Ограничените бойни действия са едно от най-възвишените постижения на XVIII век. Те принадлежат на клас парникови растения, които могат да виреят единствено в аристократична и качествена цивилизация. Но вече не сме способни на подобна възвишеност. Тя се нарежда сред многото хубави неща, които изгубихме в резултат от френската революция.

Гулиелмо фереро, 1933 г.^[1]

Всеки, който прибягва до безпощадно използване на сила, без оглед на кървавата касапница, която тя поражда, със сигурност ще спечели предимство, особено ако неговият противник я прилага с не толкова голяма енергичност… Принципът на умереността във философията на войната е пълен абсурд. Войната е акт на насилие, доведено до своя краен предел.

Карл фон Клаузевиц, 1819 г.^[2]

Изисканата носталгия на фереро по ограничените бойни действия на XVIII век съдържа една елементарна истина. Подобни ограничения са неразривна част от авторитарния и йерархично устроен социален ред, следователно в никакъв случай не биха могли да оцелеят в новите масови общества, заразени с вируса на национализма. Истинският военен говорител на XIX век обаче е Карл фон Клаузевиц — пруски ветеран от Наполеоновите войни, чиито трактати по теория на войната се превръщат в евангелие за всички следващи поколения военни. Все пак едно от ограниченията на стария начин за водене на бойни действия успява да оцелее, макар и в размит вид, още почти столетие — доколкото е възможно, ужасите на войната били спестявани на цивилните.

Веднъж зачислен във войските и облякъл униформа обаче, всеки гражданин се превръщал във войник, а следователно — и в превъзходна мишена за всяко оръжие, което човешкото въображение било в състояние да измисли. Ала онези, които си оставали вкъщи, дори и хората, живеещи в зоната на бойните действия, като цяло били оставяни на мира. Причините за тази отсрочка за цивилните са три. Първата е все още относително слабото значение на индустриалното оръжейно производство и екипировка, в сравнение с решаващата роля на числеността на армиите. Втората е отсъствието на оръжия, които са в състояние да уцелят центровете на военната продукция на врага. И третата е пълното нежелание на войниците да насочат оръжията си срещу цивилни. За съжаление, веднага щом първите две обстоятелства се променят, последната причина бързо отпада като пречка.

* * *

В продължение на четиридесет години след пълното поражение на Наполеон през 1815 година, между водещите европейски държави цари мир. Вероятно донякъде мирът се дължи на умората и изтощението, но по-съществената причина е друга — мирът е своеобразна консервативна реакция спрямо ексцесиите на френската революция. Сред опасните новости, които тя въвежда, държавите побързват да премахнат най-главната — задължителната военна служба. Повечето европейски държави скоро се връщат към старите си малки професионални армии. Ала в Прусия — най-малобройната от великите сили, задължителната военна служба не е премахната. Така чрез нея, както и благодарение на спомените, познанията за създаването на масовите армии се съхраняват. Затова с приближаването на поредния военен порой от средата на века (1854–1870), всички велики сили в Европа, с изключение на Великобритания, която се радва на защитата на своята флота, отново въвеждат задължителната военна служба. Някъде по това време на сцената на войната започват да се появяват и новите оръжейни технологии.

Но най-голямата война от средата на XIX век не се води на територията на Европа. Това е американската Гражданска война, в която загиват 622 000 американски войници — много повече, отколкото в двете световни войни, както и в Корея и Виетнам — при това от население, което е било само една десета от сегашното. И двете страни във военния конфликт бързо прибягват до задължителната военна служба — Конфедерацията през 1862 година, а Съюза — година по-късно, — в резултат на което и двете армии стават огромни за времето си. През четирите години на войната в армията на Съединените щати влизат почти два милиона мъже, а в тази на Конфедерацията — почти милион, по време, когато общият брой на населението и от двете страни е само тридесет милиона. И една пета от зачислените в армиите умират.

Избухналата в един преходен период война представлява странна комбинация между стария и новия начин за водене на бойни действия. Армиите започват войната с типична Наполеонова тактика, ала само след броени месеци пехотните защитници и от двете страни използват естествени прегради навсякъде, където това е възможно. И до днес не е съвсем ясно точно какво ги принуждава да започнат да се окопават. Само десетилетие по-рано на сцената се появяват новите пушки, чийто ефективен обхват е четири пъти по-голям от този на старите мускети, но на практика разстоянието, при което пехотата откривала огън, не се променя особено от времето на старите стрелкови оръжия. Точността на попадението обаче със сигурност се е увеличила. Повечето войници вече целенасочено се прицелвали, и при среден обхват на стрелба от 130 метра много от тях със сигурност са улучвали мишените си.^[3]

При все това резултатите от новия навик на пехотата да се прикрива във всеки възможен случай бързо стават очевидни. Например при битки като Втория Манасас през август 1862 година осемнадесетте хиляди вирджинци на Стоунуол Джаксън се подреждат зад естествената преграда на една железопътна линия, за да посрещнат атаката на петдесетте хиляди войници от армията на Севера. „Войските на федерацията (от първа дивизия) скочиха и десет хиляди гърла нададоха гръмовен вик. Втурнаха се напред, докато преполовиха разстоянието до дигата, а после, от окопите на Конфедерацията ги заляха пушекът, залповете и рева на четири хиляди добре прицелили се войници. И цялата земя наоколо бе огласена от дивия, безпощаден и ужасяващ рев на Юга… Тази последна атака имаше същата кошмарна съдба като предходните.“^[4]

Генерал Хил — авторът на горния цитат, пише за войната в изключително романтичен стил, а и много от обикновените войници и от двете страни са се придържали към абсолютно същите старомодни ценности. В разгара на атаката един офицер от войските на Севера подкарва коня си през черния барутен пушек пред своите войници и достига до върха на железопътната дига, като по чудо жив. В продължение на няколко секунди стои така, с меч в ръка — точно толкова безполезен, колкото и храбростта му. Някои от войниците на Юга, намиращи се пред него, започват да викат: „Не го убивай! Не го убивай!“. Ала само след няколко секунди и той, и конят му биват простреляни от друг, не толкова романтичен.

Викът, който се дочува, е далечен отзвук от идеалите на XVIII век, когато се е смятало за неспортсменско да се целиш по отделни вражески индивиди, особено офицери — всички са имали еднакъв шанс в общия оръжеен залп. Но този боен стил вече не е на място при Втория Манасас, където войските на Конфедерацията се прицелват в индивидуални мишени, а общият залп е забравен. Нямало никакво значение, че войските на Съюза също били въоръжени с пушки, защото и без това било невъзможно да произведеш точен пушечен изстрел, докато бягаш по неравен терен. Но онова, което става ясно при битки от този характер, е новият факт, че войски, намиращи се зад прикритие и въоръжени с пушки, са в състояние да спрат много по-многобройна пехотна формация, атакуваща по открита местност.

Взел съм участие в две големи битки и по време и на двете куршумите непрекъснато свистяха покрай ушите ми, но не съм виждал нито убити бунтовници, нито взети в плен. Спомням си даже офицерите, които участваха в битката при Чанселорсвил, да казват: „Но ние изобщо не видяхме никакви бунтовници, докато бяхме там! Само дим и храсти, и много от нашите да падат!“ И сега вече напълно си давам сметка за този факт. Най-важното нещо е да си скриеш хората… Сложи човек в окоп, подреди зад него една добра батарея, и той ще убие три пъти повече войници, дори и да не е много опитен войник.

Полковник Теодор Лиман, 1869 г.^[5]

По време на Гражданската война в САЩ се използват не само зареждащите се от предната част на цевта и произвеждащи еднократен изстрел пушки, които виждаме при битката Втория Манасас, а предвестниците на всички модерни оръжия, които познаваме днес. Такива са: зареждащите се от задната част на цевта полуавтоматични пушки като „повторяча“ — карабината „Хенри“, с петнадесет патрона (войниците от Конфедерацията го наричали „онази проклета пушка на янките, дето можеш да я заредиш в неделя и после цяла седмица да стреляш с нея“), първите ръчни картечници като например „Гатлинг“, автоматичните (скорострелни) канонири със задно зареждане, сухопътните мини, бронираните влакове, подводниците, военните кораби с бронирани корпуси, та дори и примитивни форми на разузнаване посредством балони с нагорещен въздух. (Сред европейските наблюдатели, проследяващи демонстрацията на военните балони на моравата пред Белия дом, е и един млад пруски лейтенант на име Фердинанд фон Цепелин.) Войските се придвижвали бързо, на дълги разстояния, по протежение на цялата американска железопътна инфраструктура — битките от Гражданската война са първите в историята, когато пехотата не стига до новата фронтова линия изцяло пеша — а телеграфът предоставя на генералите нови възможности за координиране на действията на големи сили, разпръснати по протежение на целия фронт.

В определен смисъл Гражданската война избухва точно навреме. Ако беше закъсняла само с десетина-петнадесет години, повечето от тези нови оръжия щяха да бъдат достъпни в голям брой и усъвършенствани модели, така че всичко щеше да заприлича напълно на Първата световна война. Но през 60-те години на XVIII век те са и много рядко срещани, и крайно неточни. Голяма част от артилерията се е състояла от съвсем слабо подобрени модели от преди петдесет години, така че ефективният й обхват не се отличавал особено от този на пушките. Артилеристите трябвало да заемат позиции далече от фронтовата линия, за да се защитят от пушечния огън на врага, а далекообхватните бомбардировки били напълно невъзможни. От 144 000 загинали войници, чиято причина за смъртта е известна, 108 000 са убити от куршуми, само 12 500 от артилерийски снаряди и 7000 — от мечове и байонети. (Двадесет години по-късно, когато полевата артилерия е можела да има точни попадения на разстояние от близо два километра, и избухналите снаряди произвеждали хиляди смъртоносни шрапнели, цифрите щяха да бъдат доста по-различни.) Но дори и без съвременната артилерия, към края на Гражданската война нейните бойни полета вече придобиват доста застрашителен вид — по фронтовата линия около Питърсбърг през 1865 година инженерните укрития стават толкова сложни — с блиндажи, бодливи заграждения и ретранслаторни постове — че предвещават с пълна сила окопите от Първата световна война.

