Фриц Риман
Основни форми на страх (19) (Една дълбинно-психологическа студия)

Допълнителни съображения

В известен смисъл бихме могли да кажем, че навиците вече са наченки на натрапливости. Определени церемонии, например последователността на ставане, измиване и обличане или други „любими навици“, които трайно са се установили, ни доставят определено задоволство и ние лесно губим доброто си настроение, ако не можем да ги упражняваме както сме свикнали. Но тези навици не биват възприемани като мъчителни, като принуда; те до голяма степен възникват заради икономия на време и сили, и ние бихме могли да ги променим, ако поискаме, ако това ни изглежда целесъобразно. Много такива церемонии са широко навлезли в нашия социален, обществен и религиозен живот. Към нашето битие-в-света спада и създаването на порядки и правила на поведение, които обикновено спазваме. Едва когато човек не е в състояние да се държи другояче, освен да прави определени неща само по един точно определен начин, дори и ако това е безсмислено, можем да говорим за натрапливости.

Ние видяхме, че закостенелите възпитателни методи, твърде авторитарното и принципно поведение на родители и възпитатели често се превръщат в задвижващ натрапливото развитие механизъм, особено ако прекалено рано се вменяват на детето. Необходимостта да се избягват всички нежелателни начини на поведение отрано прокарва пътя към перфекциозъм, към нетолерантност спрямо себе си и другите, към диктаторски и догматични черти. Този перфекционизъм на натрапливия винаги успява да намери начин да излезе на повърхността, и може да доведе до чужди и враждебни на живота нагласи. Той иска да предпише на живота какъв трябва да бъде. Колкото повече иска да принуди живота — първоначално е трябвало да принуди живото в себе си, — толкова повече тези усилия се превръщат в принуда за самия него. Защото само вечно бдящият над „хаоса“ контрол и неговото полагане в правила и закони може да даде гаранцията, че няма да се случи нищо, което не бива да се случи. Дори една накриво окачена картина понякога страшно дразни — не само от естестически съображения, а и защото с това се нарушава порядъкът, законът, как трябва да висят картините. Всички тези толкова маловажни отклонения от „нормата“ напомнят за възможни заплахи, от рода на: щом даже картините започнаха да висят накриво, кой знае какъв ли още безпорядък ще настане и в крайна сметка нещата ще се изплъзнат от контрола ми. Така разгледани, някои начини на поведение на натрапливите хора стават по-разбираеми: тяхната голяма дразнимост, а също и чувствителността, с която реагират на дреболии — за тях една дреболия вече може да означава началото на края, едно малко непостоянство и кратко отслабване на вниманието може да доведе до пробив на потиснатото, да се превърне в последната снежинка, която кара лавината на изтласканото да тръгне неспирно надолу.

Геолозите са формулирали едно парадоксално изречение, което сякаш прави казаното още по-ясно: тъй като, отстранявайки обгръщащите слоеве, човек лесно може да се престарае и да нарани вкаменелостта, те дават съвет никога да не се нанася последният удар. Тъкмо това трудно се отдава на натрапливия; неговият перфекционизъм непрекъснато го тласка към крайна прецизност. Колкото и правилна и необходима да е тази нагласа в области, в които прецизността е първо и последно изискване, например за функционирането на една машина, за стабилността и солидността на една постройка, толкова ограничаващо е нейното въздействие в сферата на живата природа, а също и на живото, близко до живота мислене. Само един натраплив дух сериозно може да размишлява върху въпроса, колко ангела се събират на върха на една игла; натрапливото мислене лесно преминава в стерилни орбити и не рядко се превръща в бариера, задържаща свободната творческа сила. Те надценяват необходимостта да се застраховат срещу възможни грешки и заблуждения, което ги кара никога да не приключват с корекции и подобрения, защото перфектността все още не е достигната. Така натрапливите хора са изложени на опасността да доведат до абсурд сами по себе си истинни познания и възгледи, в желанието си да ги издигнат до абсолютна, опростяваща всичко вечна валидност. Но разгледано в по-общ план, те може би осъществяват по този начин една от закономерностите на живота: със своите строго определени и желаещи да определят схващания те възбуждат едно срещуположно движение, което, живо и близо до действителността, коригира твърденията, отново ги релативира и с това дава тласък за по-нататъшно развитие и извежда от стерилността. Натрапливото „quod dixi, dixi“ — казаното е казано „веднъж завинаги“ не допуска никакво по-нататъшно живо развитие. Твърде показателно за натрапливата нагласа би могло да бъде следното изказване на един експериментален психолог относно душата: Ние наистина не знаем какво точно измерваме-но това, което измерваме, измерваме точно.

