Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dain Curse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 4 гласа)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Dain Curse

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1966

 

 

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975


Първа част
РОДЪТ ДЕЙН

1. ОСЕМТЕ ДИАМАНТА

Това, което блестеше в тревата на пет-шест крачки от боядисаната в синьо тухлена стена, наистина се оказа диамант. Беше малък, не повече от четвърт карат. Пуснах го в джоба си и се заех да претърсвам поляната възможно най-старателно, макар че все пак не запълзях на четири крака. Бях преровил един-два квадратни метра, когато входната врата на семейство Легет се отвори. На най-горното широко каменно стъпало застана някаква жена и ме загледа отвисоко с добронамерено любопитство. Беше моя възраст — около четирийсетгодишна, с тъмноруса коса, приятно кръгло лице и розови бузи с трапчинки. Облечена бе в бяла домашна роба на светлолилави цветчета. Спрях да ровичкам из тревата, приближих се до нея и попитах:

— Вкъщи ли си е мистър Легет?

— Да. — Гласът й бе спокоен като лицето й. — При него ли сте дошли?

Отговорих положително. Тя ми се усмихна.

— И вие ли сте детектив?

Признах си. Тя ме отведе в една стая на втория етаж, издържана в зелени, оранжеви и кафяви тонове, настани ме в тапицирано с плътна коприна кресло и отиде да извика мъжа си от лабораторията. Докато чаках, огледах стаята и прецених, че килимът в убит оранжев цвят, върху който бях стъпил, по всяка вероятност наистина бе ориенталски и много стар, че мебелите от орехово дърво не са били струговани на машина, а японските гравюри по стените едва ли са били подбрани от някоя целомъдрена девица. Едгар Легет влезе в стаята с думите:

— Извинете, че ви накарах да чакате, но чак сега можах да се откъсна от работата. Научихте ли нещо?

Гласът му бе неочаквано груб, стържещ, макар че държането му беше дружелюбно. На вид беше четирийсет и няколко годишен, мургав, мускулест, строен, среден на ръст, с изправена стойка. Щеше да е направо хубав, ако тъмното му лице не бе дълбоко набраздено от остри бръчки на челото и от ноздрите до ъгълчетата на устата. Къдравата му, доста дълга коса се виеше над и около широкото му набраздено чело. Червеникавокафявите очи изглеждаха необикновено бляскави зад очилата с рогови рамки. Носът му бе дълъг, тънък, леко орлов. Устните — тънки, някак си остри, подвижни над малката кокалеста брадичка. Черният костюм беше с елегантна кройка и изрядно поддържан.

— Още не — отвърнах на въпроса му. — Аз не съм полицай, а частен детектив — от агенция „Континентал“. Наети сме от застрахователната компания и едва сега започвам разследването.

— Застрахователната компания ли?

Той, изглежда, се изненада, защото повдигна черните си вежди над тъмните дъги на очилата.

— Аха. Не ви ли…

— А, да, разбира се. — Прекъсна ме с усмивка, като махна леко с ръка — дълга, тясна, с надебелени връхчета на пръстите, грозна като повечето ръце, с които много се работи. — Разбира се, не може да не са били застраховани. Не се сетих. Диамантите не бяха мои, както сигурно знаете. Бяха на Холстед.

— „Холстед и Бошан“? От застрахователната компания почти нищо не ми казаха. За оценка ли ви ги бяха дали?

— Не, използвах ги за едни опити. Холстед знаеше, че работя със стъкло — оцветявам го, нанасям му разноцветни петна или го боядисвам, след като е било произведено, — и го заинтригува възможността да се приложи този процес върху диаманти, най-вече, за да се подобри цветът на камъните, да се премахнат жълтеникавите и кафеникави оттенъци, а сините да се подчертаят. Помоли ме да опитам и преди пет седмици ми даде диамантите, за да започна работа. Бяха осем на брой и нито един не бе кой знае колко ценен. Най-големият тежеше малко повече от половин карат, някои по четвърт и с изключение на два всички бяха с лоши цветове. Това са камъните, които откраднаха.

— Значи опитите ви излязоха безуспешни? — попитах аз.

— Откровено казано, не постигнах никакъв напредък. Работата е твърде деликатна, а материалът — прекалено твърдоглав.

— Къде ги държахте?

— Обикновено ги оставях ей така, на видно място — разбира се, винаги в лабораторията, — но от няколко дни стояха затворени в шкафа. Откак приключих с последните безуспешни опити.