Европейските военни наблюдатели не обръщат внимание на тези развития в бойното дело, възприемайки ги като уникални, характерни единствено за обстановката в Северна Америка. Нито пък на някого му хрумва колко трудно ще бъде в бъдеще да се извоюва решаваща победа дори и срещу относително слаб противник. Войските на Севера надвишават по численост четири пъти своите опоненти от Юга (тъй като Конфедерацията отказва да черпи от многобройното си негърско робско население) и най-малко шест пъти — в индустриални ресурси. В годината преди отцепването на южните щати, северните произвеждат 94% от стоманата за цялата държава, 97% от въглищата й и 97% от оръжията. При все това им трябват цели четири години ожесточена война, плюс безмилостна оръжейна производителност, за да принудят Юга да падне на колене.^[6]

Още от началото на войната Северът организира плътна блокада на Юга, за да го лиши от неговата презокеанска търговия, а към края й генерал Шърман целенасочено опустошава цели региони от вътрешността на южните щати. „Ние се бием не само срещу враждебно настроени армии, но и срещу враждебно настроен народ — казва Шърман. — Затова трябва да накараме млади и стари, богати и бедни да почувстват твърдата ръка на войната!“^[7]

А на протестиращите генерал Шърман отговаря така: „Ако хората нададат вик срещу моето варварство и жестокост, ще км отговоря, че войната си е война… Ако толкова искат мир, те и техните роднини трябва да сложат край на войната.“^[8] Европейските военни не обръщат внимание на тревожните аспекти от американската Гражданска война и продължават да живеят с убеждението, че все още са в състояние да извоюват бързи и решителни победи, като съкрушат противниковите войски на бойното поле. Един човек все пак си дава сметка, че те грешат — макар че умира десетина години, преди Първата световна война да избухне и да докаже правотата на думите му.

* * *

Първоначално ще има поголовна касапница — касапница от такъв безпрецедентен мащаб, че ще направи невъзможно придвижването на войските в достатъчна степен, която да доведе битката до някакъв решаващ изход. Те въпреки всичко ще се опитват, защото ще си мислят, че се бият при старите условия, обаче ще получат такъв урок, че завинаги ще се откажат от тези свои опити. После ще има дълги периоди на непрекъснато нарастващо изчерпване на ресурсите и на двете враждуващи страни… В следващата война всички ще бъдат в окопи.

Ян Блох, 1897 г.^[9]

Слушаме цяла вечност огромните ковашки чукове, които бият по окопите ни. Върху нас избухват снаряди от всякакъв калибър — 105, 150, 210. Сред тази разрушителна буря инстинктивно разпознаваме снаряда, който се кани да ни погребе. Веднага щом доловим неговия кошмарен вой, ние се споглеждаме в агония. Свити и сбутани един до друг, ние прикляк-ваме под тежестта на дъха му, каска до каска, клатейки се като пияни. Гредите на блиндажа ни се разтърсват, всичко се изпълва със задушаващ дим, свещите угасват.

Вердюн, 1916 г.^[10]

Предсказанията за следващата голяма война, публикувани на руски през 1897 година от Ян Блох — варшавски банкер и неуморен пацифист, са логически необорими. Като се имат предвид милионите войници, които всяка страна ще свика под знамената си и ще изпрати по границите с железниците, и огневата мощ, с която вече разполага всеки войник, патовите ситуации са просто неизбежни. Офанзивната тактика вече няма да бъде успешна. Но нито един професионален военен не приема на сериозно предупрежденията на Блох. Затова през 1914 година всички армии тръгват в офанзива, напълно убедени, че бързите серии от решителни битки в Наполеонов стил (макар и с далеч по-голям брой войници) ще сложат край на войната за не повече от шест месеца.

Мобилизацията на новите масови армии минава точно по план. Германската армия нараства шест пъти само през първите две седмици на август 1914 година, тъй като всички запасняци постъпват на редовна служба в своите полкове, след което влаковете ги откарват бързо и ефективно към съответните фронтове. Към средата на месеца по германските граници с Франция и Белгия вече са разположени 1485 000 немски войници, готови да влязат в бой, веднага щом слязат от влаковете. Французите, австрийците и дори руснаците извършват същите организационни чудеса. Но после всичко се обърква.

Само за два месеца армиите започват да буксуват. Индустриално произведените оръжия — скорострелната артилерия и картечниците, които бълват по шестстотин патрона В минута — изпълват въздуха със смъртоносна стоманена суграшица, и всеки, който посмее да направи и крачка по бойното поле, рискува почти стопроцентово да бъде убит. Актът на убиване е вече механизиран, а мъжете са превърнати в пленници на машините, притиснати под земята във все по-бързо множащите се окопи. Но веднъж, точно преди да бъдат напълно погълнати от войната, те си спомнят, че са нещо много повече от първобитните си атавистични гени.

Към Коледа на 1914 година, само шест месеца след началото на войната, загиналите са вече повече от милион, а мъжете в окопите са видели с очите си как другарите им умират — или по-точно, как са убити. Ала ето че два дена преди Коледа войниците от един саксонски полк хвърлят внимателно опакован шоколадов кейк през неутралната зона по посока на британските окопи, придружен от бележка, в която молят за едночасово примирие същата вечер, за да отпразнуват рождения ден на техния капитан. В уречения час немският оркестър започва да свири песента „Честит рожден ден“. Британските войници се изправят по парапетите на своите окопи и започват да аплодират, и за свое огромно удивление виждат, че цялата фронтова линия срещу тях е озарена от мекия блясък на свещите по коледните елхи, разположени по протежението на немските окопи. Германското командване е изпратило с готовност елхите на своите войски, без въобще да му мине през ум какво всъщност ще се случи.

От двете страни на фронта мъжете започват да излизат от окопите си, изоставили своите оръжия, и да се срещат в неутралната зона. Всичко започва точно пред този саксонски полк, но се разпростира със скоростта на светлината (от свещи) нагоре и надолу по фронта, докато накрая десетки хиляди мъже се оказват заедно, като си разменят немски пури и кейк за британски цигари и коледен пудинг, пеят познати коледни песни на два езика и дори накрая играят футбол с импровизирани топки и врати.^[11] В крайна сметка това не са професионални войници — само шест месеца преди това те са били фермери или банкови чиновници, или студенти, и въпреки целия си наивен ентусиазъм, с който са посрещнали началото на войната, те всъщност не са искали да убиват никого, а още по-малко пък — да умрат. По свой неподражаем начин това може да се нарече първата мирна демонстрация на XX век. Нищо чудно, че главните щабове и от двете страни изпаднали в паника. Въпреки строгите заповеди, забраняващи „побратимяването“, били необходими дни наред, докато вкарат всички обратно в окопите, за да започнат наново поголовното убиване.

В началото на 1915 година военните власти започват да си дават сметка, че окопите не са само тактическа пречка пред стария начин за водене на бойни действия. С повсеместното си роене и свързване, те създават един напълно нов стратегически проблем — непрекъснатия фронт. Никой не го бил планирал, никой не го очаквал — и сега никой нямал разрешение за този проблем.

Сред първите, които обръщат внимание на този проблем, е генерал фох — по-късно главнокомандващ на цялата френска армия. Изпратен на западната фронтова линия през септември 1914 година, след като войските на север и на изток от Париж са стигнали до патова ситуация, той се оплаква: „Изпратиха ме тук да извърша съответните маневри, обаче нещата не вървят много на добре. Това непрекъснато удължаване на фронта буквално ми играе по нервите.“^[12] Само след няколко седмици, докато Съюзниците и немците се опитват неколкократно да заобиколят оставащия открит фланг на окопите, но само за да се сблъскат, да спрат, и накрая да завършат с изкопаване на нови линии с окопи, фронтът достига до морето. Внезапно излиза, че вече няма никакъв вражески фланг, който можеш да заобиколиш, а само една безкрайна фронтова линия. На теория се оказало напълно възможно да изминеш всичките 760 километра от Ламанша до границите на неутрална Швейцария по една от двете успоредни линии на окопите, които на места се доближавали до десетина-двадесет метра (макар че обичайното разстояние било няколкостотин метра), при това, без дори да стъпиш на неизкопана земя.

Математиката, която създава непрекъсната фронтова линия, е съвсем проста. В продължение почти на цялата човешка история използваните оръжия са принуждавали войниците практически да се притискат един до друг, рамо до рамо, за да могат да контролират пространството непосредствено пред тях — само десет метра в случая с древните фаланги, но не повече от стотина метра в случая с пехотните батальони на XVIII век, които вече носят мускети. Следователно битките представлявали изключително пренаселени събития, случващи се на тясно пространство, и относително компактните армии прекарвали почти целия остатък от времето си в марш през открити местности и в маньоври за спечелване на по-добра позиция за критичните няколко часа, когато ще се срещнат на бойното поле.

Но със скокообразното нарастване на огневата мощ през втората половина на XIX век — пушките били в състояние да произвеждат по десет изстрела в минута от хиляда метра, следвани от картечниците и модерната артилерия — ключът към военния успех се оказал разгръщането на строя. По време на американската Гражданска война атакуващите войски вече спонтанно изоставят уязвимите масови формации от Наполеонов тип за по-отворен боен ред, а отбраняващите се скоро установяват, че за защитата на фронта са необходими много по-малко мъже с пушки, отколкото са били нужни с мускети. А по време на Бурските войни в Южна Африка през 1899 година, особено по време на битката при Коленсо, бурите откриват, че са в състояние да посрещнат фронталните атаки на британците само с по един стрелец на всеки три метра.^[13]

Всички европейски армии са имали професионален генералски състав много преди 1914 година, който прекарвал времето си в изработване на сложни планове за това как трябва да се води следващата война. (Очевидно е, че именно техните планове се превръщат в гаранция за сигурната следващата война.) Всички генерали разбирали ефекта от новите оръжия, като например картечниците, които до момента са се използвали единствено в малките и „колониалните“ войни. Дори и цивилните, като например Хилари Белок, са знаели, че европейските войски винаги побеждават „диваците“, защото:

Каквото и да става, ние си имаме картечница „Максим“, а те си нямат.

