата. Задоволството им се засилва от факта, че на практика те си разделят Западна и Централна Европа — центъра на световната власт от предишните три века, на сфери на влияние, чиято граница минава приблизително по линията, където двете армии спират през 1945 година. Но защо в крайна сметка те се определят като врагове и влизат в продължителна и изключително опасна военна конфронтация? Не съществуват никакви доказателства, че която и да било от двете някога е искала да нападне другата. Идеологическите различия също не са особено убедително обяснение за случилото се, защото преди 1945 година двете държави не са били противници въпреки противоположните си идеологически системи на управление. Наред с това и двете са счели за възможно да си сътрудничат с други държави, които също предпочитат противоположни идеологии — например стратегическото сътрудничество, което се развива между Съединените щати и Китайската народна република през 70-те или близките връзки на Съветския съюз с Индия.

Едно от възможните обяснения за това положение на нещата (вероятно най-циничното) е, че продължаващото разделение на Европа на съветски и американски зони на влияние зависи изцяло от наличието на военна конфронтация между двете свръхсили. Именно този военен сблъсък, радващ се на благословията на универсалните им идеологии, е факторът, който легитимира милитаристичното им присъствие в държави, намиращи се далеч отвъд собствените им граници, както и разделението на по-голямата част от света на два съперничещи си блока, ръководени съответно от Москва и Вашингтон. Това в никакъв случай не означава, че която и да е от двете свръхсили съзнателно е търсела конфликт с другата, за да оправдае доминиращата си роля над своята сфера на влияние. Ала много често в човешката история хората действат по начини, които обективно налагат техните интереси, въпреки че съзнателно те не са в състояние да си го признаят.

Но дори и ако лидерите на двете свръхсили са виждали някакви предимства в тази конфронтация — а някои от тях наистина са ги съзирали — те до такава степен са се страхували, че всичко ще завърши с унищожителна ядрена война, че са нямали нищо против да инвестират усилия в понятия от рода на „конвенционална война“. Защо? Защото са били напълно наясно какви са правилата на историята.

Приели сме да определяме като „световни войни“ само двете големи войни през XX век, но онова, което ги отличава от предишните военни сблъсъци, е единствено по-напредналата военна технология. Политическата дефиниция на световната война я определя като военен конфликт, в който вземат участие всички велики сили на съответната епоха. В най-общия случай това означава, че бойните действия ще се водят по цялата планета, но не географията е ключовият фактор в случая. Онова, което прави една война световна, е участието на всички велики сили в два големи противникови съюза. И в крайна сметка, подобна война се води на практика за всичко.

Съобразно този критерий можем да кажем, че в модерната история е имало шест световни войни: Тридесетгодишната война от 1618–1648, Войната за испанския престол от 1702–1714, Седемгодишната война от 1756–1763, Наполеоновите войни от 1791–1815, и накрая двете войни, които вече носят името Световна война — от 1914–1918 и 1939–1945 година. Войната за испанския престол и Седемгодишната война не се открояват така ярко, както останалите войни от тяхната епоха в сравнение с останалите четири, най-вече поради нивото на „фоновия шум“, който през XVIII век е далеч по-силен — европейските династии почти непрекъснато са водели ограничени войни помежду си. Въпреки това и тези две войни са успешни кандидати за включване в списъка на световните, при това не само въз основа на всеобхватната група участници и факта, че са най-големите в съответните периоди, но също така и защото всяка от тях представлява кулминация и изчерпателно разрешение на проблемите, съпътстващи дългата поредица предходни по-малки войни и спорове между великите сили. Самите съвременници на двете войни са на мнение, че те окончателно „уреждат“ нещата, а паралелно с това те дефинират параметрите на относителния статус на великите сили в последващия период на относителен мир. Точно такава е функцията на световните войни и в настоящата международна политическа система.

Най-удивителната особеност на този списък е, че той има удивително цикличен характер. Оказва се, че в модерната история великите сили са влизали във войни помежду си приблизително на всеки петдесет години само с едно „празно звено“ във веригата на тази последователност, а дори и „продължителният мир“ на XIX век е крайно измамен. Точно по график, в периода между 1854 и 1870 година практически всяка велика сила се е била с една или няколко от останалите: Великобритания, франция и Турция срещу Русия; франция и Италия срещу Австрия; Германия срещу Австрия; а после отново Германия, този път срещу франция. В няколко от тези случая е изглеждало много вероятно една от тези войни да се разшири и да обхване всички велики сили, но никоя от тях не продължава достатъчно дълго, за да се стигне дотам. (Най-общо казано, колкото повече продължава войната между които и да е две велики сили, толкова повече нараства вероятността да повлече и останалите.)

Тази аномална серия от по-малки войни обаче причинява толкова големи промени в международното разпределение на силите, каквито се постигат само от световните войни. В сърцето на Европа се появяват обединена Италия и мощната Германска империя, като същевременно относителният упадък на Австрия става факт, а франция необратимо губи предишната си позиция на най-голяма сила на континента. И така, след като се е адаптирала към новите властови реалности, създадени от предишните петдесет години чрез разликите в ръста на населението и в икономическия растеж в отделните части на Европа, системата на великите сили заживява в продължителен период на мир. Договорът от Франкфурт през 1871, подобно на Конгреса във Виена през 1815, са последвани от четири десетилетия, през които нито една от европейските велики сили не обявява война на друга.

И така, защо всички велики сили непрекъснато влизат във война на всеки петдесет години? Отговорът е повече от категоричен — защото най-значимите международни факти във всеки период между две войни се определят от мирния договор, с който е завършила предишната война. Всяка световна война пренарежда тестето с карти, а после ситуацията в по-голяма или по-малка степен се замразява от мирния договор — именно той фиксира всички чувствителни, спорни граници и определя на всяка от великите сили съответната им позиция в световната игра.

В периода на подписването си всеки мирен договор е обикновено моментална снимка на действителните силови взаимоотношения в света. Няма нищо по-лесно от налагането му, защото облагодетелстваните от него току-що са победили загубилите във войната. Но с течение на десетилетията мир, мощта на някои от силите бързо нараства, а други започват да клонят към упадък. И след приблизително половин век реалните силови отношения в света са доста различни от тези, предначертани от последния мирен договор. Именно в този момент някоя разочарована нарастваща сила, получила прекалено незначителна роля в международната система, или някоя подплашена нация в упадък, която вижда, че силите й постепенно я напускат, полагат началото на поредното пренареждане на картите.

В тази цифра от петдесет години няма нищо магическо. Просто изглежда толкова е необходимо за реалностите на властта да излязат от руслото, предписано от предходното мирно споразумение. Краткият двадесетгодишен период между Първата и Втората световна война определено изкривява възприятията ни за нормалния исторически ритъм, но той вероятно се дължи на факта, че Първата световна война е и първата тотална война в света. Тоталните войни обикновено завършват с драконовски мирни споразумения, тъй като дори и спечелилите са пострадали толкова много, че нямат никакво желание за компромиси. Така Версайският мирен договор от 1919 година е с далеч по-неясно очертани параметри на реалните взаимоотношенията между великите сили, отколкото всички предишни договори. По този повод Гулиелмо Фереро отбелязва: „Огромните победи водят до лош мир“.

Не всички властимащи след 1945 година споделят идеята за цикличната природа на световните войни, но почти всички хора на важни позиции в правителствата, външните министерства и военните министерства на великите сили таят своите подозрения, че историята се ръководи именно от такива феномени. Затова, въпреки изобретяването на ядрените оръжия да означава, по думите на Айнщайн, че всичко се е променило, те не хранят особени надежди, че нещо наистина ще се промени. Нещата изглеждат така, сякаш войната наистина ще продължи да съществува, независимо как времето променя обстоятелствата, свързани с нея.

Войната е играела ключова роля в отношенията между цивилизованите държави още от незапомнени времена — и в началото е изглеждала напълно разумно начинание. Тъй като земята е била основният източник на благосъстояние на народите, то завоеванията на нови земи обикновено са увеличавали богатството им. С подходящото управление на всички ресурси, това положение на нещата е водело до нарастване и на военната мощ, до по-голяма сигурност на държавата и до възможности за нови, по-нататъшни завоевания. Онези, които ги бивало във воденето на войни, преуспявали. Другите, които не ги бивало, обикновено завършвали като изчезнали нации или като роби.

Дори в началото на модерната епоха продължава да важи старото, добре познато уравнение — изричната цел на европейските войни от XVIII век касае все така увеличаването на държавните богатства и мощ посредством териториална експанзия. Държавите, които били добри във воденето на война, се радвали на огромни ползи — английският не се налага като втория по значимост световен език, защото англичаните, видите ли, са били пацифисти — а и цената за включване във войната не е била чак толкова голяма. Ако трябва да бъдем по-точни, до края на XIX век надали някой е считал войната за особен проблем. Вярно е, че военното поражение би могло да се превърне в проблем, ала само малцина са поставяли под въпрос смисъла на самата институция война.

След това новата наука и технология и новият производствен капацитет започват да трансформират древната институция, наречена война, като я индустриализират и рационализират в съответствие с духа на епохата, който изисква търсенето на ефективност във всеки един аспект от живота. Но сърцевината на войната е убиването. Още през Първата световна война европейските държави започват да осъзнават цената на индустриализираното и рационализирано убийство, когато обобщенията показват, че загиналите са единадесет милиона. А после и по-голямата част от света открива смисъла на тази цена през Втората световна война, в която загиват четиридесет и пет милиона души (или дори шестдесет-шестдесет и пет милиона, ако вярваме на съветската статистика за загиналите руснаци).

