Фриц Риман
Основни форми на страх (1)

(Една дълбинно-психологическа студия)

Включено в книгата
Корица
Основни форми на страх
Една дълбинно-психологическа студия
Оригинално заглавие
Grundformen der Angst, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 28 гласа)
Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и корекция
NomaD (2008)

Издание:

Издателство „ЛИК“, 2002


На моята жена

Фриц Риман

ВЪВЕДЕНИЕ
ЗА СЪЩНОСТТА НА СТРАХА И ЗА АНТИНОМИИТЕ НА ЖИВОТА

Страхът принадлежи неотменно към нашия живот. Той ни съпровожда от раждането до смъртта във все нови и нови проявления. Историята на човечеството ни дава възможност да се запознаем с различни опити за неговото овладяване, смекчаване, преодоляване или усмиряване. Магия, религия и наука са полагали усилия в тази насока. Защитеността в Бога, отдаващата се любов, изследването на природните закони, отвръщащата се от света аскета или философските познания всъщност не снемат страха, те обаче могат да помогнат той да бъде понасян и дори да го направят плодотворен за нашето развитие. Да вярваме, че сме в състояние да живеем живота си без страх, си остава една от големите ни илюзии; той е част от нашата екзистенция, отражение на нашата зависимост и на знанието, че сме смъртни. Ние можем само да се опитваме да създаваме противодействащи му сили: смелост, доверие, познание, мощ, надежда, смирение, вяра и любов. Те ни помагат да приемаме страха, да се стълкновяваме с него, отново и отново да го побеждаваме. Ние би трябвало да се отнасяме скептично към всякакъв вид методи, които обещават да ни освободят от страха; те не отговарят на действителността на човешкото битие и събуждат илюзорни очаквания.

Макар и страхът да принадлежи неизбежно към нашия живот, това не означава, че ние непрекъснато съзнаваме този факт. От друга страна, страхът сякаш винаги е настоящ и може всеки момент да нахлуе в съзнанието ни, когато бъде констелиран навън или вътре в нас от някакво преживяване. Тогава ние обикновено сме склонни да го отминем, да го избегнем и сме развили техники и методи за неговото изтласкване, притъпяване или надиграване и отричане. Но подобно на смъртта, и страхът не престава да съществува тогава, когато не мислим за него.

Страхът съществува независимо от културата и степента на развитие на един народ или на отделния човек — променят се само обектите на страха, това, което го предизвиква и, от друга страна, средствата и методите, прилагани в битката с него Например днес като цяло ние вече не се страхуваме от гръмотевици и светкавици; слънчевите и лунните затъмнения представляват за нас интересна игра на природата, коя-повече не предизвиква страх, защото знаем, че тя не вещае окончателното изчезване на тези небесни тела, камо ли един възможен свършек на света. Затова пък познаваме страхове, неизвестни на предишните култури — ние се страхуваме например от бактерии, от нови болести, от транспортни произшествия, от старост и самота.

Методите за борба със страха, напротив, не са се променили толкова много. Само дето сега на мястото на жертвоприношението и магическото заклинание се дошли модерните прикриващи страха фармацевтични средства — той самия, обаче е останал В днешно време психотерапията в нейните различни форми се е превърнала като че ли в най-важната нова възможност за преработване на страха: тя разкрива за пръв път историята на неговото развитие у индивида изследва неговата взаимосвързаност с индивидуално-семейните и социокултурни условия и прави възможна конфронтацията със страха с цел плодотворното му преработване в процеса, но очевидно тук е налице едно равновесие в живота: отдаде ли ни се, посредством наука и техника, да постигнем напредък в овладяването на света и така да изключим, да отстраним определени страхове, то ние ги подменяме с други. Това с нищо не променя факта, че страхът принадлежи неотменно към нашето битие. Само един нов вид страх изглежда е станал част от живота ни днес: ние все повече познаваме страха, породен от нашето собствено действане, което се обръща срещу нас. Ние познаваме страха от разрушителните сили у самите нас — нека само помислим за опасностите, до които може да доведе злоупотребата с атомната енергия или за възможностите за властване, дадени посредством вмешателство в природния поток на живота. Нашето високомерие сякаш се насочва като бумеранг срещу самите нас; волята за власт, на която липсва любов и смирение, волята за власт над природата и живота поражда у нас страха, че можем да се превърнем в манипулирани, изпразнени от смисъл същества. Ако в миналото хората са изпитвали страх от природните стихии, пред които са били безпомощни, от застрашаващи ги демони и отмъстителни богове, то ние днес се страхуваме от самите себе си.