Но генералите пропуснали да извършат едно ключово изчисление. То изисквало от тях да умножат широчината на фронта, който един-единствен пехотинец вече можел да удържа, по милионите мъже, които ще бъдат на тяхно разположение при една европейска война. Отговорът, разбира се, бил много прост — армиите вече били в състояние да се разпръснат дотолкова, че да запълнят цялото налично пространство на непрекъснатия фронт.

И те направили точно това. Не само във франция, но и през обширните територии на Русия, а впоследствие и през северна Италия, северна Гърция, североизточна Турция, та дори и през Месопотамия и Палестина. За мъжете в окопите тази война била нещо, което малцина техни предшественици били преживявали. Вместо да водят боеве един-два пъти годишно, те се намирали на бойното поле, на една крачка разстояние от врага, ден след ден, час след час, непрекъснато. Всеки ден те се изправяли пред опасността да бъдат убити и всеки ден били принудени да търпят мизерията на постоянния живот в окопите.

На фронтовата линия е истински ад, особено през зимата. През зимата е действително кошмарно. През лятото не беше чак толкова зле, но пак беше лошо. Зимата обаче не можеше да се сравни с нищо.

Това не беше място за човешки същества, сериозно ви казвам.

Канадски ветеран

Постоянното стоене в тази подобна на овесена каша тиня стана причина за едно заболяване, което се прочу като „окопни крака“. В нашия полк се наложи извършването на десетки ампутации.

Британски ветеран

Плъховете не те оставят на мира. А когато те ранят, плъховете започват да те ядат, и никой не може да се погрижи за теб. Това беше мръсно, отвратително място за живот, с цялата поквара, позната на човечеството.

Британски ветеран

Същността на военното изкуство на генералите открай време е била умелото съставяне на план за маневрите на войските, ала сега нито едно придвижване не било възможно, докато не се измисли начин за пробив в линията на насрещните окопи. А непрекъснатият фронт означавал, че всяка една атака трябва да бъде фронтална. И тъй като пехотинците не можели да се надяват да издържат на огнената градушка, която би ги посрещнала, ако се опитат да напреднат без подкрепления (нали точно затова са се и окопали), единственият начин за извършване на пробив изисквал първоначалното елиминиране на източниците на тази огнена градушка чрез непрекъснат обстрел на вражеските окопи и артилерийски позиции преди каквато и да било атака. Или поне така трябвало да стане на теория.

И така, окопната война се превърнала във война на артилерията и вече повече от половината убити ставали жертва на снарядите. Но най-големият проблем през 1915 година, за всяка държава, бил не на фронта, а у дома, където производството на снаряди не било в състояние да отговори на непрекъснатите нужди. Предвоенното френско планиране предполагало производството на 10 000 75-милиметрови снаряда на ден. Към 1915 година обаче франция вече произвежда по 200 000 снаряда дневно и въпреки това не успява да насмогне на нуждите на фронта. (Артилерията на Наполеон изстрелва само 25 000 снаряда в деня на битката при Ватерло през юни 1815, а през същия този месец се бие още само веднъж.) В периода между 1915 и 1916 година Русия увеличава производството на снаряди десетократно, до 45 милиона снаряда на месец, и пак не успява да насмогне. Дори във Великобритания — най-индустриализираната държава в света по онова време, през 1915 година се отбелязва критичен недостиг на снаряди, като този недостиг продължава да расте с главоломна скорост. По време на Третата битка при Ипр през 1917 година продължилите деветнадесет дена британски бомбардировки използвали 4,3 милиона снаряда, с обща тежест 107 000 тона — годишното производство на 55 000 работници.^[14]

И все пак това пехотата не била в състояние да извърши пробив, макар че, опитвайки се, загинали милиони. Защото, въпреки че снарядите можели да унищожат повечето от вражеските картечници, разположени на предната линия на окопите, а дори и оръдията зад тях, винаги успявали да оцелеят достатъчно защитници, за да забавят максимално атаката и да я превърнат в прескъпо начинание. Освен това бомбардировките разоравали земята до такава степен, че каквото и да е придвижване ставало изключително трудно. Накрая атакуващите можело и да успеят да превземат първата линия на вражеските укрепления — а към средата на войната на места тя е имала до три хиляди метра дълбочина — но до това време противниковият резерв вече със сигурност е пристигнал и е прокопал нова линия окопи в задната част на своя фронт.

Окопите просто не можели да бъдат заобиколени. Единственият опит за стратегически обход по фланга — атаката, която целяла превземането на Дарданелите, после на Истанбул и накрая изхвърлянето на цялата Османска империя от войната, за да отвори директни връзки по море между англо-френс-ките сили и техните руски съюзници — е претърпяла пълно поражение от мините, поставени в протоците, както и от турската пехота, действаща зад бреговата ивица на Галиполи. Британските и немските флоти, съставени от гигантските бойни кораби „Дредноут“, за които никой не щадял пари преди войната в първата истинска надпревара във въоръжаването в света, само се гледали злобно в Северно море, с изключение на еднодневната битка при Ютландия през 1916 година. По време на тази битка немците печелят по точки, но тъй като така и не успяват да разкъсат британската морска блокада, всъщност губят. И през следващите три години нито една офанзива не успява да помести Западния фронт на повече от шестнадесет километра.

През деня над разрушеното от снаряди село висят кървавочервени облаци тухлен прах, а през нощта източният хоризонт реве и кипи в светлини. И навсякъде из тази безнадеждна пустош виждам лицата на поробени мъже — маршируващите колони, перленобели от тебеширения прах, полепнал по прогизналите им от пот изпокъсани униформи, колоните от носачи, кретащи и препъващи се под тежкия си товар под мъжделивата светлина на артилерийския огън, „вълните“ атакуващи войски, лежащи безмълвни и бледи по линията за нападение.

Прикляквал до тях, докато стоманеният глетчер, стоварил се отгоре ни, заглушава всяка моя сричка, всеки фрагмент от послание, изреван в ухото ми. Втурвам се напред с тях, нагоре и надолу през земя, приличаща на разрушен пчелен кошер. И моята вълна се стопява, и втората вълна приижда, после също се стопява, и тогава третата вълна се въздига сред руините на първата и втората, и след известно време четвъртата се блъска в останките на първите три, и ние се втурваме обезумели напред, за да не изтървем артилерийския огън, задъхани и плувнали в пот, на малки групички, защото незнайно как, всички месеци на обучение и тренировки са внезапно забравени.

Достигаме до бодлива тел, която не е срязана, и зад нея виждаме как се надигат сиви каски, и пукотът на картечниците се превръща в стържене на пара, издухана от стотици машини, и скоро наоколо няма никой прав. Час по-късно оръдията ни са „обратно на първата цел“, и бригадата, с всичките й надежди и вяра, е намерила своята смърт по северните склонове на полето при Сома.^[15]

При напълно парализирана военна стратегия и тактика, сведена единствено до търсенето на все по-масирани бомбардировки, войната се превръща просто във война на изтощение. Новите оръжия, като например бойните отровни вещества, само увеличават броя на жертвите, без обаче да успеят да допринесат за дори и крачка встрани от мъртвата точка. През 1916 година отчаяните генерали на Съюзническите сили вече започнали да прибягват до ужасяващия аргумент, че тъй като те имат повече хора от немците, ако заменят живот за живот, накрая пак ще разполагат с няколко живи войника, докато всички немци ще бъдат мъртви. Следователно би трябвало да спечелят те.

Точно това е истинското значение на битките като тази при Сома. Въпросът не бил, че британците са успели да спечелят само петдесет квадратни километра земя за пет месеца, с цената на 415 000 жертви — по около 8000 войника за всеки безполезен километър, — а че немците също били принудени да пожертват свои хора и екипировка на почти същата цена. Така битките се превръщат в индустриални операции, но в обратен ред, при които степента на унищожение на фронта съответства на степента на производителност на икономиката в родните страни.

* * *

Знаменателен е фактът, че терминът „домашен фронт“ влиза в употреба именно през Първата световна война, когато ролята на цивилната икономика изобщо и на оръжейните работници в частност става точно толкова решаваща за победата, колкото и тази на войниците в окопите. Без постоянния приток на оборудване, отговарящо на скоростната „консумация“ на фронта, войниците биха били напълно безполезни. И тъй като мобилизацията на такъв огромен брой мъже оставя големи празнини в нормалната работна сила — франция облича 20% от цялото си мъжко население в униформи, Германия — 18 %, а и другите велики сили не им отстъпват кой знае колко — останалата част от възрастните цивилни трябвало да бъдат пренасочвани от правителството по съответните работни места, които поддържали непрекъснатия процес на оръжейното производство. Така цивилната промишленост също се оказала мобилизирана. Европейските правителства бързо поемат контрола над работната сила и всички суровини в страните си, налагат порциони за всички трудно достъпни стоки и създават истинска военна икономика, фабриките се напълнили с жени, които заменили заминалите на фронта мъже, а повечето производства, с изключение на тези за основните средства за съществуване, били пренасочени за различни военни цели.

Още в началната фаза на войната и двете страни прибягнали до икономическа война, като наложили блокади на морската търговия. Британците го направили по традиционния начин — като спрели всички кораби, отправили се към германските пристанища, и тяхната блокада допускала съвсем малко про-бойни. За да бъдат усетени в пълна степен резултатите от тази блокада, било необходимо повече време, но статистиката сочи, че през последните две години от войната недохранването станало причина за осемстотин хиляди цивилни жертви повече от обичайната за Германия мирновременна смъртност.^[16] Останали без морска повърхност, германците прибягнали до подводници, за да организират контраблокада на Великобритания. По време на войната те успели да потопят кораби с общ тонаж над петнадесет милиона тона, но само веднъж съумели да постигнат почти пълното откъсване на островната държава от нейния жизненоважен приток на храни и суровини. Веднага щом Кралската флота възстановила старата система на конвоиране на търговските кораби, опасността преминала. А германската кампания по неограничени подводничарски бойни действия през 1917 година изиграла огромна роля за въвличането на Съединените щати във войната срещу нея, което автоматично наклонило везните на числената мощ на страната на Алианса.

