Гуин Дайър
Войната (4) (Смъртоносната игра на човечеството)

Трета глава
КОРЕНИТЕ НА ВОЙНАТА — РУСО, ДАРВИН И ХОБС

В племето уалбири не наблягат на милитаризма — няма класа на постоянни или професионални бойци, няма военна йерархия, а групите рядко влизат в битки за завладяване на територии… Няма никаква причина за съществуване на военни действия между отделните общности. Робството е напълно непознато, вносните стоки се броят на пръсти, а територия, извоювана по време на битка, е по-скоро повод за притеснение и неудобство за победителя, чиито духовни връзки са с други местности.

Из „Хора на пустинята“ — антропологично изследване, публикувано през 1960 г.^[1]

Бяхме внезапно нападнати от някакво многобройно племе, около триста човека. Видът на толкова много хора, пресичащи полето, вся голяма паника. Когато приближиха, видях, че всички са мъже. Не след дълго започна и битката. Мъже и жени се биеха ожесточено и до един бяха покрити с кръв… (Двама от групата на Бъкли са убити при този сблъсък, но същата нощ те контраатакуват) и заварихме по-голямата част от племето заспали, лежащи на групи. Нашата група се нахвърли върху тях, уби на място трима, а няколко други рани. Врагът побягна, като остави своите оръдия на войната в ръцете на нападателите си, а ранените — да бъдат умъртвени от бумерангите.

Уилям Бъкли, ок. 1835 г.^[2]

Всяка сериозна дискусия относно ролята на войната в човешките общества, и преди всичко дебатите за или против нейната неизбежност, неминуемо ни отправят към въпроса за нейния произход. Знайно е, че организираната война е неизменен спътник на цивилизацията още от началото на писаната история, но това все пак не са повече от пет хиляди години. Ако войната е просто поредният артефакт на цивилизацията, то тогава бихме могли да се справим с нея точно толкова лесно, колкото се справихме с робството и правата на жените — което ще рече, изключително трудно и в продължение на много дълго време. На теория би било възможно. Ала ако все пак се окаже, че военни действия от не чак толкова формален, но идентично брутален тип, съществуват още преди цивилизацията, та дори и преди човека, то тогава изниква тревожната вероятност войната да се окаже неизбежна част от нашето генетично наследство. Подобна мисъл би била действително обезкуражаваща, но въпреки това сме длъжни да й посветим достатъчно внимание.

Когато преди двадесет години писах първото издание на тази книга, използвах само първия цитат за начало на трета глава. Той описва аборигенско племе в Австралия, проучено през първата половина на XX век. Всяка дума от цитата е самата истина, или поне за периода, в който е правено изследването, та реших да го използвам като доказателство, че преди възхода на цивилизацията „реалните“ бойни действия не са съществували. Даже тогава написах следното: „Само преди едно поколение аборигените уалбири от Австралия все още са живели на малки групи, в общество на ловци и градинари, така, както човешката раса е живяла през 98% от своята история. И макар всеки мъж от племето уалбири да е воин, техният начин на бой изобщо не прилича на онова, което ние наричаме «война». Убитите са били малцина. Нямало е водачи, нямало е стратегии, нямало е тактики. И само родствена група, под влиянието на конкретен проблем, като например отмъщение заради нечие убийство или ритуална обида, нанесена от съседната група, но никога територия, взема участие в битката.“ Точно по този начин разсъждаваха по онова време антрополозите относно племената на ловците събирачи. И дори от съвременна гледна точка бих направил единствено фактологични поправки на този мой абзац — за да изтъкна, че убитите са били малцина по което и да е време и че „родствената група“ е била всъщност цялото племе — цялото миниатюрно общество, в което хората прекарвали живота си.

Но сравнете с първия цитат втория, който е извлечен от книгата на Уилям Бъкли — избягал от каторга на южния бряг на Австралия през 1803 година и в продължение на тридесет и две години живял като беглец сред аборигените. Пишещият за европейската публика в средата на XIX век Бъкли надали би могъл да демонстрира познанията на антрополога от края на XX век, така че преувеличенията в неговия разказ са напълно възможни — триста мъже е невероятно голяма цифра за подобно племе, дори и ако вземем предвид факта, че тази среща се случва в относително плодородна местност, преди скоростното заселване на Австралия да сложи край на традиционния начин на живот на местните племена в по-приветливите части на страната. Но освен ако авторът не е безочлив лъжец, става ясно едно: че тази битка е била кървава, безмилостна и в ни най-малка степен ритуална. При това не и единствена. Ако лично аз бях станал член на онова племе от аборигени, с които е живял Бъкли, със сигурност щях да си помисля, че войната е изключително голям проблем. Тогава защо именно първият тип описания, а не вторият, са оформили нашите възгледи относно миналото на първобитните племена?

Вече в XXI век ние продължаваме да живеем сред ехото на онзи велик дебат за характера на човешката природа, който избухна в Европа в началото на модерните времена. Първият изстрел в тази интелектуална битка бе даден от Томас Хобс през 1651 година, когато публикува „Левиатан“ — превъзнасяне на мощната централизирана държава като единствена надежда на човечеството за безопасност и сигурност в един свят на насилие и случайности. Той пише в периода малко след Тридесетгодишната война, която срива голяма част от Европа, и след като Гражданската война в Англия опустошава собствената му страна. Целта му е да изгради отбрана от законно установена власт, а методът му е подчертаване на хаоса и мизерията на живота без нея. Той въобще не е познавал и почти не се е интересувал от начина, по който живеят хората в „държавата на природата“, но все пак ги използва обилно в своята аргументация — като кошмарен пример за онова, което би бил животът без държавата. Без всякакво колебание Хобс описва първобитния човек по следния начин: „Никакво изкуство; никаква писменост; никакво общество. И което е най-лошо — непрекъснат страх и опасност от жестока смърт. А животът на човека — самотен, беден, отвратителен, брутален и кратък“.

Човекът, който накрая подема този дебат и като че ли побеждава, е Жан-Жак Русо. Творящ век по-късно, в години, когато цяла Европа е залята от революционните идеи за равенство и демокрация (умира две години след началото на Американската революция и единадесет години преди избухването на френската), Русо превръща своя „благороден дивак“ в модел на начина, по който човешките същества са живели преди кралете и свещениците да ги поробят и подложат на несправедливост и неравенство. Той не е знаел почти нищо за първобитните племена. Единственото, което му е било известно, е, че те живеят в свобода и равенство, и точно това са ценностите, които поставя на първо място. Като изтъква, че народите, които все още живеят в малки общности, без държавно устройство, все още притежават тези добродетели, той заключава (в своите „Размисли върху произхода на неравенството“ от 1755 год.), че свободата и равенството са истинското наследство на цялото човечество. Русо не се интересува особено в какви точно войни неговият „благороден дивак“ е участвал или не е, но неговата идеализирана картина за живота на хората преди настъплението на цивилизацията има огромно влияние върху най-широката читателска публика, живееща все още под управлението на абсолютните монархии. Като че ли от само себе си се прави извода, че свободните и равнопоставени народи, необре-менени от корумпираните институции на държавата, ще бъдат също така в състояние да избегнат бруталните войни, които измъчват всички цивилизовани земи. френските революционери са го повярвали, след тях са го повярвали и марксистите, та дори в края на XX век повечето от западните антрополози продължават да го вярват въпреки всички доказателства в полза на противното.

Дебатът за устройството на първобитните племена е бил и си остава централен по своя характер, защото най-точните доказателства за естеството на човешката природа безсъмнено могат да бъдат открити сред онези, които и до днес продължават да живеят така, както са живели хората през по-голямата част от своята история, с изключение на някакви си десет хиляди години. Какви са били човешките същества, преди масовите общества, селското стопанство, търговията, религията и държавата да ги променят в толкова много отношения? Войнолюбиви ли са били или миролюбиви? Тирани или демократи? Егоисти или безкористни? Екологично ориентирани пазители на природната среда или безогледни унищожители? Що се отнася до антропологията (и археологията), те открай време са имали политическа окраска, и като че ли това не е достатъчно, още по времето на Хобс и Русо вече не са били останали кой знае колко много първобитни племена, за които да се пише, камо ли по-късно. Към момента на появата на науката антропология в началото на XX век на практика не е имало нито едно първобитно племе, което през последните няколко поколения да не е било в досег с по-сложно устроени общества. При това нито едно от тези племена вече не е живеело в богатите на водни запаси, желани земи, които някога са били дом на преобладаващата част от племената на ловците събирачи. Всичките тези земи вече са им били отнети от фермери и селски стопани.

