Дашиъл Хамет
Големият удар (5)

Къщата беше малка, като всички от тази страна на улицата. Изнесохме здравеняка от колата и криво-ляво го довлякохме до вратата. Едва се тътреше с наша помощ. Улицата беше тъмна. Прозорците на къщата не светеха. Натиснах звънеца.

Никакъв резултат. Пак го натиснах и още веднъж.

— Кой е? — попита дрезгав глас.

— Рижия е ранен — отвърнах аз.

Известно време цари тишина. Сетне вратата се открехна. През пролуката се процеди светлина, колкото да различа плоското лице и изпъкналите челюстни мускули на черепотрошача, който бе изиграл ролите на телохранител и палач на Малкия Моца.

— Какво има, по дяволите? — попита той.

— Нападнаха Рижия и го надупчиха — обясних аз и побутнах на преден план отпуснатия като дроб великан.

Не можахме обаче да проникнем в къщата. Черепотрошачът не отвори вратата нито сантиметър повече.

— Чакайте тук — рече и затвори под носа ни. Чухме го сетне да вика: „Флора!“. Правилно — Рижия ни беше довел където трябва.

Следващия път вратата бе отворена широко и ние с Нанси внесохме товара си в антрето. До черепотрошача стоеше жена със силно деколтирана черна копринена рокля — предположих, че е Голямата Флора.

Стърчеше най-малко метър и седемдесет и пет в обувките си на висок ток, но забелязах, че ръцете й, по които нямаше нито един пръстен, бяха дребни. Което не можеше да се каже за останалата част от телосложението й. Широкоплещеста, плоскогърда, с розов врат, който макар и гладък беше мускулест като на борец. На възраст бе колкото мен — близо четирийсет-годишна, с много къдрава, късо подстригана руса коса, подчертано розова кожа и хубаво, жестоко лице. Хлътналите й очи бяха сиви, дебелите устни — добре очертани, носът — достатъчно широк и орлов, за да придаде сила на изражението на лицето, а разполагаше и с подходяща за целта брадичка. От челото до шията под розовата кожа си личаха гладки, яки мускули.

Явно с Голямата Флора игра не биваше. Имаше вида и фасона на жена, способна да се справи както с двойния обир, така и с последвалата го двойна игра. Ако външният вид не лъжеше, притежаваше в излишък физическата, умствената и волевата сила, необходими за операцията. Беше направена от по-яка материя както от горилоподобния черепотрошач, застанал до нея, така и от червенокосия великан, когото влачех.

— Е? — попита, когато вратата бе хлопната зад гърбовете ни. Гласът й беше плътен, но не по мъжки и много отиваше на пелия й вид.

— Ванс и шайката му го нападнаха у Лару. Улучен е в гърба — отвърнах аз.

— Ти кой си?

— Трябва да си легне — започнах да печеля време. — Ще имаме цяла нощ за приказки.

Тя се извърна и щракна с пръсти. От вратата зад гърба й се шмугна опърпано дребно старче. Кафявите му очички гледаха изплашено.

— Веднага горе! — нареди му тя. — Оправи леглото, набави гореща вода и донеси пешкири.

Старчето се закатери по стълбите като ревматично зайче.

Черепотрошачът пое Рижия откъм страната на момичето и двамата го изкачихме в една от стаите на горния етаж, където старчето се суетеше с легени и пешкири. Флора и Нанси Риган ни последваха. Проснахме ранения по лице на леглото и го разсъблякохме. От раната продължаваше да се цеди кръв. Беше в безсъзнание.

Нанси Риган изпадна в истерия.

— Той умира! Веднага лекар! Ах, Рижи, миличък…

— Я млък! — нареди Голямата Флора. — Така му се пада, ако пукне — за какъв дявол се е за мъкнал тази вечер при Лару! — Тя сграбчи старчето за рамото и го хвърли към вратата. — Цинкова паста и още вода! — викна подире му. — А ти ми дай ножа си, Поуджи.

Горилата извади от джоба си сгъваем нож с дълго острие, наточено до изтъняване като бръснач. „Ето ножа — рекох си аз, — с който е заклал Малкия Моца.“

С него Голямата Флора зачовърка куршума от гърба на Рижия О’Лиъри.

Докато траеше операцията, горилата Поуджи държеше Нанси в ъгъла. Уплашеното старче бе коленичило до леглото, подаваше на жената каквото поиска и попиваше с памук стичащата се от раната кръв.

Аз стоях до Флора и пушех цигари от пакета, който тя ми подаде. Щом вдигнеше глава, прехвърлях цигарата от моята уста в нейната. Тя изпълваше дробовете си с пушек, при което от цигарата не оставаше, кажи-речи, нищо, и ми кимваше. Тогава отново я поемах. Флора издишваше дима и пак се навеждаше над раната, а аз палех нова цигара от фаса на предишната и чаках следващото вдигане на главата й.