Щом цялото цивилно население на дадена нация вече представлява съществена част от бойните действия, може да се каже, че домашният фронт се е превърнал в напълно оправдана мишена не само за бавно действащото оръжие на блокадата, но и за преки военни нападения. А в 1915 година технологичните достижения на човечеството най-сетне успели да произведат оръжие, което било в състояние да удари право в сърцето на вражеските градове и фабрики — авиацията.

Идеята беше да оборудваме от дванадесет до двадесет цепелина и да обучим екипажите им така, че да действат като координирано оперативно обединение. Всеки балон трябваше да носи на борда си около 300 запалителни бомби. Планираше се да атакуват едновременно, през нощта. По този начин над Лондон щяха да бъдат изсипани шест хиляди бомби наведнъж… Когато поискаха да знаят експертното ми мнение (като изключил! моралните съображения), аз се съгласих, че идеята е напълно приложима.

Капитан Ернст Леман, отряд „Цепелин“ на немската армия^[17]

Ние, които удряме врага там, където бие сърцето му, сме

заклемяйвани като „убийци на бебета“ и „унищожители на жени“. Онова, което вършим, отвращава и нас, но е необходимо. Изключително необходимо. В днешно време няма такова животно като „не-боец“. Модерната война е тоталната война. Войникът на фронта не може да функционира без фабричния работник, без селянина на полето и без останалите, които му осигуряват провизиите и екипировката. Ние с теб, майко, вече сме обсъждали тази тема, и аз знам, че ти много добре разбираш какво искам да кажа. Моите мъже са храбри и почтени. Каузата им е свята, така че, как е възможно да извършват грях, когато само изпълняват дълга си? Ако онова, което ние правим, е ужасно, то тогава нека ужасът бъде спасението на Германия.

Писмо от капитан Петер Щрасер, командващ немската дивизия самолетоносачи^[18]

Бомбардировките над цивилни и градовете им — при това въобще не случайно, докато се опитваш да поразиш военни цели, а с нарочното намерение да убиваш цивилни и да сееш деморализация сред населението — е последната стъпка в бруталната логика на тоталната война. Щом цивилните, които произвеждат оръжията за водене на войната, са истинските стълбове, върху които се държи военната мощ на съответната нация, то тогава те се превръщат в най-важната военна цел. Именно Германия е тази, която полага основите на най-характерната за XX век форма за водене на бойни действия. След избухването на войната нейните цепелини са единствената авиация, която има и обхвата, и капацитета за носене на достатъчно бомби, за да достигне вражеските столици. И появата, и използването им са точно толкова неизбежни, колкото и окопите.

Първото голямо въздушно нападение над Лондон се извършва малко повече от година след началото на войната — на 8 септември 1915 година. Цепелин L-15 под командването на капитан Хайнрих Мати, излита от Северна Германия в късния следобед, прекосява Ламанша при крайбрежието на графство Линкълншир и следва главната железопътна линия южно от Лондон. Около 22:40 часа той пуска няколко бомби над северното лондонско предградие Голдърс Грийн и продължава на юг, докато достига Ръсел Скуеър. И тогава над британската столица се посипва остатъкът от бомбения товар — петнадесет високоексплозивни бомби и петдесет и няколко запалителни. Бомбите валят над Бедфорд Плейс, Куийнс Скуеър, Ламе Кондюит Пасидж, Ред Лайън Стрийт и достигат до Кинг Едуард Стрийт. Най-много хора загиват в ресторант „Делфина“ на Ред Лайън Стрийт — една от бомбите пада точно пред входа на сградата. Предната стена и покривът се срутват върху изумените посетители на заведението — седемнадесет души умират под развалините. Това първо въздушно нападение причинява седемдесет и две цивилни жертви и унищожава имущество на стойност 2,5 милиона долара.

Но и от двете страни на фронтовата линия и технологията, и цялото начинание въобще си остават единствено на аматьор-ско ниво.

Първата задача, която получих след дванадесетина часа обучение в така наречения дуо и соло полет, беше като нощен пилот в анти-цепелиновото подразделение. Адютантът ме попита дали мога да управляваль самолет в тъмното. Казах му, че нямам представа — на дневна светлина не ме биваше особено, та може би нощем ще е по-лесно. През първата ми бойна нощ командващият офицер на станцията ни се качи първи и загина, преди да беше достигнал дори края на линията. Та така влязох в играта.

А после, след един-два полета, ме изпратиха да основа въздушната анти-цепелинова база „Хорнчърч“, специално за нощни полети. Когато се приземих там, установих, че пистата представлява просто поляна, на която пасат овце. Напълно естествено е, че посрещането, което ми оказа собственикът им, не беше от най-ласкавите. И така, след като разчистихме овцете, успокоих фермера и бях разквартируван при него, сформирах там една ескадрила, в която, наред с останалите, беше и Лийф Робинсън. А докато бях в четиридневен отпуск, за да изпълня една далеч по-опасна задача — т.е. да се оженя, той взел, че излетял и свалил първия цепелин.

Сър Артър Харис, по-късно маршал от ВВС и командващ ескадрилата бомбардировачи на Кралските военновъздушни сили в

периода 1942–1945 г.

По съвременните стандарти немските въздушни рейдове над Великобритания по време на Първата световна война, с цепелини, а по-късно и с бомбардировачи с два и три двигателя, са изключително скромни — през цялата война от тях загиват или са ранени само четири хиляди британски цивилни. Но тези въздушни атаки са прецедентът, който отваря път за Ротердам, за Дрезден, за Хирошима и въобще за всички градове, които са разрушени от въздуха през XX век. Както и за стратегията на надпреварата в ядреното въоръжаване. Забавянето се дължи единствено на неадекватната за целите технология. И след 1915 година вече всички и всичко се превръщат в напълно законни мишени.

* * *

Трансформацията на масовата война в стила на френската революция в тотална война в стила на модерните времена отнема малко повече от едно столетие. От момента на разрушаването на ресторант „Делфина“ насам вече не са останали за сриване никакви бариери — само все повече и все по-унищожителни оръжия, които да бъдат използвани съобразно новите, всеобщо признати принципи. И онова, което оказалите се в капана на първата тотална война европейски правителства установяват, за техен огромен ужас, е, че щом средствата за водене на война вече са тотални, то тогава и целите трябва да бъдат тотални. От този момент нататък на практика става невъзможно едната страна да спре на крачка пред тоталната победа, а другата — да се въздържи от безусловна капитулация.

Търговската ревност, милитаристичните тревоги и териториалните спорове, които причиняват Първата световна война, не се различават драстично от онези, довели до Седемгодишната война сто и петдесет години преди това. При стария стил на бойните действия малките армии на двата военни алианса щяха да водят спорадични сражения в продължение на няколко години (докато огромното мнозинство граждани на всички страни — участнички си гледат работата, напълно необезпокоявани). И накрая, когато едната страна успее да докаже, че е по-силна във военно отношение от другата, поне за момента, победените ще бъдат принудени да направят известни отстъпки и ето че навсякъде отново ще се възцари мир. По бойните полета щяха да останат няколкостотин хиляди войници, но нито едно правителство нямаше да падне, нито една държава нямаше да бъде окупирана. Вероятно щеше да се отчете, че цената, която са платили, се е оказала несъответстваща на решените проблеми, но правителствата поне щяха да бъдат в състояние да контролират нещата.

През 1914 година споровете между съперничещите си правителства вече нямат никакво значение — техниките на войната изцяло са изпреварили способността на правителствата да ограничат степента на участието си в нея. Аксиомата, че силата може да бъде победена само чрез по-голяма сила, ги принуждава да направят войната тотална, а степента на жертвите, които тя им налага да изискат от своите граждани, определя, че и целите на тази война трябва да бъдат велики. Когато шестдесет милиона мъже са привикани под знамената, за да облекат униформи и да бъдат изпратени да рискуват живота си; когато във франция например един от всеки трима мъже (в това число деца и старци) бива убит или ранен за период от четири години; когато във всяка държава желанието на хората да правят жертви се подклажда от пропаганда на омразата, представяща войната като морален кръстоносен поход срещу безмерното зло — то тогава правителствата не могат просто ей така да прекратят бойните действия, да разрешат дребната свада в нищожната балканска държавица, която е подпалила фитила на войната, да си разменят няколко колонии и търговски пътища, да благодарят на оцелелите войници и да ги изпратят по живо, по здраво у дома. Тоталната война изисква само една цел — тотална победа. Така пропагандните лъжи се превръщат в истина — бъдещето на нацията (или иначе казано, оцеляването на режима) наистина зависи от тази победа, независимо какви точно са били причините за войната.

Затова властващите, дори и когато си дават сметка, че военният колапс или социалната революция са напълно реални алтернативи за бъдещето, дори и когато са все още в състояние да си спомнят за какво точно е започнала цялата тази война (а повечето от тях обикновено не си спомнят, защото накрая започват да вярват на собствената си пропаганда), губят както желание, така и възможности за търсене на компромисен мир. И страховете им за колапса и революцията се оправдават.

Колапсът на руската армия на бойното поле и нечуваният глад вътре в страната довеждат до (първата) Руска революция през март 1917 година. Петдесет и четири дивизии от френската армия (половината от общия брой) се вдигат на бунт след поредната безплодна офанзива, а след възстановяването на реда близо двадесет и пет хиляди мъже биват изправени пред военен съд. През месец май четиристотин хиляди италиански войници просто напускат бойното поле при Капорето. А към края на същия месец главнокомандващият на Имперския генерален щаб в Лондон пише следното на генерал сър Дъглас Хейг — командващ Британските войски във франция: „Опасявам се, че не можем да си затворим очите за факта, че, в резултат отчасти на Руската революция, в страната ни се усеща известно недоволство“.^[19] Междувременно немските окупационни войски в Русия се побратимяват с болшевиките, а Австро-Унгарската империя се оказва на ръба на разпадането си. Ала нито едно правителство не спира да се бие доброволно — до този момент всички до едно са с право убедени, че единствената им надежда за оцеляване е пълната военна победа.