Следователно доказателствата, с които разполагаме за начина, по който някога са живели хората, са събраните археологически данни за някогашните първобитни племена (предимно оръдия на труда, оръжия и кости), писмените сведения за първите контакти с подобни племена през вековете на европейската експанзия по света, както и устните предания за племенни групи, записани от първите антрополози, поколение-две, след като контактът с цивилизацията започва да променя техния живот. Освен това разполагаме и със съвременните наблюдения над малкото останали племена, обитаващи затънтени земи, които все още са съхранили голяма част от първоначалния си начин на живот. Би могло да бъде и по-добре, но все пак е значително повече, отколкото сме знаели за първобитните племена (а значи и за себе си) преди сто години. При това изводите са доста окуражаващи. Русо печели пред Хобс с приблизително три на един.

Групите на ловците събирачи са били малки. Състояли са се от около двадесет до петдесет мъже и са действали на базата на относително равенство между възрастните членове, без нарочно избрани водачи и без никаква йерархия. Когато е било необходимо вземането на колективни решения — което въобще не се е случвало толкова често, — то обикновено е ставало чрез дискусии и консенсус. И ако на някого това решение не му допадало, той бил свободен да напусне и да се присъедини към друга група. Обикновено наблизо винаги е съществувала и някоя друга група, която е говорела същия език (приблизително), и тъй като тези групи са били длъжни да се женят помежду си, за да избегнат генетични проблеми, в съседната група воинът със сигурност е можел да намери някой и друг роднина, който да му помогне да се устрои на новото място. Имало е ясно изразено разделение на труда между половете. Мъжете са имали политическо предимство при вземането на решения, защото вероятността за кръвно родство между тях е била по-голяма (обикновено жените били онези, които се премествали в друга племенна група чрез брак). При все това между половете е съществувала и относително добра равнопоставеност. Налага се заключението, че цялата наша древна история — тридесет хиляди поколения първобитни ловци събирачи — ни подсказва, че по природа ние сме както егалитарно, така и демократично устроени.

Новините действително са добри, макар и не особено изненадващи — дори и след хиляди години в утробата на Левиатан, подчинени на автокрацията и йерархичната структура на големите цивилизовани държави, обикновените хора са продължили да живеят точно по този начин в малкия кръг на своето семейство и приятели, който представлява истинското им социално обкръжение. Независимо какво причиняваме на чужденците на държавно ниво, на нивото на личностните взаимоотношения ние традиционно се отнасяме един към друг много добре. Все пак остава въпросът защо масовите общества са били толкова различни в политическо отношение — или поне доскоро, — но нека засега оставим тази тема настрана и да продължим. Как се е справил Хобс с предизвикателствата на своята аматьорска антропология?

Бил е изцяло на грешен път по въпроса за „никакво общество“. Животът в света на първобитните племена въобще не е бил самотен, а по-скоро пълно преливане в общество от няколко десетки човека, които познаваш от детството си. Често този начин на живот е бил сравняван с двадесет и четиричасова група по интереси или с живот на горния етаж на лондонски автобус. Иначе Хобс е бил прав по отношение краткостта на живота в тези племена — повечето от съвременните жени не са в състояние да заченат след средата на четиридесетте, защото прекалено малко техни предци са успели да доживеят до тази възраст, следователно еволюцията не е сметнала за необходимо да прави подбор по отношение човешкия фертилитет след тази възраст. Но въпреки краткия си живот, през него те са били доста впечатляваща гледка — благодарение на високопротеиновата си диета по осанка те са били по-близо до модерните европейци или северноамериканци, отколкото до недохранените и дребни европейци по времето на Хобс. В едно отношение обаче той е прав — те наистина са живели в „непрекъснат страх и опасност от жестока смърт“, причинена от ръцете на техните побратими.

 

 

 

Една година по-късно стадото от Касекела се добра до третата си жертва. Този път мишената беше Голиат, вече попрехвърлил добрите си години, с оплешивяваща глава, износени зъби, изпъкнали ребра и гръбнак… Само преди пет години той беше пълпоправен член на общността на Касекела, но сега (въпреки че оттогава.насам се бе присъединил към групата на Кахалш) той не представляваше заплаха за никого. Ала за нападателите всичко това нямаше никакво значение.

Всичко започна когато пограничен патрул забеляза Голиат, очевидно скрит на около 25 метра по-нататък. Похитителите се втурнаха като обезумели надолу по склона към тяхната мишена. Докато Голиат пищеше, а патрулът виеше и се перчеше, той беше бит, ритан, вдиган и пускан, и пак пребиван, и тъпкан. Отначало се опита да предпази главата си, но не след дълго се предаде и се просна неподвижен. Атаката продължи около 18 минути, след което нападателите се обърнаха да си вървят. С обилно кървяща глава и дълбока рана на гърба, Голиат се опита да седне, но падна назад и се

разтрепери. После никой никога не го видя.

„Краят на едно шимпанзе от Гомби“^[3]

 

Откритието, което Джейн Гудол прави през 1973 година в Националния парк Гомби в Танзания, че стадо шимпанзета обявява война на съседното, на времето предизвиква голямо удивление, но последвалите проучвания на няколко антрополози (няколко от стадата на шимпанзетата се изучват в продължение на близо четиридесет години, като всеки техен член получава име, а поведението му е подробно документирано) потвърждават, че битките между съперничещите си стада шимпанзета са широко разпространени, хронични и изключително сериозни. Те никога не са предварително уговорени и не включват голям брой „войници“ от двете страни — повечето от нападенията, които завършват с истински бой, са определено едностранчиви засади. Но важното е, че отделни техни членове (предимно мъжкари) често загиват, а понякога се случва и цели стада да бъдат унищожени напълно. Каква връзка би могло да има всичко това с човешките същества?

Нашето родословие се е отделило от това на шимпанзетата преди около пет-шест милиона години, но около 98% от генетичния ни материал е все още доста сходен. Допреди десет-дванадесет хиляди години всички наши предци са преживявали по почти същия начин както шимпанзетата — претърсвали местността за храна на малки групи от приблизително еднакъв брой членове. И хората, и шимпанзетата са и ловци, и събирачи — шимпанзетата редовно ловят маймуни, като при това го правят в координирани групи, използвайки напълно съзнателни стратегии, — въпреки че човешките оръжия, и вероятно човешкият език, са ни дали възможността да се доберем до по-едър дивеч и така да включим в храната си много повече месо.

От друга страна, освен по-големият ни ръст и интелигентност, между хората и шимпанзетата съществуват и ярки социални различия. Обществото на шимпанзетата се характеризира с ожесточено съперничество за превъзходство сред мъжките, докато човешките първобитни племена и техните предци вероятно са живели в относително егалитарни общества с полупостоянни връзки между отделните мъжкари, женските и техните деца — с други думи семейства — в продължение на няколко милиона години. Едрият дивеч е осигурявал големи количества месо, но то е трябвало да бъде изядено, преди да се развали, затова ловците събирачи са споделяли плячката си и особено месото. Шимпанзетата също споделят месото си, но с далеч по-голяма неохота. А после, естествено, идва и еволюцията, по отношение на която ние сме извадили много повече късмет, отколкото шимпанзетата — днес ги превъзхождаме по брой приблизително двадесет и пет пъти и обитаваме всички климатични зони на планетата, докато те са принудени да се задоволят само с една бързо стесняваща се област в Централна Африка. Въпреки всичко те са нашите най-близки роднини и начинът, по който се държат, има голямо значение за разбиране на нас самите.

„Военното дело“ при шимпанзетата се затруднява значително от факта, че нямат оръжия, а убийството с голи ръце не е никак лесна работа. В резултат на това най-успешните нападения се състоят от мъжки шимпанзета от едната група, атакуваща самотно шимпанзе от другата. Няколко го държат, докато останалите го бият и хапят. Дори и при такива обстоятелства жертвата обикновено е все още жива, когато нападателите й си тръгнат, макар че по-късно обикновено умира. И все пак става въпрос за истинско военно дело, по смисъла на неговата предварителна обмисленост и целенасоченост. Според изследователя на примати Рихард Врангел, който извършва първите си проучвания с екипа на Джейн Гудол в Гомби в началото на 70-те, шимпанзетата провеждат нарочни нападения и се възползват в забележителна степен от елемента на изненада. Тук не става въпрос просто за сляпа агресия, събудена от близостта на шимпанзе от друго стадо — нападателните групи задължително слушат внимателно и преброяват виковете на другото стадо, за да са сигурни, че не ги превъзхождат числено. Всъщност, те почти винаги се оттеглят, вместо да нападнат, освен ако не заловят самотна жертва. И което е още по-интересно, въпреки че преобладаващата част от убийствата включват засади на самотни шимпанзета, отделили се от своето стадо, понякога се организира цяла кампания по целенасоченото, поетапно изтребление на всички мъжкари от стадото на съперниците. Тези кампании могат да продължат с месеци, дори и с години. Веднъж сторено, територията на победеното стадо може да бъде превзета, а оцелелите женски — включени в стадото на победителите. Но децата задължително се убиват.