Рязкото нарастване на загиналите обаче бележи отрицателен ръст на ползите от войната. Благосъстоянието на индустриалните общества вече не се базира на земята, а от самата война не биха могли да спечелят нищо, което не могат просто да купят, при това далеч по-евтино. Въпреки това, вместо да се откажат от войната, която носи все по-малко печалби, нациите, иначе гордеещи се с най-добре образованите хора в историята, водят войни, далеч по-лоши от всичко, познато до момента. И изправени пред толкова много и скорошни доказателства за упоритото придържане към старите рефлекси въпреки новите реалности, кой би могъл да си позволи увереността, че никога повече няма да има война?! Затова, няма ли да бъде по-благоразумно да се постараем да открием начин да водим войни, без да се налага да използваме ядрени оръжия, при това за достатъчно дълъг период, та да дадем на всички шанс да обмислят алтернативите си — просто така, в случай, че пак избухне война?

Защитниците на концепцията за конвенционалната война са принудени да се сблъскват непрекъснато с любителите на по-голямата ефективност, постижима чрез ядреното възпиране, които ги обвиняват, че се стараят „да направят света по-безопасен, за да водят конвенционални войни“. Иначе самата позиция е изключително разумна, стига поддръжниците й да са искрено убедени, че страхът от ядрена война би бил напълно достатъчен да предотврати всякакви войни веднъж завинаги — ала за съжаление не е точно така. Спорът е спечелен от втората група, но не и благодарение на рационално основание. Те печелят, защото ядрената война свежда всички останали видове бойни действия до пълна неуместност, а оттам прави усилията, та дори и самото съществуване на преобладаващата част от професионалните военни, служещи в не-ядрените родове и специални войски също толкова неуместни. Хората обикновено не обичат да бъдат определяни като неуместни и излишни, а освен това надали на този свят съществува по-сплотена професионална общност от тази на офицерския корпус.

* * *

Ако вярваме на докторите, нищо на този свят не е здравословно. Ако вярваме на теолозите, нищо не е невинно. Ако вярваме на войниците, нищо не е безопасно.

Лорд Солсбъри

Професионалните военни непрекъснато искат да се подготвят за война, защото „нищо не е безопасно“. Взети като цяло, войниците не са войнолюбци, ала „военната настройка на съзнанието“ — гледната точка на професионалните военни по отношение на човешките дела — оказва огромно влияние върху начина, по който се управлява животът на човечеството. Професионалните офицери усещат до мозъка на костите си ролята на властта, принудата и бруталната сила в човешките дела. Но тяхната гледна точка не може да се определи като средство за лична изгода — тя се корени в неприятните реалности на собствената им професия.

Рождената дата на военната професия като автономно професионално тяло със собствени корпоративни становища и интереси, произтичащи от неговите отговорности, а не от лични амбиции, е 25 ноември 1803 година. На тази дата в Прусия се създава първият истински генералски състав. Задачата му е да приложи към военната институция същите принципи на рационална организация и планиране, които вече са започнали да трансформират цивилното общество на Европа — да разработят фундаменталните принципи за военните операции, които ще служат като насоки за командирите, както и да подготвят детайлизирани военни планове за всеки възможен вид конфликт с други държави.

Тази трансформация прави още няколко стъпки напред само след няколко години, когато шокът от поражението, нанесено й от армията на Наполеон, принуждава пруската армия да последва примера на френските революционери и да сложи край на монопола на аристократите върху офицерските длъжности. Пруските военни реформатори скоро си дават сметка, че „изкуството на войната“, подобно на правото, медицината или която и да е друга професия, всъщност представлява обем от технически знания и практически опит, които могат да бъдат преподавани по такъв начин, че дори и хора с обикновен интелект и познания биха могли да станат изключително добри професионалисти.

Единственият признак за ранга на офицера в мирно време трябва да бъде неговото образование и професионални познания; по време на война — неговата храброст и проницателност. Следователно всички индивиди, от цялата нация, които притежават тези качества, са подходящи и за най-високите военни постове. Всички преждесъществуващи класови предпочитания във военната институция се премахват. И всеки мъж, без оглед на неговия произход, има равни задължения и равни права да стане част от нея.

Декрет за подбора на офицери в Пруската армия, 1808 г.^[2])

Две години по-късно — през 1810, Пруската армия основава Военна академия (Kriegsakademie), където малък брой надарени старши офицери посещават едногодишен курс по предмети, вариращи от военна история, тактика и военна администрация до чужди езици, математика, география и геология. (Един от първите директори на тази академия е Карл фон Клаузевиц, който по време на работата си там пише първото обобщено изследване върху теорията и практиката на войната, наречено просто „За войната“.) С течение на времето се превръща в традиция единствено завършилите Военната академия да имат правото да бъдат повишавани в по-високо офицерско звание или назначавани в генералския състав.^[3]

Така, за по-малко от едно десетилетие, Прусия поставя основите на първия истински професионален военен корпус, а военната професия се превръща в такава в пълния смисъл на думата. Това ще рече, че държавата им предоставя монопол върху правото да упражняват специалните си умения — така, както е предоставила подобен монопол на лекарите и адвокатите. Освен това те получават правото сами да определят стандартите и да подбират кандидатите за влизане в тяхната професия. На повечето нива офицерите разполагат и с правото да вземат собствени решения относно кой, кога и на какъв пост и звание ще бъде повишен, макар че за най-високите нива последната дума има държавата.

Страните, които поемат щафетата от Прусия и също започват да институционализират военното съвършенство, жънат огромни предимства от този свой ход. Чак до Втората световна война, повече от столетие след създаването на първата Военна академия и пруския генерален щаб, германската армия, която е повече или по-малко наследник на пруската армия, продължава да демонстрира последователно бойно превъзходство над всички свои врагове, когато става въпрос за сблъсък между подразделения със сходна численост и вид.

Един от изводите, който се наложи след нашия анализ на операциите на Западния фронт и в Италия по време на Втората световна война, бе, че немските сухопътни войски делюнстрираха неизлгенно превъзходство над американските и британските сухопътни войски. Като американски офицер от запаса, този факт не ме зарадва особено, но и не мога да отричам онова, което сочат цифрите… като бойни единици, сто немски войника в средата на 1944 година са били равни на около 125 американски или британски войника… И приблизително по същото време, сто немски войника са били равни на около 250 руски.

Това в никакъв случай не означава, че средностатистическият немец е бил по-интелигентен, по-храбър, по-силен или no-мотивиран от средностатистическия руснак. Но със сигурност означава, че, организирани в бойни обединения, германците използват своето въоръжение и оборудване 2,5 пъти по-добре, отколкото го правят руснаците… А най-големите разлики се забелязват при фактора генералски състав… По време на Втората световна война и сред руснаците, и сред американците, и сред британците имаше генерали, не по-лоши от германските, но пък германците имаха десет пъти повече добри генерали от всички останали.

Полк. Т. Н. Дюпюи, (о.з.), Директор на Организацията за исторически оценки и изследвания,

Вашингтон

В крайна сметка всички други големи сили възприемат това пруско нововъведение и започват да професионализират армиите си, въпреки че на някои им трябват почти сто години. Ала появата на тази нова военна професия на обществената сцена има няколко силни и нежелателни странични ефекти. Тъй като едно от основните задължения на офицерите е да разпознават заплахите за сигурността на държавата, поглеждайки навън, те непрекъснато търсят потенциални опасности — и така на практика се оказва, че всяка друга държава в техния обсег съставлява военна опасност само защото притежава собствени въоръжени сили. Рефлексът за постоянно планиране, който притежава генералският състав, осигурява на правителствата детайлизирани и редовно обновявани сценарии за конфликти в малко вероятни места с още по-малко вероятни врагове. (Докъм края на 20-те съставителите на военни планове в Съединените щати и Канада поддържали прецизно изработени планове за нападение един срещу друг.)

В допълнение към добре известната склонност на военните да виждат заплахи навсякъде и във всичко, в повечето държави съществува постоянно съперничество между трите (или повече) основни вида въоръжени сили. В резултат на това съперничество често се наблюдава преувеличение на евентуалните заплахи, пред които е изправена страната, чрез което съответният вид въоръжени сили се надява да оправдае настояванията си за нови и повече оръжия за себе си или въобще да защити своята кауза във вечната междуведомствена надпревара за ресурси. А сред цивилните винаги се намират такива, които нямат нищо против да помогнат на съответния вид въоръжени сили — на определена цена, разбира се.