Би било илюзия да си мислим, че „напредъкът“ — който в същото време винаги е и „път назад“ — ще снеме нашите страхове; някои със сигурност, но той ще доведе със себе си и нови.

Преживяването на страх, следователно, принадлежи към нашето битие. Колкото и общовалидно да е това, все пак всеки човек преживява свои личностни варианти на страх, на „Страха“, който не съществува сам по себе си, подобно на „Смъртта“ или „Любовта“ и други абстракции. Всеки човек има своя личностна индивидуална форма на страх, която е част от него и от неговата същност, както има своя форма на любов и своя собствена смърт. В този смисъл съществува единствено преживеният и отразен от един определен човек страх, който при цялата всеобщност на преживяването страх винаги носи личностен отпечатък. Този наш личностен страх е свързан с нашите индивидуални условия на живот, с нашите заложби и света около нас; той има история на развитие, която практически започва с нашето раждане.

Ако поне веднъж разгледаме страха „без страх“, ще придобием представа за неговия двойствен аспект: от една страна, той може да ни активира, от друга — парализира. Страхът винаги е сигнал и предупреждение за опасности и в същото време има характера на подкана, на импулс за тяхното преодоляване. Приемането и овладяването на страха означава стъпка в развитието ни, то ни дава възможност да станем по-зрели. И обратното, избягването на страха и на стълкновението с него ни стагнира; то препятства нашето по-нататъшно развитие и ни кара да оставаме деца там, където не сме преодолели страховите бариери.

Страхът се появява винаги, когато се намираме в ситуация, с която не сме в състояние или все още не можем да се справим. Всяко развитие, всяка стъпка на съзряване е свързана със страх, защото ни води към нещо ново, досега неизвестно и неовладяно, към вътрешни или външни ситуации, които все още не сме преживявали и в които още не сме преживявали себе си. Всичко ново, непознато, което предстои да се направи или изпита за пръв път, наред с очарованието от новото, с удоволствието от приключението и с радостта от риска, носи също и страх. И тъй като нашият живот винаги води към нещо ново, далечно и все още неузнато, страхът ни съпровожда непрестанно. Той обикновено нахлува в съзнанието в особено важни моменти от нашето развитие, тогава, когато трябва да бъдат изоставени стари, познати коловози, когато трябва да бъдат овладени нови задачи или напират промени. Следователно развитието, израстването и съзряването очевидно са свързани с преодоляване на страх, и всяка възраст съответно има своите стъпки на съзряване с присъщите им страхове, с които трябва да се справим, за да извършим успешно тази стъпка.

Така че съществуват съвсем нормални страхове, обусловени от възрастта и развитието, на които здравият човек трябва да устои и които трябва да надрасне, чието овладяване е важно с оглед на бъдещето му. Нека се замислим например за първите самостоятелни стъпки на прохождащото дете, когато то за пръв път пуска придържащата го ръка на майката и трябва да преодолее страха от това да ходи само и да бъде оставено само в свободното пространство. Или нека се замислим за значимите преломни моменти в нашия живот. Да вземем тръгването на училище, когато от семейния скут детето преминава в една нова и първоначално чужда общност и трябва да се утвърди в нея. Или пубертета и първите срещи с противоположния пол под напора на еротична страст и сексуални желания; или пък началото на професионалния живот, създаването на собствено семейство, майчинството и накрая остаряването и срещата със смъртта — всяко начало или нещо, преживявано за пръв път, винаги се съпровожда със страх.

Всички тези страхове сякаш органически спадат към нашия живот, защото са свързани с телесни, душевни или социални стадии на развитие, появяват се при поемането на нови функции в общността или в обществото. Една такава стъпка винаги означава прекрачване на граница и изисква от нас да се отграничим от нещо близко и обичайно и да се осмелим да навлезем в новото и неизвестното.