И още две особености, еднакво притеснителни за човешкото поведение. Една от тях е, че стадата на шимпанзетата обикновено владеят територия от около двадесет квадратни километра, макар да прекарват по-голямата част от времето си само в деветте квадрата в центъра. Не че останалата част от територията им е по-бедна на ресурси — нищо подобно. Просто те я третират като „ничия земя“, вероятно заради опасността от засада и смърт от ръцете на съседното племе. А вторият извод, до който се стига след дългогодишно проучване и наблюдение на няколко стада, е, че тези ендемични военни набези на шимпанзетата в крайна сметка причиняват смъртта на около 30% от мъжките и, макар и на доста по-малка, но все пак значителна част от женските.^[4]

 

Моят стар приятел бе прободен с копие, а после погнаха жена му и я убиха на място. След това диваците се върнаха до мястото, където аз се опитвах да крепя моя ранен приятел. Когато ги зърна да приближават, той, макар и лошо ранен, веднага скочи на крака и наръга с копието си най-близкия от нападателите си. После приятелят ми беше, разбира се, умъртвен с копия и бумеранги, както и един негов син.

Уилям Бъкли^[5]

 

Подобни преки проучвания и наблюдения на първобитни племена, все още живеещи в общества, недокоснати от цивилизацията, са изключително редки. Разказът на Уилям Бъкли за живота му сред австралийските аборигени е едно от малкото изключения. В началото на XX век обаче етнографът Лойд Уорнър провежда задълбочени изследвания върху народа мур-нгин от Арнхемските земи на северна Австралия, който живеел в богата на ресурси територия с относително висока гъстота на населението и съвсем наскоро бил осъществил контакт с европейците. Изхождайки от силната традиция на устните предания сред необразованите народи и въз основа на разговорите, които провежда, Лойд прави реконструкция на ръста на бойните действия сред народа мурнгин в края на XIX век. Тогава мурнгин са наброявали около три хиляди души и са живеели в множество отделни групи от класическия първобитен тип на ловците събирачи. От около осемстотин зрели боеспособни мъже те изчисляват, че за период от около две десетилетия са загинали приблизително двеста. Двадесет години е средната продължителност на времето, през което отделният мъжки индивид може да се счита за активен боец, следователно тези цифри означават 25% смъртност при бойни действия сред мъжете на племето.^[6]

Тогава как е възможно някой да повярва — така, както проповядват повечето антрополози от XX век, — че бойните действия сред първобитните племена са били предимно безобидна ритуална дейност? Подобна настройка се дължи отчасти на влиянието на Русо и отчасти на факта, че сред народа мурнгин и техните събратя в останалите части на света е имало относително малко организирани битки, наподобяващи вида военни действия, доминантни за обществата, в които са израснали самите антрополози. От време на време е имало и официални битки (включително две, записани от Уорнър, в които са загинали повече от десет човека), ала преобладаващата част от военните сблъсъци са следвали обичайния модел на първобитните племена на нападения над лагери от спящи хора или засади на малоброен противник. При повечето от тези случаи са загивали съвсем малко хора, а често и нито един. Но сблъсъците били толкова ритмични, че мъжете от народа мурнгин са имали не по-малки шансове да загинат по време на война, отколкото войниците в Наполеоновата френска армия или Хитлерова Германия.

В другата част на земното кълбо антропологът Ърнест Бърч се заема с подобно проучване на военните действия през 60-те сред ескимосите от северозападните части на Аляска. И тъй като войните сред тях са вече като цяло замрели вследствие на контактите им с европейците и американците, започнали преди деветдесет години, Бърч черпи своята информация от съвременните исторически хроники, устните предания и спомените на по-старите ескимоси. Постепенно изниква военна картина от типа „всички срещу всички“, по определението на Хобс. Племенните групи, които антропологът проучва, са воювали една срещу друга; същевременно са се биели с племена ескимоси от други краища на Аляска и Сибир; наред с това са се биели и с индианците атабаскан от източните региони, известни днес като Юкон. Обикновено воините са носели ризници, изработени от костни плочки или от слонова кост, които обличали под горните си дрехи. В региона годишно е имало най-малко една война, а атакуващите групи често са пътували дни наред и са достигали до петдесетина мъже, макар че обичайният им брой е бил по-често петнадесет-двадесет. Между съперничещите си групи непрекъснато се сключвали съюзи, които после се разваляли, тъй като основната цел била численото превъзходство на общата бойна група. Понякога са се случвали и организирани битки, в които воините се изправяли в редици един срещу друг. Най-чести обаче са били нападенията на зазоряване — над села, често разположени на трудно достъпни места. Обичайна практика е била и прокопаването на тунели за бягство между отделните юрти.

Според по-старите ескимоси, с които Бърч разговарял, се оказва, че крайната цел на бойните действия сред коренното население на Аляска преди XX век е била ни повече, ни по-малко тоталното унищожение на опонентите — военнопленници не се вземали, освен ако целта е била да бъдат измъчвани и после задължително убивани; жените и децата също не можели да се надяват на пощада. Бърч не е в състояние да изчисли процента на населението, загинало при този тип бойни действия, но съществуват физически доказателства (включително масови гробове), че масовите кланета не са били необичайни.^[7]

А това, за съжаление, слага точка на преките или устни доказателства за военните действия между отделните първобитни племена, защото Арктическите земи (където селското стопанство е невъзможно) и Австралия (където то така и не се развива въпреки четиридесетте хиляди години човешки поселища там) са били единствените големи области в света, където все още можели да се срещнат значителен брой популации от ловци събирачи до годините, когато в Европа и Северна Америка се развива науката антропология. (Изчислено е, че 99% от коренното население на Северна Америка са били вече фермери още по времето на пътешествията на Колумб.)

Остава само още едно племе — бушмените кунг — изключително добре проучени и със сигурност не войнолюбиви в наши дни, които често се дават за образец на първобитния човек като миролюбив „благороден дивак“. Ала редица исторически хроники сочат, че през XVII, XVIII и дори XIX век племената на бушмените са били големи войнолюбци, влизали са в бой едно с друго и дори за известно време успешно са отблъсквали както племето банту, така и европейските фермери, които са се опитвали да окупират техните земи.

Един от начините за разширяване обема на данните, е да се спрем и върху хората, познати повече като градинари или племенни земеделци. Това са племена, които продължават да осигуряват голяма част от своята храна чрез лов, но също така практикуват прости форми на земеделие. Този начин на живот им позволява поне за няколко години да останат на едно място — доста повече от няколкото седмици, които класическите първобитни племена са се задържали. Селата им са доста по-сложно устроени от лагерите на първобитните племена, а материалните им придобивки са много повече и по-разнообразни, защото не им се налага да носят непрекъснато на гръб всичко, което притежават. В най-важните аспекти от живота си обаче те остават от другата страна на пропастта, която разделя праисторическия човек от масовото общество на земеделците. Културата им е егалитарна — всеки мъж е едновременно и ловец, и воин, а броят им е доста малък. Отделните села са не по-големи от лагерите на първобитните племена, защото в противен случай биха изловили дивеча в околността прекалено бързо, за да стигне за по-дълго. А етнолингвистичните групи (племена), към които принадлежат, рядко надвишават няколко десетки хиляди. Женят се извън своята група, точно както първобитните племена, и точно както при тях жените са тези, които се преместват в групата на своя съпруг. Докато групите на ловците събирачи обикновено се събират заедно за по няколко седмици годишно на по-голямо място, където ресурсите са достатъчни, за да се веселят и уговарят бракове, то селата на земеделците обикновено се канят едно друго на празненства — със същата цел. Официални водачи липсват (въпреки че, разбира се, някои хора са по-влиятелни от други), а решенията се вземат чрез дискусии и консенсус. Може да се заключи, че в известен смисъл те са просто не толкова мобилни ловци-събирачи.

Но и от племенните земеделци не са останали много на планетата. В преобладаващата част от регионите преходът към пълнокръвно земеделие и окрупняване на общностите е бил прекалено скоростен, при това се е извършил преди хиляди години. Оцелелите и до наши дни се откриват предимно в изолирани и бедни на ресурси области като амазонската джунгла и планините на Нова Гвинея. И всички тези племена са били непрекъснато във война.