Когато бях в Пентагона, трябваше да отговарям за петдесет договора с различни групи аналитици около Вашингтон, които имаха за задача да ни дават съвети относно стратегията и тактиката, та дори и как да боравим с различните ни оръжейни системи… Ако те не отговореха на запитванията ни — в смисъл че ако не ни предоставеха основания за съществуването на оръжейните ни системи, аз просто не им подновявах договорите. Един ден срещнах млад човек от една от най-престижните групи за анализ и той ми каза, че по поръчка на Военноморските сили правел проучване върху самолетоносачите. Аз го попитах: „Защо, за бога, правите проучване за ВМС?! Та те са най-големите специалисти в света по въпроса за самолетоносачите?!“ А той отговори: „Ами, не знам точно, обаче ние имаме договор с тях за 50 000 долара. При това единственото, което се изисква от нас, е да им кажем, че според нас ВМС се нуждаят по-скоро от осемнадесет самолетоносача, отколкото от петнадесет.“

Адмирал Джийн Ларок, САЩ (о.з.), бивш директор на Центъра за информация на отбраната

Матрицата на взаимно преплитащи се интереси, която ръководи този процес, в Съединените щати става известна като „военно-промишлен комплекс“ — кръстена по този начин от президента Дуайт Айзенхауер в прочутата му реч при напускането на длъжността през 1961 година. Например огромна част от сумите, които САЩ харчат за отбраната си, зависят от неофициалния съюз между офицерите от Пентагона, чиито перспективи за по-нататъшно издигане в йерархията зависят от успеха им в защитаването на интересите на техните видове ВС и в придобиването на нови оръжия, роли и ресурси за тях; амбициозни учени и технократи, които предоставят идеите за новите оръжия; консултанти по отбраната, които предлагат стратегии, оправдаващи необходимостта от тези оръжия; и частната индустрия, която осигурява голяма част от политическия чадър, необходим за продажбата на целия този пакет. Изпълнителите на военните договори притежават не само оръжието на големите пари, но и прякото политическо влияние, което идва от факта, че подсигуряват толкова много работни места. Комбинацията между всички тези хора е буквално перфектна — и обикновено успява да прокара своето.

Приблизително същата комбинация от фактори действа и във всяка друга голяма световна сила — повсеместна склонност на военните да виждат заплахи навсякъде, ожесточено съревнование за ресурси между отделните видове въоръжени сили, както и неофициален съюз между военните и цивилните играчи, които си подсигуряват жизнения стандарт посредством военните договори. Дори и в държави като бившия Съветски съюз, където не е съществувала търговска връзка, същите групи по интереси са създавали идентични по своята същност комбини, ръководени единствено от кариеристки мотиви — съветският еквивалент на военно-промишления комплекс беше известен като „съюз на хранещите се с метал“. И докато отделните родове войски, специализиращи се в създаването на ядрени оръжия, са извличали огромни суми пари от правителствата си за производството им, то останалата част от въоръжените сили, които са мразели ядрените оръжия и са се страхували от тях, защото те заплашвали да превърнат съответните им родове войски в архаична отживелица, започват, продължила цяло поколение, повече или по-малко успешна кампания за поддържане живота на концепцията за конвенционална война.

* * *

Съветските танкове нахлуват в Западна Европа. Британската армия, принудена от руските сили да мине в отстъпление, разполага с още един, последен шанс за оцеляване — използването на своето високотехнологично оръжие за спешни случаи — пилешката атомна бомба.

В разгара на Студената война Даунинг стрийт беше принуден да заложи на гигантска плутониева сухопътна мина, поддържана в изправност от отделение германски пилета. Седемтонното оръжие с кодово наименование „Син паун“, беше изпипана със занаятчийска прецизност муниция, която трябваше да бъде заровена в равнините на Северна Германия по време на британското отстъпление и детонирана дистанционно или чрез часовников механизъм, за да унищожи напредващите руски войски в случай на Трета световна война. Но създателите й от Института за изследвания на атомните оръжия „Алдермастън“ са дотолкова притеснени от въздействието на централноевропейската зима върху тяхното средство за предизвикване на деня на Страшния съд, че решават да предприемат пилешка тактика. Специален меморандум от 1957 година препоръчва при сухопътната мина да бъдат заровени ято пилета, за да поддържат топлината й.

В-к „Индипендънт“, 1 април 2004 г.^[4]

В четиридесет и петгодишната конфронтация между НАТО и Варшавския договор в района на Централна Европа неизменно присъства и елемент на черен хумор, тъй като идеята, че конвенционалните военни сили биха могли да се сражават задълго в тази част на света, преди собствениците им да решат да прибягнат до ядрените оръжия, е била неправдоподобна още при самото си раждане. И наистина, в първите дни на Студената война доктрината за „масирания ответен удар“ формално е обещавала точно това. Ако руснаците нападнели Европа, никой не планирал подготвителни глупости с конвенционални средства — знаело се, че бомбардировачите на Стратегическото въздушно командване на САЩ автоматично ще унищожат СССР с ядрени оръжия. Но на истинските войници на земята тази идея въобще не се нравела.

Теорията гласеше, че веднага щом другата страна демонстрира пределно ясно, че започва нападение, ти отпускаш края на американското стратегическо въоръжаване и започват да детонираш, да палиш и да изкореняваш достатъчно хора от другата страна, докато не я накараш да спре да прави онова, което прави, каквото ще да е то. Честно да ви кажа, това бяха просто бълнувания на болно дете. Но когато изказах на глас това свое становище, изгубих доста приятели, особено сред пилотите.

Генерал сър Джон Хакет, бивш главнокомандващ на Северните войски на

НАТО

Наясно сме, че от 1945 година във Вашингтон са се обмисляли деветнадесет ядрени удара, четири от които — срещу Съветския съюз.

Маршал Олег Лосик, Военна академия „Малиновски“, Москва

Стратегията за масиран ответен удар е била най-простата, най-сигурната и най-приемливата за Запада, стига именно той да притежава ефективния монопол върху ядрените оръжия. А руснаците живеят в непрекъснат кошмар и ужас, докато не достигнат ядрена мощ, относително съизмерима с тази на Съединените щати. По силата на логиката, вероятността за война между Съединените щати и Съветския съюз би трябвало да се сведе до нула, тъй като е повече от очевидно, че евентуална война би разрушила и двете страни. При все това, тъй като само малцина са били убедени, че нова война е невъзможна, именно в периода след 1960 година Западът започва да обръща сериозно внимание на своите не-ядрени сили в Европа и да теоретизира по въпроса как биха могли да бъдат използвани те при обстоятелства, граничещи с повсеместна ядрена война.

Повечето хора били напълно убедени — и може би с право — че съществува много по-голяма опасност за война, подклаждана от конфронтацията на разположените буквално едни срещу други конвенционални сили на НАТО и Варшавския договор в Централна Европа, отколкото от всякакви други опосредствани „първи ядрени удари“ срещу двете велики сили. Поради тази причина възможността за водене на не-ядрени бойни действия в Европа, поне за кратък период, добива още по-голямо значение, за да даде на дипломатите шанс да спрат общия поход към гибел. (Безсъмнено днес стратезите на Индия и Пакистан се борят със същия род проблеми.) Доктрината, която прави конвенционалната война отново актуална, се нарича „гъвкаво реагиране“. От 1962 година тя се превръща в реална политика на НАТО в Европа, макар че официалното й обявяване става едва през 1967 година. Варшавският договор така и не я приема формално, но от началото на 70-те години СССР започва да действа точно по нея.

„Гъвкавото реагиране“ всъщност не обещава, че НАТО няма да използва ядрени оръжия още от самото начало на войната — точно поради тази причина тя е целенасочено неясна по този въпрос, а и самото командване на НАТО неизменно изтъква, че то ще нанесе първия ядрен удар — но всички войници възнамеряват да останат „конвенционални“ или поне дотогава, докато е възможно. Борба като през Втората световна война за тях е далеч за предпочитане пред участие в истинска Трета световна война. Проблемът, който никой не може да разреши обаче, е, че рано или късно една от страните задължително ще започне да губи — и на този етап е много вероятно да влязат в действие ядрените оръжия. Ще ги изстреля или губещата страна, за да даде знак, че няма да приеме поражението, или пък победителите ще усетят тези намерения и ще решат да действат превантивно. Но дори и в такъв случай те се надяват да спечелят още малко време пред Армагедон, като ограничат ескалацията и се задоволят само с „полеви“ ядрени оръжия.

Приблизително шест хиляди от общо двадесет и петте хиляди ядрени оръжия от арсенала на САЩ в средата на 80-те са били сравнително слаби съоръжения, складирани в Западна Европа. (Съветският съюз е съхранявал малко по-малък брой тактически ядрени бойни глави в Източна Европа.) В случай, че НАТО първо реши да ескалира бойните действия, то Върховното командване на Обединените сили в Европа вероятно би поискало политическо разрешение от НАТО и Белия дом за изстрелване на един или повече „пакета“ ядрени оръжия с цел използване в определени райони от фронта, където поражението е предстоящо или вече се е случило. По спецификациите, зададени от Полевия наръчник на Армията на САЩ F 100–5, типичният пакет съдържа две атомни сухопътни мини, тридесет бойни глави W48 (плутониев заряд, полезен товар под 1 килотон) и бойни глави W33 (обогатен уран, с променлив полезен товар до 10 ки-лотона) за 155-милиметрови (8-инчови) артилерийски снаряди, десет ракети земя-земя „Ланс“ и „Пършинг“ за дълбочинни ядрени удари, и пет въздушни бомби Б-43 (полезен товар: между 500 и 1000 килотона). Скромно начало наистина — четиридесет и седем ядрени детонации в близост до Фулда Гап, с полезно тегло, не повече от 3000 килотона общо.

За сравнение, бомбата, пусната над Хирошима, е била по-малко от 20 килотона. Става ясно, че една ограничена или „театрална“ ядрена война на Централния фронт не само би унищожила по-голямата част от армиите, участнички в нея, а би причинила и смъртта на десетки милиони цивилни в Централна Европа, при това само за броени дни. Дори това ниво на ескалация на бойните действия се е възприемало принципно като последна възможност за размисъл и отказ, преди противниците да се решат да прибягнат до „стратегическите“ си ядрени оръжия и до опустошение на цялото Северно полукълбо.