Във всекидневния живот линията, тръгваща от трябва-още-веднъж-да-погледна дали кранът на газта е затворен, дали вратата е заключена, често води до все по-тежки и отнемащи време натрапливости, които сякаш имат свой собствен живот. Дори засегнатият обикновено ги възприема като чуждо на Аз-а случващо се, което му е натрапено: той няма друг избор. Ако все пак се опита да не изпълни натрапващото се, в него се пораждат неопределени страхове и чувство на безпокойство. Характерното в случая е, че човек рационализира пред себе си и пред другите своите натрапливости, опитва се да ги представи за разумни, защото усеща неестественото в това да-не-можеш-иначе и не иска да го признае. Когато някой покрива с тоалетна хартия седалката на тоалетната чиния, натиска с лакът дръжката на вратата и обяснява поведението си с опасността от инфекции, това вече е прекалено; то може да се превърне в страх от инфекции, който привижда навсякъде бактерии и все повече стеснява жизненото пространство.

Възможността за помощ е заложена в осъзнаването на същинските причини за натрапливостите и в допускането и интегрирането на плашещите и затова избягвани жизнени импулси. В повечето случаи става дума за агресивни, афективни и сексуални импулси. Аз вече споменах, че човек, който Постоянно се брани от обявеното за забранено, индиректно и трайно се занимава с него. Това хвърля светлина и върху хората, които фанатично се борят срещу нещо: фанатикът на целомъдрието надушва навсякъде сексуалното, и в борбата за целомъдрие продължава да се занимава с „мръсното сексуално“ — но от „морални мотиви“, както изобщо е присъщо на натрапливия човек: по-скоро да се бори срещу злото, отколкото за доброто.

Един пациент с натраплива структура на личността можеше часове наред да седи пред един водопад, омагьосан от това, което сам не беше в състояние да направи: да се остави на течението, да излее себе си без страха, че в един момент няма какво повече да дойде, че нещо отива към своя край. Лесно разбираемо е защо застраховащото се срещу преходността поведение на натрапливите се простира преди всичко върху боравенето с времето и парите. Тук ние най-силно усещаме преходността и същевременно възможността да задържим в своя власт илюзията за трайност и сигурност: как аз разполагам с моето време и с моите пари, зависи само от моята воля. В романа си „Госпожицата“ Иво Андрич превъзходно обрисува една натраплива личност с цялата й безизходна трагика.

В практиката на американските погребални бюра мъртвите да бъдат така реалистично приготвени, че да изглеждат като живи, намира израз нежеланието да се признае преходността и смъртта, граничещо с ужасяващото. Това бива надминато от предприемчиви бизнесмени, които срещу огромни суми замразяват мъртвите — един ден науката ще бъде в състояние да ги събуди отново за живот. Но — безсмъртни са само тези, които не познават смъртта; включването на смъртта, дори и на собствената, принадлежи към биването човек и едва то прави човека действително човек.

Нека сега се опитаме да екипираме начините на поведение на натрапливите в най-съществените сфери на живота. В религията те проявяват склонност към догматизъм и ортодоксалност с присъщата и на двете нетолерантност спрямо инаковярващите. Техният образ за бога често носи аспекта на строгия и наказващ отец, който притежава всички патриархални качества и изисква безусловна вяра и подчинение. Те често се поддават на суеверни и магически представи. Впечатляват се от ритуали и церемонии, чието спазване може да стане за тях по-важно от същинската вяра. Само натрапливи мозъци биха могли да родят идеята за индулгенциите и откупуването на греховете. Воденичките за четене на молитви и молитвени броеници — когато не служат за концентрация и вглъбяване — лесно се превръщат в шаблонно изпълняване на едно предписание. В своя разказ „Шутът Памфалон“ Николай Лесков описва впечатляващо една такава перфекционистко-натраплива набожност, на която противопоставя обикновената човечност на героя.

