Фриц Риман
Основни форми на страх (16) (Една дълбинно-психологическа студия)

Натрапливият човек и агресията

Натрашшвият човек също среща трудности при справянето със своите агресии и афекти. Той е трябвало отрано да се учи да контролира и владее себе си; както ще видим от жизнената му история, спонтанните реакции обикновено предизвикват у него чувство на страх; още в детството си той е трябвало да потиска проявите на яд, омраза, инат, враждебност и т.н.; те били санкционирани или последвани от лишаване от любов. В живота обаче те са неизбежни — тогава какво да правим с тях? Неговият Аз е по-силно развит от този на депресивния; затова като дете той не е изпитвал страха от загуба, заради който депресивният изоставя своите афекти, той не е допускал агресиите си заради страха от наказания. Нека се спрем на възможностите, които му остават в такива ситуации.

Обикновено той борави много внимателно със своите афекти и агресии; колебае се, съмнява се дали му е позволено да бъде агресивен в дадена ситуация, или ако вече е бил такъв, след това често е склонен да омаловажава стореното, да го смекчава, оттегля и опровергава, както в следния пример: Когато веднъж по време на сесия мой пациент направи една малко агресивна забележка за своята жена, на която с право се бе ядосал, веднага добави смекчаващо: „Аз, разбира се, малко попрекалих с казаното; всъщност нямах точно това предвид; моля Ви, не ме разбирайте неправилно, иначе ще останете с погрешно впечатление — като цяло ние с жена ми се разбираме съвсем добре.“ Тук добре проличава, с какъв ужас и чувство за вина се преживява една проява на агресия; тази тенденция за омаловажаване може да стигне до поправяне на вече стореното или дори до самонаказване.

Понякога натрапливият човек също си създава идеология като по-нататъшен опит за разрешаване на конфликта: да имаш афекти, но да не бива да ги проявяваш. При него отказът от тях обикновено става посредством идеологизиране на себевладеенето и самодисциплината; според тази нагласа изразяването на афекти е знак за капитулиране, за невъзможността да се вземеш в ръце, поведение, което е под достойнството му. Колкото и здравословна да е една такава позиция в определени граници, винаги съществува опасността от прекаляване, от това афектите да бъдат задушавани и трупани навътре, и да е необходим все по-голям контрол, за да не се разразят. Това може да доведе до поява на натрапливи симптоми; една пациентка, която не проявявала своите враждебни чувства към мъжа си, развила страх от ножове и остри предмети, които трябвало да прибира, веднага щом зърне — те биха могли да отключат нейните потиснати агресии, ако по-дълго се намират в полезрението й, и кой знае на какво би била способна. Ако беше влязла в конфликт с мъжа си, нейните агресии нямаше да придобият толкова застрашителни размери, както в сегашния случая, в следствие на натрупването им.

Един друг начин, по който натрапливите се опитват да разрешат тази дилема, е търсенето на сякаш легитимни възможности, на поводи и случаи, в които проявите на агресия не само са позволени, но дори се възприемат като ценност, което е възможно в някои професии. Тогава те воюват срещу всичко онова, което е трябвало да забранят на самите себе си — навсякъде, където се сблъскат с него. Така се раждат фанатици във всички възможни области, които безпощадно, безкомпромисно и безогледно винаги се борят с нещо — било то в сферата на хигиената, на инстинктите, на морала или религията. Те вече не насочват агресиите към самите себе си, както депресивните, а към нещо или някого извън себе си, и то с чиста съвест, защото са убедени, че по този начин правят нещо необходимо. Лесно е да си представим колко опасно може да стане това; когато човек търси преди всичко вентил за своите агресии, той навсякъде ще намери нещо, с което може да се заяде „по убеждение“. Тази нагласа дава зелена светлина дори на най-масивни агресии, които биват оправдавани в името на целта — ние вече обърнахме внимание на това в примера с християнската идеология.

И тук границата между здравото и болното е много тясна, защото сега агресията се обвързва с норми, които сами по себе си представляват ценност, най-малкото могат да представляват такава. Пример за катастрофалните последици, до които е възможно да се стигне, ако цял един колектив бъде накаран да постави своите агресии в служба на определена идеология, е преследването на евреите по време на Третия Райх. Такъв пример е и всяка война, в която унищожаването на врага се издига в добродетел, а понякога дори се одобрява от църквата.

Един малко по-смекчен вариант на описаните „легитимни“ агресии е премерената коректност, която, наред с потискането на агресиите, е най-честата форма на проявяването им — при това обикновено без натрапливият да съзнава агресията. Такава коректност, граничеща понякога със садистични начини на поведение, предлага изключително много възможност за изживяване на афекти: чиновникът, който затваря гишето точно на минутата, дори и ако лесно би могъл да обслужи още някого; учителят, който поправя с червено и най-малките грешки в пунктуацията или тези по невнимание; изпитващият, който признава за верен само точно очаквания от него отговор; съдията, който се придържа към буквата на закона, за когото стореното е сторено, без оглед на мотивацията — могат да се намерят още много примери за такива еквиваленти на агресия. Всички тези хора изживяват своите агресии по този на пръв поглед легитимен начин — чрез свръх-коректност, злоупотребяват с властта си и замаскирват своето поведение пред самите себе си с обяснението, че те последователно застъпват нещо правилно, някаква ценност. Тъкмо това обаче е опасното в агресията на натрапливите — те често се позовават на ценности и така е трудно да се разпознае, кое действително е необходимо и кое самоцел. Разбира се, „ред трябва да има“ — но един жив ред, а не някаква педантична подреденост; нравствеността е ценност — но един враждебен на живота морал вече не е.