Нито един здравомислещ лидер от двете страни би планирал и извършил нарочна атака срещу противоположната на своята страна на Европа. Повече от ясно е, че е нямало да спечели нищо, а е щял да загуби прекалено много. Въпреки всичко това присъствието на огромни конвенционални сили от двете страни на границата и тяхната естествена склонност да тренират войната, която се надяват да избегнат, в главите на войниците и политиците и от двете страни успяват да създадат впечатлението, че някоя от двете страни може и да предприеме нападение, ако е убедена, че ще й се размине.

Въпрос: Всички наши военни маневри в Централна Европа изхождат от идеята, че Съветският съюз ще ни нападне. Дали и в съветските войски тренират за ситуации, в които войските на НА ТО нападат първи?

Отговор: Точно това правят. Техните сценарии, напълно еквивалентни на нашите, задължително започват с офанзива на НА ТО, а после, след около двадесет и четири часа, те някак си обръщат нещата и се заелшт да контраатакуват по Рейн.

Адмирал Робърт фолс, председател на Военния комитет на НАТО,

1980–1983 г.

Забележителна интерлюдия наистина. В продължение на повече от четири десетилетия — период, покриващ целия трудов стаж на поколение военни, неуморно продължават опитите за превръщането на Централна Европа в ловно поле, където великите сили се надяват да спасят един изчезващ вид — конвенционалната война. Проблемът е, че разграничителната линия, която се опитват да прокарат между конвенционалната и ядрената война, в крайна сметка се оказва изкуствена, и освен това твърде неубедителна. Ако едната страна започнела да взема надмощие в евентуалната конвенционална война, другата автоматично щяла да прибегне към своите ядрени оръжия, а патовата ситуация също би допринесла за силен натиск по посока ескалация на бойните действия. И така, независимо дали някой печелел, губел или започнел да буксува, конвенционалната война в Европа вероятно накрая би довела до ядрена, при това за не повече от две седмици.

Откакто командвах дивизия в Германия в края на 50-те, и ядрените оръжия се появиха за първи път като памучно-вълнен облак върху пясъчната маса, винаги съм изпитвал ужасен страх. Схващането, че можем да контролираме ядрената война, си е чиста проба фантазия. От мига, в който на някое бойно поле на Европа се пусне ядрено оръжие, все едно отваряш Кутията на Пандора и изобщо нямаш представа какво ще излезе от нея. Единственото нещо, в което можеш да бъдеш сигурен, е, че съществува изключително голяма вероятност за ранна и стремглава ескалация в стратегическата размяна на удари, която никой не иска. Следователно просто не трябва да използваш тези неща.

Генерал сър Джон Хакет

Всички са имали изключително добри намерения, но ако стрелбата наистина беше започнала, напълно сигурно е, че по-голямата част от Европа щеше да бъде унищожена. По време на военните игри „Уинтекс x83“ — едни от последните съвместни учения на войските на НАТО преди края на Студената война, по сценарий войските на Варшавския договор пресичат границата на Западна Германия на 3 март. На 8 март командващите силите на НАТО искат разрешение да използват ядрените си оръжия, за да спрат съветския пробив, а на 9 март се заповядва първият ядрен удар срещу Варшавския договор. Конвенционалната война продължи само шест дена.

Пакистан не е демократична държава и затова не знаем какъв е нейният ядрен праг. Затова трябва да отвърнем на удара и да бъдем готови за взаимно унищожение и от двете страни.

Йогендра Нараин, Министър на отбраната на Индия,

2002 г.

Мощта на ядрените оръжия поставя същите окови на конвенционалните военни сили на новите си собственици, с каквито са се борили първите пет утвърдени ядрени сили в света. Едно скорошно проучване на Университета на Илинойс стига до заключението, че евентуалната ядрена война в Индийския субконтинент би причинила смъртта на 17 милиона души в Пакистан и 30–35 милиона души в Индия, като тази бройка се очаква да нарасне с увеличаване на настоящия брой на ядрените оръжия на двете страни — около сто за Индия и може би малко по-малко от петдесет за Пакистан. В резултат на всичко това Пакистан и Индия са поставени в същата „усмирителна риза на разума“, за която говори Уилям Кауфман през 1955 година във връзка с конфликта между САЩ и СССР, следователно не биха могли да постигнат нищо повече от война. Подобно на Москва и Вашингтон по време на Кубинската ракетна криза от 1962 година, Исламабад и Ню Делхи се принудиха да признаят тази реалност по време на тежката военна конфронтация в Кашмир през пролетта на 2002 година, когато разположиха повече от милион мъже по цялото протежение на общата си граница, а десет месеца по-късно съвсем внимателно ги оттеглиха.

Както показва историята на съветско-американските отношения след 1962 година, признаването на пълната взаимна уязвимост не води задължително до автоматично намаляване на военното напрежение. В момента Индия и Пакистан се намират все още в онази изключително опасна фаза, през която минаха руснаците и американците в началото на шестдесетте. Малкият брой на ядрените оръжия на всяка от страните е уязвим при внезапно нападение на другата, следователно фалшивите предупреждения за атака, било то технически или дипломатически, спокойно могат да предизвикат напрежение и превантивен ядрен удар на принципа „използвай ги, или ще ги загубиш“. (Настоящите планове на Индия за изтегляне на част от нейния ядрен арсенал от руски ядрени подводници, носещи индийски крилати ракети „Брамос“, са на много години от своята евентуална реализация, а и с този ход тя не би могла да елиминира напрежението в отношенията си с Пакистан, освен ако и самият той не превърне своите ядрени оръжия в недосегаеми за евентуален удар.) И въпреки всички тези приготовления и намерения рискът от размяна на ядрени удари принуждава политиците и от индийска, и от пакистанска страна да се откажат от каквито и да било фантазии за решителна военна победа над другата.

Но всичко това са само фантазии — за радост на всеки разумен човек, Индия и Пакистан вече са демонстрирали, че военната мощ и без това не е в състояние да донесе политическо разрешение на техния конфликт. Индия побеждава Пакистан три пъти, преди ядрените оръжия да влязат в уравнението. И това надали е особено изненадващо, като се има предвид, че населението на Пакистан е седем пъти по-малко от това на Индия. Но по всички предишни исторически стандарти модерните държави са изключително трудни за унищожение. Съвременен Пакистан има ефективно централизирано правителство, значителни богатства и милиони високообразовани хора, както и достъп до всички технологични и научни достижения на нашата епоха. Страната се посвещава на целта да настигне развитието на съседката си Индия в областта на ядрените оръжия веднага щом Ню Делхи прави изпитания на своя първи „мирен ядрен експлозив“ през 1974 година. През 1998 година Пакистан автоматично успява да отговори на смелите серии от шест изпитания на ядрени оръжия на Индия (проведени преди всичко, за да може Индия да утвърди своя статус на световна велика сила) с пет собствени такива. Резултатът от продължилата вече повече от половин век военна конфронтация е перманентна патова ситуация, в която седем пъти по-голямото предимство на Индия по отношение на населението вече няма абсолютно никакъв смисъл.

Ако изгубим тази война, аз ще започна нова, този път в името на съпругата ми.

Моше Даян^[5]

Абсолютно същите изводи важат и за арабско-израелската конфронтация, която започна само година след индийско-пакистанската. Съмнителната още от самото начало арабска победа беше напълно изключена веднага, щом Израел разработи първите си ядрени оръжия в началото на 60-те, продължилият четири десетилетия ядрен монопол на Израел в Близкия изток също не му предоставиха някакви осезаеми предимства. В четирите от общо пет войни досега, като западна държава с класическа европейска система за мобилизация на населението, Израел успя да извади на бойното поле много по-големи войски, отколкото арабските му противници. И във всичките тези войни, с изключение на първата — Войната за независимост от 1948–1949 година, той притежава и непробиваеми технологични предимства. Успешната израелска атака срещу Египет в сътрудничество с Великобритания и франция през 1956 година беше последвана от самостоятелната победа на Израел през 1967 година, която постави целия Синайски полуостров в израелски ръце и затвори Суецкия канал за десет години. Но военните победи на Израел така и не са водили до траен политически успех.

Едва след ограничената победа на Египет по време на войната от 1973 година, която възстанови донякъде военния баланс между двете държави, стана възможно и египетско-изра-елското мирно споразумение — точно по границите от 1948 година трите израелски военни победи над Сирия поставиха голяма част от Голанските възвишения в израелски ръце, ала нито едно сирийско правителство оттогава насам не прояви готовност да приеме мирно споразумение, различно от възстановяващото границите от 1948 година. И след двадесет години безплодна окупация и все по-нарастващ брой загинали, през 2002 година Израел най-сетне се изтегли едностранно от южните части на Ливан. Вече нито една от съседките на Израел няма претенции да го настига във военно отношение. Но дори и с безрезервната подкрепа на Съединените щати — единствената останала велика сила в света, Израел и до ден днешен не е съумял да превърне несъизмеримата си военна мощ в регионална политическа сила — което ще рече, в способност да контролира изхода от възникващите ситуации.

Тук не става въпрос за битка между две правителства. Тук става въпрос за инвазия на един не-мюсюлмански иракски режим на партията Баас срещу ислямска страна, а това си е истинско светотатство срещу исляма.