Наред с тези страхове съществуват и множество индивидуални страхове, които не са характерни за определени гранични ситуации в гореспоменатия смисъл и които често не можем да разберем у другите, защото не сме ги срещали у себе си. Така за едни източник на силен страх може да бъде самотата, за други — навалицата от хора; трети получават пристъпи на страх при преминаването по мост или празно пространство; четвърти не понасят затворени помещения; други се страхуват от безобидни животни, от бръмбари, паяци, мишки и т.н.

Колкото и многообразен да е феноменът страх у различните хора, практически не съществува нищо, което да не може да не породи страх у нас — при по-внимателно вглеждане установяваме, че става дума за варианти на няколко точно определени вида страх, които затова бих искал да обознача и опиша като „основни форми на страх“. Всички възможни страхове имат нещо общо с тези основни форми на страх — те са техни екстремни варианти, изкривени форми или пък изместването им върху други обекти. Ние проявяваме склонността да прехвърляме непреработени, неовладени страхове върху по-безобидни ерзац-обекти, които са по-лесни за избягване от същинските причинители на страх.

Основните форми на страх са свързани с нашето присъствие в света, с нашето разпънато между две големи антиномии битие, които трябва да живеем в тяхната неразрешима непримиримост и противоречивост. Аз бих искал да хвърля светлина върху тези две антиномии с помощта на едно сравнение, показващо нашата включеност в надличностни подредби и закономерности, които ние като цяло не съзнаваме, но които при все това са действителни.

Ние се раждаме в свят, подвластен на четири мощни импулса: нашата Земя се върти в определен ритъм около Слънцето, т.е. движи се около централното небесно тяло на нашата малка вселена и това нейно движение се обозначава като революция, „преврат“. Същевременно обаче Земята се върти около своята собствена ос, извършва движението, наречено ротация, „въртене около себе си“. По този начин същевременно се обуславят други два противоположни, съответно допълващи се импулса, които, от една страна, поддържат нашата вселена в движение, а, от друга, задават на това движение определени траектории: силата на привличане и центробежната сила. Силата на привличане сякаш удържа нашия свят, насочва го центростремително навътре, търсеща средата и подобна на всмукване, което иска да задържа и привлича, центробежната сила се стреми да избяга от средата, напира навън в далечината и е подобна на теглене, което иска освобождаване и откъсване. Само равновесието между тези четири импулса гарантира закономерния жив порядък, в който живеем, който наричаме Космос. Доминирането или отпадането на едно от тези движения би нарушило, съответно разрушило всеобщия порядък и би довело до хаос.

Нека си представим, че Земята би изоставила един от тези основни импулса. Ако би изоставила например революцията, въртенето около слънцето и би извършвала само ротацията, въртенето около собствената си ос, тя би надхвърлила измеренията си на планета и би се държала като слънце, като средоточие, около което би трябвало да се въртят другите планети. Тя не би се вписвала в предначертаната й около Слънцето траектория, а би живяла само по свои собствени закони.

Ако Земята би изоставила напротив ротацията, въртенето около себе си и би кръжала само около Слънцето, то тя би изпаднала от равнището си на планета до това на сателит, на луна, обърната винаги с едната си страна към Слънцето и изцяло подвластна му. И в двата случаи тя би престъпила законите си на планета: да се вписва като зависима в нещо и въпреки това независимо да се върти около себе си.

По-нататък: ако Земята не би имала сила на привличане, центроустременост, то тя би била подвластна само на центробежната сила и, движейки се хаотично, би излязла от траекторията си и вероятно би се сблъскала с други небесни тела. И най-накрая, ако тя изцяло би попаднала под властта на силата на привличане, без противоположния импулс на центробежната сила, то това би довело до пълна вцепененост и непроменяемост, или до пасивното изтласкване от траекторията й посредством други сили, на които тя не би могла да противопостави собствена сила.

И сега за сравнението: ако допуснем — което е много близо до ума, — че човекът, като обитаващ нашата Земя и като малка частичка от нашата Слънчева система, се подчинява на същите закономерности и по този начин носи в себе си описаните импулси като несъзнавани движещи сили и същевременно като латентни изисквания, то това би ни довело до твърде изненадващи съответствия. Достатъчно е само да преведем психологически тези основни импулса на равнище човек, т.е. да попитаме за техните съответствия в душевния живот, тогава бихме се сблъскали със споменатите антиномии, между които е разпънато нашето битие и както ще видим, същевременно с онези основни форми на страх, които са зависими от тях и така придобиват един по-дълбок смисъл.

На ротацията, на въртенето около себе си, в психологически план би съответствало изискването за индивидуация, т.е. за това да станеш неповторимо отделно същество, индивид. На революцията, на движението около Слънцето като централно небесно тяло, би съответствало изискването за вписване в едно по-голямо цяло, за ограничаване на нашата автономност и собствени желания в полза на надличностни взаимосвързаности. Така бихме описали първата антиномия, която съдържа противоположните изисквания както да станем самите себе си, така и да се включим в надиндивидуални взаимосвързаности.

На центростремителността, на силата на привличане, в психологически план би съответствал нашият импулс за трайност и постоянство; и накрая, на центробежната сила би съответствал импулсът, който непрекъснато ни тласка напред, към изменения и промени. С това описахме и другата антиномия: тя съдържа отново противоположните изисквания да се стремим към трайност и от друга страна към промяна.

Според тази космическа аналогия ние сме изложени на четири основни изисквания, които откриваме и в себе си като противоречащи си и съответно допълващи се стремления. В различни форми те пронизват целия ни живот и искат от нас все нови и нови отговори.

Първото изискване, съответстващо в нашето сравнение на ротацията, е да станем неповторими индивиди, утвърждаващи своето собствено битие и отграничаващи се от другите, да станем самостойни личности, а не заменяем масов човек. Това обаче поражда всички онези страхове, на които ще сме изложени, ако се отличим от другите и така отпаднем от защитеността на съпринадлежността и на общността, което би означавало самота и изолиране. В целия спектър, в който ние сме част от определени групи — посредством раса, семейна и народностна принадлежност, посредством възраст, пол, посредством нашата вяра или професия и т.н., — с които се чувстваме сродни и близки, ние в същото време сме и индивиди, и по този начин нещо неповторимо, ясно различаващо се от всички останали хора. Това намира израз даже в забележителния факт, че само отпечатъкът от нашия палец е достатъчен, за да бъдем безпогрешно различени и еднозначно идентифицирани. Така нашата екзистенция наподобява пирамида, чиято широка основа е изградена от типичното и общностното, която обаче към върха все повече се освобождава от всичко свързващо общностно и завършва с неповторимо индивидуалното. С приемането и разгръщането на нашата неповторимост, с процеса на индивидуация, както Карл Густав Юнг нарече този ход на развитие, ние отпадаме от защитеността на съпринадлежността, на „биването-като-другите“ и преживяваме със страх самотата на индивида. Защото колкото повече се различаваме от другите, толкова по-самотни ставаме и по този начин сме изложени на несигурност, неразбиране, отхвърляне и оспорване. Но ако, от друга страна, не рискуваме да се развием като самостойни индивиди, оставаме твърде много заклещени в колективното, в типичното и с нещо съществено длъжници на нашето човешко достойнство.

Второто изискване, съответстващо в нашето сравнение на революцията, е да се отворим с доверие дълг света, към живота и към хората, да се сближим с Не-Аза, с чуждото, да встъпим в контакт с биващото извън нас. Тук имаме предвид отдадеността на живота в най-широк смисъл. С това обаче са свързани всички страхове, че ще загубим своето собствено Аз, ще станем зависими, ще предоставим себе си на околните, че няма да можем да живеем подобаващо своя собствен живот, че ще го жертваме за другите и в изискваното съобразяване ще трябва да изоставим твърде много от самите себе си. Следователно тук става дума преди всичко за нашата зависимост, за нашето „биване-захвърлени“, и за обстоятелството, че въпреки тази зависимост и застрашеност на нашия Аз, която ни кара да чувстваме безсилието си, ние трябва да се обърнем, да се отворим към живота. Ако не поемем този риск, ще останем изолирани отделни същества без обвързаност, без съпринадлежност към нещо, простиращо се извън нас, и в крайна сметка без защитеност, а по този начин не ще познаем нито самите себе си, нито света.

С тази първа антиномия ние се натъкваме на едно парадоксално свръхизискване, което животът ни поставя: ние трябва да живеем както със себесъхраняването и себеосъществяването, така и със себеотдаването и себезабразата, трябва да преодолеем страха както от отказа-от-Аза, така и страха от ставането-Аз.

И сега за другите две изисквания, които също се намират в полярно отношение на противоречивост и допълване, както и гореописаните.

Третото изискване, съответстващо в нашето сравнение на центростремителността, на силата на привличане, е да се стремим към трайност. Ние трябва да се установим и устроим в този свят като у дома си, да планираме бъдещето, да бъдем целеустремени, сякаш ще живеем вечно, сякаш светът е стабилен и бъдещето предвидимо, сякаш бихме могли да се уповаваме на трайното — същевременно знаейки, че сме „media in vita morte sumus“, че нашият живот може да угасне всеки миг. С това изискване за трайност, за проектирането ни в едно несигурно бъдеще, за това, изобщо да имаме бъдеще, сякаш така бихме имали пред себе си нещо твърдо и сигурно — с това изискване се пораждат всички страхове, свързани със съзнанието за преходността, за нашата зависимост и за ирационалната непредвидимост на нашето съществуване: страхът да се осмелим на нещо ново, да планираме в неизвестното, да се оставим на вечния поток на живота, който никога не застива и увлича и нас самите в промените. Тази особеност на човешкото битие е добре уловена в сентенцията, че никой не би могъл да влезе два пъти в една и съща река — реката, а и той самият са винаги различни. Ако обаче, от друга страна, бихме се отказали от трайното, ние не бихме могли нищо да сътворим и създадем; всичко сътворено трябва да носи в представите ни нещо от тази трайност — иначе изобщо не бихме се захванали да осъществяваме нашите цели. Така ние живеем, сякаш вярваме, че разполагаме с неограничено време, сякаш постигнатото е стабилно и тази миражна стабилност и трайност, тази илюзорна вечност е един съществен импулс, който ни подтиква към действие.

И накрая четвъртото изискване, съответстващо в сравнението на центробежната сила. То се изразява в това винаги да бъдем готови да се променяме, да казваме „да“ на измененията и развитието, да се отказваме от познатото, да оставяме зад себе си традицията и обичайното, постоянно да се откъсваме и сбогуваме с току-що постигнатото, да преживяваме всичко само като преход. С това изискване живо да продължаваме да се развиваме, да не се застояваме, да не се вкопчваме, да сме отворени за новото и дръзващи в непознатото, е свързан страхът да не бъдем определяни, задържани, стеснявани, ограничавани в нашите възможности и порив за свобода — от порядки, необходимости, правила и закони, от всмукването на миналото и навика. Плашещото тук в крайна сметка, за разлика от гореописания страх, където смъртта изглеждаше като преходност, е смъртта като вцепененост и окончателност. Откажем ли се обаче от импулса за промяна, за дръзване в новото, то бихме заседнали в привичното, повтарящи и задържащи еднообразно вече съществуващото, и времето и светът около нас биха ни задминали и забравили.

С това скицирахме другата антиномия, следващото свръх-изискване на живота към нас: да се стремим едновременно към трайност и към промяна, да трябва да преодолеем страха както от неудържимата преходност, така и от неизбежната необходимост.

По този начин ние се запознахме с четири основни форми на страх, които искам още веднъж да систематизирам:

 

1. Страхът от себеотдаването, преживяван като загуба-на-Аза и зависимост.

2. Страхът от ставането-самия-себе-си, преживяван като незащитеност и изолиране.

3. Страхът от промяната, преживяван като преходност и несигурност.

4. Страхът от необходимостта, преживяван като окончателност и несвобода.

 

Всички възможни страхове в крайна сметка винаги са варианти на тези четири основни страха и са свързани с четирите основни импулса, които също спадат към нашето битие и пак по двойки се допълват и си противоречат: стремежът към себесъхраняване и отграничаване с противоположния стремеж към себеотдаване и съпринадлежност; и, от друга страна, стремежът към трайност и сигурност с противоположния стремеж към промяна и риск. На всеки стремеж е присъщ страха от противоположния му. И все пак, ако се върнем към нашето космическо сравнение, един жив порядък изглежда възможен само тогава, когато се опитваме да живеем в едно равновесие между тези антиномични импулси. Едно такова равновесие при все това не означава обаче статичност, както би могло да се мисли, а е изпълнено с неимоверна вътрешна динамика, защото то никога не е нещо постигнато, а нещо, което винаги наново трябва да се изгражда. При това ние трябва да имаме предвид, че видът на съответно преживения страх и неговата интензивност до голяма степен зависят както от заложбите, които носим у себе си, от нашето „наследство“, така и от условията на окръжаващия ни свят, в който сме родени; следователно както от нашата телесна и духовно-душевна конституция, така и от нашата личностна биография, от историята на нашето ставане. Защото и страховете ни си имат история и ние ще видим колко важна роля за това играе нашето детство. Така при всеки човек страхът е в съзвучие със заложби и външни влияния, което отчасти обяснява, защо ние трудно се вчувстваме в някои страхове на другите — те са породени от условия на живот, твърде различни от нашите собствени.

Заложбите и окръжаващият ни свят — към който наред със семейството, „средата“, принадлежи и обществото — могат следователно да благоприятстват определени страхове, други, напротив, да препятстват. Здравият човек — без смущения в развитието си — като цяло ще знае как да се отнася със страховете си и вероятно ще може да ги преодолее. Човек със смущения в своето развитие преживява някои страхове както по-интензивно, така и по-често, и една от основните форми на страх ще придобие надмощие у него.

Определен вид страх може да стане силно обременяващ и разболяващ, когато надвишава определена степен или когато трае продължително. Най-обременяващи са страхове, преживени твърде рано в детството, във възраст, когато детето все още не е в състояние да развие съпротивителни сили спрямо тях. Винаги, когато един страх стане твърде силен заради интензивност и трайност или ако ни засегне във възраст, в която все още не сме дорасли за него, той трудно може да бъде преработен. Тогава отпада активиращият, позитивен аспект на страха; следствията са спънки в развитието, застой или залитане в по-ранни, детски начини на поведение, както и поява на симптоми. Разбираемо е защо именно в детството ние се натъкваме на неадекватни за възрастта страхови преживявания, както и на страхове, които надвишават мярата на търпимост. Слабият Аз на детето, намиращ се в процес на развитие, все още не е в състояние да преработи определени количества страх; затова му е необходима помощ отвън и той ще понесе увреждания, ако бъде оставен сам с такива прекомерно големи страхове.

При възрастния човек някои по-рядко срещащи се извънредни ситуации като война, пленничество, заплаха за живота, природни и други катастрофи, или пък дълбоки душевни преживявания и процеси, също могат да прекрачат неговата граница на толерантност спрямо страха, и той да реагира на това с паника, пристъпи или неврози. В нормални условия обаче възрастният, в сравнение с детето, има много по-богат избор на възможности за отговор и съпротивителни сили спрямо страха: той може да се брани, да обмисля ситуацията си и да разпознава задвижващите страха механизми; той преди всичко може да разбере първопричината на своя страх; той може да го споделя и така да получава разбиране и помощ, и е в състояние правилно да преценява възможните заплахи. С всичко това детето все още не разполага; колкото е по-малко, толкова повече то е само обект на страховете си, безпомощно изложено на тях, без да знае колко дълго ще продължат и какво изобщо може да се случи.

Ние ще видим как надценяването на един от четирите основни страха — или погледнато от друга страна, радикалното отпадане на един от четирите основни импулса — води до създаването на четири структури на личността, на четири начина на биване-в-света, които всички ние в различна степен познаваме и които повече или по-малко са част от всеки от нас. Следователно тези структури на личността трябва да се схващат като едностранчиво акцентиране върху една от четирите основни форми на страх. Колкото по-изявени и едностранчиви са структурите на личността, които ще опишем, толкова по-вероятно е те да са възникнали на основата на смущения в ранното детско развитие. И съответно, като знак за психическо здраве би могло да се гледа на обстоятелството, че човек е в състояние да живее четирите основни импулса в действено равновесие — което същевременно би означавало, че той се е стълкновил с основните форми на страх.