Натрапливите хора строго се придържат към всякакъв род институции, правила и принципи, и в буквалното им следване ги правят механични и безсмислени; и тъй като те до голяма степен представляват несъзнателна защита от страха, натрапливите стават много нетолерантни, ако нещо разклати тези принципи, защото това би снело тяхната защита от страха. Но тъкмо заради стремежа им към абсолютност тяхната вяра винаги е изложена на опасността, да бъде обхваната от съмнения — та тя не си позволява никакви въпроси и съмнения; затова при тях нерядко се срещат най-тежките битки в името на вярата и непрестанните усилия да се потисне или опровергае съмнението. Както при всички изтласквания, и тук потиснатото може изведнъж да избие навън, в случая под формата на богохулствени мисли. Докато църквата с нейната политика на власт злоупотребява с религията, за да държи будни у вярващите чувствата на страх и вина, тя ще насажда у тях натрапливи черти, за което свидетелстват много еклезиогенни неврози; днес се долавя един опит за освобождаване, съпротива срещу това лишаване от самостоятелност. Обикновено натрапливите хора стигат до кризи, когато техните желязно застъпвани принципи, мнения, теории и т.н. се сблъскат с ново развитие, с нови познания и напредък, които застрашават тяхната досегашна ориентация и ги принуждават към отказ от системата им; или когато сякаш нещо заплашва тяхната сигурност и собственост.

Като родители натрапливите са благонадеждни, последователни и съзнаващи отговорността си. Те убедително застъпват определени ценности, дават опора и насока. Със засилване на натрапливата структура това поведение става все по-закостеняло и безпрекословно. Докато съм жив, няма да разреша нищо да се промени; когато бяхме деца, и на нас това не ни беше позволено; ако това се случи още веднъж, тогава всичко между нас е свършено и т.н. са само някои типични примери. Те прекалено малко се съобразяват с възрастта и спецификата на детето, оставят му твърде малко пространство за действие и игра, и трудно променят представата си за него; за тях навсякъде е валиден основният закон: Който веднъж излъже, на него вече не му се вярва. Натрапливите често са типът „край и баста“, за който едно „не“ значи и си остава „не“, след като веднъж вече е било казано, без възражения или основания; това изисква сляпото послушание на детето и го лишава от свобода. Те създават у него чувството, че грешките трудно могат да се поправят, често са злопаметни, така че и най-малките „провинения“ се превръщат в нещо значимо, а страхът от вина и наказание, страхът от угризения на съвестта се засилва допълнително от продължително скарване и трудна за извоюване прошка. Те отрано поставят граници на детето, тъй като се страхуват, че всяко отпускане би могло да има опасни последствия. Натрапливите нямат доверие в естественото развитие, защото самите те не са го преживели. Адекватната на възрастта изпробваща активност на детето се възприема като израз на опасни черти на характера и пред него се поставя свръхизискването отрано да бъде перфектно — например да проявява качества като безсмислена точност, педантична подреденост и т.н., то трябва на всяка цена да изяжда всичко, което се слага на масата, и то в количества, които друг определя. Ако детето демонстрира характерното на възрастта упорство, те вече виждат в него бъдещия бунтовник, нещо, което трябва своевременно да се избие от главата му. Посредством смазващото трябване-всичко-отрано-вече-да-се-умее детето става несигурно и получава чувство за малоценност; това, дали ще бъде обичано, винаги зависи само от постиженията му. Така от страх и поставяне на свръхизисквания човек може да отгледа кариеристи и неудачници. Възпитанието задушава не само експанзивните и агресивните, но най-вече сексуалните импулси на детето. Ако то все още не владее своята моторика и по невнимание бутне нещо, бива смъмрено, сякаш случилото се е било разрушително не само като резултат, а и като намерение. Това може да доведе до пълна неувереност в отнасянето към собственото тяло, както вече видяхме. Същевременно така биват задушавани в зародиш първите опити на детето да се упражнява в изграждането на конструктивни и художествени способности. По този начин тези родители отглеждат в най-добрия случай шпалирни, вместо свободно растящи дървета, те повече дресират, отколкото възпитават, и превръщат децата в марионетки. Във възпитанието те отдават голямо значение на наказанията и тук често се проявява тяхната садистична страна — в желанието си да изискват подчинение, в строгостта на наказанията, които карат детето да изпитва властта на родителите и нерядко го унижават. Стоенето е ъгъла и налагането с бой бяха популярни форми на наказване в училищата и семействата и в началото на нашето столетие. Необходимостта-да-молиш-за-прошка (никога няма да правя повече така) и т.н. също спада към онези възпитателни мерки, които могат да разрушат у детето чувството за лично достойнство и същевременно изискват от него нещо неизпълнимо.