аятолах Рухола Хомейни, Техеран, 20 октомври 1980 г.^[6]

Надали историята познава по-ярка демонстрация на издръжливостта на модерната държава от тази, на която станахме свидетели по време на най-голямата война от края на XX век — ирано-иракската война от 1980–1988 година. Опитът на Ирак да се възползва от безредиците, настъпили след Иранската революция от 1978–1979 година, и да окупира богатите на нефт и предимно арабскоговорящи южни провинции на Иран не беше нищо повече, освен акт на върховна глупост и безразсъдство. Населението на Иран е три пъти повече от това на Ирак, а и революцията вече беше изиграла своята роля за събуждане на националистическия плам в страната, докато ситуацията в Ирак представляваше груб диктаторски режим, управляващ население, разделено от огромна етническа и религиозна пропаст. Въпреки всичко Техеран не успя да победи Багдад — иракските шиити, които представляват по-голямата част от населението, останаха като цяло верни на иракското държавно ръководство въпреки призивите на техните събратя по религиозни убеждения в Иран, а кюрдският бунт в северните части на Ирак беше сразен по най-брутален начин.

Щом като Съединените щати, побеснели от свалянето на своята пионка в Иран — шейха, се съюзиха с режима на Саддам Хюсеин през 1983 година, ирано-иракската битка се превърна на практика в кървава окопна война, доста наподобяваща ситуацията на Западния фронт по време на Първата световна война, включваща и употреба на бойни отровни вещества от страна на иракчаните. Администрацията на Рейгън положи неимоверни усилия да подпомогне победата на Ирак — обяви оръжейно ембарго над Иран, окуражи своите съюзници да продават модерни оръжия на Ирак, осигуряваше непрекъснато разузнавателни данни от своите сателити, а накрая изпрати и специалисти от ВВС на САЩ по разчитане на сателитни снимки, които да помогнат на Ирак да планира своята офанзива срещу иранските окопни заграждения. Освен това положи максимални усилия да прикрие факта, че Саддам Хюсеин използва отровен газ срещу собствените си граждани от кюрдски произход, като инструктира Държавния департамент да хвърли вината върху правителството на Иран. И въпреки цялата тази американска помощ и подкрепа никой не успя да сломи волята на Иран. Войната завърши през 1988 година с взаимно изтощение и възстановяване на предвоенното статукво.

Провалът на конвенционалната военна мощ да осигури категорични резултати, дори и при конфронтации, където ядрените оръжия не водят до стратегическа парализа, се превърна постепенно в хроничен. Светът в началото на XXI век представлява нова, напълно непозната обстановка. Пограничните войни — главният инструмент на международната политика през вековете, на практика напълно изчезнаха от територията на двете Америки, Европа, Океания и по-голямата част от Азия. Ако изключим вечно размирната югозападна част на Азия, простираща се от Кашмир през Афганистан и Ирак до Израел — тоест, по-голямата част от Близкия изток — единствените международни войни, които са се водили през последните тридесет години из тези обширни територии, обхващащи повече от 80% от световното население, са Виетнамската инвазия на Камбоджа през 1979 година и англо-аржентинската война от 1982.

Африканските държави на юг от Сахара продължават да бъдат разкъсвани от войни — там живее само 10% от световното население, но през последното десетилетие точно там са съсредоточени половината от загиналите по време на войни на цялата планета. Най-лошата от последните няколко години е многостранната война в Демократична република Конго, втората по население държава в Африка след Нигерия, в която участваха шест чуждестранни африкански армии и повече от милион души намериха смъртта си. Но това е единствената африканска война от последните години, която има значими международни измерения. Повечето конфликти са предимно вътрешни, подклаждани от изключително сложната етническа политика, с която се характеризира Африка.

От всички населени континенти Африка е единственият, който не е преживял както хилядолетията имперско господство, които постепенно успяват да смелят многобройните етнически групи в Евразия в относително управляем брой големи етнически групи — 75% от европейците говорят само осем езика, а половината от населението на Азия говори само три — така и поголовния геноцид, който драстично намалява етническото многообразие на двете Америки, Австралия и Азия, като го заменя с малък брой култури с предимно европейски корени. За разлика от всички тези части на света Африка е съхранила по-голямата част от своето етническо многообразие — повече от 200 етнически групи, наброяващи общо около четвърт милион, но броящи се на пръстите на ръката етноси, малко над 10 милиона души, са причината за големия брой междуетнически войни.

Тези африкански конфликти допринасят в голяма степен за общото впечатление, че светът е разкъсван от войни. Всъщност повечето държави в останалите части от света живеят в мир, а в предвидимото им бъдеще също не се забелязват никакви признаци на войни на техните или близките на тях територии. Трудно е да се прецени как този феномен на нарастваща неспособност на военната мощ води до добри резултати, но все пак значението му е повече от сигурно — налице са само шепа, да не казваме дори и нулеви, примери за военни победи, които са дали някакви постоянни изгодни резултати за победителя. Този извод важи с еднаква сила даже и за евтините и лесни победи, до които се стига, когато богатите и технологично напреднали държави стоварят цялата си военна мощ върху корумпираните и некомпетентни диктаторски режими в развиващия се свят.

Историята на модерната военна институция може да бъде описана като борба между, от една страна, героични лидери, които въплъщават традиционализма и славата, и от друга — военни „мениджъри“… Военните мениджъри напълно съзнават, че управляват бойни организации, но главната им грижа са най-рационалните и икономични начини за печелене на войните или за избягването им… Героичните водачи упорито отричат да са противници на технологията, но за тях героичните традиции на битката, които могат да бъдат съхранени единствено посредством военната чест, военната традиция и военния начин на живот, са от съдбоносно значение.

Морис Яновиц, „Професионалният войник“^[7]

Традиционната войнишка гледна точка е, че битката не е статистическа операция и че не може да бъде спечелена посредством мениджърски подход. Офицерите от край време се възприемат като воини, а не като администратори, въпреки че по принцип притежават по малко и от двете характеристики. Да приемат факта, че технологията е по-важна от човешката воля, би означавало да обезсмислят собствените си усилия, а вероятно дори и собствената си смърт. Поради тази причина всички офицери във всички армии по принцип се съпротивляват яростно на подобна идея. В наши дни обаче армиите съдържат и множество офицери, чийто уклон е по-скоро мениджърски, отколкото „героичен“, а изкушението да повярват, че всички човешки фактори по време на боя могат да бъдат сведени до прости уравнения е изключително силно. Ако това е вярно, на-земният бой спокойно може да се превърне в предсказуема наука, като остави завинаги зад себе си спецификата си на мистично изкуство, в което шансовете на добрия командир за успех са приблизително същите, каквито са и тези на добрия играч на покер да загуби или да спечели при едно раздаване (при това, поради същия тип причини).

Но в мирно време технологичните и логистични елементи на военното дело, по принцип най-податливите на процеса на планиране, имат тенденцията да се сдобиват с необичайна доза внимание. Този факт е накарал редица въоръжени сили — и в най-голяма степен Съединените щати, най-технологичното общество в наши дни — да издигне до неподозирани висоти ролята на мениджъра и на плановика далеч над тази на командира на бойното поле, чиято стойност би могла да бъде оценена едва след началото на бойните действия. В резултат на този подход компетентните администратори и умелите технократи получават както по-големи средства, така и по-бързо повишение в йерархията. Безспорно съществува нещо като национален стил на армиите, чиито членове, в крайна сметка, споделят повечето от базисните ценности и предразсъдъци на цивилното общество, от което произлизат. А в конкретния случай с армията на Съединените щати мениджърите като че ли определено побеждават, при това все по-настъпателно.

Технологията, която е на разположение на въоръжените сили на САЩ днес и която в момента се разработва, наистина може да революционизира начина, по който провеждаме нашите военни операции. Тази технология ни предоставя възможността да обхванем бойно поле с размерите на Ирак или Корея — област, простираща се на около триста и петдесет километра от едната страна — с безпрецедентна достоверност, изчерпателност и точност във времето, през деня или през нощта, при всякакви климатични условия, във всеки миг.

Адмирал Уилям Оуенс, бивш зам.-председател на Комитета на Началник-щабовете, САЩ^[8]

Технологичната арогантност, която е заразила мнозина в американския военно-промишлен комплекс, роди и спекулации относно „революцията във военното дело“. След лесната победа над Ирак през 2003 година тези спекулации се превърнаха в абсолютна убеденост. Самото високомерие обаче има два основни източника. Единият е така наречената „информационна революция“ — комбинация от сложни сензори и обработка на данните в реално време, която дава основание на някои военни идеолози да си въобразяват, че „мъглата на войната“ най-сетне може да бъде разпръсната, а „военните търкания“ — елиминирани. Другият източник се крие в новата генерация управляеми ракети, при които всеки удар е попадение, и които безспорно позволяват на командирите да действат съобразно получената информация автоматично и със сигурна ефективност, както и да са спокойни, че няма да изложат подчинените си на сериозни опасности. Всичко това дава криле на илюзията, че бойните операции могат да бъдат сведени до мениджърски управляем процес, проведен въз основа на рационални изчисления и с предсказуеми резултати, при който най-добрата технология винаги печели.

Понякога тази илюзия действително се оправдава — или поне за известно време, особено когато бойните действия се водят срещу достатъчно изостанал и некомпетентен противник — както стана по време на кратките конвенционални войни, които Съединените щати обявиха на Ирак през 1991 и 2003 година. Ала същите тези технологии, които направиха възможно съществуването на новите оръжия, създадоха и нови масмедийни мощности, водещи реалностите на войната до домовете на една публика, която никога преди това не е имала възможност да се запознае с тях. Цялата тази обстановка принуждава армиите на развитите страни да се сблъскват с един напълно непознат за тях проблем — все по-ожесточения отказ на цивилното население да приеме високата цена на войни, които въобще не изглеждат жизненоважни за оцеляването на съответната нация. Първият случай, в който този феномен оказва огромно влияние върху последващия развой на събитията, е Корейската война от 1950–1953 година.