— А кой знаеше за опитите ви?

— Всички — не беше необходимо да ги пазя в тайна.

— От шкафа ли ги откраднаха?

— Да. Тази сутрин намерихме входната врата отворена, чекмеджето на шкафа разбито, а диамантите бяха изчезнали. Полицията откри следи по кухненската врата. А ние снощи нищо не чухме. Друго откраднато няма.

— Когато слязох долу тази сутрин — обади се мисис Легет от прага на стаята, — входната врата беше открехната. Качих се и събудих Едгар. Претърсихме къщата и видяхме, че диамантите са изчезнали. Полицията е на мнение, че човекът, когото видях, трябва да е бил крадецът.

Попитах кой е този човек.

— Това беше снощи, някъде към полунощ. Когато отворих прозореца на спалнята, преди да си легна, на ъгъла видях един мъж. Не мога да твърдя дори и сега, че във външния му вид имаше нещо особено. Стоеше, и сякаш чакаше някого. Гледаше насам, но и през ум не ми мина, че наблюдава къщата. Видя ми се над четирийсетгодишен, доста нисък и пълен — горе-долу с вашата фигура, — но с щръкнали черни мустаци и много бледо лице. Шапката и палтото му бяха тъмни — кафяви, струва ми се. Според полицията това е същият мъж, когото и Габриел е видяла.

— Кой?

— Дъщеря ми Габриел — поясни тя. — Като се прибирала късно една вечер — мисля, че в събота, — видяла един мъж и й се сторило, че излязъл от нашата врата. Но не била сигурна и повече не се сетила за него, докато не стана кражбата.

— Бих искал да поговоря с нея. У дома ли си е? — Мисис Легет отиде да я повика. Аз се обърнах към мъжа й: — Диамантите монтирани ли бяха?

— Не, разбира се, не бяха монтирани. Държах ги в малки пликчета, на които пишеше „Холстед и Бошан“. Всеки в отделен плик, а с молив бях отбелязал номера и теглото на камъка. Пликовете също изчезнаха.

Мисис Легет се върна заедно с дъщеря си — около двайсетгодишно момиче с бяла копринена рокля без ръкави. Беше средно на ръст и изглеждаше по-слабо, отколкото бе всъщност. Косата му беше къдрава като на бащата и не по-дълга от неговата, но доста по-светлокестенява. Брадичката му бе остра, а кожата — изключително бяла и гладка. Единствено зеленокафявите очи бяха големи — челото, устата и зъбите ми се видяха забележително дребни. Станах, за да й бъда представен, и я попитах за мъжа, когото бе видяла.

— Не съм убедена, че е излязъл оттук — отвърна тя. — Нито дори, че е вървял по ливадата отпред. — Говореше намусено, сякаш не обичаше да й задават въпроси. — Само останах с това впечатление, а всъщност го видях, на улицата.

— Как изглеждаше?

— Не мога да ви кажа. Беше тъмно. Аз бях в колата, а той вървеше по улицата. Не го разгледах. По фигура приличаше на вас. Ако питате мен, може да сте били и вие.

— Да, но не съм бил аз. В събота вечерта ли стана това?

— Да. По-точно сутринта.

— По кое време?

— Някъде около три часа или дори по-късно — нетърпеливо отвърна момичето.

— Сама ли бяхте?

— Не бих казала.

Попитах с кого и най-сетне изкопчих името му — Ерик Колинсън я бил докарал с колата си. Помолих да ми каже къде да го намеря. Тя се навъси, поколеба се и накрая отговори, че работел във фирмата на борсовите посредници „Спиър, Камп и Дъфи“. След това заяви, че главата я цепела от болка и се надявала да я извиня, тъй като едва ли съм имал повече въпроси. И без да дочака отговора ми, напусна стаята. Когато се обърна, забелязах, че ушите й нямаха мека част, а горе бяха странно заострени.

— Какво ще кажете за прислугата? — попитах мисис Легет.

— Имаме само една прислужничка — Мини Хърши. Тя е негърка. Не нощува тук и съм убедена, че не е забъркана в тая история. Вече близо две години работи при нас и мога да гарантирам, че е честно момиче.

Казах, че бих искал да поговоря с нея, и мисис Легет я повика. Беше дребна, жилеста мулатка, с прави черни коси и индиански черти на лицето. Много учтиво и упорито твърдеше, че няма нищо общо с кражбата на диамантите, а за самия обир научила, като дошла рано сутринта. Даде ми адреса си — в негърския квартал на Сан Франциско.