Тези родители, самите те ограничавани и натрапливо възпитавани, трудно признават на децата правото на свобода, което те не са имали, и така възпроизвеждат традицията, в която са израснали, въпреки че сами са страдали от нея. Затова иатрапливите родители изпадат в най-ожесточени конфликти с младото поколение, на което трудно успяват да наложат своя закон на генерациите. Те продължават да застъпват „изпитаните“ възпитателни методи и не забелязват, че междувременно светът се е променил и че младите трябва да израснат в един друг свят. Така при тях често се стига до най-острите стълкновения между стари и млади; те смятат, че винаги трябва да демонстрират своята власт и превъзходство и трудно могат да признаят собствените си грешки, сякаш с това биха накърнили достойнството си. Те си мислят, че трябва да бъдат абсолютни авторитети и да оставят у младите впечатлението за безпогрешност.

Сънищата на натрапливите хора се отличават със семплост и безцветност. Като цяло те сънуват по-рядко, което означава, че по-трудно от другите задържат своите сънища в паметта си; изобщо те много трудно намират достъп до дълбоките несъзнавани пластове на душата. Те изпитват недоверие към сънищата, които определят като пяна, вместо да ги възприемат насериозно. Техните сънища обикновено представят жизнените процеси в технико-механични образи, като израз на тяхната отдалеченост от телесно-природното; често се среща темата неудобство, както и анални теми, което свидетелства за връзката между възникването на техните натрапливости и възпитаването в хигиена. В сънищата задържаната агресия се проявява като елементарен пробив (изригване на вулкани, земетресения, срутване на бентове и т.н.). Нерядко присъства и темата импулс — противоположен импулс, извършването на действия, които отново се снемат в същия сън.

Освен към вече споменатите професии, свързани с власт, натрапливите хора проявяват структурно обусловена склонност и към такива, в които определяща роля играят точност, солидност, прецизност, отговорност и цялостен поглед, които изискват повече издръжливост, задълбоченост и търпение, отколкото инициатива, гъвкавост и творческа свобода. Те обикновено притежават отлични познания в своята професионална сфера, те са благонадеждни и много активни. В зависимост от степента на натрапливост те могат да достигнат върхови постижения или да се посветят на дейности, в които точните предписания снемат необходимостта от собствени решения; импровизирането не е тяхната сила.

Те са както съзнателни, отговорни, така и педантични чиновници; занаятчии, в чийто занаят прецизността е решаваща; изследователи в точните природни науки, юристи, хирурзи, финансови чиновници и банкери, педагози и духовници, систематици във всички възможни области. Често само една крачка разделя положителните от отрицателните качества на тази структура на личността. Например съдията може да бъде както съзнаващият отговорността, стремящ се към обективност съдник, така и безчовечният „човек на параграфите“, за когото стореното е сторено и който изобщо не пита за мотивите и психосоциалните основания, защото те биха направили несигурна неговата съдеща според буквата система, която не само му придава власт, но и му спестява собствените решения и може би скрупули. Духовникът тук може да бъде както образцовият баща на общността, така и неумолимият морализатор, който със заплахи за наказания в ада и със събуждане на чувство на страх и вина неоснователно си присвоява една почти граничеща със садистичното власт. Обикновено натрапливите хора проявяват интерес към всичко историческо; привлича ги историята като такава, както и историята на изкуството, медицината, философията и т.н.; това, което вече е минало, не може повече да отмине, и така заниманията с него носят нещо от безвремието. Те се интересуват най-вече от археология, история на древните култури и сродни области; сред филолозите те са класическите филолози, сред историците праисториците и т.н.

Политиката е съблазнителна за натрапливия, особено от гледна точка на властта; тук той може най-легитимно да изживее своите желания за власт и от неговите човешки качества зависи, как и доколко ще го направи. Като цяло той е склонен повече към консерватизъм и към това, да остава верен на съответната партия или на съществуващия режим, не на последно място и заради нагласата, че старото все пак е изпробвано и познато. Той отхвърля като чужди на същността му всяка крайност и всякакъв род експерименти.