Президентът изтъкна, че колкото по-бързо се проведе операцията по изстрелване на атомните бомби срещу Китай, толкова по-малка ще бъде опасността от съветска интервенция.

Из сводката на Комитета за национална сигурност,

май 1953 г.

Готовността на президента Дуайт Айзенхауер при необходимост да използва ядрени оръжия, за да извади от продължителния застой Корейските мирни преговори през 1953 година, е далеч по-малко шокираща в една епоха, току-що излизаща от руините на тоталната война, отколкото би била от съвременна гледна точка. И все пак не може да се отрече, че за един по принцип умерен лидер, позицията действително е твърде крайна. Въпреки всичко това той се е чувствал длъжен да постъпи точно по този начин, защото е бил избран въз основа на обещанието си да сложи край на една конвенционална война в Азия, която вече е отнела повече от 50 000 американски живота от началото на Севернокорейската инвазия в Южна Корея преди три години.

След люшкане напред-назад по цялото протежение на Корейския полуостров, фронтът успява да се стабилизира в относителна близост до първоначалните граници между Северна и Южна Корея — по 38-я паралел. Към 1953 година обаче наскоро установилият се комунистически режим в Пекин изпраща в Северна Корея „доброволчески“ подразделения, които напълно заменят първоначалните севернокорейски войски по целия фронт срещу войските на САЩ и на Обединените нации. Очевидно е настъпил моментът да се тегли чертата и да се тръгне напред, ала американската публика вече се бунтува яростно срещу войната, поради което представителите на Северна Корея и на Пекин на масата за преговори в Пханмунджом усещат, че опонентът им Айзенхауер седи върху буре с барут. Единственото, което трябва да направят, е да продължат да протакат, така че той да бъде принуден да продължи да отстъпва, и най-накрая да постигнат по-добри условия за примирие. Обаче Айзенхауер вдига мизата, като заплашва Китай с ядрено нападение.

По време на Втората световна война американците приемат безропотно четири години военно положение и близо триста и петдесет хиляди загинали свои съграждани, защото са убедени, че в случая са поставени на карта жизненоважни проблеми, свързани с етиката и морала, както и с националната сигурност. А ето че по-малко от десетилетие по-късно те се обръщат срещу тригодишна война, която взема по-малко от една трета от жертвите, загинали във Втората световна война — и само защото въобще не са убедени в нейната необходимост. Вероятно не са били съвсем прави, защото Корейската война е първото сериозно изпитание за новоприетите забрани за агресия на Обединените нации, но въпреки това те са избирателите и те се чувстват длъжни да си кажат тежката дума. Заплахата на Айзенхауер проработва и малко след това в Корея се постига примирие. Но това е предвестник на едно ново явление — народното недоволство срещу войната, особено, когато тя продължи повече. Петнадесет години по-късно във Виетнам е далеч по-лошо.

Американската война във Виетнам от 1965 до 1973 година все още се възприема предимно като партизанска война, но нещата изобщо не стоят така. Малцинството американски войски и мнозинството войски на Южен Виетнам са заети да изпълняват класическата и изключително досадна задача по извършване на операции за потушаване на бунтове и проблеми с вътрешната сигурност. Но преобладаващата част от американските бойни единици водят полуконвенционална „ограничена война“ от мига, в който пристигат в тази страна. Това се дължи най-вече на факта, че Северен Виетнам избира подхода.

Американската представа за войната поставяше равенство между партизанската война и изключително ограничени на брой предварителни нагласи — на практика за тях всички бойни действия в джунглата се равняваха на партизанска война. Точно тази представа за партизанската война и телевизията накараха всички да повярват, че случващото се във Виетнам е единствено партизанска война. Седмица след седмица, година след година хората наблюдаваха кинопрегледи, състоящи се само от няколко предварително установени сцени — хора, газещи през оризища, хора, вървящи през толкова гъста джунгла, че на никого не му се вярва наблизо да има друга бойна единица, която да се бие срещу нашите, или села, върху които падат бомби.

Във всички тези случаи врагът просто не се виждаше, което като че ли потвърждаваше образа на партизаните като неуловими елелгенти. Пристигнал си ти там, с изобилие от военна мощ, и се опитваш да ги намериш. Те обаче стрелят, намират те. Ти не ги намираш. Те побягват. После ти претършуваш из основи поредното село, но без никакви резултати.

Истината е, че в повечето случаи, при това точно по времето, когато подобни сцени се заснемат, срещу американските войски действат многочислените конвенционални сили на Северен Виетнам. Иначе идеята, заложена във всеки подобен кинопреглед, е, че по време на война врагът обикновено не се вижда. Така цялата Виетнамска война изглеждаше на мнозина като партизанска война, макар че тя въобще не беше такава. Американските бойни подразделения влизаха в джунглата, качваха се в планините в западните части на страната, където живееше врагът, и тръгваха директно в битка срещу врага в традиционния стар боен стил, а щом стигнеха до такова положение, следваше класически конвенционален бой на американците срещу идентично въоръжения и екипиран азиатски противник.

Том Туленко,

бивш американски военен съветник, Виетнам

Целта на американската стратегия е да предотврати поражението на Южен Виетнам, като изпрати достатъчно сухопътни войски, които да отнемат напрежението от плещите на южновиетнамската армия (която през 1965 година е пред колапс), а офанзивният елемент се състои в „ограничени“, но иначе ши-рокомащабни въздушни бомбардировки над Северен Виетнам. Тази теория на ескалацията включва все по-разширяващ се списък с цели, до достигането на „прага на болката“ на Ханой, който накрая се въздържа да изпрати редовни войски по маршрута „Хо Ши Мин“ към Южен Виетнам. „Не мога да повярвам, че четвърторазрядна сила като Виетнам няма предел на възможностите си“ — казва пред своя екип съветникът по националната сигурност Хенри Кисинджър през 1969 година. Но дори когато американците извършват ескалация на бойните действия, бомбардирайки Ханой и Хайфон, все още не успяват да достигнат прага на болката на ожесточено националистическия и безмилостно тоталитарен режим на Северен Виетнам.

Американската стратегия изхожда от теза, базираща се по-скоро на предварителни нагласи, отколко на факти, че заплахата срещу режима на Южен Виетнам през 1965 година произлиза не от местните партизански отряди (виетконгците), радващи се на известна логистична поддръжка от севера — което е било точно така, — а по-скоро от мощно проникване на редовни войскови съединения на Северен Виетнам, преминали по маршрута „Хо Ши Мин“. Оттук се правят заключенията, че ако Ханой може да бъде накаран да спре тази подривна дейност, проблемът на Южен Виетнам автоматично ще отшуми. Става така, че изпращането на голям брой американски войскови подразделения в Южен Виетнам превръща погрешната оценка на Вашингтон в реална, тъй като реакцията на Ханой е да изпрати многобройни свои сили право в Южен Виетнам.

В края на 1968 година армията на Северен Виетнам на практика контролира всички военни операции на юг, като повечето партизански водачи на Виетконг са заменени от редовни се-верновиетнамски офицери, а в централните планински райони действат цели дивизии от армията на Северен Виетнам. Осигурявайки по този начин на американците всички твърди цели, за които те си мечтаят, отстоявайки им в открит бой и причинявайки им огромни загуби, войските на Северен Виетнам нарушават всички традиционни правила на разпокъсаните партизански бойни действия. Но те и без това отдавна не водят подобна война. Те работят по аналогия на битката от 1954 година срещу французите при Диен Биен Фу, при това за тях няма никакво значение дали ще спечелят битката така, както е станало тогава, или пък ще загубят, както се случва по време на обсадата на Ке Сан през 1967–1968 година. Целта им просто е чрез принуждаване на американците да влязат в ожесточен бой, като дори приемат загубите от десет към едно в полза на врага, което е неизбежна последица от далеч превъзхождащите ги в огнева мощ американски войски, северновиетнамците да предизвикат онзи процент загуби сред редиците на противника, който да срази волята на американската общественост да продължи войната.

По време на Парижките мирни преговори през 1973 година полковник Хари Съмърс казва на полковник от Северен Виетнам: „Нали знаете, че така и не можахте да ни победите на бойното поле?“. На което неговият комунистически колега отговаря: „Може и така да е, обаче това няма никакво значение за изхода на войната“.^[9]

Нещата се развиват точно така, както са ги предвидили в Ханой. Американските войски почти не загубват битка във Виетнам, но само след три години бойни действия, чиято кулминация е нарочно „самоубийствената“ офанзива на Ханой при Тет през 1968 година, Северен Виетнам печели битката на американския домашен фронт. Преди Тет от американска страна загиват само петнадесет хиляди войници^[10], а и в чисто военен смисъл Тет е победа за войските на САЩ. Но дори и в този мащаб загубите, в комбинация с безмилостното телевизионно отразяване на войната, се оказват много повече, отколкото американската общественост има готовност да понесе, особено за такава съмнителна кауза. След Тет и победата на Ричард Никсън на президентските избори в края на същата година американското правителство престава да си търси поводи за битки и започва да търси пътища за отстъпление — макар че трябва да изминат още пет години, за да се намери прочутият „приличен интервал“ за отстъпление на американските сили през 1973 година, без да се почувстват открито унизени и да се престорят, че това въобще не означава поражение за армията на САЩ, когато две години по-късно Ханой жъне плодовете от своята победа.