Някои от правителствата на страните — победителки действително успяват да оцелеят, но същото не може да се каже за нито една от властващите групи на победените. Войната унищожава четири велики империи: Германската, Руската, Австро-Унгарската и Османската. А конкретно последните две са напълно разпокъсани на десетки нови държави и територии. Почти половината от народите на Европа, Близкия изток и Африка претърпяват радикални промени на режимите, та дори и на гражданството си в резултат от войната. А няколко от новите политически режими, които се появяват — в Русия веднага, в Италия и Германия малко по-късно — даже и в мирно време съхраняват голяма част от апарата на тоталния държавен контрол над гражданите и икономиката, създаден с цел воденето на първата тотална война.

* * *

Накрая изтощението се оказва решаващият фактор за определяне на победителите във войната. Силите на Антантата разполагат с повече хора и ресурси, отколкото Германия и нейните съюзници (макар че има и няколко тревожни момента в периода между излизането на Русия от войната в средата на 1917 година и пристигането на голям брой американски войски на Западния фронт в средата на 1918). Мащабът на загубите от Първата световна война прави всички останали войни в човешката история напълно нищожни. Загиват повече от осем милиона войници, около двадесет милиона са ранени, а от цивилните умират около три милиона души — предимно от недохранване и болести. Но към края на войната на сцената се появява едно ново оръжие, което дава на някои професионални военни надеждата, че може би на окопната война на изтощение най-сетне е намерена алтернатива. Това оръжие се нарича танк.

Паниката плъзна сред нас като електрически ток, минавайки от човек на човек по протежение на целия окоп. И когато разбиващите всичко по пътя си вериги достигнаха над главите ни, най-храбрите от мъжете се изкатериха на повърхността, за да извършат самоубийствени контраатаки — хвърляха граната след граната по покривите на танковете, стреляха или ръгаха във всеки техен процеп, който успееха да зърнат. Но те бяха или застреляни, или премазани. Част от останалите вдигнаха ръце, за да се предадат, а друга част се втурнаха по комуникационните окопи към втората отбранителна линия.

Първа среща на немски пехотинец с танк,

1916 г.^[20]

В края на 1914 година, веднага след като всички си дават сметка за пречката, която представляват окопите, идва и решението на този проблем. То хрумва на британския офицер, полковник Е. Д. Суинтън. Той си дава сметка, че е необходима бронирана бойна машина, която не само да е недосегаема за картечния огън, но и да носи собствени оръжия, като същевременно може да се движи над издълбаните от снарядите дупки, през бодливите заграждения и над окопите, за което са й нужни гъсенични вериги. Въпреки яростната съпротива на консервативно настроената част от военните среди, Уинстън Чърчил (по онова време отговарящ за военноморските сили) успява да наложи идеята. В резултат на това решение през есента на 1916 година най-ранните модели на така наречените тогава „сухопътни кораби“ достигат до Западния фронт.

Те представляват огромни, примитивни и твърде неудобни превозни средства. Осемчленният екипаж от разголени до кръста мъже, поради невъобразимата 38–40 градусова температура вътре, споделя пространството с даймлеров двигател от 105 конски сили. По време на бой изпаренията от двигателя, примесени с горещите гилзи от снарядите, които се въргалят наоколо, правят атмосферата в танка почти непоносима. Липсват ресори на окачването и създаващият се грохот прави разговорите напълно невъзможни. В почти пълната тъмнина не се виждат никакви сигнали, подавани с ръце, а единствената светлина, която прониква в танка, е от процепите на визьора. Максималната скорост, която са развивали първите танкове, е шест километра в час, а на всеки петнадесет-двадесет километра те се чупели.

Първото масирано участие на танкове в битка е през ноември 1917 година при Камбре. С помощта на своите 176 бронирани бойни машини британската армия успява да напредне десет километра за шест часа, с цената на четири хиляди загинали и ранени войници. По-рано през същата година, по време на Третата битка при Ипр, на британците са били необходими цели три месеца, докато превземат същото разстояние, а за да го постигнат, са изгубили четвърт милион войници. Ала успехът при Камбре се дължи на нещо много повече освен на танковете. За първи път в историята на войната за тази битка са съставени подробни планове за непряк артилерийски обстрел, насочен едновременно към всички немски отбранителни линии в цялата дълбочина на тяхната фронтова зона, чак до най-далечните позиции на резервите. По десеткилометровия британски фронт били разположени хиляда оръдия, но 150-те батареи, които подсилили сектора, пристигнали тайно и не открили огън, дори и за проверка и настройка на стрелбата, чак до мига на офанзивата, за да не предупредят немците за появата си. Това е първата широкомащабна употреба на „стрелба по предварително изчислени данни“, базираща се на въздушно разузнаване, точно съставяне на тактическия план и балистични изчисления. Така, с помощта на танковете и 289 самолета, използвани за набелязване на артилерийските цели, изтребителна авиация и бомбардировачи, британците успяват да разкъсат почти целия германски фронт. Накрая обаче бързата и ожесточена немска контраатака спира настъплението им.

На старата окопна война и патовите ситуации вече е сложен край, защото немците току-що са разрешили проблема за пробива по същия начин, макар тактиката им да не разчита чак до такава степен на танковете. Още в началото на немската офанзива при Рига на руския фронт през септември 1917 година един артилерийски офицер на име полковник Георг Брухмюлер напълно независимо от британците достига до същата формула за изненадващ и бърз пробив на противниковия фронт: масиран непряк и предварително изчислен артилерийски огън, без никакво предупреждение, както и пехотни щурмоваци, подминаващи все още съпротивляващите се вражески ключови позиции, и навлизащи максимално навътре в отбранителната им зона, сеещи объркване и ужас, и накрая принуждаващи врага да предприеме масирано отстъпление.

Въпреки че германските танкове никога не успяват да съперничат на британските нито по качество, нито по брой, през пролетта на 1918 година, след три години дефанзивни бойни действия, немците се решават да предприемат първата си офанзива, надявайки се да спечелят войната, преди пристигането на многобройните американски войски във франция. През март 1918 година при Арас 6608 немски оръдия изстрелват 3,2 милиона снаряда още през първия ден на офанзивата и така, само за две седмици, немците печелят повече територия, отколкото всички Съюзнически сили успяват да спечелят през цялата война до момента. Следват нови скоростни офанзиви, така че през пролетта на 1918 година Съюзниците едва не губят войната, но германците не успяват да достигнат нито Париж, нито крайбрежието на Ламанша. В периода между март и юли 1918 година те изгубват един милион свои войници.^[21]

След този временен погром Съюзниците веднага минават в офанзива. Като предни отряди използват предимно британски и канадски военни подразделения, които демонстрират същата способност за печелене на територии, каквато са показали и немците. Танковете така и не успяват да играят решителна роля по време на Първата световна война, но ако войната беше продължила, в плановете за 1919 година са предвидени няколко хиляди танка, с авиационна поддръжка, които трябва да смажат противниковия фронт, следвани плътно от пехотата, придвижваща се в бронетранспортьори. Така, изправени пред безпрецедентен за опита им проблем, военните, участници в Първата световна война, успяват да разрешат дилемата на окопната война. Но не успяват да избягат от самия феномен на непрекъснатия фронт.

По време на „двадесетгодишното примирие“ между двете световни войни многобройни отряди специалисти и от двете страни работят по въпроса как най-добре да използват мобилността на танковете. В периода между 1939–1941 година като че ли германците са първи, открили простата формула. Техният

„блицкриг“ (светкавична война) изисквал скоростно проникване във вражеския фронт на масирани танкови подразделения, с мощна авиационна поддръжка на изтребителите, следвани от моторизираната пехота и артилерията. Веднъж оказали се в отбранителната зона на противника, танковете трябва да се придвижат с голяма скорост до висшите командни и жизненоважните комуникационни центрове на врага, разположени дълбоко в тила, като предизвикат пълен хаос дълбоко по фронта. Така самият фронт ще се разпадне от само себе си, когато войските, които го отбраняват, се окажат отрязани от собствените си генерални щабове и снабдителни линии.

С помощта на формулата за блицкрига през 1939 година германците унищожават полската армия само за три седмици, с цената на само осем хиляди загинали, през следващата пролет във франция жънат същите успехи. Въпреки факта, че французите и британците имат като цяло по-добри танкове от немците, по-успешната тактика на последните им позволява да завоюват Холандия, Белгия и франция само за шест седмици, с цената на 27 000 загинали, 18 000 изчезнали и 111 000 ранени. Непрекъснатият фронт и неговите кървави битки на изтощение вече изглеждат спомен от миналото. Ала това е само илюзия. Защото с влизането си във войната танковете постигат единствено раздвижване на непрекъснатия фронт, което носи унищожителни последици за цивилните.

Нито едно нововъведение във войната не съхранява задълго изненадващия си характер. Така, в разгара на Втората световна война, когато германските части вече се бият дълбоко навътре в Съветския съюз, изтощението отново се завръща, при това с още по-голяма сила. Изходът от блицкриг тактиката на скоростното нахлуване е максималното задълбочаване на отбранителната зона — много километри навътре, с последователни отбранителни окопни линии, минни полета, бункери, укрепления за оръдия и капани за танкове, които биха забавили движението на бронираните машини и накрая биха ги спрели. Понякога отбранителните съоръжения действали, понякога следвали множество пробиви. Но дори и в такива случаи непрекъснатият фронт отказвал да изчезне. Просто се връщал няколко десетки или няколко стотици километра назад, а после отново се стабилизирал.

