Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Knockover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975

История

  1. — Добавяне

Беше в бойна готовност — издокарана в сини панталони, вероятно собственост на Поуджи, мокасини, избродирани с мъниста, и копринена риза. Косата й беше прибрана от челото с помощта на панделка. В ръката си стискаше пистолет, а в двата си задни джоба беше пъхнала по още един.

Онзи в ръката й подскочи нагоре.

— Свършен си — съобщи ми много делово. Новопридобитият ми съучастник изскимтя:

— Чакай, Флора, чакай! Не тук, моля те! Нека го сваля в мазето!

Тя се намръщи и сви облечените си в коприна рамене.

— Само че побързай. След още половин час ще се съмне.

Твърде много ми се плачеше, за да им се изсмея. Нима очакваха от мен да повярвам, че това изплашено зайче ще промени намеренията й? Изглежда, все пак съм разчитал донякъде на помощта на дъртия, иначе едва ли щях да се разочаровам толкова, когато ми стана ясно, че номерът е скроен. Но положението ми беше такова, че по-зле нямаше да стане.

Така че тръгнах със старчето, излязохме в коридора, отворих вратата, която ми посочи, светнах лампата и заслизах по грубите стълби.

— Първо ще ви покажа парите — зашепна то зад гърба ми, — а след това ще ви предам дяволите. Нали няма да забравите обещанието си? Ще ни изведете с момичето покрай полицията, нали?

— Да — уверих аз стария шегаджия.

Той се приближи изотзад и пъхна дулото на пищова в ръката ми.

— Скрийте го — изсъска и щом го прибрах в джоба си, веднага ми подаде втори, който измъкна изпод сакото си.

След което наистина ме заведе при плячката! Беше си в същите сандъци и чували, в които е била отмъкната от банките. Старчето настоя да ги отвори, за да ми покаже парите — зелени пачки, стегнати с жълти хартиени ленти. Сандъците и чувалите бяха подредени в малка тухлена стаичка с катинар на вратата, който той отключи.

След като огледахме всичко, затвори вратата, но не я заключи, и ме поведе пак назад, откъдето бяхме дошли.

— Това, както видяхте, са парите — обясни старчето. — А сега онези горе. Ще застанете тук и ще се скриете зад тези сандъци.

Тухлена преграда делеше мазето на две. В нея имаше дупка за врата, но вратата липсваше. Мястото, където ми нареди да се скрия, беше досами тази дупка, между преградата и някакви четири сандъка. Ако се скриех там, щях да се падна от дясната страна зад гърба на всеки, който би слязъл в мазето и би се запътил към стаичката с парите. Ако тръгнеше да минава през дупката в преградата.

Старчето тършуваше в единия от сандъците. След малко измъкна оттам оловна тръба, около половин метър дълга, напъхана в също толкова дълго парче черен градински маркуч. Подаде ми я, докато обясняваше:

— Ще слизат тук един по един. Щом понечат да минат през тази врата… знаете да си служите с това. Сетне очаквам да изпълните обещанието си. Нали?

— О, да! — въодушевих се аз.

Той се качи горе. Аз заех позиция зад сандъците и заразглеждах пищовите, които ми беше дал — да пукна, ако им имаше нещо! Бяха заредени и в пълна изправност. Тази последна подробност направо ме довърши. Имах чувството, че не съм в мазе, а се нося из въздуха, кацнал на леко облаче.

Когато в мазето слезе Рижия О’Лиъри — все така по гащета и превръзка, — трябваше да тръсна силно глава, за да я проясня, преди да го фрасна по темето още щом подаде крак през дупката за вратата. Той се просна по лице.

Старчето се спусна тичешком по стълбите, ухилено до уши.

— Бързайте, бързайте! — запъхтяно ми рече, докато ми помагаше да пренесем Рижия в стаичката с парите.

Измъкна отнякъде две парчета канап и завърза ръцете и краката на великана.

— Побързайте! — прошепна отново и хукна нагоре, а аз се настаних за втори път зад сандъците, вдигнал в ръка оловната тръба. Попитах се да не би все пак Флора да ме е застреляла и сега да се радвам на възнаграждението си за праведен живот в един рай, където во веки веков ще лупам по главите онези, които са се държали грубо с мен там, долу.