Внезапно чух викове: врагът, врагът! Мъжете бяха хукнали напред, за да посрещнат врага. (Мъжете от групата са победени и побягват, а жените и децата се разпръскват, за да избегнат плен.) Вече не можехме да бягаме. Караветари (врагът) бяха прекалено близо. (Групата на жените и децата е обкръжена и всички са пленени.) После мъжете започнаха да избиват децата — малки, големи, всички. Децата се опитаха да избягат, обаче ги хващаха, хвърляха ги на земята и ги пробождаха със стрели, които преминаваха през телата им и ги приковаваха към земята. Най-малките хващаха за краката, а после замахваха и ги удряха в близко дърво или скала. Очите на децата потрепваха… Избиха толкова много…

Пленник на племето яномамо, 1930 г.^[8]

 

И караветари, и техните жертви са били до един членове на племето яномамо — земеделци, около двадесет хиляди на брой, обитаващи амазонската тропическа гора по горното течение на река Ориноко във Венесуела и Бразилия. Войните между техните села (със среден брой на населението деветдесет човека) са били постоянни съвсем до скоро. Разказът за нападението, от който е горният откъс, е от бяло момиченце, което е било пленено на дванадесетгодишна възраст и през 30-те години е живяло сред тях. Но както при всички видове бойни действия между ловците събирачи и земеделците нивото на организация е ниско, а дисциплината — лоша. Групите на нападателите често се разпокъсват, още преди да стигнат крайната си цел, така че резултатът от сблъсъците често води само до някоя повърхностна рана. За случайния наблюдател военните действия като в племето яномамо може би ще се сторят твърде несериозни, но когато се организират както трябва, когато вземат предвид елементите на изненада и числено превъзходство, атакуващите са в състояние да елиминират цели села, като избият или прогонят надалече мъжете, избият по-малките деца и вземат жените в селото на победителите.

Вероятно ще попитате дали бойните действия на племето яномамо са били сериозни. Защо иначе селата са били непрекъснато укрепявани, като къщите са се строяли в тесен кръг с централен двор по средата? Защо иначе между селата са се поддържали неутрални зони от около петдесетина километра? Защо иначе хората от селото (точно като шимпанзетата и първобитните племена) не са смеели много да се отдалечават прекалено навътре в неутралната зона, освен ако не са част от голяма група, въпреки че това е правело огромна част от територията им неизползваема? И въпреки всички тези предохранителни мерки военните сблъсъци при тях са имали същия кумулативен ефект, какъвто е забелязан и при народа мурнгин. Антропологът Наполеон Шанон, изучавал племето яномамо през 60-те, изчислява, че смъртността вследствие на участие в битки е била 24% за мъжете и 7% за жените.^[9]

Изводите на Шанон са подложени на яростна критика от страна на колегите му антрополози, които дори го обвиняват, че сам е предизвикал войната сред племето яномамо, която е наблюдавал. Ала това недоволство като че ли се дължи преди всичко на лоялността на учените към свещения образ на Русо за „благородния дивак“. И ето, че в другия край на света е открита друга група първобитни земеделци, която демонстрира абсолютно същото поведение.

Племената от планините на Нова Гвинея не биха могли да бъдат наречени точно земеделци, тъй като изолираните планински котловини, които обитават, са се изпълнили с фермери преди много столетия. Групи от рода на мае енга имат гъстота на населението около сто души на квадратен километър (в сравнение с по-малко от един на квадратен километър за племенните земеделци от яномамо, първобитните племена и шимпанзетата). В резултат на тази гъстота останалият за лов дивеч е съвсем малко и, за да преживяват, отглеждат прасета и сладки картофи. Но в социален и културен аспект те принадлежат по-скоро към племенните земеделци, отколкото към селяните от окрупнената цивилизация. Разпръснатите им родови поселища — техният еквивалент на селата на яномамо, са с население от около само няколкостотин души. Всяко едно от тях е отделна политическа единица, чиято единствена задача е собственото им оцеляване. Поселищата са достатъчно стабилни, за да се включват в сложни съюзнически структури, така че, когато през 30-те първите европейци пресичат планините на Нова Гвинея и ги откриват, те заварват постоянни бойни действия. Хората там са до такава степен притиснати в малкия си, ограничен свят, че неутралните зони между поселищата са не повече от километър, а не петнадесет, както при племето яномамо.

Обикновено битките сред населението на мае енга са били толкова колебливи и нерешителни, че антрополозите, които първи изучават това племе, ги възприемат почти като игра — сериозните войници от цивилизованите държави не прекратяват бойните действия само защото е завалял дъжд. Всяка една от страните се появява на определеното „бойно поле“ с всичките си съюзници, възлизащи понякога на няколкостотин мъже воини, плюс жените, за да ги развеселяват. После се подреждат в относително равни редици и се втурват едни срещу други. Но тук в никакъв случай не става въпрос за бой до смърт, а дългата цял един ден „война“ обикновено се прекратява, ако някой се окаже сериозно ранен или, не дай боже — убит. Точно поради тези причини първоначалните заключения на антрополозите, отправили се по затънтени места, за да изследват тези племена, са били, че става въпрос не за истинска война, а за ритуална дейност.

Впоследствие антрополозите се заемат да съставят генеалогии на отделните групи, като разпитват как е умрял всеки от жителите на поселищата. Оказало се, че 25% от мъжете и 5% от жените в племето мае енга са загинали по време на битка. Изключително добре организираните в хореографско отношение „битки“ изглеждат относително безобидни, но ако човек се сражава в десетина такива на година, в крайна сметка жертвите се превръщат в доста сериозна цифра. Освен това се оказало, че тези режисирани конфронтации са били преди всичко начин за проверка на силите на противниковия съюз. Ако противникът изглежда почти толкова многоброен, колкото и твоят съюз, тогава всички се прибират по домовете си и забравят за станалото. Но от време на време една от страните намалява драстично поради дезертьорство и накрая става ясно, че другата има числено предимство. На този етап нещата търпят сериозен обрат и режисираните дневни битки се превръщат в нощни нападения или атаки по изгрев слънце, целящи изтреблението на цялата противникова група. В този смисъл бойните действия въобще не могат да се определят като нерешителни. Всеки век изчезват около 30% от независимите социални групи, с други думи — селата. Това се дължи или на факта, че са били изтребени до последния човек (а жените — пленени от победителите), или че изтощението ги е довело до момент, в който окончателно са загубили поредната битка, след което оцелелите са побягнали при свои далечни роднини и са изоставили териториите си.

Много жалко е, че до наши дни не са успели да оцелеят повече от тези племена, за да можем да съставим статистически модел на техните общества и да имаме по-голяма сигурност в изводите си. И все пак доказателствата, с които разполагаме, сочат, че нашите предци са водили войни от незапомнени времена — много преди възхода на цивилизацията. Тук възниква въпросът: винаги ли сме воювали? Дали бойните действия сред хората и техните предци ни връщат чак до началото, до преди пет-шест милиона години, т.е. до момента, когато нашето родословие е кривнало встрани от това на шимпанзетата?

Археологическите доказателства, които днес притежаваме, не дават яснота по този въпрос. И вероятно той ще си остане без отговор. Но някои от фосилните останки от хомо еректус, открити в Европа, носят белези от насилие, което като нищо би могло да бъде причинено от оръжия от човешки тип от преди 750 000 години. Към подобни изводи водят особено вдлъбнатите фрактури на черепите, които биха могли да бъдат причинени от удар със сопа. По костите на хомо еректус се откриват също така и множество порезни рани, които биха могли да бъдат доказателство за оголване на плътта и канибализъм, което, въз основа на сравнение с по-късни находки от човешки групи, спокойно би могло да се свърже с убийство.

Човешкото благоговение пред смъртта, вероятно последица от факта, че ние, за разлика от нашите първобитни предци живеем със сигурността, че някой ден ще умрем, ни е накарало още от незапомнени времена не само да заравяме нашите мъртви, но и да обгръщаме убийството на човешко същество с някакъв ритуал. Сложните ритуали за пречистване на воините, които убиват, са чести характеристики на групи от рода на племето яномамо, а канибализмът — начин за поглъщане на жертвата и за присвояване на духа му — изглежда също толкова широко разпространен. Доказателствата за канибализъм сред нашите древни предци не означават автоматично, че те са действали, водени от същите подбуди, както и че са живели в същия контекст на постоянни битки, но все пак са доста показателни.

С появата на неандерталците доказателствата стават все по-категорични, фосилите, открити на няколко континента и датиращи от преди четиридесет хиляди до сто хиляди години, навеждат на изводи за смърт от рани, причинени от човешки оръжия — рани от копия, парче камък между ребрата и други. А във франция дори е открито масово погребение. В интерес на истината, повече от 5% от погребаните неандерталци подсказват за насилие от един или друг вид, а тъй като много от видовете ненавременна смърт не винаги оставя знаци по скелетите, може да се заключи, че военните действия са били точно толкова изключително важна част от живота на неандерталците, колкото и на по-близките до нас групи на ловците събирачи. Очевидно за този период имаме своите основания за някои подозрения, но с достигане периода на хомо сапиенс доказателствата стават вече поразителни.^[10]

Как е възможно да сме пропускали този факт толкова дълго? Как е възможно Куинси Райт, който е изучавал данни от 633 примитивни култури, за да напише монументалната си творба „Изследване на войната“, да заключи, че „събирачите, низшите ловци и низшите земеделци са най-малко войнолюбиви. Висшите ловци и висшите земеделци са по-войнолюбиви, а най-висшите земеделци и пасторалните хора са най-войнолюбиви“?!^[11]

Русо безсъмнено има вина за това наше недоглеждане. На всички ни се иска да вярваме в „благородния дивак“, защото това би означавало, че човешката природа е миролюбива и че войната е просто изобретение на цивилизацията. Немаловажна роля играе и презрението на хората, които познават „истинската“ война в модерния й вид, към воините, които по-скоро биха побягнали, отколкото да седят и да чакат да ги заколят. Но най-важната причина за заблудата ни е аритметиката — просто не сме си направили труда да изчислим кумулативната смъртност при всички битки и нападения.