След Виетнам острата политическа чувствителност на електората в западните страни по отношение на човешките загуби се превръща в основна пречка за милитаристичните амбиции на техните правителства за интервенция на чужди територии. Дори и смешно евтината и лесна победа на американските военновъздушни сили във Войната в залива през 1991 година не успява да изтрие „Виетнамския синдром“ (въпреки че на времето президентът Джордж Буш е напълно убеден, че е постигнал това). А само вестта за осемнадесетте загинали американски войници за един-единствен ден по време на военната намеса в Сомалия през 1993 година има такъв отзвук върху общественото мнение в САЩ (благодарение най-вече на телевизионните кадри, показващи как мъртъв американски войник бива влачен по улиците на Сомалия за радост и наслада на тълпите), че само след няколко месеца президентът Бил Клинтън е принуден да изтегли американските войски оттам. А през 1994 година той отказва да позволи интервенция на Обединените нации за спиране на геноцида в Руанда поради страх от подобни обществени реакции (все пак е година на избори).

Общественото недоволство във връзка с жертвите на бойното поле не се ограничава единствено до Съединените щати — то изиграва решаваща роля и за изтеглянето на Съветския съюз след интервенцията на някогашната свръхсила в Афганистан през 1979 година. Бившият съветник по националната сигурност на САЩ Збигнев Бжежински твърди, че опитите му да подмами Москва да нападне Афганистан в крайна сметка са успели — в края на 70-те той редовно е захранвал с оръжие и пари фундаменталистката опозиция на просъветския режим с нарочната цел да създаде „руски Виетнам“ и в крайна сметка да унищожи Съветския съюз. „Кое е по-важно за историята на света? — пита триумфално той през 1998 година. — Възходът на талибаните или унищожението на Съветския съюз?! Няколко надигнали се на бой мюсюлмани или освобождението на Централна Европа и краят на Студената война?!“ Принципът, който ръководи стратегията на Бжежински, е, че руснаците са точно толкова уязвими, колкото и американците на деморализацията и общественото недоволство, които идват с нарастване броя на жертвите в една на пръв поглед безплодна и безполезна война. И макар да е крайно съмнително, че игрите на Бжежински имат нещо общо с рухването на Съветската власт, те със сигурност допринасят за сходни на Виетнам ефекти сред съветското обществено мнение и принуждават Москва да сложи край на военната си намеса в Афганистан.

Новата и все по-остра политическа алергия спрямо военните жертви определя голяма част от изследванията и разработките на конвенционални оръжия за последните няколко десетилетия в САЩ. Приоритет получават онези оръжейни системи, които биха позволили на американските войски да приложат ударна сила, като ограничат до минимум броя на жертвите сред техните редици — при това, почти без оглед на цената на въпросните оръжия. Защото всички други пари, похарчени за армията, биха били прахосани напразно, ако общественото мнение не позволи да бъдат използвани поради страх от големия брой на жертвите сред американските войски. Водените от американците военни интервенции в бивша Югославия през втората половина на 90-те години — Босна през 1995 и Косово през 1999 — нарочно са структурирани така, че не само да намалят, а по-скоро да избегнат напълно жертвите сред американските граждани в тази „война“. В Косово пилотите получават заповеди в никакъв случай да не слизат под 3500 метра височина, за да сведат до минимум вероятността да бъдат улучени от противовъздушната артилерия на страната, въпреки че тази заповед сериозно намалява възможността им за точен прицел в мишените. Същевременно с това нито едно американско сухопътно подразделение или на НАТО не влиза в бой по време на цялата военна кампания — по същите причини. Защото загубата дори и на един американски войник би подкопала устоите на и без това крехката обществена поддръжка на тази съмнителна операция.

* * *

През последното десетилетие на XX век хората във Вашингтон започват да говорят за „линията Могадишу“. Това е неписано споразумение, че Съединените щати не трябва да предприемат нито една интервенция в чужбина, която не е свързана пряко и явно с жизненоважните национални интереси на държавата, освен ако защитниците на каузата не гарантират, че тя ще струва живота на не повече от двадесет американски войници — с двама повече от броя на американците, убити през 1993 година в зле планираното нападение по тесните улици на южен Могадишу, което става повод за прочутия холивудски филм „Свалянето на Черния ястреб“. След 11 септември обаче приемливият брой на жертвите в Ирак е значително по-голям, просто защото американците все още вярват, че това по някакъв начин е свързано с „войната срещу терора“. Възможно е до този момент този брой да се е увеличил сто пъти, което прави минимум две хиляди загинали американски войници. Но със сигурност не е хиляда пъти повече. За една технологически напреднала държава няма нищо по-лесно от това да нападне една разклатена диктаторска страна от Третия свят, но продължителната й окупация със сигурност започва да струва все повече загинали войници, което пък води до доброволно политическо осакатяване на домашния фронт.

Не че това е лошо. Можем само да съжаляваме, че хората обикновено не се притесняват да изпратят своите мъже и жени в битка, докато чрез телевизионния екран не станат свидетели на онова, което действително им се случва, когато се озоват там. Можем също така да съжаляваме, че те въобще не се тревожат за онези чужденци, които техните синове и дъщери ще убият там. Но иначе нарастващото обществено отвращение спрямо загиналите повдига летвата на евентуалните чуждестранни военни интервенции до такава степен, че отявлено глупавата и цинична намеса е невъзможно да бъде защитена. Засега това явление се ограничава само до по-богатите страни, където националистическите рефлекси са донякъде притъпени, а медиите са много добре развити, но и останалите държави започват да се сблъскват все по-често с него. Всичко това идва да покаже, че макар и от време на време хората да подкрепят идеята за война — било то правилно или погрешно — като цяло считат реалността на самата война за възмутителна и отблъскваща. Много е вероятно да се намираме насред преобръщаща всички ценности културна промяна, въпреки че, като всяка културна промяна, засега тя е единствено частична, разпокъсана и непоследователна.

* * *

Разбираемата мания по ядрените оръжия в периода на Студената война скрива друга нова реалност, която навлиза сред военните редици — дори и чисто конвенционалната война, водена с класически оръжия, става доста проблематична, ако противниците са равностойни. Възможно е полевите разузнавателни системи и оръжията от типа „стреляй и забрави“ да са трансформирали по някакъв начин конвенционалната война — възможно е наистина да има „революция във военното дело“, — но ако великите сили отново се изправят една срещу друга, много по-вероятният изход е тоталният застой, отколкото бързата и решителна победа.

Не само в Европа армиите така и не стигат до изпробване на оръжията си една срещу друга. Ние страдаме от точно такъв недостиг на доказателства какво би се случило, ако напълно модернизираните военни сили влязат във военен сблъсък една с друга, от какъвто и европейските сили в навечерието на 1914 година. Последният път, в който модерни армии са водили сериозна конвенционална война, е войната от 1973 година между Израел и две от неговите арабски съседки — преди повече от три десетилетия, — а изводите, които биха могли да се направят от случилото се, са крайно ограничени от факта, че и египетската, и сирийската армия са били относително зле водени и обучени. По-скорошните конвенционални конфликти са били или между армии, използващи предимно оръжия от предишно поколение — като например ирано-иракската война от 1980–1988 година, или „колониални“ конфликти, като например фолкландската криза между Великобритания и Аржентина през 1982 година, която просто направи демонстрация на възможностите на конкретни оръжейни системи (в случая, носещи се по повърхността на вълните антикорабни ракети), или безнадеждно едностранчивите битки, като например двете войни на Съединените щати срещу Ирак. Никоя от тях не може да ни подскаже какво би се случило, ако две равностойни армии, обучени и въоръжени като армията на САЩ, се изправят една срещу друга. И все пак съществуват причини да вярваме, че изненадата им няма да бъде по-малка от тази, с която се сблъскват европейските велики сили през 1914 година.

Най-забележителната характеристика на въоръжените сили в епохата след Втората световна война е, че армиите отново станаха малки. Например, ако през последното десетилетие от Студената война в Европа беше избухнала война, командващият войските на НАТО за Централна Европа щеше да изкара на бойното поле приблизително един милион войници и две хиляди военни самолета. Неговият съветски противник щеше да има на разположение приблизително същия брой сили, плюс малко повече танкове и други бронирани бойни машини. Това са били най-мощните механизирани армии в целия свят — минимум половината от най-мощното конвенционално оръжие в света е била концентрирана в този иначе малък географски регион — при това войските и от двете страни биха получили масирана военна поддръжка още през първите седмици на евентуалната война. Повечето плановици приемат, че процентът на загубите би бил толкова висок, че нито една от двете противникови войски не би надвишила първоначалния си брой в който и да е момент от бойните действия. И макар че милионните армии не са нещо, на което някой би посмял да се присмее, тези войски в никакъв случай не могат да се сравнят с армиите, които великите сили разгръщат от двете страни на фронта по време на която и да е от двете световни войни на XX век.

Това драстично свиване на обема на конвенционалните военни сили е световно явление, а основната причина за него е проста — пари. Конвенционалните оръжия станаха толкова скъпи, че повечето държави не могат да оправдаят с нищо многочисленото им производство в мирно време, като същевременно не виждат никакъв смисъл да плащат на допълнителен брой войници, които не могат да си позволят да снабдят дори и с класически оръжия. Иначе, ако се окажат въвлечени в голяма война срещу друга велика сила, те не биха имали нищо против да похарчат и повече пари, но съвременните оръжейни системи са толкова сложни, а производителният им темп — толкова бавен, че дори и след началото на евентуална война никой не би разполагал с време да увеличи кой знае колко тази продукция. Даже точно обратното — и двете страни почти автоматично ще започнат да губят основните си оръжейни системи, като например танкове и авиация, при това със скорост, която никога не биха могли да се надяват да наваксат.

