Дашиъл Хамет
Големият удар (2)

Върнах се в Съдебната палата и помогнах на полицаите да попържат на огъня още няколко затворници. Към осем часа стомахът ми заскърца и ми напомни, че от закуска не съм слагал нищо в устата си. Погрижих се за това, след което се запътих към кръчмата на Лару. Вървях бавно, без да се притеснявам, за да не би разходката да навреди на храносмилането ми. В кръчмата останах близо час, но не видях нито едно интересно лице. Зърнах няколко познати, но те не изгаряха от желание да ми правят компания — в престъпните среди не е особено здравословно да те видят на приказка с ченге скоро след успешен удар.

Като не научих нищо ново, мръднах по-нататък, към заведението на Хийли Италианеца — и то от категорията на Лару. Приеха ме по същия начин — дадоха ми маса и ме оставиха на мира. Оркестърът на Хийли влагаше цялата си мощ в „Недей да мамиш“, а спортно настроените клиенти демонстрираха на дансинга добрата си форма. Сред танцуващите съзрях и Джак Кунихан — ръцете му бяха изпълнени до краен предел от пълно, мургаво момиче с приятно глуповато лице с едри черти.

Джак беше висок строен момък, двадесет и три—четири годишен, който бе попаднал в щатната таблица на „Континентал“ няколко месеца преди тези събития. Това бе първата му служба и той едва ли е щял да започне работа, ако баща му не настоял, че щом синчето желае Да бърка в чекмеджето с парите, то трябва да се пребори със схващането, че завършвайки колежа, си е отработило за цял живот. Така Джак дойде в агенцията. Решил, че работата на ченгетата е ужасно забавна. Но макар че би предпочел да спипа не когото трябва, отколкото да го видят с неподходяща връзка, той имаше бъдеще като детектив. Приятен младеж, с добра мускулатура въпреки стройната фигура, с пригладена коса, с лице и държане на джентълмен, припрян, с пъргав ум и също толкова пъргави юмруци, изпълнен с жизнерадостен непукизъм, който много отиваше на годините му. Разбира се, беше крайно самонадеян и аз трябваше постоянно да го възпирам, но предпочитах да работя с него, отколкото с много от старите кримки, които познавах.

Половин час измина, без нещо да събуди интереса ми.

И тогава в кръчмата влезе едно съвсем младо момче — дребно, крещящо издокарано, с добре изгладени панталони, много лъснати обувки, нагло жълтеникаво лице и подчертано кривогледи очи. Същото момче бях видял да се шляе по Бродуей малко след като пречукаха Бино.

Облегнах се назад, за да се скрия зад широкополата шапка на някаква жена, и взех да наблюдавам младото арменче, което се промъкна покрай масите и се приближи до седналите в единия ъгъл трима мъже. Подхвърли им небрежно десетина думи, премина на съседна маса, заета от чернокос мъж със сплескан нос, рече му нещо, високомерно се подсмихва на въпросите му и си поръча пиене. Щом чашата му се изпразни, прекоси стаята, за да каже няколко думи на мършаво човече с вид на лешояд, и напусна заведението.

Аз го последвах, минах покрай масата, на която седеше Джак с дебелото момиче, и двамата си разменихме по един поглед. Когато излязох, арменчето бе изминало половин пряка. Джак Кунихан ме настигна и ме подмина. Подвикнах му с цигара в уста:

— Да имате кибрит, братко?

Докато палех с кибрита, който той ми подаде, изрекох иззад шепите си:

— Оня с крещящите парцали — веднага след него. Аз ще те следвам. Не го познавам, но ако е очистил Бино, задето е говорил с мен, значи ме знае. Хайде, бързай!

Джак си прибра кибрита и тръгна след момчето. Дадох му преднина и го последвах. Тогава се случи нещо интересно.

На улицата имаше сума ти народ, предимно мъже — някои вървяха, други се размотаваха по ъглите и пред будките за газирани напитки. Когато арменчето стигна ъгъла на една добре осветена пряка, към него се приближиха двама, казаха му нещо и леко се раздалечиха, та момчето да се окаже помежду им. То щеше да продължи, без да им обръща внимание, но единият протегна ръка и го спря. Другият размаха десния си юмрук под носа на младежа, така че никелираният бокс заблестя на светлината. Арменецът чевръсто се изплъзна изпод протегнатата ръка и заплашителния юмрук и прекоси уличката със спокойна крачка, без дори да погледне през рамо двамата мъже, които сега забързано скъсяваха делящото ги разстояние.

Миг преди да се изравнят с него, те самите бяха настигнати от широкоплещест мъж с дълги ръце и телосложение на горила, когото не бях забелязал. Всяка ръка докопа по един преследвач. Сграбчил ги за тила, той рязко ги откъсна от гърба на момчето, раздруса ги с такава сила, че шапките им паднаха на земята, дрънна черепите им един о друг с трясък, сякаш се счупи дръжка на метла, и помъкна отпуснатите им като парцали тела някъде встрани от уличното оживление. Докато всичко това ставаше, момчето продължи да си върви с пружинираща походка, без нито веднъж да се обърне назад.

Когато горилата се появи отново, зърнах лицето му на светлината на лампата — много мургаво, набраздено от бръчки, широко и плоско, а челюстните мускули изпъкваха силно като тумори под ушите му. Изплю се, повдигна си панталоните и тръгна подир момчето с бавна, наперена походка.

Арменчето влезе в кръчмата на Лару. Горилата го последва. Момчето излезе и спътникът му се заклати на двайсетина крачки зад него. Джак бе влязъл след тях в заведението, а аз останах отвън.

— Все така ли куриерствува? — попитах.

— Да. Каза нещо на петима клиенти. Как ти се струва телохранителят му, а?

— Нямам думи — съгласих се аз. — А ти внимавай да не попаднеш помежду им. Ако се разделят, аз поемам черепотрошача, а ти проследи малкия.

И отново последвахме дивеча. Обиколихме, кажи-речи, всички бърлоги на Сан Франциско — кабарета, евтини закусвални, билярдни зали, кръчми, долнопробни хотели, зали за комар и какво ли не. Малкият навсякъде намираше на кого да каже десетина думи, а между посещенията разговаряше с хора и по уличните ъгли.

Изгарях от желание да проследя някой от тези типове, но не ми се искаше да оставя Джак сам с момчето и телохранителя му — очевидно те двамата играеха съществена роля. А не можех да пусна Джак по петите на някой от онези, защото бе опасно да се навъртам около арменчето. Затова продължихме играта както я бяхме започнали и вървяхме подир двойката от дупка на дупка, докато нощта бавно преминаваше в утро.

Малко след полунощ двамата излязоха от някакво хотелче на Кърни Стрийт и за пръв път тръгнаха един до друг по Грийн Стрийт, след което завиха на изток покрай Телеграф Хил. Извървяха около половин пряка, изкачиха стъпалата на порутен пансион и изчезнаха вътре. Приближих се до ъгъла, където бе спрял Джак Кунихан.

— Изглежда, си е свършил работата — предположих аз. — Иначе нямаше да бие отбой за охраната си. Ако до половин час нищо не се случи, ще си обера крушите, а ти ще държиш къщата под око до сутринта.

След двайсет минути горилата излезе и тръгна по улицата.

— Аз го поемам, а ти остани с другия — казах на Джак.

Моят човек направи двайсетина крачки и спря. Обърна се назад към къщата и вдигна глава към горните етажи. Чак тогава ние с Джак чухме какво го бе спряло. Там някъде крещеше човек. Като писък не беше кой знае какво. Дори сега, когато се усили, едва-едва го чувахме. Но в него, в този жалък виещ глас, се бе събрал всичкият ужас от смъртта. Чух как зъбите на Джак щракнаха. Жалките останки от собствената ми чувствителност са покрити с биволска кожа, но въпреки това косата ми настръхна. Писъкът бе тъй слаб за вложените в него чувства.

Черепотрошачът се размърда. Пет широки, плавни крачки го върнаха в къщата. Не докосна нито едно от шестте или седемте стъпала, които водеха към входната врата. От тротоара скочи направо във вестибюла и никоя маймуна не би се сравнила с неговата бързина, лекота и безшумност. Минута, две, три… писъкът секна. Още три минути, и горилата отново излезе. Спря за миг, за да се изплюе и да си повдигне панталоните. Сетне бавно и наперено закрачи по улицата.

— След него, Джак — наредих. — Аз ще видя момчето. Сега вече няма да ме познае.

Входната врата на пансиона беше не само отключена, но и широко разтворена. Влязох във вестибюл, в дъното на който забелязах стълба, едва-едва осветена от лампа на горния етаж. Изкачих се и свих към предната част на къщата, откъдето долетя писъкът — или от този етаж, или от горния, третия. Вероятността горилата да е оставил вратата на стаята отключена бе твърде голяма, така както не си бе направил труда да затвори входната.

Нямах късмет с втория етаж, но третата дръжка, която натиснах предпазливо на по-горния, не запря в ръката ми и леко открехнах вратата. Изчаках миг пред процепа, с наострени уши, но до слуха ми достигна само ритмично хъркане откъм дъното на коридора. Опрях длан на вратата и я отворих още една педя. Нито звук. Стаята беше непрогледно тъмна — като перспективите на честен политик. Плъзнах ръка от вътрешната страна на рамката, покрай тапета, напипах ключа и го щракнах. Двата глобуса в средата на тавана хвърлиха бледа жълтеникава светлина върху жалката стаичка и младото момче, проснато мъртво върху леглото.

Влязох, затворих и се приближих до него. Очите му бяха широко разтворени, изцъклени. Едното му слепоочие бе насинено. Гърлото му зееше алено, разпрано буквално от ухо до ухо. Около раната — там, където кръвта не бе оплескала тънкото му вратле, а тези места не бяха кой знае колко много — си личаха сини подутини. Явно е бил повален с удар в слепоочието и след това душен, докато горилата е преценил, че е вече мъртъв. Малкият обаче е дошъл на себе си — достатъчно, за да се развика, но не достатъчно, за да се въздържи от това. И онзи се бе върнал, за да довърши с нож започнатото. Трите кървави резки върху чаршафа показваха къде си бе избърсал ножа.

Подплатата на джобовете на момчето стърчеше навън. Черепотрошачът ги бе обърнал. Пребърках дрехите му, но нямах късмет, както и очаквах — убиецът бе взел всичко. Стаята също не даде резултати — някоя и друга дреха, но иначе нищо, от което да изстискам сведения.

След като си пъхнах носа навсякъде, застанах насред стаята, почесах си брадичката и се замислих. Дъсченият под на коридора изскърца. Три крачки заднишком, и гумените подметки ме отнесоха в задушното дрешниче. Затворих вратата, като оставих само един-два сантиметра пролука.

Докато вадех пистолета от задния си джоб, на вратата се почука. След малко почукването се повтори и женски глас повика:

— Малкият! Ей, малкият!

И чукането, и гласът бяха съвсем тихи. Дръжката щракна. Вратата се отвори и в рамката й се открои момичето с играещите очи, което Ейнджъл Грейс нарече Силвия Янт.

Очите й престанаха да играят, щом се спряха на арменчето.

— Божичко! — ахна тя и изчезна.

Почти бях излязъл от дрешника, когато я чух да се връща на пръсти. Пъхнах се отново в дупката и зачаках, долепил око до процепа. Тя се върна с бърза стъпка, тихо затвори вратата и се наведе над мъртвото момче. Ръцете й го заопипваха, забъркаха из джобовете, чиято подплата бях върнал на мястото й.

— Ама че късмет! — изрече на глас и напусна стаята. Дадох й достатъчно време, за да излезе на улицата.

Когато напуснах къщата, тя се беше запътила към Кърни Стрийт. Проследих я до Бродуей, оттам до кръчмата на Лару. Заведението беше пълно, около вратата бе същински мравуняк — постоянно някой влизаше или излизаше. Бях съвсем близо до нея, когато тя спря един келнер и го попита шепнешком, но достатъчно възбудено, за да чуя и аз:

— Тук ли е Рижия?

— Не е идвал тази вечер — поклати глава келнерът. Момичето излезе и затрака с токчета към един хотел на Стоктън Стрийт.

Докато надничах през стъклото на вратата, тя отиде при дежурния на рецепцията и му каза нещо. Онзи поклати глава. Тя пак заговори и той й подаде хартия и плик. Тя надраска нещо. Преди да изчезна, за да заема по-безопасна позиция, успях да видя в кое отделение бе поставен пликът.

От хотела момичето взе трамвай до ъгъла на Маркет и Пауъл Стрийт, тръгна по Пауъл към О’Фаръл Стрийт, където млад мъж с охранено лице, сиво палто и сива шапка се отдели от бордюра, хвана я под ръка и я поведе към стоянката на такситата. Оставих ги да заминат, но си записах номера на колата — охраненият приличаше повече на клиент, отколкото на сподвижник.

Наближаваше два часът през нощта, когато се върнах на Маркет Стрийт и се качих в агенцията. Фиск, който дежури през нощта, ми докладва, че Джак Кунихан още не се бил обаждал. Нищо друго не се беше случило. Казах му да събуди някой от детективите и след десетина-петнайсет минути той успя да вдигне Мики Линан от леглото и да го докара до телефона.

— Добре ли ме чуваш, Мики? — попитах го аз. — Избрал съм ти прелестно ъгълче на една улица, където да прекараш остатъка от нощта. Така че увий си пеленките и припълзи насам.

В паузите между ръмженето и псувните успях да му съобщя името и адреса на хотела на Стоктън Стрийт, описах му О’Лиъри и му казах къде именно е била пъхната бележката за него.

— Това може да не е редовното му свърталище — поясних, — но си заслужава да проверим. Ако попаднеш на следите му, гледай да не го изтървеш от поглед, преди да съм изпратил човек да те смени.

И побързах да затворя насред изблика от неприлични думи, предизвикан от последното оскърбление.

Съдебната палата беше оживена до краен предел, макар че никой още не бе правил опит да освободи затворниците от горния етаж, където се помещаваше предварителният арест. През няколко минути току водеха отвън свежи попълнения от съмнителни субекти. Навсякъде шареха цивилни и униформени ченгета. Полицейският отдел беше същински кошер.

Размених някои сведения с колегите и им разказах за арменчето. Тъкмо се събрахме групичка, която да навести тленните останки, когато вратата на шефския кабинет се отвори и лейтенант Дъф нахълта в стаята на дежурните.

— Але, оп! — рече той и насочи дебел пръст към О’Гар, Тъли, Рийчър, Хънт и моя милост. — На Филмор ви чака нещо интересно.

Последвахме го към чакащия навън автомобил.

 

 

Сивата дървена къща на Филмор Стрийт, пред която спряхме, се оказа крайната ни цел. Отпред се беше насъбрала тълпа и зяпаше къщата. Имаше спряла и полицейска камионетка, а полицейски униформи се виждаха на всяка крачка.

Един ефрейтор с червеникави мустаци поздрави Дъф и ни поведе към къщата, като пътьом обясняваше:

— Съседите се обадиха да се оплачат от данданията, а като пристигнахме, какво да видим — вече няма кой та вдига шум.

Къщата съдържаше общо четиринайсет трупа.

Единайсет бяха отровени — свръхдози приспивателно в чашите с алкохол, както поясни лекарят. Останалите трима се оказаха застреляни — на различни разстояния един от друг, покрай стената. Явно всички са били вдигнали наздравица — с капките в чашите, — а онези, които не са отпили — било поради въздържателство или вродена подозрителност, — са били пречукани, когато са се опитвали да го духнат.

Самоличността на труповете ни даде известна представа за естеството на наздравицата. До един бяха гангстери и бяха пили отровата си, поздравявайки се за днешния обир.

Тогава още не познавахме всички, а само някои от умрелите, но по-късно от архивите научихме имената и на останалите. Пълният списък представляваше нещо като „Кой какъв е в престъпния свят“.

Присъствуваха: Отрока Туй-Онуй, който само преди два месеца бе избягал от Левънуърт^[1]; Лъскавия Холмс; Снохоумиш Шайти, за когото знаехме, че е паднал геройски във Франция през 1919-а; Лосанджелеца Слим от Денвър — както винаги без чорапи и долно бельо, но затова пък с по една банкнота от хиляда долара, зашита към подплънките на сакото; Джиручи Паяка — с тънка желязна ризница под ризата и белег от косите до брадичката, където брат му го бе разпрал преди години; Стария Пийт Превъзходния, който някога е бил конгресмен; Воджан Негъра, който бе спечелил в Чикаго сто седемдесет и пет хиляди долара при една-единствена игра на зарове — на три места по тялото му имаше татуирано „Абракадабра“; Малкия МакКой Азбуката; Том Брукс, зетят на Азбуката, който бе изобретил ричмондската мошеническа лотария и с печалбата си бе купил три хотела; Рижия Къдъхи, който нападна и обра цял влак през 1924-та; Дени Бърк; МакГоникъл Бика, все още бледолик след петнайсетте години, прекарани в пандиза; Тоби Ушите, съдружникът на Бика, който обичаше да се хвали, че задигнал портфейла на президента Уилсън^[2] по време на театрално представление; и Пади Мексиканеца.

Дъф ги огледа и подсвирна.

— Още два-три такива номера — рече, — и ще останем без работа. Няма да има от кого да защищаваме данъкоплатците.

— Радвам се, че тази работа ти харесва — обадих се. — Лично аз за нищо на света не бих се съгласил през следващите няколко дни да бъда тукашен полицай.

— Защо, ако смея да попитам?

— Ами я погледни — виждал ли си по-сериозна двойна игра? Нашето мирно градче гъмжи в този момент от лоши момчета, които чакат тези трупове да им занесат техния дял от плячката. Какво ще стане според теб, когато се разчуе, че няма да получат нито цент? Ще имащ над сто главорези, чиято единствена грижа ще бъде да си набавят парички за билет. Ще имаш по три обира между всеки две преки и по един нападнат и ограбен гражданин на всеки ъгъл. Така че господ да ти е на помощ, синко, бая пот ще пролееш, за да си изработиш заплатата.

Дъф сви рамене и прекрачи труповете, за да се добере до телефона. Когато свърши да говори, позвъних в агенцията.

— Джак Кунихан се обади преди има-няма две минути — осведоми ме Фиск — и ми даде един адрес на Арми Стрийт. Каза, че оставил там хората си в приятна компания.

Обадих се за такси и рекох на Дъф:

— Ще ида да проверя една работа. Ако си заслужава, ще ти звънна тук. Ще ме изчакаш ли?

— Стига да не се бавиш много.

Освободих таксито на две преки от адреса, който Фиск ми беше дал, и тръгнах по Арми Стрийт. Открих Джак Кунихан закотвен на един тъмен ъгъл.

— Лоши новини — посрещна ме той. — Докато ти се обаждах от закусвалнята ей там отсреща, някои от хората ми го духнаха.

— Ами? Разказвай подред.

— След като горилата тръгна от Грийн Стрийт, отиде в някаква къща на Филмор…

— Кой номер?

Номерът се оказа на касапницата, откъдето идвах.

— През следващите десет-петнайсет минути вътре влязоха още сума ти хора. Повечето пеша, сами или на двойки. Сетне пристигнаха едновременно две коли с общо девет души — специално ги броих. Влязоха вътре, а колите оставиха отпред. След малко се зададе празно такси и аз го спрях — в случай, че моят човек не си тръгне пеша.

Около половин час измина, без нищо да се случи. Сетне изведнъж къщата се вдигна с краката нагоре — писъци и стрелба. Целият квартал се събуди. След като данданията престана, от къщата изтичаха десет души — пак ги броих, — метнаха се по колите и отпрашиха. Моят човек беше сред тях.

Ние с вярното ми такси препуснахме подире им и те ни докараха тук. Влязоха в онази къща — едната кола е още отпред. След около половин час реших, че ще е най-добре да докладвам в агенцията, оставих таксито на ъгъла, където броячът още се върти за сметка на клиента, и се обадих на Фиск. Когато се върнах, едната кола я нямаше и което е най-лошото, не знам кой е заминал с нея. Голям съм некадърник!

— Така си е. Трябваше да вземеш и колите със себе си в телефонната будка. Дръж под око втората, докато аз извикам отбора юнаци.

Отидох до закусвалнята, звъннах на Дъф, казах му къде се намирам и добавих:

— Ако домъкнеш главорезите си, може да изкярите нещо. Две коли народ от гостувалите на Филмор Стрийт, които не заварихме там, са пристигнали тук и ако не се мотаете, може да спипате част от тях.

Дъф домъкна четиримата си детективи и десетина униформени полицаи. Нападнахме къщата едновременно откъм гърба и отпред. Не си губихме времето да натискаме звънеца. Просто разбихме вратите и нахлухме. Вътре беше непрогледна тъмнина до момента, в който запалихме фенерчетата си. Не срещнахме съпротива. При нормални обстоятелства шестимата, които заварихме вътре, доста биха ни повредили здравето, въпреки численото ни превъзходство. Но бяха твърде мъртви за целта.

Спогледахме се със зинала уста.

— Започва да ми става скучно — оплака се Дъф и отхапа парче тютюн от пресован калъп. — Все едно и също, писна ми да влизам в стаи, претъпкани с избити главорези.

Списъкът не бе многоброен като предишния, но затова пък имената бяха от по-едър калибър: Треперещото Хлапе — никой вече нямаше да получи възнагражденията, обещани за главата му; Дарби МакЛоклин, чиито очила с кокалени рамки се бяха изкривили на носа му, а по пръстите и вратовръзката му имаше диаманти за десетина хиляди долара; Щастливия Джим Хакър; Мар Магарето — последният от кривокраките маровци, баща и петима синове, до един убийци; Солда Сладура — най-силният мъж в престъпния свят, избягал веднъж заедно с двете ченгета, прикрепени към белезниците му; и Смит Пияндето — който през 1916-а уби в Чикаго Рийд Левака, — с броеница, намотана около лявата му китка.

Никаква джентълменска отрова — тези момчета бяха пометени от едрокалибрена пушка, снабдена със саморъчно изработен, но ефикасен заглушител. Пушката беше захвърлена върху кухненската маса. Между трапезарията и кухнята имаше врата. Точно срещу нея зееше широко разтворен двоен портал, от който се влизаше в стаята, където намерихме мъртвите обирджии. Всички бяха до стената и съдейки от позите им, били са строени специално за да бъдат избити.

Сивите тапети бяха изплескани с кръв, тук-таме имаше по някоя дупка — където куршумът бе минал през цялото тяло. Младите очи на Джак Кунихан откриха върху тапета едно петно, което не бе случайно. Беше досами пода, до Треперещото Хлапе, чиято дясна ръка също бе оплескана с кръв. Преди да умре, бе успял да напише нещо на стената — със собствената си и на Сладура кръв. Думите не бяха изписани равномерно, личеше си къде е трябвало пак да топи пръстите си в кръвта, а и самите букви бяха разкривени и неравни, явно ги бе писал в тъмното.

Като запълнихме липсващото, пренебрегнахме краснописа и се водехме от предположения, когато нямаше какво друго да ни напътствува, успяхме да разчетем две думи: Голямата Флора.

— Нищо не ми говори — рече Дъф, — но все пак е име, и тъй като повечето имена, които знаехме, са вече на мъртъвци, време е да прибавим нешо ново към списъка.

— Как ви се струва? — попита О’Гар, остроглавия сержант от отдела за убийства, който оглеждаше телата. — Приятелчетата са им скроили шапките, строили са ги покрай стената и са ги опаткали с пушката, дето е в кухнята: бум-бум-бум!

— На такова изглежда — съгласихме се останалите.

— От Филмор Стрийт са пристигнали десет души — додадох аз. — Шестима са останали тук. Четирима са продължили някъде другаде, където една част ще откаже да дели с останалите. От нас се иска само да следваме труповете от къща на къща — докато остане само един човек, който услужливо да се самопречука и да ни остави плячката, както си е била пакетирана от банките. Надявам се, момчета, че няма да стоите будни цяла нощ, за да откриете този, последния. Хайде, Джак, да вървим да се наспинкаме.