Тогава защо са го правили? Би било прекалено арогантно и проява на крайно невежество да приемем, че „примитивните“ хора навсякъде по света просто са обичали да си пилеят живота в чисто ритуални дейности — като че ли ловците не са ценели живота си точно толкова, колкото го ценим и ние, или са били прекалено тъпи, за да схванат последиците от действията си. Не може да няма някакви логически причини, поради които те непрекъснато са обявявали войни хилядолетия наред, на всеки континент. Би било полезно да разберем причините за това поведение, защото вече става повече от ясно, че не модерният човек е измислил войната. Ние просто сме я наследили.

* * *

Селата на яномамо са разположени в гората, оградени от други села, на които нито искат, нито могат да вярват напълно. Повечето от хората от племето гледат на непрестанните си междуселищни бойни действия като на нещо опасно и в крайна сметка осъдително, та ако има някакъв вълшебен начин, по който биха могли да ги прекратят напълно и безвъзвратно, те със сигурност биха се доверили на магията. Ала те знаят, че подобна магия няма. Наясно са, че техните съседи са, или биха могли скоро да се превърнат, в лошите — подли и яростни врагове. При отсъствието на пълно доверие хората от племето яномамо общуват помежду си посредством търговия, бракове, формално приемане на нетрайни политически пактове — и като вдъхват ужас посредством непреклонната си готовност за отмъщение.^[12]

 

Само сменете имената, и ето че описанието би паснало перфектно на отношенията между великите сили в годините, довели до избухването на Първата световна война през 1914 година. Премахнете детайлите за търговията и политическите съюзи, както и лиричното отклонение за това как се чувстват хората от племето яномамо по въпроса за своята съдба, и ще получите перфектно описание на отношенията между стадата шимпанзета касакела и кахама в началото на 70-те, преди второто стадо да бъде унищожено, както и за отношенията между шимпанзетата като цяло. Всъщност описанието би паснало доста добре и на отношенията между съседни глутници вълци, стада от лъвове и глутници от хиени. Тази мисъл е повече от обезпокоителна, но въпреки това сме принудени да се изправим очи в очи с нея — територията наистина е важна и хищниците правят всичко възможно да си я запазят.

Характеристиката на „хищника“ е изключително важна в случая, защото този феномен на нападението и на обявяването на „война“ на други членове от същия животински вид съществува само сред хищниците. Моралистите вероятно веднага ще се втурнат да търсят тук знака на Каин, но прагматиците просто ще отбележат, че ако не си снабден по някакъв начин с умения и средства за убиване на други видове, то тогава надали би успял да убиваш и членове на собствения си вид. Така например само два вида от големите маймуни — хората и шимпанзетата — по принцип ловуват. Освен това те са и единствените два примат-ни вида, които редовно се занимават с вътрешновидово убийство. Въпросът защо тези хищници (както и някои други) водят войни е доста труден и изключително спорен. Но въпросът как е по-лесен — те могат да го правят, защото тяхната физиология и навиците им за групов живот ги улесняват да го правят.

Смъртоносните зъби и нокти не са единственият проблем. Сред тигрите, ястребите, невестулките и другите хищници, които живеят сами или на семейства, рядко се води бой до смърт сред възрастните екземпляри. Те знаят, че е прекалено рисковано — еднакво въоръжени индивиди са еднакво застрашени да умрат в резултат от подобна битка, а и никое предимство, което би могло да произтече от евентуална победа, не си заслужава 50-процентна смърт. Битките за надмощие сред хищниците, които живеят в групи, също обикновено не водят до смърт. Този факт безспорно не е в полза на групата, затова еволюцията е снабдила подобни видове със съвсем ясно различимо подчинение, което позволява на загубилия в битката за надмощие да изключи агресията на победителя и да избяга. Ала тези жестове на подчинение нямат същата сила за намаляване на агресията при конфронтации между членовете на различните групи, стада, глутници и други, нито пък касаят отделното място на индивида в йерархията на конкретната група (която е специфична за всяка група). И така, между групите се извършват убийства. Защо?

Единствените големи животни, които редовно и нарочно убиват възрастни членове на собствения си вид, са хищниците, които живеят в групи с относителна родственост и разнообразни размери. Когато цялата група е заедно, никоя противникова група не би и помислила да поеме риска да я нападне. Но често членовете й трябва да се разпръснат, за да търсят храна, поради което отделни индивиди се отдалечават от своята група за известно време. По този начин те са изправени пред опасността да срещнат няколко възрастни екземпляра от съседна група.

Лъвовете от Националния парк Чобе в Северна Ботсуана живеят на стада, които защитават територията си от съседите. Глутниците са групи от женски сродствена връзка… Една нощ, по време на лов на зебри, две глутници лъвове се срещат в пограничната зона и започват да се бият. В създалата се суматоха една стара женска от стадото маоме бива изолирана от нападателите зад линията на битката. Отначало я виждаме обградена и пазена зорко от три враждебно настроени към нея лъвици, които постепенно достигат до седем. И смъртта й е особено смущаваща, защото изглежда напълно предумишлена. Тя стои нащрек, изправена, ръмжаща, въпреки че рамото й вече кърви. Напълно естествено, тя може да се обърне само в една посока в даден момент. Обръща се непрекъснато назад, за да провери какво става зад нея. И постъпва много умно, че проверява, защото лъвовете могат да умрат само от едно захапване в гръбнака, но всеки път, когато тя извръща глава, някой впива зъбите си в нея. Опитът й да спре единия нападател предоставя възможност на друг. Подобно на някаква жестока детска игра, всички се редуват да я удрят или хапят, докато безпомощната жертва само се върти, гърчи, отстъпва и извива. Никой не й позволява да избяга, при всеки опит някой я връща към центъра. Моцуми — водачката на стадото маоми, се приближава, очевидно опитваща се да спаси своята посестрима, но бива бързо изгонена. И мъченията на жертвата продължават така няколко часа, докато накрая тя се свлича на земята, изтощена, напълно безсилна. Женските убийци напускат, а после трупът е изяден от хиените. Така, с минимални рискове за себе си, глутницата безпощадно е причинила смъртта на свой съперник.

Убийството на една лъвица от природонаучния филм

от 1992 г. „Вечни врагове“^[13]

 

Лъвовете обикновено не изяждат други лъвове — конфронтацията не е с цел храна — трупът на старата женска е оставен за храна на хиените. Сред хиените също стават подобни убийства (чиито глутници, подобно на тези на лъвовете, се състоят от група женски с родствена връзка), както и сред вълците (чиито глутници пък са изградени от свързани с родствена връзка мъжки). Случват се и между стада шимпанзета и примитивни човешки племена (и при двата вида групите се състоят от мъже с родствена връзка). Във всички тези случаи основният опосредстващ фактор е, че изолиран индивид от едната група може да бъде заловен и убит без особен риск от група индивиди от друга група. Интересното обаче е. че само видовете на големите маймуни извършват целенасочени нападения и само хората понякога прекаляват с броя на засадите и се включват в прекалено голям брой битки. Какво отключва подобно поведение? Отговор на този въпрос дава Дарвин и неговите съвременни потомци.

 

Живеещите в племе, включващо много членове, изпълнени в най-голяма степен с дух на патриотизъм, вярност, подчинение, храброст и съчувствие, винаги готови да си помагат един на друг, както и да се жертват за общото благо, ще печелят победи над множество други племена, и това ще бъде естествен подбор.

Чарлс Дарвин, „Произходът на човека“,

(1871)^[14]

Съвременните теоретици на еволюцията, изхождайки от основите, положени от Дарвин, подчертават, че докато еволюцията оформя целия вид, то множеството решения, които определят бъдещето на този вид, до едно се вземат от индивидите. Този акт има изключително значими последици — всяко едно от милионите индивидуални решения се вземат с цел подобряване не на целия вид, а на гените на конкретния индивид, който решава. Този подход към еволюционната теория, изключително колоритно обобщен от Ричард Доукинс в книгата му „Себичният ген“, автоматично обяснява защо детеубийството, на пръв поглед контрапродуктивно за оцеляването на вида и същевременно толкова широко разпространено, е напълно логично от еволюционна гледна точка. За отделния мъжкар, било то лъв или горила, който поема харема на мъртвия си съперник, убиването на неговото поколение е напълно разумно, защото женските, които е наследил, няма повече да си пилеят енергията по отглеждането на децата на мъртвия мъжкар и отново ще станат фертилни, като по този начин ще му помогнат да подсигури собственото си генетично бъдеще.