Оттук директно се стига до всичко, което можем да означим като дресура, като строево обучение. Както вече видяхме, характерно за агресията на натрапливите е придържането към норми, правила и принципи; тя обикновено се извършва „в името на…“ и е тясно свързана с инстинкта за власт. Затова агресията им трудно се доказва, тя сякаш носи нещо анонимно, свръхлично, зад което се крие личното удоволствие от извършването й.

Друга характеристика на натрапливата агресия е нейната обвързаност с волята за власт; тя вече не е само отбрана, самозащита и отреагиране на страх, както при шизоидните. Агресията на натрапливите служи на властта и властта на свой ред обслужва агресията. Затова тези хора често се насочват към професии) които придават власт и в същото време предлагат възможности за легално изживяване на техните агресии, в името на реда, дисциплината, закона, авторитета и т.н. Поради тази причина не би трябвало да ни учудвай обстоятелството, че към натрапливия структурен тип спадат много политици, военни, чиновници, съдии, духовници, педагози и прокурори. Начинът, по който те боравят с властта и с агресиите, зависи от зрелостта и интегритета на съответната личност. Както всяко общество, така и нашето, с неговите порядки и йерархии, предлага на натрапливия богати възможности за легитимно изживяване на неговите агресии и омраза, под прикритието на един справедлив принцип. Родителският дом, училището и църквата са първите възпитателни институции, които чрез военна закалка, дресура, лишени от любов методи на възпитание, събуждане на чувство за вина и наказания, създават благоприятна почва за по-късното натрапливо развитие на личността на детето — в следващата глава ще разберем това още по-добре.

Една от формите на натраплива агресия, чийто произход се вижда още в езиковото означение, е лукавството (Verschlagenheit), т.е. страхливо-подмолната, скрита агресия, която напада изневиделица. Тя се среща у хора, които в детството си са били строго наказвани за своите прояви на агресия; те никога не са имали възможността и позволението открито да изразяват упорство, афекти и т.н., а само тайно и зад гърба на другите — ако все пак се осмелявали, те били удряни (verschlagen). Оттук до коварството, вероломството, до „вълка в овча кожа“ има само една крачка.

Друго следствие от строгите наказания, преди всичко за моторно-експанзивното и афективно-агресивно поведение на детето, е обстоятелството, че по този начин то не може да изгради едно здравословно усещане за тяло. То не се научава да общува правилно със своето тяло, да се чувства в него като „у дома си“. За да изпиташ удоволствие от тялото си, трябва да ти бъде позволена свобода на движение, която доставя радост. Ако, напротив, човек постоянно трябва да внимава „да не се удари“, той не само изостава в моторно-агресивното си развитие, но и проявява голяма несигурност в собствените си движения, която стига до левачество, а в тежки случаи дори до пълна непохватност. Тогава агресията може да си пробие път само чрез вече споменатите грешки. Агресиите на непохватния човек „се случват неволно“, сякаш непреднамерено. Той изживява своите потиснати афекти само по такъв начин: „без да иска“ изтървал ценната ваза, която отивал да пълни с вода, спънал се и бутнал нощната лампа и т.н. Човек действително може да му се ядоса, но не и да го държи отговорен за това, което е направил — така натрапливият се наслаждава на свободата на глупака, и човек е склонен да прояви към него дори определено добронамерено-състрадателно чувство за превъзходство — толкова фино направлявано може да протича неговото отмъстително поведение спрямо околните, които изначално носят вината за неговите „две леви ръце“. Този факт нерядко е свързан с още едно предимство: другите не го оставят да върши нищо, защото така или иначе няма да го направи добре, и по този начин той си спестява много досадни задължения.

Нека накрая споменем, че постоянното трябва-да-се-владееш и надценяваният самоконтрол могат да дадат тласък за едно хипохондрично самонаблюдаване; то от своя страна отново може да бъде използвано като еквивалент на агресия: човек измъчва околните със своите хипохондрични страхове и симптоми и по този начин руши всяко ведро настроение. Например проблемите в ходенето по голяма нужда — действителни или мними — понякога се превръщат в семейна катастрофа и т.н.