Новият стил на водене на бойни действия се превърнал в мощен консуматор на хора и бойна техника. Например по време на Втората световна война в Съветският съюз са произведени приблизително 100 000 танка, 100 000 самолета и 175 000 артилерийски установки, от които минимум две трети биват унищожени по време на отделните битки. От друга страна способността на напълно мобилизираните индустриални общества да поемат огромни дози наказания и въпреки всичко да поддържат своята производителност изглеждала неизчерпаема. Същата характеристика би могла да се даде и на цялостно въоръжените нации, с възгледи, затвърдени от патриотизма и пропагандата, с мозъци, промити от тоталитарните режими (които се установили в почти всички воюващи страни, независимо от мирновременното им политическо устройство) да приемат спокойно и най-кошмарните саможертви, без дори да им трепне окото. Две трети от германското население от мъжки пол на възраст между осемнадесет и четиридесет и пет години се оказало във войските, три милиона и половина загинали.^[22]. Но армията продължава да се сражава и през април 1945 година, когато от изток двата съветски фронта тръгват напред, същото става и с англо-американския фронт от запад, и накрая те се озовават на практика в средата на напълно опустошената Германия.

Всичко това щеше да се превърне единствено в повторение на Първата световна война, само че с още повече загинали (с изключение на англоговорящите държави, на които този път им се разминава по-леко, защото влизат в сериозни сражения едва през последната година от войната), ако не беше фактът, че непрекъснатият фронт сега се движи. И тъй като минава през почти всички държави, той унищожава всичко по пътя си.

Черва, разпръснати сред отломките, и кръв, бликаща от един умиращ към друг. Високотехнологични машини, изтърбушени като кореми на крави. Пламъци и степания. Покосени дървета, превърнати в трески. Зеещи прозорци, изригващи порой прахоляк, превръщащ в забрава всичко, което бе останало от някога уютната всекидневна… Виковете на офицерите и сержантите, опитващи се да надви-кат този катаклизъм и да прегрупират взводовете и ротите си. Ето така ние взехме участие в немската офанзива, когато едва успявахме да се чуем през грохота и стенанията, следвайки облаците прахоляк, които вдигаха нашите танкове в северните покрайнини на Белгород…

Изгорелите руини на Белгород паднаха в ръцете на нашите оцелели войски на втората вечер… Получихме заповеди да унищожил! звената на съпротивата в едно предградие, което май се наричаше Дептръотка, ако си спомням правилно… Когато достигнахме края на терена, който трябваше до прочистим, всички се свлякохме на дъното на един огромен кратер и се вторачихме един в друг замаяни и безмълвни. Никой от нас не можеше да произнесе и думи… Въздухът бе изпълнен с тътен и трясъци и се носеше воня на изгоряло… Към края на четвъртата или петата вечер разбрахме, че сме прекосили целия Белгород, без дори да усетим къде му е било началото, и къде — краят.

Гай Сейер,

елзаски доброволец в германската армия^[23]

Белгород — град в южните части на Русия, е имал население от тридесет и четири хиляди жители, преди фронтът да тръгне на изток и да мине през него за първи път през октомври 1941 година. Първият път обаче той изважда късмет. Шеста армия на фон Райхенау го превзема „бежешком“, и въпреки двудневните сражения около града, по-голямата част от сградите и населението му оцеляват. Двадесет месеца по-късно, когато след разгрома на Шеста армия при Сталинград фронтът отново се премества на запад, градът е освободен от съветските войски. И този път има късмет — немците просто нямат време, за да го разрушат по време на отстъплението си.

Но после Белгород е отново превзет, този път от дивизията „Велика Германия“ (в която служи и Сейер). Това става по времето на голямата немска офанзива при Курск през юли 1943 година, при която по фронтова линия, простираща се на стотици километри, се сражават 6000 танка, 30 000 оръдия и 2 милиона души. Когато немските танкове най-сетне биват спрени от руските сили в дълбокия тил, съветската контраатака започва със 70 танка и 230 оръдия на всеки километър, в резултат на което в средата на август Белгород е освободен за втори път (след улични боеве, или по-скоро сред руини), в които загиват още 3000 войника. И в края на цялата тази касапница от 34 000 жители на Белгород остават само 140 — останалите са или забягнали, или мобилизирани, или мъртви.

Белгород не е имал никакво стратегическо значение — просто се е оказал на пътя на войските, фронтът се е премествал през него четири пъти, и на практика го изтрива от лицето на земята. Случилото се там се повтаря в още десетки хиляди градове и села. По време на Втората световна война загиват най-малко два пъти повече войници, отколкото през Първата, но пък броят на загиналите цивилни надвишава два пъти този на войниците. Това е първата европейска война след Тридесетгодишната, в която броят на загиналите цивилни надвишава този на военните жертви. По-голямата част от цивилните умират повече или по-малко случайно, като неволен страничен ефект от главните бойни действия. Непрекъснатият фронт се е придвижвал през всички градове и села на цели държави, принуждавайки десетки милиони цивилни да станат бегълци или убивайки ги сред отломките на собствените им домове. Разрушението и дезорганизацията обаче са толкова мащабни, че цифрата на загиналите не е сигурна дори в рамките на милион, но като цяло държавите на изток от Германия, където се водят най-продължителните и ожесточени сражения, изгубват около 10% от своето население.

От 1945 година насам цивилни жертви от същия порядък се дават в изключително малко случаи (например в Корея).

Причината за това е отново непрекъснатият фронт, придвижващ се сред гъсто населени територии.

* * *

Разпадането на нациите през последната война е причинено от действията на армиите на бойното поле. В бъдеще това ще се постига директно от въздушните сили… Войната ще се води основно срещу невъоръженото население на градовете и големите индустриални центрове… Нищо друго не може да следва в една страна, подложена на подобно безмилостно изтребление, освен пълен срие на социалния ред и порядък… Всичко това ще бъде нечовешко, напълно зверско, но фактите са си факти.

Генерал Джулио Духет, 1921 г.^[24]

Много хора твърдят, че с бомбардировки война не се печели. Отговорът, който бих им дал, е, че тъй като тази тактика все още не е опитвана, първо трябва да видим, за да преценим.

Маршал от ВВС сър Артър Харис, командващ ескадрилата бомбардировачи на Кралските военновъздушни сили, 1942–1945 г.

Най-малко 97% от четиридесет и петте милиона души, загинали през Втората световна война, не са загинали от въздушните бомбардировки над градовете, така че, дори и за най-преданите почитатели на „стратегическото бомбардиране“, е доста трудно да отстояват позицията, че именно то е спечелило войната. Единствено поради технически недостатъци на бомбардировачите им обаче е нужно толкова дълго време, докато изпълнят обещанието си за внезапно и пълно унищожение от небесата — иначе желанието със сигурност е налице.

Бомбардировките са естественото оръжие — точката на абсурда — на тоталната война. Най-големите им привърженици в периода между двете войни са онези военни теоретици, които държат да избегнат кървавата окопна война. Първият и най-влиятелен сред тях е италианският генерал Джулио Духет, който, още през 1915 година, предлага независима италианска бомбардираща единица от петстотин самолета да нападне авс-тро-унгарските комуникации. (Италия е първата държава, която използва авиацията за бомбардиране още във войната срещу Турция в Либия през 1911 година.) След военния преврат на Мусолини през 1922 година генерал Духет става комисар на авиацията, но най-голямо е влиянието му във Великобритания и Съединените щати — технологично ориентирани държави, които по-скоро биха похарчили много пари, вместо да живеят във война. Основният американски бомбардировач от Втората световна война — Б-17, е тестван за първи път през 1935 година. През същата година са конструирани и бомбардировачите с четири двигателя на Кралските военновъздушни сили.

Но първите масирани бомбардировки по време на Втората световна война са извършени от Луфтвафе — върху Варшава, Ротердам и после върху повечето основни британски градове, въпреки че за немските военновъздушни сили никога не са били правени планове да играят подобна роля.

Над целия град беше паднала мъгла. Тогава мъжете и жените започнаха да изпълзяват от убежищата си, да търсят приятелите си и да оглеждат останките от своя град. Не можаха да го познаят… Почти нямаше останала здрава сграда. Беше невъзможно да различим къде са били главните улици, които познавахме толкова добре. Във всички посоки все още бушуваха пожари, и от време на време до ушите ни достигаше грохот на паднал покрив или стена… Беше толкова безнадеждно да гледаме домовете, магазините си и голяма част от любимия ни град в руини. Бяхме напълно замаяни.

Из интервю на Би Би Си след бомбардировките над Ковънтри, 14–15 ноември 1940 г.^[25]

Четиридесет хиляди цивилни загиват по време на немските въздушни нападения над британските градове в периода между септември 1940 и май 1941 година, ала този мащаб на жертвите (един на хиляда) не води до нито един от резултатите, предсказан от генерал Духет. Всъщност загубите са само една четиринадесета от онова, което британците са очаквали и са били готови да приемат. (Правителството вече разполагало с готови планове за масови гробове.) Технологията на немските бомбардировачи просто не отговаряла на очакванията.

Същото се отнася и за британските и американските бомбардировачи от 1942–1943 година. Липсвала им численост, както и свобода на действие в германското въздушно пространство — решаваща за постигане на целите, за които били създадени. А тя била ни повече, ни по-малко поголовно унищожение на немските градове и индустрия. Ала за британските и американски защитници на стратегическото бомбардиране нямало никакво съмнение, че точно то е най-бързият и ефективен път към победата. През 1942 година лорд Черуел пише: „Проучванията сочат, че най-разрушително за духа на хората е сриването на техните домове. Очевидно е, че това за тях има много по-голямо значение дори от смъртта на техни приятели и роднини. В Хъл вече се забелязват признаци на напрежение, въпреки че само една десета от къщите там са разрушени. Изхождайки от гореспоменатите изводи, ние трябва да бъдем в състояние да причиним десеторно повече разрушения на всеки от петдесет и осемте основни немски градове. Няма никакво съмнение, че точно това ще сломи волята на противника.“^[26]

До този момент с въздушните си атаки над Германия британските военновъздушни сили се опитват да поразят конкретни промишлени цели (от гледна точка на ефективността, а не по морални съображения). Но дори и тогава този принцип не се спазва особено стриктно особено след като немската въздушна отбрана принуждава бомбардировачите да летят през нощта.