Дали същата тази логика би могла да обясни защо за хищниците, принадлежащи към дадена група, е напълно разумно да убият член на съседната група, когато биха могли да го направят по-безопасно и икономично? Кой е онзи фактор, изхождащ от желанието за обезсмъртяване на личните гени, който кара индивидите да убиват? Очевидно е, че те не получават автоматично достъп до по-добри възможности за размножаване, но пък групата на убиеца печели потенциално предимство над съседната група, като прави един възрастен член от нея по-слаб в свят на почти постоянен недостиг на ресурси и съревнование за тях. И тъй като възрастните, които извършват убийството, вероятно имат родствена връзка помежду си, то ако групата им е добре, значи и гените им ще бъдат добре.

Много важно е да отбележим, че този вид групиране представлява само временна коалиция на индивиди, единият пол от които имат кръвна връзка (мъжете сред приматите и вълците, жените сред лъвовете и хиените). Групата може да устои заедно няколко поколения и когато нарасне прекалено, да се разцепи на две (и двете групи бързо да се превърнат в съперници), да се разтури или да измре, но тя няма перманентно генетично съществуване в смисъла, който имат видовете. Въпреки всичко тя е достатъчно стабилно социално формирование, тъй като колективната съдба на групата играе важна роля в решаване съдбата на гените на индивидуалните й членове, затова си струва да отслабиш групата на противника, като избиваш нейните членове при първа възможност и минимален риск.

Следователно сред живеещите на групи хищници открай време е имало подобен подбор на индивиди, които демонстрират войнствено поведение — нещо, което се оказва далеч по-обичайно, отколкото учените само до преди няколко десетилетия са си давали сметка. В най-висша степен подобно поведение се наблюдава сред хищниците примати — шимпанзетата и хората, които извършват целенасочени нападения срещу противникови групи вероятно защото са и най-интелигентните хищници. Но истината, която лежи в основата на всички тези дебати относно съревнованието и еволюционните предимства, е, че поне през част от времето ресурсите ще бъдат оскъдни и че някои групи безсъмнено ще губят, когато настанат трудни времена.

Светът никога не е бил пуст, а храната винаги е била ограничена, фактът, че праисторическият човек, подобно на другите хищници, е живял при изключително ниска гъстота на населението в сравнение с плътно събраните земеделци от по-късни времена, въобще не означава, че за всички групи е имало достатъчно пространство, за да се ширят и да избегнат съревнованието за набавяне на храна. От време на време действително са се случвали по няколко поколения с късмет, които са водили мирно съвместно съществуване. Това е ставало веднага, след като хората са се премествали в нови и непознати до момента територии. Но мирът не е продължавал достатъчно дълго. Територията скоро се е изпълвала с хора, живеещи при максималната гъстота, която би могла да се поддържа с оглед на наличните ресурси. И старата реалност пак се е завръщала.

Това не означава, че нашите древни предшественици са си обявявали войни, защото са знаели, че гъстотата на населението накрая ще ги доведе до конфликти със съседните групи (така че защо да не започнем да ги избиваме още сега, преди проблемът да се е задълбочил?!). Всъщност, дори и групите на ловците събирачи, за които все пак знаем нещо, рядко обясняват войните си от гледна точка на ресурсите — обикновено търсят вината за тях в обидите, караниците заради жени и други подобни събития. През повечето време хората вероятно просто са продължили да правят онова, което са правели предците им, подтиквани от еволюционната логика, която е оформила както социалните им структури, така и емоционалните им рефлекси. Но с течение на хилядолетията и с увеличаващата се способност на хората на изразят начина, по който светът им нараствал, поне част от войните сред човешките групи постепенно са станали по-обмислени и по-съзнателно съотнесени към настоящите или очакваните конфликти по повод хранителните запаси.

За да обясним как тези конфликти са се превърнали в хронични за хората, не е необходимо дори да доказваме, че те имат някаква връзка с праисторическото ни минало или с поведението на останалите популации от хищници. Единственото, което ни е необходимо, е да приемем три твърдения. Първото е, че човешките същества притежават физическата и психическата способност да убиват членове на собствения си вид. Второто е, че човешката популация непрекъснато ще нараства до границите на капацитета на околната си среда, та и отвъд. И третото е, че човешките същества са не по-добри в опазването на околната си среда и в съхраняването на дългосрочните си хранителни запаси от всички останали животни. Щом тези три твърдения са верни, то става повече от ясно, че праисторическата ни действителност съвсем естествено е била изпълнена с конфликти между отделните човешки групи по повод ресурсите, както и че много от тези конфликти са били твърде ожесточени.

Така. Вече знаем, че човешките същества могат да се избиват един друг. Второто твърдение, че човешкото население преди цивилизацията непрекъснато е имало тенденция към разрастване, освен ако не е било регулирано от някаква външна сила като глад или насилие, не може да бъде напълно доказано, но все пак в него има зрънце истина. Със сигурност не ни е известно някое праисторическо племе, което е успяло да спре нарастването на населението си чрез съзнателни мерки, нито пък животинският свят ни предоставя кой знае колко примери за нарочно въздържание. При животните конкретно се наблюдават ритмични цикли на бурно нарастване на популацията, следвани от рязък спад.

Сред племената от праисторическия свят увеличаването на населението надали е било толкова рязко, колкото е през XX век, когато човешката раса нараства тройно само за петдесет години — от два милиарда на шест милиарда. На майките от групите на ловците събирачи е било доста трудно да се грижат за повече от едно малко бебе, което непрекъснато са носели, и са отлагали раждането на следващото си бебе до четири години, като са кърмели много дълго — средностатистическата жена тогава е имала през целия си живот не повече от четири-пет деца. Почти всички човешки общества са практикували детеубийството съвсем до скоро — междукултурните изследвания показват, че средно 15% от бебетата (много повече момиченца, отколко момченца) са загинали по този начин в различни общества — от примитивните ловци до Англия от XIX век^[15]. Ала детеубийството сред хората е решение, което се съотнася към живота на семейството, а не на групата, и освен това въобще не представлява съзнателно средство за контрол над раждаемостта. Дори и ако приемем реалността на детеубийството, детската смъртност при племената на ловците събирачи е била доста под 50%, защото те не са били подложени на епидемичните заболявания на цивилизацията. Популацията обикновено е нараствала бавно, но сигурно, а като използваме и магията на сложната лихва, става ясно, че на примитивните хора надали са им били необходими много поколения, за да достигнат границите на капацитета на съответната територия.^[16]

Самият факт, че първобитните хора не са останали в първоначалните си територии в Африка, а са се разпрострели във всички климатични зони на планетата, които биха могли да поддържат начина им на живот, колкото и негостоприемни да са те, е ярко доказателство за нарастване на населението. Защо иначе някои групи ще се преместят? Откъде другаде са дошли допълнителните хора, които са заели новите територии? Но тъй като населението е нараствало, а ресурсите — не (примитивните хора не са разполагали с технологиите, необходими за увеличаване продуктивността на територията им), то възникването на проблемите е било неизбежно. И броят им накрая се редуцирал или чрез глад, или чрез насилие.

Съществува един влиятелен мит, който внушава, че местните народи, били те ловци, земеделци или ранни фермери, са били в хармония с природата и пазители на околната си среда. За съжаление не се откриват никакви емпирични доказателства, че първите хора са съзнавали моралния императив да съхраняват околната си среда повече, отколкото животните, с които са споделяли тази среда. Вярно е, че ловците са били крайно ограничени в начините, по които са можели да разрушат околната си среда, но точно в тези тесни рамки те са били далеч по-безмилостни, отколкото съвременните човешки същества. Най-внушителните примери са „Блицкриговете на Новия свят“ — масовото изчезване на едър дивеч, което настъпва след нашествието на първите хора на всички континенти и острови извън старите ловни полета на първобитния човек в Африка и Евразия. На световния остров, където серия от версии на нашите предци и много близки роднини са еволюирали и са се разпространили в течение на милиони години — от хомо австралопитекус и хомо еректус до неандерталеца и кроманьонеца, повечето животни, използвани за дивеч, са имали достатъчно време да се адаптират към постепенно подобряващите се умения на човешките ловци (въпреки че вероятно някои все пак са изчезнали, благодарение на същите тези ловци). Но когато модерните човешки същества са пристигнали предимно с лодки в части на света, които никога не са били достъпни за ранните човешки групи, сечта е била изумителна. Местните животни нито са познавали, нито са се страхували от човешките ловци, и самите ловци не демонстрирали абсолютно никакви задръжки.