Някога можехме да изпратим стотици самолети в бой, а те не жънеха особени успехи в битка — никой не успяваше да свали достатъчно много хора. Докато сега процентът на смъртност е много, много висок, следователно войната няма да продължи много дълго… Ще се наложи да се биеш с онова, с което разполагаш в момента, а и войната ще се развие с такава скорост, че ще стане много трудно да използваш производствения си капацитет, за да замениш изгубените в бой самолети, защото времето за производството на един такъв самолет може би е повече, отколко би продължила самата война. Трудна ситуация, особено като се има предвид, че всеки ще се нуждае от самолет, който да може да изпълнява множество роли, и при това ще му трябват доста, защото именно с тях ще бъде принуден да се бие — а те са ужасно скъпи.

Джак Крингс, началник „Въздушни операции“, звено „Макдонъл-Дъглас“, 1982 г.

Особено подходящ пример за онагледяване е самолетът F-15 „Игъл“. Производството му започва през 1972 година, а през 2004 година все още не е завършило, а общият брой на тези самолети, произведени за ВВС на САЩ, възлиза на не повече от 1065. За построяването на всеки самолет F-15 са необходими осемнадесет месеца, а цената му е 42,5 милиона долара. Тази цена е преди всичко отражение на десетките хиляди човекочаса висококвалифициран труд, които са влезли в производството му. Дори и днес самолетът си остава изключително впечатляваща и смъртоносна машина — но същевременно и много рядко срещана.^[11]

Повишението на цената на оръжията от Втората световна война е изумително. „Спитфайър“ — вероятно най-добрият бомбардировач в света през 1939 година, е струвал 5000 долара. Когато неговият настоящ еквивалент — въздушната версия на „Торнадо“, постъпва на служба в Кралските военновъздушни сили в началото на 80-те, всеки от самолетите струва 17 милиона — 172 пъти по-скъпо, дори и след преизчисляване на инфлацията. Следващите повишения в цените са малко по-равномерни — не че това помага кой знае колко. Цената на цялата програма „Еврофайтър“ за производство на бомбардировачи от следващо поколение, от които Кралските военновъздушни сили са поръчали 232 за периода от 2002 до 2014 година, е 15,9 милиарда, което ще рече приблизително по 68 милиона за всеки самолет. Нито една от държавите не е няколко стотици пъти по-богата, отколкото е била в началото на Втората световна война, следователно днес може да си позволи далеч по-малък брой оръжия. В разгара на управлението на Рейгън през 80-те за производството на военни самолети е отделено почти същото фабрично пространство, което е имала и Германия през Втората световна война. Но докато през 1944 година Германия е произвеждала по три хиляди самолета месечно (губейки ги с приблизително същата скорост), продукцията на военни самолети в Съединените щати през 80-те достига не повече от петдесет броя на месец.

Последните поколения бомбардировачи са много по-добри, естествено, от тези през Втората световна война. Те летят три пъти по-бързо и носят пет-шест пъти повече товар в муниции. В състояние са да забележат противника на стотици километри разстояние и да го атакуват при обхват, стотици пъти по-голям от този на стария „Спитфайър“. Освен това за тях съществува много по-голяма вероятност да унищожат противника, защото оръжията им са много по-точни и смъртоносни. Ала всичко това само влошава проблема — военновъздушните сили не само че могат да си позволят ограничен брой самолети, но и са изправени пред опасността да ги загубят много по-бързо.

Този феномен не се ограничава единствено до оръжейните системи на авиацията, макар че те са най-особеният случай. Целият арсенал от военни технологии — от танковете и бойните кораби, до комуникационното оборудване и приборите за нощно виждане — са претърпели същата трансформация. Всичко е станало толкова скъпо, че се налага рязко снижение на броя на закупените оръжия, а същевременно самите те са станали толкова смъртоносни, че загубите по време на битка се очаква да бъдат значително по-големи.

Отговор: Започнахме с единадесет танка, а само за тридесет минути загубихме пет. Въпрос: Това нормално ли е?

Отговор: Би било нормално, ако наистина ни нападнат. Тогава срещу нас бяха насочени приблизително три бойни формирования, което ще рече тридесет-четиридесет танка, и би било нормално половината от нашите сили да бъдат сразени… В обичайния случай очакваната продължителност на танково сражение е около два часа.

Британски командир на танк по време на военни учения на НАТО

В близкоизточната война от 1973 година и арабите, и израелците губят приблизително половината от своите танкове за по-малко от три седмици тежки сражения. Ако през 80-те в Европа беше избухнала конвенционална война, процентът на загубите във всички основни родове войски щеше да бъде със сигурност по-висок. Всеки ден на бойното поле вероятно би станал свидетел на унищожението на поне хиляда танка и няколкостотин бойни самолета. И за разлика от Близкия изток през 1973 година, нямаше да съществуват никакви външни източници на бойна подкрепа, на която воюващите страни да могат да се надяват. Щеше да бъде война „с налични средства“ — единствено възможните за участие оръжия щяха да бъдат онези, с които страните разполагат точно в този момент. И ето, че отново се сблъскваме с проблема на изтощението.

Би могло да има изключително бързо взаимно унищожение на въоръжение от първите редици, което би оставило армиите зависими от съвсем прости оръжия — завръщане към по-ранните фази на военното дело. През 1914 година го видяхме — всички страни бяха влезли във войната с оборудване, напълно неадекватно за скалата на бойните действия, които се развиха в действителност. А после дойде и прочутата „зимна пауза“, която беше отчасти дадена за облизваш на раните… както и за натискане педала на фабриките за производство на снаряди. И тъй като днес инвентарът от оръжия е много по-богат, подобна пауза би послужила за подновяване на почти всичко: танкове, бойна авиация, ракети, ракетни установки, бронирани машини от всякакъв вид.

Сър Джон Кийгън, военен историк

Онова, което беше вярно в края на Студената война, вероятно важи с още по-голяма сила днес. Нито една държава, дори и най-богатата, не може да си позволи да оборудва масова армия в стар стил, включваща повечето млади мъже от цялото население, въоръжени с модерни оръжия. За известно време само Израел успя да се доближи до тази представа, но тогава страната харчеше 30% от своя брутен вътрешен продукт за отбрана, получаваше огромни военни субсидии от САЩ и накрая банкрутира. Нито една от основните индустриални държави не се осмели да направи подобен опит, дори и в разгара на Студената война. В средата на 80-те НАТО и Варшавският договор взети заедно, с общо население почти един милиард, разполагаха с толкова конвенционални оръжия, колкото да оборудват не повече от десет милиона войници — по-малко от 1% от цялото си население. А днес същите тези държави разполагат с по-малко от пет милиона редовни военнослужещи.

Положителното във всичко това е, че нито една от основните индустриални сили днес не очаква да се изправи в сериозна конвенционална война срещу друга, следователно проблеми, като например изграждане на адекватен „военен арсенал“ от ключово военно оборудване за изключително голям брой потребители могат да бъдат спокойно игнорирани. Великите сили продължават да поддържат войски за ядрено възпиране, но дори и най-голямата сред тях — Съединените щати, разполага с точно толкова сухопътни войски, колкото да води кратки войни срещу относително малки и слаби страни — нещо, което историкът Емануел Тод нарича „театрален микро-милитаризъм“. И въпреки че тези сили са напълно достатъчни, за да извоюват бърза и лесна военна победа срещу противници, като например Ирак, способността им да превърнат военния успех в дълготраен политически е далеч по-малко впечатляваща. Точно както ядрените оръжия по принцип нямат никакво отношение към преследването на традиционни военни цели, като например „победата“, така и и конвенционалните военни сили се характеризират в наши дни с ерозия на политическата полезност.

Бележки

[1] Статиите на Кауфман от 1955 година оказват огромно влияние върху оформянето на позицията на Армията на САЩ във връзка с възможността за ограничаване на войната в Европа само до конвенционални оръжия. Fred Kaplan, The Wizards of Armageddon (New York: Knopf 1984), pp. 197–200. ↑

[2] Samuel P. Huntington, The Soldier and the State (New York: Vintage, 1964), 79. ↑

[3] Walter Goerlitz, History of the German General Staff (New York: Frederick A. Praeger, 1953). ↑

[4] Cahal Milmo, „British Army Had Fowl Plan to Repel Russians“, The Independent, 1 April 2004. ↑

[5] Justin Wintle, ed. The Dictionary of War Quotations (London: Hodder and Stoughton, 1989), 379. ↑

[6] Ibid., 382. ↑

[7] Morris Janowitz, The Professional Soldier (New York: Free Press 1964), 21, 35. ↑

[8] Admiral William A. Owens with Ed Offley, Lifting the Fog of W;.r (New York: Farrar, Straus and Giroux, 2000), 4. ↑

[9] Stanley Karnow, Vietnam: A History, Revised Edition (London: Pimlico, 1994), 19. ↑

[10] Ibid., 312. ↑

[11] From the Global Security website: http://www.globalsecurily.org/military/systems/aircraft/index.html ↑

Към следващата част или към съдържанието

Гуин Дайър Войната (10) (Смъртоносната игра на човечеството)

Метаданни

Данни

Войната

Информация

История

Сваляне / Връзки

Девета главаСТАРАТА ИГРА Е ОЩЕ ЖИВА

Гуин Дайър
Войната (10) (Смъртоносната игра на човечеството)

Девета глава
СТАРАТА ИГРА Е ОЩЕ ЖИВА