По разбираеми причини натрапливите черти обикновено се засилват с възрастта, когато един дълбок жизнен инстинкт кара човека изобщо да се залови по-здраво за това, което все още има и да се опита да спре потока на времето. Така гореописаното натрапливо поведение може да придобие у него още по-отчетливи форми: той иска на всяка цена да задържи своята власт и позиция, да не отстъпи мястото си, даже и когато той, остарял, вече не е в състояние да го заема, което може да премине в омраза към всичко ново и младо. Натрапливият особено трудно се примирява с остаряването — изцяло ориентиран към постижения и устрем, той тепърва трябва да се учи да се оставя на случващото се, да отпуска юздите. Той обича да се смята за незаменим; при него отслабването на силите лесно води до хипохондрични черти, до изпълнено със страх самонаблюдение и до фанатизъм по отношение на здравето. Тъй като има очи само за отслабването на силите, на обичайните постижения, той не възприема шансовете на остаряването, заложени в освобождаването от задължения и в предоставянето-на-случващото-се. При силно изразени на-трапливи черти закостенялата своенравност може да направи умирането особено мъчително, защото той гледа на всяко отстъпване като на слабост, и това тук често води до най-ожесточените битки със смъртта.

Понякога обаче тези хора достигат тъкмо в старостта едно патриаршеско величие и достолепност и могат да се превърнат в символ на застъпваните от тях ценности. Тогава за тях смъртта става природна необходимост, бунтът срещу която е безсмислен; тя е последната реалност, пред която човек трябва да се преклони и да приеме подобаващо и с достойнство, когато настъпи часът. Те своевременно уреждат своите задължения и изготвят завещанието си. Някои се опитват чрез условията в завещанието да упражняват власт и след смъртта си.

Ако натрашшвият не достигне тази зрялост, той може да вижда целия смисъл на живота единствено в това, да продължава да живее на всяка цена, което води до страховити начини на съществуване; изтласканият страх от смъртта се трансформира в невъзможност да изхвърлиш каквото и да е; човек трупа около себе си излишни предмети и отбягва всичко, което му напомня за преходността и края.

Ако отново се опитаме да скицираме линията, която води от здравия човек с натраплива структура през по-силно натрапливия до същински натрапливо болния, се очертават две възможности: при хората с витално силни заложби тази линия тръгва от деловия, верен на дълга си, надежден човек и посредством нарастващо отрезвяване стига до честолюбивия кариерист — до непоправимия своенравник и вечно недоволния — до тираничния човек на властта, деспота и автократа, чак до същински натрапливо болния; в нейния край би се намирала болничната картина на психотичния кататоник. Линията на витално по-слабите изглежда по следния начин: приспособяващи се хора (небиещи на очи) — предимно застраховащи се, изпитващи страх от живота — съмняващи се и протакващи — педанти и вечно недоволни — подмазвачи и слагачи — аскетични хипохондрици; на края и тук стоят натрапливо болните в строгия смисъл на думата.

Здравият човек с натраплива структура се отличава със стабилност, издръжливост на натоварвания и чувство за дълг. Той е усърден и старателен, планиращ и целенасочен; тъй като обикновено е устремен към далечни цели, повече го интересува това, което иска да постигне, отколкото това, което вече има, и често не знае как да се наслаждава на настоящето. Със своята последователност, вещина и жилавост, със своето съзнание за отговорност и силно изразен усет за действителност, той е в състояние да постигне нещо голямо. Присъщи са му добродетели като солидност, коректност, надеждност, постоянство и чистота — също и в преносния нравствен смисъл на думата. В чувствата си той е no-скоро сдържан, но постоянен, както изобщо винаги залага на трайността и не се оставя лесно да бъде отклонен от вече планираното. Неговото основно настроение е сякаш сериозният поглед върху живота; той застава зад схващанията си, добросъвестен и загрижен за обективността. В своята книга „Филип II“ Райнолд Шнайдер обрисува един човек от голяма величина, принадлежащ към този структурен кръг.

Следователно опасността при тези хора винаги е заложена в това, че те твърде едностранчиво подчертават своята потребност от трайност и сигурност. Затова за тях е от особена важност, да разпознаят зададената по този начин възможност за заставане в неподвижност. Те би трябвало повече да интегрират противоположния импулс на готовност за жива промяна и да се осмелят на това, от което смятат, че трябва да се застраховат: приемането на преходността. Те би трябвало повече да се учат не само да искат, а и да се оставят на случващото се. В рамките на общността те имат важната функция да запазват и възраждат традициите; в някои отношения те са „опората на обществото“, ако тяхната застраховаща и жадна за власт страна не вземе връх и не ги превърне в задържащи развитието фактори; тогава те биват победени от по-жизнени противоположни сили.