Когато първите човешки същества са пристигнали в Австралия преди повече от петдесет хиляди години, в двете Америки преди четиринадесет хиляди години, на големите Карибски острови — преди четири-пет хиляди години, на големия остров Мадагаскар преди около две хиляди години, на Хавайските острови около 300 г. н.е., а в Нова Зеландия около 700 г. н.е., последиците са били неизменно същите — изтребление на много или повечето от едрите животински видове. За малки ареали, като например Нова Зеландия и Мадагаскар са били необходими не повече от петстотин години — новозеландската, подобна на щраус, моа, а от Мадагаскар изчезват завинаги около двадесет животински вида, в това число гигантските лемури, гигантските костенурки и една местна разновидност на хипопотама. На Америките, които са все пак два огромни континента, им трябва повече от хилядолетие, преди да изчезнат мастодонтите, камилите, рунтавият бизон, та дори и конете, но и това е един кратък миг в нормалната продължителност на живот на конкретен животински вид. Обкръжени от подобно изобилие, ловците започнали бързо да нарастват по брой, а границите вероятно са се местели навън с няколко километра годишно. С тях и броят на по-уязвимите животни се свел почти до минимум. Някои хора се опитват да принизят значението на доказателствата за този поголовен блицкриг с приказки за климатични промени и болести, но подобни аргументи не издържат на проверката на времето — съвпадението между пристигането на праисторическия човек и масовото измиране на животните по толкова много места не позволява абсолютно никакво друго обяснение.^[17] Освен това скорошните етнологически проучвания на оцелялата група ловци хадза от Танзания показват, че същото поведение продължава и до ден днешен.

 

Хората от хадза не обръщат никакво внимание на съхранението на техните хранителни запаси. Когато жените изкопават корени, те не си правят труда да посадят част от тях, за да израстат отново. Когато събират плодове, обикновено откъсват цели клони и ги носят в лагера. Когато открият гнездо на диви пчели, те обират всичкия мед и не се сещат да оставят известна част от него, за да могат пчелите да се върнат. При ловуването не се полагат никакви опити за систематично избиване. Нямат никакви задръжки по отношение на женски животни (дори бременни) или малки. Ако в един и същи ден убият две, по-далечното животно се изоставя.

Антропологическо проучване на отношението на племето хадза към околната среда, 1960 г.^[18]

 

И защо да очакваме различно поведение?! Човешките същества са преди всичко животни, а животните нямат екологично съзнание. Животните не живеят „в хармония с природата“ — те следват Дарвиновата диалектика, както и другите видове около тях, постоянно заплашвани от хищници и/или глад, а много от видовете се движат по спиралата на бурно нарастване на раждаемостта, следван от резки спадове. Освен това те често променят околната си среда толкова драстично, че дори страдат за нея, но обикновено го правят изцяло за своя изгода. Например праисторическите ловци са използвали огъня, за да изгарят големи горски масиви и да отварят по-широки пасищни терени за големите тревопасни животни, които са били любимата им плячка. Но е абсурдно да смятаме, че те напълно съзнателно са променяли околната си среда или пък, че са разбирали последиците от въздействието им върху нея. А още по-малко пък, че въобще са се замисляли над този въпрос. Вероятно наистина са боготворели природата, ала това не означава, че са я разбирали.

Следователно дори и в новозаселените територии човешката популация е започвала да нараства стремглаво, а наличните ресурси — както дивеч, така и други видове храна, са намалявали. И вероятно някъде към този момент те са се впускали във военни действия от традиционния вид — със спорадични нападения над съседите и ограничаване на лова в централната част на своята територия — за по-голяма безопасност. Равномерният процент на загубите при тези военни действия, както и редовните детеубийства може би са поддържали популацията им в достатъчно разумни граници, за да избегнат поголовен глад, или поне през добрите времена. Но дори и най-краткото прекъсване на редовните хранителни запаси, дължащо се на промяна в климатичните условия, промяна в маршрутите на миграция на животните или други непредсказуеми фактори са създавали автоматична криза, тъй като по-голямата част от храната, която хората тогава консумирали, не е могла да бъде съхранявана задълго. И когато всички започвали да гладуват в продължение на седмици и месеци, човешките същества, тъй като са достатъчно надарени с прозорливост, си давали ясна сметка какво предстои, ако това положение продължи. Освен това знаели, че и други групи в околността са изправени пред същия проблем. Вероятно някъде към този момент се е положило началото на същинската война като напълно рационална и безпощадна дейност. Почти всеки мъж ще тръгне на война, вместо да гледа как децата му умират от глад.

И как са помагали тези битки? Добре познатите ничии земи между групите представлявали над половината от територията, а точно там се е събирал оцелелият от честите ловни набези дивеч. Единственият безопасен начин за излавяне и на този дивеч е бил съседната група да бъде изгонена в другия край на неутралната зона — и вероятно точно тази стратегия е била избирана от хиляди отчаяни групи в продължение на милиони години. Ако са били достатъчно умели и с достатъчно късмет, всичко завършвало с една изненадваща атака, поголовна сеч и пълна победа. Ако ли не, войната се проточвала, като междувременно и двете страни са се опитвали да привлекат на своя страна други съюзници в конфликта. А фактът, че това не се е случвало често, в никакъв случай не елиминира другия факт, че все пак се е случвало, което означава, че някой ден и твоят съсед би могъл да постъпи така с теб. И ето че не след дълго подозренията, военните съюзи и демонстрацията на военна мощ се превръщат в рутинна част от живота, а сериозните бойни действия — в постоянна заплаха.

 

 

 

Приматолозите с огромна охота обясняват войнственото поведение на шимпанзетата от гледна точка на еволюционните предимства — членовете на стадо, което е достатъчно агресивно, вероятно ще разполагат с по-добри ресурси да отгледат малките си и да утвърдят генетичните си дадености, въпреки че никой не допуска, че шимпанзетата си правят подобни съзнателни тънки сметки. Нито пък са объркани, когато срещнат други групи шимпанзета, нападащи съседите си във времена, които не биха могли да се определят като особено оскъдни. Независимо дали това поведение е просто дълбоко вкоренен културен модел или генетично обоснован, то той със сигурност не е нещо, което шимпанзетата биха могли да пускат или спират като кранче на чешма.

Противно на тях, антрополозите традиционалисти демонстрират крайна неохота да допуснат предположението, че праисторическите човешки групи са се ръководели от дълбоко вко

ренен културен модел за обявяване на войни на своите съседи — войни, облагодетелствали групите, които са били добри в бойните действия и са имали по-добри перспективи за оцеляване в трудни времена и за увековечаване на гените. Запленени от идеализирания образ на „благородния дивак“, те настояват, че хората, които са имали възможността да изучават пряко, макар и да са водели нещо, наподобяващо война, са го възприемали по-скоро като ритуална дейност — отчасти изкуство, отчасти здравословно упражнение сред природата за безработните ловци, — която няма нищо общо с постигане на някакви икономически или политически цели. „Мисълта за завоевания не е хрумвала на никого в праисторическа Северна Америка и точно това позволява на индианските племена да постигнат нещо нечувано, да отделят войната от държавата — пише антроположката Рут Бенедикт. — Всеки мъж, който е можел да привлече последователи, е ръководел военна единица, когато и където е било възможно, а при някои племена подобен човек е имал пълен контрол над останалите в продължение на цялата експедиция. Но това е имало давност само до завръщането на въпросната бойна група. Държавата… не е имала никакъв особен интерес в подобни авантюри, които са представлявали единствено изключително желана демонстрация на груб индивидуализъм.“^[19]

 

Институцията „държава“ всъщност въобще не е съществувала при повечето индиански племена, но някои антрополози подчертават факта на разделението между нея и войната само за да подкрепят тезата си, че независимо с какво са се занимавали индианците в Америка, то в никакъв случай не е било от характера, който днес бихме могли да определим като война. Същата теза защитават и други двама ранни антрополози — Ърнест Уолъс и Е. Адамсън Хьобел. Те изтъкват, че най-върховната чест, на която би могъл да се радва един воин от индианските племена в Големите равнини, е била не да убие врага си, а да си „преброи победите“ — което ще рече, да се приближи до врага без оръжие и да го докосне с пръчка или с ръка. С други думи, според тях целта на междуплеменните бойни действия е била да се даде възможност на воините да демонстрират своята храброст. В тази връзка, най-прочутият и уважаван воин от племето на команчите е бил човек, който се е сдобил с одеяло, изработено от племето юта — неговите основни племенни врагове, сред които се е разхождал невъоръжен.