Голите й ръце се окървавиха до лактите. Лицето й плувна в пот. Гърбът на Рижия представляваше кървава пихтия и хирургическата намеса отне доста време. Когато Флора вдигна глава за последното вдишване на цигарен дим, куршумът бе изваден, кръвта — спряна, а раната — превързана.

— Слава богу, че свърши — въздъхнах аз и запалих една от моите си. — Тези са направо отрова.

Изплашеното старче почистваше кръвта. Нанси Риган беше припаднала в един стол в другия край на стаята и никой не й обръщаше внимание.

— Дръж тоя под око, Поуджи — нареди Голямата Флора на черепотрошача, като кимна към мен. — Докато се мия.

Отидох при момичето и се заех да разтривам ръцете му и да го пръскам с вода. След малко дойде на себе си.

— Куршумът е изваден. Рижия спи. След една седмица пак ще търси с кого да се бие — докладвах й аз.

Тя скочи и хукна към леглото.

Влезе Флора. Беше се измила и преоблякла в зелено кимоно, което зееше тук-таме, и от него се подаваше копринено бельо с цвят на орхидея.

— Хайде, говори — заповяда тя, като се изпречи пред мен. — Кой си, що си и какво търсиш?

— Аз съм Пърси Мъгайър — заявих с тон, сякаш това име обясняваше всичко. Току-що го бях измислил.

— Това е отговор на първото — рече Флора. Явно новоизмисленият ми псевдоним не я задоволяваше. — А сега що си и какво търсиш?

Горилоподобният Поуджи, застанал от другата ми страна, ме огледа от долу до горе. Аз съм нисък и пълен. Лицето ми не плаши децата, но то е правдиво свидетелство за един живот, необременен от изтънченост и благородство. Забавните приключения през изминалата нощ го бяха разкрасили със синини и драскотини и се бяха отразили неблагоприятно на облеклото ми.

— Пърси! — отекна гласът на горилата и разтегнатата му в широка усмивка уста оголи редки жълти зъби. — Родителите ти да не са били далтонисти^[1]?

— Отговорих на всички въпроси — настоях аз, без да обръщам внимание на зоологическото плашило. — Казвам се Пърси Мъгайър и искам да получа своите сто и петдесет хиляди!

Челото й се отпусна.

— Имаш сто и петдесет хиляди, значи?

Вдигнах глава към хубавото й жестоко лице и кимнах.

— Да. Затова съм дошъл.

— А, нямаш ги, но ги искаш, така ли?

— Слушай, сестро, дай си ми мангизите. — Трябваше да налучкам необходимия тон, ако исках играта ми да мине. — От твоите „имаш ги, нямаш ги“ само ожаднях. Нали участвувахме в големия удар! А сетне, когато вместо дела си получихме среден пръст, рекох на малкия, дето ми е партньор: „Нищо, малкия, ще си вземем нашто! Ти само глей Пърси кво прави!“ Като дойде Стридата и рече да се съюзим, аз му викам „дадено“ и двамата с малкия причакахме Рижия в кръчмата. Тогава му казах: „Тия с патлаците ще очистят Рижия и кво ще спечелим от тая работа? По-добре да го отмъкнем и да го накараме да ни заведе при Голямата Флора и мангизите. Нашият дял сигурно е вече сто и петдесет хиляди — толкоз малко народ останахме. Пипнем ли парата, може и да пречукаме Рижия. Но първо бизнесът, после удоволствието, а сто и петдесет бона са си бизнес.“ Така му рекох, така и направихме. Отворихме на Рижия вратичка, когато нямаше къде да мърда. Малкият се заплеснапо мацката и тоя тук го фрасна, та го усмърти. На мен кво ми пука? Щом дава за нея сто и петдесет бона — негова си работа. Аз продължих с Рижия. Отървах дангалака и след като му вкараха куршума. Ако е въпросът, редно е да прибера и мангизите на малкия — общо триста бона, — но не съм такъв човек. Така че изплюйте си ми моите сто и петдесет и всеки да си ходи по пътя.

Реших, че тая реч трябва да хване вяра. Естествено не разчитах да получа пари от нея, но ако повечето участници в обира не познаваха тия тук, защо трябваше те да знаят всеки бандит?

— Разкарай таратайката от входа — нареди Флора на Поуджи.

Почувствувах се по-добре в негово отсъствие. Нямаше да го накара да премести колата, ако намерението й бе незабавно да ме пречука.