Първоначално четирите структури на личността са нормални структури с известно акцентиране. Ако междувременно акцентирането се превърне в отявлена едностранчивост, то достига гранични стойности, които трябва да се схващат като изкривени форми или екстремни варианти на четирите нормални основни структури. Така ние се сблъскваме с невротичните варианти на типовете структури, които психотерапията и дълбинната психология описват в четирите големи форми на невроза: шизоидност, депресия, натраплива невроза и хистерия. Такива невротични личности отразяват следователно само в по-изострена или екстремна форма общочовешки начини на съществуване, които ние всички познаваме.

В крайна сметка става дума за четири различни начина на биване-в-света; при тяхното обрисуване аз искам да покажа последствията на тази едностранчивост, тръгвайки от форми на проявление, които все още могат да бъдат смятани за напълно здрави, през по-леки, тежки, до същински болните. Органически предразполагащите заложби, разбира се, ще бъдат взети предвид; нашият интерес обаче ще бъде насочен най-вече към биографичните основания.

Преди това още едно пояснение: ако описанието на четирите структури на личността изобщо би могло да приеме характера на типология, то тя би се отличавала от другите типологии, тъй като — изградена предимно върху психоаналитични познания и опита на психотерапията и дълбинната психология — тя би било по-малко фаталистична и окончателно определяща в сравнение с типовете, изведени от конституцията и темперамента; последните представят себе си като съдбовно предзададени и непроменяеми — те трябва просто да се приемат. Тук според мен става дума за нещо друго.

Аз съм станал точно този или онзи човек не само защото имам определен телесен строеж, а защото имам определена нагласа, определено поведение спрямо света и останалите, което съм придобил от историята на моя живот; това формира моята личност и й придава определени структурни черти. Съдбовното тук — вродените психофизични заложби, околния свят от нашето детство с личностите на родителите и възпитателите ни, както и обществото с неговите правила на игра, в което сме родени — ние можем да оформяме, да променяме в известни граници, във всеки случай то не е нещо, което просто трябва да се приеме. Структурите на личността, които имаме предвид, би трябвало да бъдат разбирани като частични аспекти от една цялостна картина за човека. Бъдещото развитие на тези частични аспекти на нашата същност — първоначално недостатъчно развити, пренебрегвани, погрешно направлявани или отчуждени и потиснати — може да променя и допълва придобитата структура в полза на онази желана цялост или зрялост, в такава степен, каквато отделният човек е в състояние да постигне за себе си.

Следователно тук ние изхождаме от четири общовалидни основни нагласи и възможности за поведение по отношение на условията и зависимостите на нашето съществуване, имайки предвид космическия образец на живия порядък и уравновесеност на привидно необединими противоречия.

Запазването на понятийните означения на учението за неврозите и по отношение на така наречените здрави хора има практически предимства, защото при тези понятия винаги могат едновременно да се видят биографичното възникване и невротичния вариант; освен това те са придобили толкова голяма гражданственост, че едно ново именуване изглежда ненужно. Читателят вероятно скоро ще разбере какво имаме предвид, когато по-нататъшното изложение направи за него понятията шизоидност, депресия и т.н. разбираеми и пластични.

В тази книга аз не провеждам често срещаното в литературата разграничаване между страх (Angst) и боязън (Furcht). То не е съществено за моята основна концепция; освен това ми се струва недостатъчно налагащо се и убедително — нещо, което намира израз в несигурната употреба на двете понятия в обичайния език: ние говорим както за страх от смъртта, така и за боязън от смъртта и не можем без насилване да диференцираме двете понятия. Обичайното разграничаване боязънта да се отнася към нещо определено, конкретно, страхът напротив — към нещо неопределено, по-скоро ирационално, може би има известно основание, но не винаги е състоятелно, като например боязънта пред Бога, която според горното разграничаване би следвало да се нарича страх от Бога. Затова съзнателно се отказах да предприема едно понятийно различаване на страх и боязън.

Тази книга е написана с цел да помогне на отделния човек в неговия живот, да му предложи повече разбиране за самия него и за другите и да изясни важността на първите ни години за нашето развитие. Тя е написана, за да разбуди сетивата ни за смисъла на големите взаимовръзки, в които сме включени и от които според мен може да научим нещо много съществено.