След залез той метна одеялото на главата си и тръгна на разходка из лагера на юта. От една колиба до ушите му достигна звук от ръкопашен бой. Защитен от своето прикритие, той влезе през вратата и се присъедини към зрителите. Никой не му обърна никакво внимание. Бавно и небрежно той тръгна сред тях, като докосваше един след друг членовете на племето юта, намиращи се в колибата. Когато докосна всички, той се измъкна спокойно навън и се присъедини към приятеля си. Беше преброил победите си над двадесет вражески воини едновременно. Велик ден беше наистина.^[20]

 

Разбира се, че ще е така. Културите, в които доминират военните ценности, съвсем естествено включват разнообразни обичаи и институции, които се харесват на воинския манталитет — от преброяване на победите до ръкопашен бой или дуел, въпреки че подобни дейности не биха могли да се нарекат строго функционални във връзка с военните победи. Всичко това обаче в никакъв случай не означава, че войните, които тези култури обявяват, са просто безсмислени ритуали. Битките, в които се впускат, са били може би лошо организирани и крайно нерешителни по стандартите на по-дисциплинираните култури, а воините в тях може би са били по-склонни (или по-свободни) да побягнат, когато преценят, че за момента нещата се очертават зле и е за предпочитане битката да се отложи за някой друг ден. Ала истината е, че хората умирали, при това с десетки и стотици, а накрая се решавали истински неща — някои групи или племена се разширявали и просперирали, а други се смалявали и постепенно изчезвали.

Фактът, че групите и племената, участвали в някакъв военен конфликт, обикновено обясняват войните си, като броят

обидите, откраднатите жени или разказват за вековечни родови вражди, в никакъв случай не означава, че войните не се дължат на по-сериозни и по-основателни причини. Първата световна война е била причинена от факта, че Гаврило Принцип е убил ерцхерцога Франц Фердинанд, но всички знаем, че съществува и друго причинно ниво. И винаги има такова.

Типовете войни, които са водили нашите древни предци и по-далечните ни в еволюционно отношение братовчеди, изглеждат почти детински за съвременния ни начин на мислене. Те или не са разбирали за какво всъщност се водят войните им (колко глупаво от тяхна страна), или наистина са се биели просто заради открадната жена и/или някаква обида, от която е пострадала честта на групата — така, както открай време са твърдели (още по-глупаво от тяхна страна!). Нито пък битките им могат да се определят като добре изпипани — преминавали са от официални бойни действия, в които всеки внимавал да не се озове в прекалено голяма близост до врага, през нападения, в които група ловци причакват из засада и убиват един-единствен противник, до инцидентни прикрити атаки, често над спящи хора, които завършвали с поголовна сеч. Стратегията е била почти нулева, дисциплината — също, а и храбростта им не е била на нивото на цивилизования войник. За поколенията военни историци, възпитани в доктрината на Клаузевиц, това не би могло да бъде „истинска“ война.

От друга страна статистиката е буквално ужасяваща: 24% от мъжете от племето яномамо и 7% от жените са убити на война, а ако съберем цифрите от двата пола, се получава страховитата цифра от 15% смъртност за всяко поколение. От австралийския народ мурнгин 25% от мъжете са убити по време на бойни действия. В битките на планинците от Нова Гвинея 25% от мъжете и 5% от жените са загинали, а всяко столетие е ставало свидетел на унищожението на една трета от всички съществуващи независими групи. (Без да броим 30% смъртност сред мъжките шимпанзета, причинена от военни конфликти.) Дори всичко това да не е „истинска“ война, то със сигурност е изключително неприятен тип война.

Освен това различията между нас и нашите предци са далеч по-малки, отколкото изглеждат на пръв поглед. Примитивните хора може и да не са били наясно за причините, стоящи в основата на техните войни, ала забележителните различия в мненията сред съвременните американци относно мотивите на правителството им за инвазията в Ирак през 2003 година навеждат на извода, че този проблем не е характерен единствено за древните ни предци. Да отстояваш позицията си, когато си под обстрел и всеки момент ще те убият, е със сигурност модерно поведение, но не задължително особено умно. А по отношение броя на жертвите, праисторическите воини определено слагат в малкия си джоб войниците на цивилизацията — само шепа модерни общества биха могли да се „похвалят“ с 15% смъртност в резултат от бойни действия за едно поколение, та какво остава за всяко следващо.

За страна с размерите на Съединените щати тези 15% за поколение биха означавали по един милион загинали от една война на година, всяка година, завинаги. А що се отнася до самите Съединени щати, те никога не са губили един милион войници в цялата история на своята независимост, съставляваща малко повече от две столетия. Дори и страните, които са изпитали на гърба си ужаса на тежките бомбардировки и масираните наземни бойни действия на собствената си територия през последните войни, рядко се доближават до подобно ниво на загубите (макар че повечето от държавите от централна и източна Европа, от Германия до Русия, го достигат в по-голяма или по-малка степен по време на Втората световна война). И нито едно модерно общество не е преживявало подобно ниво на насилствена смърт за по-продължителен времеви период. Животът на нашите праисторически предци е бил изцяло обгърнат от булото на войната — безконечна и наистина не особено качествена, но загубите са били напълно истински, а що се отнася до страха — той е бил техен неизменен спътник.

От край време ни обучават да вярваме, че възходът на цивилизацията е довел до засилване интензитета на военните действия (гадният модерен човек срещу благородния дивак). Но доказателствата сочат противното — възходът на масовото общество рязко снижава процента на загуби от войни. Цивилизованите общества се бият с армии, които включват далеч по-малка част от зрялата мъжка популация, отколкото в някогашните воински групи на първобитните ни предци. И за по-голямата част от историята на тази цивилизация въпросните армии са участвали средно в не повече от една-две битки годишно. В деня на битката загубите действително са били големи, но все пак значително по-малки от онези, които са търпели в крайна сметка първобитните хора. Всъщност, не са много на брой поколенията от човешки същества от възхода на цивилизацията насам, при които преките загуби от смъртност на бойното поле са надвишавали 2–3%. (Главните изключения преди XX век са свързани с ритмичните номадски нашествия на Стария континент.)

 

Съществува още едно, не толкова натрапващо се на пръв поглед, почти механично обяснение за резкия спад на смъртността от войните. Миниатюрните общества на ловците събирачи, състоящи се от не повече от тридесет-четиридесет човека — а в случая със земеделците не повече от няколкостотин, — не са разполагали с абсолютно никакво понятие за стратегия. Всички са живеели на фронтовата линия, така да се каже. От друга страна, във вече установеното земеделско общество, състоящо се от милиони хора, не повече от 5% от цялото население живее на един ден път пеша от границите с потенциално враждебно настроени съседи. Подобни общества просто не могат да се изправят едно срещу друго в цялата си числова мощ — поне в началото на войната те се бият само в покрайнините на своите територии, при това с армии. Единствените съвременни конфликти, в които се отчитат относително големи загуби, при това без кой знае какви мощни оръжия, са в държави, където съперничещите си национални групи са преплетени по такъв начин, че всеки се намира в максимална близост до потенциалния враг — например гражданската война в Югославия по време на Втората световна война (по време на която загиват цели два милиона души, въпреки че на югославска земя не се води нито една голяма битка), или геноцида в Руанда през 1994 година (в който само за няколко месеца 10% от населението загива от ръката на своите съседи). През по-голямата част от историята на цивилизацията обаче по-големите държави с по-хомогенно население и култура са били в относителна безопасност.

Но само доскоро. През последното столетие станахме свидетели как големите индустриални държави развиват способността си да мобилизират всичките си ресурси и да хвърлят милионни армии на фронтовете, а след това и да разработват технологиите, помагащи им да доведат войната до дълбокия тил на врага от небето. И ето че напредналите общества внезапно се връщат на позицията на първобитните ни предшественици, тъй като всички слоеве от населението са еднакво изложени на опасността от моментална и ужасяваща смърт по време на война. Оказва се, че след десет хиляди години ние отново сме затворили кръга, и отново всеки е пред погледа на човека отсреща, непрекъснато. Дори и най-големите държави вече живеят под заплахата от пълно унищожение. Вярно, че годишният риск е минимален, но общо погледнато той е и сериозен, и крайно тревожен.

В такъв случай сме обречени, така ли? Не е задължително. През хилядите години, прекарани в цивилизованите общества, ние сме научили доста и сме се променили, така че не се намираме в капана на малтусианската дилема на първобитните ловци — за да оцелеем, не ни се налага да се бием. Войната действително има дълбоки корени в нашето човешко минало, но това в никакъв случай не ни обрича на постоянни войни, точно както и вековните традиции на детеубийството не ни обричат и в бъдеще да си убиваме децата. Прекалено обемна част от нашия манталитет и прекалено голям брой от нашите институции се градят на презумпцията, че войната е константа, за да ни е лесно да се откъснем от стария модел. Ала личният интерес, а вероятно дори и съпричастието ни оттласкват далече от войната, по посока на по-близко сътрудничество. Малките племена от планините на Нова Гвинея са продължили да водят своите жестоки малки войни дори и в началото на 40-те, въпреки че около тях е бушувала много по-голяма война. Ето какво пи

ше Питър Рихтер, специалист по културна еволюция от Калифорнийския университет: „Но когато след края на Втората световна война австралийските полицейски патрули отишли при хората от Нова Гвинея и им казали, че вече нямат право да се бият, те възприели тази новина като чудесна. Голяма била радостта им, че вече имат извинение да не го правят“.^[21]