— Има ли нещо за хапване в тая колиба? — попитах и се разположих като у дома си.

Тя излезе на площадката на стълбите и се провикна надолу:

— Приготви нещо за ядене!

Рижия все още беше в безсъзнание. Нанси Риган седеше до него и го държеше за ръката. Лицето й бе мъртвешки бледо. Голямата Флора се върна в стаята, сложи ръка на челото му, напипа пулса.

— Да слезем долу — рече.

— Аз… предпочитам да остана тук, ако нямате нищо против — примоли се Нанси. В гласа и лицето й се четеше нечовешки ужас от едрата жена.

Флора нищо не каза и слезе на приземния етаж. Аз я последвах в кухнята, където старчето пържеше на печката шунка с яйца. Прозорецът и задната врата, както забелязах, бяха подсилени с тежки дъски и летви, заковани за пода. Часовникът над мивката показваше два и петдесет през нощта.

Голямата Флора измъкна отнякъде шише алкохол и напълни две чаши. Седнахме на масата и докато чакахме храната, тя се залови да ругае Рижия и Нанси Риган, защото се бил извадил от строя, за да отиде на среща с момичето в един момент, когато тя, Флора, имала най-голяма нужда от физическата му сила. Руга ги индивидуално, като двойка и тъкмо обръщаше проблема в национален, захващайки се за ирландците, когато старчето ни поднесе шунката с яйцата.

Привършихме храната и си наляхме още алкохол в чашите с кафе, но в този миг се върна Поуджи. Носеше новини.

— Две мутри се размотават на ъгъла. Хич не ми харесват.

— Ченгета, или?… — попита Флора.

— Или.

Тя отново взе да ругае Рижия и Нанси. Но вече се беше изчерпала, затова се обърна към мен:

— За кво по дяволите ги домъкна тук? Представям си какви следи сте оставили подире си — и слепият да ви проследи! Защо не го остави да пукне, дръвника му с дръвник!

— Домъкнах ги, за да си получа моите сто и петдесет бона. Пусни ми ги в джоба и няма повече да ме видиш. Друго не ми дължиш. Нито пък аз на теб. Дай си ми пая, вместо да дрънкаш с часове, и дим да ме няма.

— Как не! — обади се Поуджи.

Жената ме изгледа изпод вежди и бавно засърба кафето си.

 

 

След петнайсетина минути старчето се втурна в кухнята и съобщи, че чуло стъпки по покрива. Бледите му кафяви очи бяха помътнели от уплаха, сухите му устни шаваха нервно под проскубаните, жълтеникави мустаци.

Флора го нарече какво ли не на много цветист език и го прогони отново горе. Стана от масата и придърпа кимоното плътно около себе си.

— Щом си тук — обърна се към мен, — ще помагаш. Друг изход няма. Имаш ли патлак?

Признах, че имам, но що се отнасяше до останалото, само поклатих глава.

— Къде ме търсиш… засега — рекох. — За да убедиш Пърси да се включи в играта ти, ще трябва да му бутнеш сто и петдесет бончета-бонбончета, и то в брой.

Целта ми беше да разбера дали плячката е в къщата.

От горния етаж долетя плачливият глас на Нанси Риган:

— Не, мили, не! Моля те, върни се пак в леглото! Рижи, миличък, това ще те убие!

Рижия О’Лиъри влезе в кухнята, залитайки. Беше гол, ако не се броят сивите гащета и превръзката. Очите му бяха трескави, доволни. Сухите му устни бяха разтегнати в усмивка. В лявата си ръка стискаше пистолет. Дясната висеше празна. Зад него припкаше Нанси. Щом зърна Голямата Флора, тя спря да му се моли и се скри зад гърба му.

— Давай знак и да почваме — засмя се полуголият червенокос великан. — Ванс ни е дошъл на гости.

Флора отиде при него, хвана го за китката, подържа ръката му известно време, после кимна одобрително.

— Откачено копеле! — изрече тя с глас, в който се четеше майчинска гордост. — Ти наистина си готов да се биеш! И слава богу, защото ще се наложи.

Рижия се изсмя победоносно, ужасно горд, че е такъв юнак. После погледът му се спря на мен и смехът му секна. Лицето му стана озадачено.

— Здрасти — каза. — Сънувах те, но не си спомням какво беше. Май че… Един момент, сега ще се сетя… Божичко! Сънувах, че ти си стрелял в мен.

Флора ми се усмихна и това беше първата усмивка, която видях на устните й.

— Дръж го, Поуджи! — изрече бързо. Извих се странично в стола си.

Юмрукът на горилата ме улучи в слепоочието. Докато летях през стаята и се опитвах да се задържа на крака, аз се сетих за синината върху слепоочието на мъртвия Моца.