Качих се заедно с Легет и жена му горе в лабораторията — просторно помещение, което заемаше почти целия трети етаж. На бялата стена между прозорците висяха диаграми. Дъсченият под беше гол. По-голямата част от стаята беше заета от рентгенов апарат или нещо подобно, четири-пет по-малки машини, широк умивалник, огромна маса, покрита с поцинкована ламарина, няколко по-малки масички с порцеланови плотове, долапи, етажерки със стъклария и какво ли не още. Шкафът, от който бяха задигнати диамантите, беше стоманен, боядисан в зелено, с шест чекмеджета с обща заключалка. Второто от горе на долу, в което са били диамантите, зееше отворено. Ръбът му бе нащърбен — там, където между него и рамката е бил пъхнат лост или длето и е било насилено. Останалите бяха заключени. Легет ми обясни, че насилственото отваряне на отделението с диамантите заклещило ключалката и сега трябвало да повика майстор, за да отвори останалите пет.

Слязохме долу и прекосихме някаква стая, която мулатката тъкмо чистеше с прахосмукачка. Оттам влязохме в кухнята. Задната врата и рамката й носеха същите следи, както и шкафът — явно е бил използван един и същ инструмент. Като приключих с огледа, извадих диаманта от джоба си и го показах на Легетови.

— Този от откраднатите ли е?

Той го пое с два пръста от дланта ми, вдигна го към светлината, обърна го, за да разгледа и двете му страни, и рече:

— Да. Познах го по ей това мътно петънце. Къде го намерихте?

— Отвън в тревата.

— Аха, значи в бързината нашият крадец е изтървал част от плячката.

Казах, че се съмнявам в това. Легет събра вежди зад очилата си, изгледа ме с присвити очи и попита рязко:

— А вие какво мислите?

— Според мен нарочно е бил поставен там. Прекалено много е знаел вашият крадец. Знаел е към кое чекмедже да се насочи. Не си е губил времето другаде. Ние, детективите, почти винаги казваме, че работата е била свършена от вътрешен човек, защото ни е най-лесно да открием жертва на самото местопрестъпление. Но в случая наистина не виждам друго обяснение.

На прага се появи Мини — все така с прахосмукачката в ръка, — ревна и взе да твърди през сълзи, че тя била честно момиче и никой нямал право да я обвинява в каквото и да било, че ако сме искали, да сме претърсели къщата й, но как смеем, само защото била цветнокожа и така нататък, и така нататък. Повечето от думите й останаха неразбрани, защото прахосмукачката продължаваше да бръмчи в ръката й, а и тя хълцаше, докато говореше. Сълзи се стичаха по бузите й. Мисис, Легет се приближи до нея, потупа я по рамото и рече:

— Хайде, хайде. Не плачи, Мини. Знам, че нямаш нищо общо с тази работа. Всички знаем. Хайде, недей.

След малко момичето спря да плаче и се качи на горния етаж.

Легет бе седнал на ръба на кухненската маса.

— Подозирате някой от къщата ли? — попита.

— Или някой, който е бил тук.

— Кого?

— Засега никого.

— Това значи всички — всички ние, нали? — усмихна се той и ми показа бели зъби, дребни почти колкото на дъщеря му.

— Хайде да огледаме поляната отпред — предложих аз. — Ако открием още диаманти, тогава ще призная, че съм сбъркал и че никой от къщата не е замесен.

На път за външната врата срещнахме Мини Хърши в бежово палто и с виолетова шапка, която идваше да каже довиждане на господарката си. Със сълзи в гласа тя заобяснява, че нямало да работи там, където я подозирали, че краде. Била честна като всички останали, дори повече, и имала също толкова право да бъде уважавана, затова ако не можела да си получи заслуженото в един дом, щяла да опита в друг, защото знаела места, където хората нямало да я обвиняват, че краде, след като им е работила две дълги години, без да вземе без позволение и филийка хляб. Мисис Легет започна да я увещава, да я моли, да й се кара, да й заповядва, но нищо не помагаше. Мулатката бе решила твърдо и си тръгна. Мисис Легет ме погледна и като се опита да докара строго изражение на приятното си лице, ми каза с много укор:

— Видяхте ли какво направихте!

Казах, че много съжалявам, и двамата с мъжа й излязохме да огледаме поляната. Не намерихме повече диаманти.