Появи се горилоподобният Поуджи. Пукнах му черепа. Пристигна тичешком старчето. Завлякохме Поуджи в стаичката и го завързахме.

— Побързайте! — задъхано прошепна дъртият, като подскачаше от вълнение. — Сега ще слезе дяволската жена — да я ударите по-силно!

И хукна пак нагоре, а след малко чух над главата си тропота на краката му.

Поотърсих се от силната си озадаченост, за да сторя място на ума си. Всички тези глупости, които вършехме, не бяха възможни. Нямаше начин наистина да се случват. В живота нещата никога не се развиват както на теб ти се иска. Не се спотайваш по ъглите и не тряскаш хората един по един като навит автомат, докато някакво смешно старче ти ги подава на конвейер. Беше прекалено глупаво. Писна ми!

Напуснах скривалището си, оставих оловната тръба и си намерих друго място за клечене — под някакви полици близо до стълбите. Сгуших се там с по един пистолет във всяка ръка. Играта, в която участвувах, твърде много намирисваше. Нямах намерение да ме правят на балама.

Флора се спусна по стълбите. Подире й припкаше старчето.

И тя държеше по един пищов във всяка ръка. Сивите й очи се стрелкаха навсякъде. Главата й бе наведена надолу, като на готов за атака див звяр. Ноздрите й потръпваха. Тялото й се движеше нито бързо, нито бавно, уравновесено като на танцьорка. И сто години да живея, пак няма да забравя гледката, която представляваше тази хубава, жестока жена, слизаща по грубите стъпала на мазето. Като красиво хищно животно, готово за бой.

Изправих се и тя ме видя.

— Хвърли ги! — наредих, но знаех, че няма да ме послуша.

Старчето измъкна от ръкава си кафява гумена палка и я чукна с нея зад ухото в мига, в който тя вдигна пистолета си към мен. Хвърлих се напред и я подхванах, преди да се тресне върху цимента.

— Ето, видяхте ли! — тържествуваше съдружникът ми. — Получихте и парите, и дяволите. А сега ме измъкнете заедно с момичето.

— Първо да я сложим при другите.

След като ми помогна и в това начинание, наредих му да заключи вратата. Той ме послуша и аз поех с една ръка ключа, а с другата го сграбчих за врата. Старчето се гърчеше като червей, докато го пребърквах и измъквах от дрехите му палката и още един пистолет. Открих закопчан на кръста му и специален пояс за пари.

— Свали го! — заповядах. — Няма да изнесеш нищо оттук.

Пръстите му разкопчаха катарамата, измъкнаха пояса изпод дрехите и той тупна на пода. Беше фрашкан с банкноти.

Като го държах все така за врата, аз го качих горе в кухнята, където момичето седеше като замръзнало на същия стол. Наложи се да вкарам доста уиски в организма й и да изхабя сума ти думи, преди да започне да проумява, че ще си тръгне заедно със старчето, но на никого дума да не казва, най-малко на полицията.

— А къде е Рижия? — попита веднага щом лицето й възвърна цвета си — и в най-лошото състояние то си остана приятно, — а мислите зациркулираха из главата й.

Казах й, че е добре, и й се заклех, че ще е в болница още същата сутрин. Друго не попита. Накарах я да се качи горе, за да си вземе шапката и палтото, придружих старчето за неговата шапка и ги оставих в голямата стая на приземния етаж.

— Ще стоите тук и ще ме чакате — казах аз, заключих вратата и прибрах ключа.

 

 

Входната врата и прозорецът, който гледаше към улицата, бяха залостени и заковани по същия начин, както задните. Не исках да рискувам с отварянето им, макар че вече беше почти съмнало. Затова се качих горе, измайсторих бяло знаме от калъфка на възглавница и една от пръчките на леглото, размахах го от прозореца и изчаках дрезгав глас да подвикне:

— Хайде, казвай каквото има!

Чак тогава надникнах през прозореца и казах на полицаите, че ще ги пусна вътре.

Цели пет минути се трудих с брадва, за да отворя входната врата. Шефът на полицията, капитанът и половината полиция на града чакаха отвън на стъпалата да отворя. Заведох ги право в мазето и им връчих Голямата Флора, Поуджи и Рижия О’Лиъри плюс парите. Флора и Поуджи бяха в съзнание, но мълчаха като риби.