Когато се ударих в стената, Поуджи ме беше настигнал.

Фраснах го с юмрук в плоския нос. От него шурна кръв, но косматите му лапи ме докопаха. Прибрах брадичка навътре и врязах темето си в лицето му. Парфюмът на Флора ме удари в носа. Усетих допира на копринената й роба. Хвана ме с две ръце за косата и дръпна главата ми назад, за да оголи врата ми. Поуджи го сграбчи. Отказах се от всякаква съпротива. Не ме души повече от най-необходимото, но и то стигаше.

Флора ме обискира и намери пистолета и гумената палка.

— Калибър 38, специален — чух гласа й. — Куршумът, който извадих от теб, Рижи, беше от същата марка и калибър.

Едва я чувах, така ми бучеше в ушите.

Дребното старче задърдори. Нищо не разбрах от думите му. Поуджи ме пусна. Хванах се за врата. Почувствувах се ужасно от това, че не усещах стискащите му ръце. Черната пелена бавно се вдигна от очите ми, като стори място на малки плуващи лилави облачета. След малко можах да седна на пода. Това ми подсказа, че досега съм лежал.

Лилавите облачета се смалиха достатъчно, за да мога да виждам през тях. Бяхме останали само трима в кухнята. Видях Нанси Риган свита на топка върху един стол в ъгъла. На друг стол, близо до вратата, с черен пистолет в ръка седеше жалкото изплашено старче. В очите му се четеше нечовешки ужас. Пистолетът, насочен към мен, подскачаше в ръката му. Опитах се да го помоля или да спре да се тресе, или да отмести дулото, но все още не можех да изстискам от гърлото си нито звук.

Горе загърмяха изстрели, ехото им долиташе уголемено от тясното пространство. Старчето трепна и се намръщи.

— Пуснете ме да се измъкна — прошепна то с неочаквана рязкост — и ще ви дам всичко. Всичко, кълна се! Ако само ме пуснете да се измъкна от тази къща!

Слабият лъч светлина в безпрогледния мрак ми възвърна дар-словото.

— Говори направо! — успях да произнеса.

— Ще ви предам онези горе… онази дяволска жена. Ще ви дам парите. Всичко ще ви дам — само ме пуснете. Аз съм стар човек. Болен съм. Не мога да живея в затвора. Какво общо имам с обирите? Нищо. Виновен ли съм, че тази дяволска жена… Видяхте какво става тук. Аз съм роб — един старец, чийто край се вижда. Вечно ме обижда, ругае, бие… и какво ли не още. А сега трябва да вървя и в затвора — защото това не е жена, а същински дявол. А аз съм стар човек, за затвора ли съм? Освободете ме. Бъдете добър. Ще ви предам тази дяволска жена… и другите дяволи… и парите, които откраднаха. Ще го направя!

През цялото време, докато говореше, изплашеното до смърт старче шаваше и подскачаше в стола си.

— Как да ви измъкна? — попитах аз и станах от пода, без да изпускам пистолета от очи. Само ако можех да го докопам, както си говорехме.

— Много лесно. Вие сте приятел с полицаите — знам го. Полицията е вече тук и чака да се съмне, за да нападне къщата. Аз самият ги видях със слабите си очи как спипаха Ванс Стридата. Ще можете да ме промъкнете покрай Полицаите — нали са ви приятели. Изпълнете молбата ми и аз ще ви предам онези дяволи горе и парите им.

— Звучи добре — съгласих се аз, докато правех уж небрежна крачка към него. — Но ще мога ли да си изляза оттук, когато ми се прииска?

— Не! — извика старчето, без да обърне внимание на втората крачка, която предприех. — Първо ще ви предам онези тримата. Ще ви ги предам живи, но обезсилени. Плюс парите. Ще го сторя, а вие ще ме изведете в безопасност — мен и това момиче — кимна неочаквано към Нанси, чието бяло като платно лице, все така приятно въпреки изписания по него ужас, представляваше предимно две широко ококорени очи. — И то няма нищо общо с престъпленията на онези дяволи. Трябва да дойде с мен.

Попитах се каква ли представа има този стар заек за възможностите си. Смръщих замислено вежди, докато правех третата крачка.

— И не си въобразявайте глупости — шепнеше напрегнато дъртият. — Когато онази дяволска жена се върне тук, вие ще умрете — сто на сто ще ви убие.

Още три крачки, и щях да го сграбча заедно с пистолета. В коридора се дочуха стъпки. Беше твърде късно, за да скоча отгоре му.

— Е? — прошепна той отчаяно.

Кимнах секунда преди Голямата Флора да влезе в кухнята.