Не се притеснявахме кой знае колко, че няма да можем да поразим военните цели, към които се стремяхме.

Сигурно всеки от нас си е мислел, че така и така сме във война с Германия, няма значение къде точно ще хвърлим бомбите си, тъй като все някъде ще причиним разрушения, макар че заповедите гласяха, че щом не можем да видим целите си, трябва да върнем бомбите обратно. Обаче никой не ги изпълняваше… Ако целта бе закрита от облаци, обаче знаеш, че там долу някъде има град, просто пускаш бомбите. А когато се появиш на брифинга, казваш, че в облаците е имало пролука и ти си стрелял през нея. Обаче след бомбардировките над Ковънтри ни дадоха указания да не си връщаме бомбите… Това беше първият път, когато получихме подобни заповеди — след Ковънтри.

Рупърт Оукли, канадски пилот в британските ВВС (седемдесет и три мисии)

В началото на 1942 година командването на ескадрилата бомбардировачи се поема от маршала на ВВС Харис, който бързо променя мисленето на подчинените си, че целта на бомбардировките е някаква друга, а не немското цивилно население. Причините, които представя официално, са чисто технически, но новата политика е изцяло в съответствие с идеите, изразени за първи път от Духет:

Един приятел на име Бът беше помолен да анализира на снимките, направени от бомбардировачите, и той стигна до извода, че средностатистическата бомба никога не поразява повече от седем километра около целта си… С опита ми в нощните полети, който по онова време беше по-скоро недостатъчен в сравнение с този на повечето хора в самолетите, това отговаряше напълно на моите очаквания. Бързо си дадох сметка, че отговорът на този проблем се крие в масираните бомбардировки над обширни обекти, защото нямаше смисъл да се опитваме да подбираме цели, където изработват предачни машини, игли за вратовръзки или нещо подобно.

Политиката на „масираните бомбардировки“, въведена от Харис, започва с въздушния рейд над Кьолн през април 1942 година, в който участват хиляда бомбардировача. В резултат на тази стратегия през следващите три години почти всички основни градове на Германия са напълно опустошени: загиват 593 000 цивилни и повече от 3,3 милиона домове са унищожени. Но за Великобритания цената също не е малка — загиват 46 000 британски самолетни екипажа, а през последните години от войната почти една трета от британските военни, цивилни и промишлени човешки ресурси са заети с поддръжката на ескадрилата бомбардировачи.^[27]

Изглеждаше така, сякаш целият Хамбург гори от единия край до другия, и към нас се издигаше огромен стълб дим. А ние бяхме на 6000 метра височина! В сърцето на мрака се вихреше купол от яркочервен огън, подсилван и подклаждан като огнище под огромен мангал. Не видях никакви улици, никакви очертания на сгради, а само още по-ярки пламъци, които проблясваха като жълти факли на фона на яркочервената пепел. Над целия град се носеше мътна червена мараня. Гледах надолу, очарован и едновременно ужасен, доволен и едновременно смазан. Все едно гледах в пастта на действащ вулкан. Пушекът и димът бяха в огромни количества, а някъде дълбоко в себе си усещах и горещината. Същинското ни бомбардиране бе равнозначно на хвърлянето на лопата въглища в горяща фурна.

Пилот на бомбардировач над Хамбург,

28 юли 1943 г.^[28]

В този случай британските бомбардировачи използват стандартната смесица от бомби: голям брой двукилограмови запалителни бомби, за да започнат пожарите по покривите:

Мама ме уви в мокри чаршафи, целуна ме и каза „Бягай!“. На прага се поколебах. Пред мен виждах единствено огън — всичко беше червено, като врата, на пещ. Удари ме силна вълна горещина. Точно пра., краката ми падна горяща греда. Отдръпнах се, т, точно когато се канех да я прескоча, сякаш я поде нечия призрачна ръка. Чаршафите около мен се за действаха като платна и имах чувството, че буря та просто ме отнася. Стигнах пред входа на пететажна сграда, която беше бомбардирана и изгоряла още при предишната въздушна атака и от нея ш беше останало чак толкова много, за да се задържи огънят. Някой излезе оттам, грабна ме в прегръдките си и ме издърпа навътре.

Траут Кох, тогава на петнадесет години

1943 г.^[29]

Само за два часа в Хамбург умират двадесет хиляди души. Ако Кралските военновъздушни сили са били в състояние всеки път да постигат същия резултат, то бомбардировачите й щяха да победят Германия само за шест месеца. Ала условията за предизвикване на огнена буря са подходящи само още веднъж — в Дрезден през 1945 година. Иначе обичайните не са чак толкова впечатляващи. В продължение на цялата война средностатистическият резултат от рейда на един британски бомбардировач със седемчленен екипаж е по-малко от трима мъртви немци, от които единият вероятно е обикновен работник. А след средно четиринадесет мисии самият екипаж на бомбардировача ще бъде или мъртъв, или, ако извади късмет, във военнопленнически лагер. И което е още по-важно, тъй като разрушенията са частични, при това за доста продължителен период, германската военна индустрия не само че не загива, а дори продължава да набира мощ чак до края на 1944 година. Теорията за стратегическото бомбардиране е принципно изключително добра, но приложена на практика, или поне така, както я е виждало британското командване на ВВС в онези години, тя се превръща в един доста скъп въздушен еквивалент на окопната война. Американските бомбардировачи имат абсолютно същия ефект върху военната индустрия на Германия с предпочитанията си към концентрирани дневни нападения над последователни индустриални цели.

Във войната срещу Япония, в която Съединените щати използват големите бомбардировачи Б-29 и изобилие от „британска“ тактика, паянтовите дървени сгради и пренаселеността на японските градове най-сетне дават напълно задоволителни резултати. Наскоро след атаката над Дрезден — на 9 март 1945 година, генерал Къртис Лемей издава заповед за първата масирана нощна атака от малка височина над Токио със запалителни бомби. „Атакуваният район беше с размери шест на четири километра, със 103 000 жители на квадратен километър… Бяха унищожени 267 171 сгради — около една четвърт от Токио, и 1 008 000 души останаха без дом. В някои от по-малките канали водата буквално вреше.“^[30]

През 1945 година, най-малко в конкретния случай с Япония, стратегическото бомбардиране дава резултатите, които теоретиците са предвиждали — загиват само триста хиляди души, но около двадесет и два милиона — една трета от населението, са принудени да живеят във временни убежища насред разрушените градове или да избягат в провинцията. „Двадесета въздушна ескадрила на САЩ разрушаваше японски градове на цена, която беше петдесет пъти по-висока за тях, отколкото за нас“ — докладва „щастливият“ Арнолд, генерал, командващ ВВС на САЩ.^[31] Но дори и в тази бедствена обстановка почти безграничната издръжливост и решителност на напълно мобилизираната модерна държава и нация би предотвратила пълната капитулация на Япония и би довела до широкомащабна инвазия на всички острови с цената на още милиони човешки жертви, ако не се беше появило едно почти вълшебно американско оръжие, което да разруши магията, наложена на японското правителство от тоталната война.

Ние не очаквахме въздушно нападение. Но високо в небето долових бръмченето на американски бомбардировач Б-29. Стори ми се много странно.

Г-жа Очи, Хирошима

Видях пред нас перфектно очертан град, с всяка негова подробност. Градът беше приблизително шест километра в диаметър. По това време вече бяхме достигнали десеткилометровата височина за бомбардиране. Навигаторът се приближи, погледна над рамото ми и каза: „Да, това е Хирошима. Няма никакво съмнение“. Бяхме заели такава перфектна позиция над целта, че бомбардировачът сподели: „За мен не остава нищо за вършене. Просто ще си стоя тук“.

Полковник Пол Тибетс, пилот на „Енола Гей“.

Правителството на Съединените щати слага началото на проекта „Манхатън“ през юни 1942 година, след многократните предупреждения на учени емигранти, че подозират Германия в разработване на атомна бомба. Макар и напълно неоснователни, тези тревоги са съвсем оправдани. В средата на XX век е съвсем логично да се предположи, че всички научни или технологични разработки с военно приложение ще бъдат използвани за водене на тотална война. Британците със сигурност вече проучват възможностите за създаване на ядрено оръжия (въпреки че след 1942 година те и канадците получават само второстепенни роли в проекта „Манхатън“), а през 1944 година и руснаците, и японците вече притежават ядрени програми.^[32] А германците, макар да пренебрегват ядрените оръжия, са заети с разработката на устройства, които впоследствие ще се превърнат в основните средства за пренасяне на ядрените оръжия — крилатите ракети (V-1), от които изстрелват 10 500 срещу Великобритания през 1944 година, както и далекообхватните балистични ракети (V-2), от които 1115 падат върху или около Лондон. Като се има предвид контекста на тоталната война и сигурността, че всяко потенциално оръжие ще бъде използвано абсолютно безмилостно, надали е изненадващо, че повечето учени навсякъде по света се поставят на разположение на своята родина (или избраната такава).

Въпреки всичко това някои от атомните физици, работили по проекта „Манхатън“ в продължение на три години, започват да се колебаят, когато през юли 1945 година се преместват в едно старо ранчо в пустинята на Ню Мексико за окончателно окомплектоване и изпробване на атомната бомба. Но вече е прекалено късно за подобни съмнения. Те са поднесли на правителството оръжие, което най-сетне ще превърне в реалност всички обещания на стратезите на въздушните бомбардировки за евтино и сигурно средство за масово унищожение от въздуха. В 5:50 часа тестовете минават успешно, а изпълнените със страхопочитание учени се замислят какво са сторили.

Знаехме, че светът вече няма да бъде същият. Няколко души се засмяха. Други се разплакаха. Но повечето стояха безмълвни. Аз пък си спомних един цитат от индийското свето писание — „Бхагавадгита“. Вишну се опитва да убеди принца, че трябва да изпълни дълга си, и, за да го впечатли, приело своята многоръка форма с думите: „Сега се превърнах в Смъртта, унищожителя на световете“. Предполагам, че всички ние се чувствахме, повече или по-малко, по същия начин.