Докато шефовете се трупаха около плячката, аз се качих на горния етаж. Къщата гъмжеше от полицаи и детективи. Размених си поздрави с тях и отидох при стаята, където бях оставил Нанси Риган и старчето. Лейтенант Дъф тъкмо се опитваше да я отключи, а О’Гар стоеше зад него и го наблюдаваше.

Усмихнах се широко на Дъф и му подадох ключа.

Той отвори, огледа старчето и момичето — главно момичето, — сетне прехвърли поглед към мен. Двамата стояха насред стаята. Избелелите очи на стареца бяха тревожни, жалки, а тези на момичето — предимно смутени. Смущението не се отразяваше никак зле на вида й.

— Ако е твоя, разбирам защо си я заключил — прошепна О’Гар в ухото ми.

— Можете да си вървите — обърнах се към двамата в стаята. — Наспете се като хората, преди да се явите пак на дежурство.

Те кимнаха и излязоха.

— На този принцип ли работи агенцията ви? — попита Дъф. — С външния вид на женския персонал компенсирате грозотата на мъжкия.

В къщата влезе Дик Фоули.

— Как мина? — попитах го аз.

— Край. Грейс ме отведе при Ванс. Той — тук. Аз докарах ченгетата. Пипнаха и него, и нея.

Откъм улицата изгърмяха два изстрела.

Отидохме при вратата и видяхме, че нещо става в полицейската кола, паркирана малко по-нататък. Отидохме да проверим каква е работата. Ванс Стридата, с белезници на ръцете, се гърчеше на седалката.

— Вардехме го тук в колата — аз и Хюстън — заобяснява на Дъф цивилен полицай със строго очертани устни. — Изведнъж се хвърли да бяга, сграбчи с две ръце пищова на Хюстън. Наложи се да стрелям — два пъти. Капитанът ще ме направи на нищо! Той изрично нареди да го пазим тук, за да го срещне с другите. Бога ми, нямаше да го застрелям, ако не трябваше да избирам между него и Хюстън!

Докато повдигаха Ванс да седне удобно на седалката, Дъф ругаеше цивилния, като го наричаше проклет схванат дръвник. Измъчените очи на Стридата се фокусираха върху лицето ми.

— По… познавам ли ви? — попита, като преодоляваше болката. — „Континентал“… Ню… Йорк?

— Да — казах.

— Не можах да… се сетя… в Лару… с Рижия?

— Да. Пипнахме Рижия, Флора, Поуджи и парите.

— Но… не… и… Папа… доп… ул… ос.

— Папа кой? — попитах нетърпеливо, а през гръбнака ми премина хладна тръпка.

— Пападопулос — повтори Ванс, като мобилизира останките от силите си и преодоля болката. — Опитах… да го застрелям… видях го… излезе… с момиче… ченгето… много бързо… как не можах…

Думите му секнаха. Разтърси го тръпка. Смъртта вече се спотайваше в погледа му. Лекар с бяла престилка се опитваше да мине покрай мен и да влезе в колата. Аз го избутах назад, наведох се над Ванс и го сграбчих за раменете. Темето ми бе изстинало. Стомахът ми беше на буца.

— Чуй ме, Ванс! — изревах в лицето му. — Пападопулос ли каза? Дребното старче? То ли беше мозъкът на операцията?

— Да — отвърна Стридата и животът му излезе заедно с тази последна дума.

Пуснах го на седалката и си тръгнах.

Ами да, разбира се! Как не се сетих! Дребният стар негодник — ако въпреки целия си уплах не е бил шефът, как тогава ми изпращаше акуратно всички останали, един по един? Те просто нямаха избор. Или да ги убият по време на сражението, или да се предадат и да ги обесят. Полицията държеше Ванс, който можеше и щеше да каже, че старият мишелов е бил мозъкът, и тогава нямаше как да излъже съда, че бил много стар, слаб, болен и подведен от останалите.

А аз съм му бил подръка — без избор, освен да приема предложението му. Иначе — куршум. Бях като глина в ръцете му, както впрочем и съучастниците му. Беше играл двойно с тях, както те му бяха помогнали да погоди двоен номер на останалите. А аз го бях пуснал да си върви по живо, по здраво.

Сега вече можех да обърна града с краката нагоре, докато го намеря… обещанието ми беше само да го изведа от къщата… обаче,…

Ама че живот!

Край
Читателите на „Големият удар“ са прочели и: