Фриц Риман
Основни форми на страх (8) (Една дълбинно-психологическа студия)

Нека сега разгледаме втората основна форма на страх, на страха да станеш самостоен Аз, който дълбоко в нас бива преживян като отпадане от защитеността. Погледнато от страна на основните импулси, тук според нашето сравнение става дума за хората, които надценяват „революцията“, т.е. движението около един по-голям център и искат да избегнат „въртенето около самите себе си“; така ние обозначаваме отдаването в най-широк смисъл.

Желанието за близост и контакт, копнежът да можеш да обичаш и да бъдеш обичан, принадлежи към нашата същност и е един от признаците на човешкото изобщо. Когато обичаме, ние се стремим да направим обичания човек щастлив; ние се вчувстваме в него, искаме да отгатнем желанията му, мислим повече за другия, отколкото за нас самите, можем да забравим себе си и да преживеем ощастливяващия обмен на даване и получаване, който претопява двама ни в едно Ние, снемащо поне за мигновение разделеността на индивидите. Праобразът на такава любов е отношението майка-дете и навярно всяка любов се опитва наново да го пресъздаде, наново да открие онова, което сме преживели в най-ранното детство: да се чувстваме безусловно обичани, просто такива, каквито сме и да знаем, че нашето биване, това, което можем да дадем, което сме, може да направи и другия щастлив. Ние носим в себе си като заложба способността да обичаме; но за да се разгърне, тя трябва да бъде заговорена, събудена. Така любовта, която сме получили, ни дава не само чувството за нашата собствена ценност, тя прави възможна готовността ни за любов, желаеща да върне полученото. Нека сега се запитаме какво се случва, когато човек отбягва ставането-себе-си и се опитва да живее предимно отказа-от-себе-си и отдаването.

Първото следствие от това е, че така другият, партньорът получава свръхценност. Любящото желание-за-себеотдаване се нуждае от партньор, свързано е с наличното битие на един друг човек и не е възможно без него. По този начин вече е зададена една зависимост, тук е заложен централният проблем на хората, които определяме като депресивни: те в по-голяма степен от другите са зависими от партньор. Било то заради тяхната способност и готовност да обичат, било то заради тяхната потребност да бъдат обичани — две страни, които можем да обобщим с думите на Ерих Фром от неговата книга „Изкуството да обичаш“: „Аз се нуждая от теб, защото те обичам“ и „Аз те обичам, защото се нуждая от теб“. Понякога човек се нуждае от някого, за да го обича, за да реализира способността си да обича; или пък човек се нуждае от другия, защото иска да бъде обичан от него и има потребности, които смята, че не може сам да задоволи.

Когато един човек толкова настоятелно се нуждае от друг, той ще се стреми колкото се може повече да снеме делящата него и другия дистанция. Разделящата Аз и Ти бездна го измъчва — т.е. тъкмо дистанцията, от която шизоидният човек безусловно се нуждаеше и се опитваше да запази като самозащита. За разлика от него депресивният иска да бъде и да остане възможно най-близо до другия. Колкото по-слабо е развил „въртенето около себе си“, толкова повече той преживява със страх всяка дистанция, всяко отдалечаване и отделяне от партньора и се опитва да го предотврати. За него далечността означава да бъдеш оставен сам, да бъдеш изоставен, а това обстоятелство може да го доведе до дълбоки депресии, дори до отчаяние.

Какво обаче може да направи човек, за да не бъде изложен на мъчителния страх от раздяла и загуба? Единственото спасение е изграждането на самостоятелност и автономност в такава степен, в която човек престава да бъде безостатъчно зависим от партньора. Тъкмо това обаче трудно се отдава на депресивния, защото, за да го направи, той би трябвало да разхлаби връзката с другия, което отново би предизвикало страха от загуба. Затова той търси друг вид сигурност, която би разрешила неговия проблем, но както ще видим, тя само го усложнява.

Зависимостта сякаш е нещото, което му дава тази сигурност; той се опитва да направи себе си зависим от другия, или другия от себе си. Този, който е зависим от някого, се нуждае от него, а да се нуждаят от теб привидно обещава една известна гаранция, гаранцията да не бъдеш изоставен.

Първата възможност сякаш е здраво да обвържеш един човек към себе си, оставайки възможно най-много детински, безпомощен и зависим от него, за да демонстрираш по този начин, че не бива да бъдеш изоставен — кой би могъл да е толкова груб и безчувствен, че да изостави едно безпомощно същество? Втората възможност сякаш е в това, да направиш другия зависим от себе си, превръщайки него в дете; тя е противоположният образ на гореописания, с обратен знак — мотивацията е същата: създаване на зависимост.

При депресивните хора доминиращият страх е този от загуба; страхът от изолираща дистанция, от раздяла, от незащитеност и самота, от изоставяне са само негови различни проявления. Депресивният търси възможно най-голямата близост и обвързване там, където вече описаният шизоиден противоположен тип търсеше възможно най-голямата дистанция и необвързаност, за да се предпази от своя страх. Ако за депресивния близостта означава сигурност и защитеност, то за шизоидния тя е заплаха и ограничаване на неговата автономност; ако за шизоидния дистанцията означава сигурност и независимост, то за депресивния тя е заплаха и изоставеност.

Когато депресивният узнае, че ставането себе си, индивидуацията, неизбежно означава една разделяща другост, той или се отказва от това, или не го позволява на партньора. На езика на нашето сравнение: той се опитва да избяга от своя страх, като се отказва от „въртенето-около-себе-си“ или като не го позволява на другия. Той е сателит на някого или прави този някой свой сателит. Така депресивният сякаш живее живота на спътник, на ехо, един само отразяващ живот, или пък го налага на другия. Тук в най-добрия случай той осъзнава страха от загуба; страхът от индивидуацията, който е същинският проблем, остава изцяло неосъзнат. Страхът, че неговата собствена самостоятелност или тази на партньора би могла да доведе до разделяне на пътищата и с това до една възможна загуба, съдържа истинното ядро, че всяка индивидуация и самостоятелност ни изолира в някаква степен. Колкото повече ставаме самите себе си, толкова повече се различаваме от другите, толкова по-малко е общото ни с тях, Индивидуацията означава винаги и отпадане от защитеността на биването-също-като-другите и затова е свързана със страх; стадният инстинкт иска да снеме този страх, както разтварянето в масата снема страха от индивидуацията. Депресивният човек е силно изложен на този страх. Дори само различаването от другите, едно друго мислене или чувстване, може да констелира у него страха от загуба, защото той преживява това като отдалечаване и отчуждаване. По тази причина той се опитва да се откаже от всичко отличаващо го от другите. Нека изясним това обстоятелство. Колкото по-малко сме се научили да развиваме биването-самите-себе-си, своята самостоятелност, толкова повече се нуждаем от другите. Така страхът от загуба се оказва обратната страна на Аз-слабостта. Затова опитът да се застраховаш срещу него, като се отказваш все повече от себе си, задължително се проваля, дори предизвиква обратния ефект. Защото този, който не е развил достатъчно своя Аз, се нуждае от един по-силен Аз навън като опора, от който става толкова по-зависим, колкото по-слаб самият той остава. Прекалено зависимият човек обаче задължително живее в непрекъснат страх да не загуби тази опора — той е заложил всичко и е прехвърлил толкова много върху другия, че смята себе си за жизнено неспособен без него, тъй като екзистенцията му се основава изцяло в другия. Поради тази причина депресивните хора търсят зависимостта, която обещава да им даде сигурност; със зависимостта обаче страхът от загуба се засилва; затова те искат да се прилепят колкото се може по-плътно до другия, и реагират с паника дори на краткотрайни раздели. Така се стига до типичния за тях дяволски кръг, излаз от който може да бъде намерен само в риска на ставането Аз, на автономното биване субект.

Ако шизоидният човек се пази от близост и доверие, като споделя между другото убеждението, че хората са опасни и недостойни за доверие, за да избегне по този начин страха си от отдаване, то депресивният е склонен точно на обратното: той по-скоро идеализира хората, преди всичко най-близките му, оневинява ги, извинява техните слабости и пренебрегва тъмните им страни. Той не желае да вижда в тях нищо плашещо или обезпокояващо, защото това би застрашило неговото стремящо се към доверие отношение. Така депресивният развива твърде малко фантазия за злото у човека — у другите и у самия себе си; за да може безрезервно да се доверява и неограничено да обича, той трябва да потиска съмнения и критика, да не ги допуска изобщо до съзнанието; той избягва напрежения, предотвратява стълкновения, „за да има мир“, а и защото те заплашват да го отчуждят от партньора. Депресивният идеализира партньора и изобщо вижда хората прекалено добри, което наред с непосредствената опасност да бъде използван, носи със себе си една често срещана у него наивност и детинщина. Така той провежда политиката на щрауса и скрива главата си в пясъка пред пропастите на живота, като се придържа към вярата, че човекът е добър.

В името на желаната хармония и непомрачена близост депресивният, от своя страна, трябва също да е „добър“ и затова се старае да притежава всички алтруистични добродетели: скромност, готовност за отказ, миролюбивост, безкористност, съчувствие и състрадание са само най-важните сред тях. У него те могат да приемат всички степени: прекомерна скромност, която не иска нищо за самата себе си; свръхприспособимост и вписване до отказ от себе си, в екстремни случаи до мазохистично-крепостни начини на поведение. Всичко това може да бъде подведено под един общ знаменател: с пренебрегването на собствените желания, с отказа от бива-нето-себе-си, той иска да прокуди страха от загуба и от самота, и така да се изплъзне от плашещата индивидуация.

Тук е възможно да се стигне до опасно самозаблуждение: превръщайки този начин на поведение в идеология, депресивният не само скрива от себе си своята мотивация, продиктувана от страха от загуба, а дори може да се възприеме като морално превъзхождащ другите, които са по-малко скромни, миролюбиви и т.н. По този начин той всъщност прави от нуждата добродетел и смята, че отдава и жертва нещо, което изобщо не е развил и не притежава: своя Аз.

Това избягване на индивидуацията обаче бива скъпо заплатено: заради него депресивният не се осмелява да изживее всичко онова, което носи в себе си като желание, импулс, афект и нагон. Той не си го позволява от страх или от позициите на своята идеология — как би могъл изведнъж да започне да прави това, което осъжда у другите. По този начин обаче той става все по-зависим от останалите за изпълнението на своите желания и очаквания, които разбира се, продължава да има. Който не може да си вземе, се надява да го получи — може би дори като възнаграждение за своята скромност; и ако не тук на земята, то поне на небето, както християнската идеология обещава.

Оттук възниква пасивната очаквателна позиция на депресивните, която не ги предпазва от разочарования и резултиращите от тях депресии, защото животът не изпълнява такива очаквания. Откажат ли се, от друга страна, и от тези си очаквания за възнаграждение, то депресията едва тогава истински се разразява. Депресивните хора сякаш постоянно изпадат в ситуацията на Тангал: те виждат пред себе си плодовете и водата, които им се изплъзват, защото не са се научили да вземат или не си го позволяват. Те не могат да изискват, да си вземат нещо; те не могат да са здравословно агресивни и всичко това се отразява в чувството им за малоценност, което от своя страна отново сломява тяхната смелост да изискват и посягат.

Няколко примера за депресивно поведение: Една омъжена млада жена споделя: моят мъж сега често излиза с едно младо момиче; аз също я познавам, тя е много атрактивна, мъжът ми лесно може да бъде съблазнен. Аз седя вкъщи и плача; но той не трябва да забележи това. Ако го упрекна, той вероятно ще ме сметне за дребнава ревнивка и аз се страхувам, че така ще му лазя по нервите и истински ще го отблъсна от себе си. Той казва, че мъжете просто са такива и ако аз действително го обичам, бих му позволила това.

Тя очевидно не е сигурна какво „трябва да позволи“ на мъжа си, за да отговори на представите му за модерно партньорство, които самата тя не споделя. Тя не е сигурна какво трябва да приеме отвън или пък в кой момент би могла да се съпротивлява срещу нещо чуждо на същността й; и понеже няма достатъчно самочувствие, надценява всяка съперница. Вместо да заяви мнението си и очертае границите си на толерантност, вместо от своя страна да накара мъжа си — който я има за „в кърпа вързана“ — да я ревнува, тя прекалено много се страхува да не го загуби. Тя се насилва да не изглежда дребнава, смята, че трябва в още по-голяма степен да се съобразява с неговите желания, което той отново използва. Когато усети, че той все повече заплашва да се отдалечи от нея, тя си помисля, че може да го задържи с още по-голяма готовност за разбиране. Тя бе напълно безпомощна, когато трябваше да признае пред себе си, че заради това той само я презира. И тъй като самата тя не се вземаше насериозно, партньорът й също не гледаше сериозно на нея. — Днес често срещаме подобни ситуации; всеобщата несигурност по отношение на свобода и обвързаност, на вярност и сексуални изживявания, която пропагандата допълнително подкрепя, кара много хора, преди всичко депресивни, да насилват себе си и да правят неща, които всъщност изобщо не желаят — от страх да не би да „не са модерни“ и да не „разбират повика на времето“.

Животът на тази млада жена бе изпълнен и с други алтруистични изисквания, които тя сама си поставяше: всяка година по Коледа тя съставяше списък от близо стотина души, на които „трябваше“ да пише или да изпрати подарък, така че седмици преди празника тя изпадаше в страхове и депресии как да се справи с всичко това, без да занемарява обичайните всекидневни задължения. Но никога не й хрумна мисълта, че би могла да промени нещо и се чувстваше виновна, дори тогава, когато понякога просто изпитваше неудоволствие, че трябва да изпълни всички тези задължения.

В графата на „кутсузлиите“, които често се срещат сред депресивните, можем да включим следния пример:

Каквото и да направя, при мен всичко се проваля. Вчера бях на фризьор; той изцяло опропасти прическата ми. След това техникът, с когото имах уговорка, просто не дойде — това може да се случи само на мен. За утеха исках да си купя блуза; вкъщи тя вече не ми харесваше — аз всъщност исках нещо съвсем друго.

Тук добре можем да видим как тези хора не изразяват достатъчно ясно своите желания или пък изобщо имат неясни, неопределени желания. Затова те постоянно биват разочаровани — нещо, което го отдават на външни обстоятелства или на лошия си късмет. Жената от горния пример нито достатъчно ясно е заявила на фризьора каква точно прическа иска, нито, купувайки си блузата, е имала определена представа какво действително желае — тя е искала само да компенсира разочарованието си, като направи „нещо хубаво“ за себе си. Изпадайки в самосъжаление, тя имаше чувството, че все е без късмет, че е онеправдана от живота; тя обаче не си даваше сметка, че неопределеността на нейните желания и неумелото поставяне на изисквания е същинският проблем. Случката с техника тя преиначи тенденциозно, за да може да се самосъжалява и смята за кутсузлия, и така забули възможността да види своето собствено участие в нея. С „това може да ми се случи само на мен“ тя прехвърли причината от самата себе си върху „лошия свят“, и така можеше да гледа на своята непохватност и страх като на вина на съдбата, която я е обрекла на лош късмет. Тя извлече от това самосъжаление известно задоволство — и нямаше защо да се променя.

Конфликтите на депресивните се изразяват телесно предимно в смущения на поглъщателния тракт, който символично репрезентира всичко, свързано с вземане, инкорпориране, посягане, изискване. В конфликтни ситуации те психо-соматично лесно стигат до заболяване на фарингса, сливиците, хранопровода и стомаха. Склонността към затлъстяване и слабеене също може психодинамично да бъде свързана с такива проблеми. Народният израз „шкембе от кахъри“ сполучливо описва опита ни да „удавяме“ в ядене и пиене разочарованията и загубите си. Често оттук има само една крачка до зависимости от всякакъв вид, които могат да бъдат схванати като ерзац-задоволяване или като бягство от света.

Трудността да направиш нещо свое, да си във владение на нещо, често намира израз при депресивните в това, което те обикновено наричат „слаба памет“. Те трудно запаметяват, бързо забравят и смятат, че това е органичен симптом. При по-точно вглеждане обикновено се установява, че те не възприемат изцяло впечатленията, не проявяват действителен интерес и внимание, защото се страхуват да допуснат силни дразнители; това би ги довело до конфликта, да желаят интензивно и да не могат да си го вземат; те сякаш филтрират много от дразненията и резигнират твърде рано. Това може да доведе до трудности в ученето или до една всеобща умора и безучастност, които също имат функцията на защитен филтър и на свой ред засилват депресиите, защото така човек непрекъснато се проваля и бива разочарован от себе си. Следователно тази привидно слаба памет на депресивните много често е само знак за тяхната резигнация, за тяхната дълбока убеденост, че няма да успеят да завоюват нещо. Те предпочитат да се откажат предварително — така поне могат да бъдат приятно „разочаровани“. По този начин те провеждат политиката на „гроздето е кисело“, като обезценяват пред себе си и смятат за неструващо си Това, което всъщност искат, но не вярват, че ще могат или им е разрешено да си вземат. Така те наистина си спестяват евентуалното разочарование, да искат да имат нещо и да не могат да го получат — но в същото време светът за тях става все по-безцветен, по-сив и по-безинтересен, защото животът без собствени желания става все по-празен и по-скучен. Те сякаш седят около препълнената трапеза на живота, без да посмеят да посегнат и изпълнени със завист гледат как другите смело си вземат и се наслаждават — и на всичкото отгоре се чувстват добре.

Депресивният постоянно достига границите на своята способност за приспособяване и готовност за отказ. В познанието, че той не може да избяга от субектното съществуване, ако не иска да стане жертва на постояните свръхизисквания на своите „добродетели“ или пък да изпитва „разяждаща завист“ по отношение на тези, които без чувство за вина и страх вземат от живота онова, което могат да получат — в познанието за това могат да са заложени наченките на оздравяване.