Робърт Опенхаймер, ръководител на научния екип в Лос Аламос

В научен аспект атомната бомба представлява навлизане в непозната територия, но в милитаристичен тя е просто един оправдаващ цената си по-ефективен начин за реализиране на цел, която е вече централна част от военната стратегия — средство за постигане на резултатите от Хамбург и Дрезден, при това евтино и напълно сигурно при всяка негова употреба. (Дори и по онова време двата милиарда долара, похарчени по проекта „Манхатън“, са нищо в сравнение с цената на опитите за унищожаване на градовете по трудния начин, с конвенционални бомби.) И в съзнанието на повечето хора въобще няма място за етични съображения, свързани с използването на оръжия за масово поразяване на беззащитни градове — на диспута по този въпрос отдавна е сложен край, още в ресторант „Делфина“ преди тридесет години.

В онези дни, когато някой ти кажеше: „Ще направиш това и това!“, ти просто отдаваш чест и казваш: „Тъй вярно!“. Бяхме работили толкова дълго и толкова упорито да усъвършенстваме това оръжие, да адаптираме самолетите така, че да могат да го носят, както и да се обучим за тази работа, че всичко това ни се струваше обикновено рутинно действие.

Полковник Пол Тибетс

На 6 август 1945 година екипажът на полковник Тибетс хвърля оръжието над Хирошима. И тоталната война влиза изцяло във владение на света. За по-малко от пет минути седемдесет хиляди души биват убити от един-единствен екипаж с една-единствена бомба. После той казва следното: „Вече не виждах никакъв град отдолу. Единственото, което виждах, беше огромно пространство, покрито със — това е единственият начин, по който мога да го опиша — вряща черна маса“.

Все едно слънцето се стовари над нас и избухна. Отгоре се сипеха жълти огнени топки. После, на речния бряг, имаше толкова много ранени, че нямаше място къде да се стъпи. И това беше само на километър и половина оттам, където беше паднала бомбата. Дрехите на хората бяха отнесени, а телата им — изгорени от горещите вълни. Изглеждаха така, сякаш от тях висяха дрипи. Имаха мехури, които вече се бяха разпукали, а кожата им висеше на парцали. Видях хора с провиснали черва. Някои бяха загубили очите си. На трети пък гърбовете им бяха разцепени така, че се виждаха прешлените на гръбнака. И всички те молеха за вода.

Г-жа Очи

Ако попадна в сходна ситуация, в която нашата страна е във война и бъдещето й е поставено на карта, ако обстоятелствата са такива, каквито бяха тогава, не мисля че ще се поколебая и миг, преди отново да го направя.

Полковник Пол Тибетс

Полковник Тибетс е необичаен само с онова, което е сторил. Иначе отношението му към войната е същото, което все още доминира в света, въпреки че през шестте десетилетия, откакто той е пуснал сравнително нищожната си бомба над Хирошима, оръжията за масово поразяване са станали още поефективни. Диспропорцията между целта и средствата във военното дело се е превърнала в непреодолима бездна. Причините и разнообразните национални цели на модерните войни въобще не са по-комплексни и отвлечени от онези, които са изпратили армията на Тутмос III в боен марш към Палестина преди три хиляди години. Ала средствата, с които съвременните войни могат да се водят, са изправили цялата човешка раса пред постоянната заплаха от изчезване.

Ето какво казва генерал Дъглас Макартър пред американския Конгрес в края на своята кариера: „Трябва да проумеете историята на войната… С научните методи, които помогнаха на масовото унищожение да достигне ужасяващи размери, войната вече престана да бъде обикновено хвърляне на зара… Ако започнете нова световна война, щастливи ще бъдат само мъртвите… Много добре разбирам, че вие не можете да забраните войната, освен ако и другите не го направят… Единственият начин, по който можете да посрещнете силата, е чрез сила и сте длъжни да се подготвите за това. Но рано или късно, ако цивилизацията държи да оцелее, войната трябва да си отиде“.^[33] Докато изчезне завинаги обаче, очевидно ще трябва да измине още доста дълъг път. Само две години по-рано самият Макартър поиска разрешение за използване на ядрени оръжия срещу китайците по време на Корейската война.

Всяка епоха драматизира собствените си дилеми и през половината от историята си човечеството е вярвало, че краят на света наближава. Това е повече от сигурно за войната — една древна институция и, което е още по-важно, дълбоко вкоренена културна традиция. Малките държави и отделни национални групи все още са в състояние да постигат политическите си цели чрез организирано насилие, ала конфликтите между големите индустриализирани държави са се превърнали в само-убийствена дейност — което отчасти обяснява защо през последните шестдесет години на подобни конфликти не им е било позволено да стигат до войни.

Въпреки наложителността си, системата за управление на кризите рано или късно ще се провали — единствено коренната институционална промяна е в състояние да осигури дългосрочна сигурност и безопасност, защото технологиите на войната не могат да бъдат внезапно забравени. Тази промяна все още не е постигната на практика, но 1945 година става свидетел на раждането на една от жизненоважните предпоставки за нея. В резултат от двете световни войни преобладаващата част от човечеството вече е престанало да гледа на войната като на средство за сдобиване с лична и национална слава, а я възприема като един много голям и опасен проблем.

Бележки

[1] Guglielmo Ferrero, Peace and War (London: Macmillan, 1933), 63–64. ↑

[2] Karl von Clausewitz, On War, tr. Col. J.J. Graham (London: Trubner, 1873), 1, 4. ↑

[3] Paddy Griffith, Battle Tactics of the Civil War (New Haven, Conn.: Yale University Press, 1987), 144–50. ↑

[4] Frank E. Vandiver, Mighty Stonewall (New York: McGraw-Hill, 1957, 366. ↑

[5] Col. Theodore Lyman, Meade’s Headquarters 1863–1865 (Boston, Mass.: Massachusetts Historical Society, 1922), 101, 224. ↑

[6] Mark Grimsley, „Surviving Military Revolution: The U.S. Civil War“, in MacGregor Knox and Williamson Murray, eds. The Dynamics of Military Revolution, 1300–2050 (Cambridge: Cambridge University Press, 2001), 84. ↑

[7] Frederick Henry Dyer, A Compendium of the War of the Rebellion (New York: T. Yoseloff, 1959). ↑

[8] Personal Memoirs of General W. T. Sherman (Bloomington, Ind.: Indiana University Press, 1957), II, in. ↑

[9] Jan Bloch, The War of the Future in Its Technical, Economic and Political Relations. English translation by W T. Stead entitled Is War Now Impossible?, 1899. Блох умира през 1902 г. ↑

[10] Jacques d’Arnoux, „Paroles d’un revenant“, in Lieut.-Col. J. Armengaud, ed., L’atmosphere du Champ de Bataille Q?aris: Lavauzelle, 1940), 118–19. ↑

[11] Най-новата и в много отношения най-добра книга за Коледното временно примирие през 1914 г. е Christmas truce is Michael Jiirgs, Малкият мир в Голямата война: Западният фронт 1914 г.: когато германци, французи и британци празнуваха заедно Коледа, (Miinchen C.Bertelsmann, 2003). ↑

[12] Andre Tardieu, AvecFoch: Aout-Novembre 1914 (Paris: Ernest Flammarion, 1939), 107. ↑

[13] J. Е C. Fuller, The Second World War, 1939-1945: A Strategic and Tactical History (New York: Duell, Sloan and Pearce, 1949), 140. ↑

[14] Ibid., 170; Keegan, op. cit, 309. ↑

[15] Henry Williamson, The Wet Flanders Plain London: Beaumont Press). ↑

[16] Arthur Bryant, Unfinished Victory (London: Macmillan, 1940), 8. ↑

[17] Aaron Norman, The Great Air War (New York: Macmillan, 1968), 353. ↑

[18] Ibid., 382. ↑

[19] Sir William Robertson, Soldiers and Statesmen (London: Cassell, 1926), I, 313. ↑

[20] Bryan Perret, A History of Blitzkrieg (London: Robert Hale, 1983), 21. ↑

[21] Jonathan B.A. Bailey, „The Birth of Modern Warfare“, in Knox and Murray, op. cit, 142–45. ↑

[22] Theodore Ropp, War in the Modem World, rev. ed. (New York: Collier, 1962), 321, 344. ↑

[23] Guy Sajer, The Forgotten Soldier (London: Sphere, 1977), 228–30. ↑

[24] Giulio Douhet, The Command of the Air (London: Faber & Faber, 1943), 18–19. ↑

[25] Norman Longmark, Air Raid: The Bombing of Coventry 1940 (London: Hutchinson, 1976), 146. ↑

[26] Max Hastings, Bomber Command (London: Pan Books, 1979), 149. ↑

[27] Ibid., 423. ↑

[28] Martin Middlebrook, The Battle of Hamburg (London: Allan Lane, 1980), 244. ↑

[29] Ibid., 264–67. ↑

[30] Wesley Craven and James Cate, The Army Air Forces in World War Two (Chicago: University of Chicago Press, 1948), vol. 5, 615–17. ↑

[31] H. H: Arnold, Report… to the Secretary of War; 12 November 1945 (Washington: Government Printing Office, 1945), 35. ↑

[32] Leonard Bickel, The Story of Uranium: The Deadly Element (London: Macmillan, 1979), 78–79, 198–99, 274–76. ↑

[33] William Manchester, American Caesar: Douglas MacArthur 1880–1964 (London: Hutchinson, 1979), 612, 622–23. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Гуин Дайър Войната (8) (Смъртоносната игра на човечеството)

Метаданни

Данни

Войната

Информация

История

Сваляне / Връзки

Седма главаТОЧКАТА НА АБСУРДА — ТОТАЛНАТА ВОЙНА

Гуин Дайър
Войната (8) (Смъртоносната игра на човечеството)

Седма глава
ТОЧКАТА НА АБСУРДА — ТОТАЛНАТА ВОЙНА