Като еквивалент на агресия от страна на натрапливите хора можем да опишем още два начина на поведение, в които — отново несъзнавани от тях и затова преживявани без чувство за вина — си прокарват път техните потиснати агресии и афекти. Една много фина, скрита форма на агресия е размотаването, обстоятелствеността, нерешимостта, с които те са в състояние действително да измъчват и обременяват околните. Към тази категория спадат жените, които никога не са готови навреме със своя тоалет преди концерт или театър и така вбесяват партньора си; или мъжете, които при обясняването на най-елементарни неща започват, така да се каже, от Адам и Ева, както в следния пример с един натраплив пациент, който искаше да ми обясни, защо днес е закъснял с „почти две минути“ (!): Излязох от кабинета си, както винаги точно в 18.15; вървях с обичайния си ход към автобусната спирка; автобусът закъсня с около три минути, но после навакса близо една минута. С това закъснение стигнах до спирката, на която слизам, за да дойда при Вас; аз исках да наваксам още малко с бързо ходене, но бях спрян от една жена, която ме попита за някаква улица, и на която естествено трябваше да дам информация; не беше много лесно да й опиша пътя — последните метри към Вас тичах. Всичко това — ако двете минути закъснение изобщо заслужаваха да бъдат споменати — той можеше да обобщи в изречението: „Извинявайте, че малко закъснях.“ Той беше от пациентите, които пристигат за сесия точно на минутата и демонстрират с това една недосегаема неутралност: не идват нито по-рано, което би могло да се изтълкува като настоятелност, или като знак, че идват с удоволствие, че не могат да дочакат; нито по-късно, което би могло да се сметне за неучтивост или недобронамереност. Един друг вариант на същото поведение е сдържаността, нежеланието да дадеш нещо, докато не се намерят разумни основания за това. Натрапливите хора го използват като вентил за агресията си, като индиректна агресия. Съпругът, който принципно трябва да бъде помолен и за най-дребната сума; упоритото или убийствено мълчание, в което другият се блъска като в стена, са примери в това отношение. Човек не става открито агресивен, така че не може да бъде упрекнат в нищо, и по този начин може много повече да засегне и нарани другия. Като цяло бихме казали, че натрапливият е склонен по-скоро към греховно бездействие, отколкото към греховно действие — греховното бездействие по-трудно се доказва.

Пълната противоположност на това сякаш е настоятелността, липсата на дистанция, които намират израз в така нареченото „бръщолевене“, неспирното говорене „без точка и запетая“, с което можеш да засипеш някого. И най-накрая трябва да споменем постоянното мърморене и недоволстване, което е типична форма на агресия за натрапливите.

Ако страхът на натрапливия човек от наказание, от угризения на съвестта и чувството за вина във връзка с неговите агресивни импулси са толкова силни, че той вече няма на разположение гореописаните възможности и еквиваленти на агресия, при него също се стига до соматизиране. Смущенията в сърдечната дейност и кръвообращението, колебанията в кръвното-налягане (преди всичко високо кръвно налягане, нерядко предвестник на сърдечни удари), главоболието, преминаващо в мигрена, нарушенията на съня, стомашно-чревните заболявания (колики и т.н.) могат да бъдат последствия, съответно израз на езика на тялото — на дълго потисканите афекти и агресии. Тук се разиграва неразрешимият за тях конфликт между желанието и невъзможността да бъдеш агресивен, между искащата подчинение власт и непосмяването-да-се-оставиш-на-случващото се. С натрупването на афектите и с нарастването (в следствие на това) на вътрешния натиск може да се стигне до пробиви на потиснатото, до амок, изблици на ярост и желание за безразборно унищожение. В своя роман „Записките на Малте Лауридс Бриге“ Рилке великолепно е описал един такъв моторен изблик.

Нека онагледим с пример соматизирането на афекти и агресии: Един много коректен и владееш се мъж, заемащ висок и отговорен пост, бил толкова делови и неутрален в отношенията си с хората, че в тях не се съдържало почти нищо емоционално, преди всичко нищо афективно. Той бил стигнал дотам, никога да не показва било то скръб или радост, било то гняв или нетърпение — нищо не било в състояние да го разтърси или раздразни в този му стоицизъм, и той бил горд с това, че се е „взел в ръце“, че е духовно недосегаем и превъзхождащ. Но и той имал своето уязвимо място: в ситуации, в които всъщност би искал да реагира ядосано и бурно, но не си позволявал заради престиж или заради идеалната представа за себе си, той все по-често получавал осезаемо ускоряване на пулса и болки в сърцето — очевидно неговото брониране не било изцяло успешно. Когато тези симптоми се влошили по време на една професионална криза, в която той трябвало да устои на много атаки и съперничества, консултиращият лекар установил непосредствена опасност от сърдечен инфаркт, в случай че той не се отпусне и разтовари за което, както много често, не професионалното натоварване бе дало решаващия тласък, а неестественото му себевладеене и „поведение“, които не оставяли отворен вентил за неговите афекти. Ние знаем, че натрупването на афекти е довеждало Бисмарк до истеричен плач. Често трагичност се крие в обстоятелството, че хора със силни афекти заемат постове, в които, както те смятат, не бива да си позволяват такива, заради своя имидж или заради създадената от самите тях идеална представа за себе си.

Искам да спомена още един вид защита от агресии, характерна най-вече за натрапливия: той може да се предпазва от своите агресии като идеализира личността, към която те се отнасят и по този начин я прави недосегаема — освен в детството ние откриваме това най-вече в отношението ученик-учител — но така човек винаги остава в някаква степен син или дъщеря; същото е валидно и за религиозната сфера.