Фриц Риман
Основни форми на страх (11) (Една дълбинно-психологическа студия)

Биографични основания

Конституционално предразполагащи в това отношение могат да бъдат една подчертано емоционално-чувствителна структура, готовност и способност да обичаш, както и дарбата да се вчувстваш. Тези черти често са свързани с известна флегматичност и постоянство на чувствата, в следствие на което депресивният много трудно се откъсва от емоционално важни за него неща, в които е инвестирал много. Става дума за такава структура на чувствата, която проявява склонност към вярност, постоянство и любящо вчувстване, характерна за хората с леки меланхолични тежнения. Тук ще оставим отворен въпроса, доколко тези черти също са следствие на разпознатата вече невъзможност — или поне постоянна застрашеност — човек да живее заложбите си така, както му се иска. В същото време при тях — отново структурно предразположено — агресивната способност за налагане отстъпва назад; те имат твърде малко „лакти“, по природа са миролюбиви, доброжелателни, а не борбени натури. Друг конституционален компонент може да бъде заложен в една витална слабост на чувствата, в нещо като промокаемост и сякаш липса на външна обвивка, в недостатъчното „дебелокожие“, което кара тези хора в по-голяма степен да разчитат на закрила и подкрепа, и така несъзнателно лесно да превръщат другите в бащи и майки. Вероятно към благоприятстващите заложбен ни фактори можем да причислим и една вродена склонност! към флегматичност и удобство — въпреки че е трудно да се отговори на въпроса какво е заложба и какво реактивен отговор.

Тук отново се пресичат конституционални и биографични дадености. Най-добре ще разберем биографичните взаимовръзки, които благоприятстват депресивното развитие на личността, ако отново се обърнем към ситуацията на малкото дете, сега във втората фаза на неговото развитие. За разлика от най-ранната фаза, в която детето постепенно започна съзнателно да възприема своето обкръжение, сега то вече разпознава майката като източникът на задоволяване на всички негови потребности, за което от решаващо значение е нейното постоянно и сигурно завръщане. По думите на Кюнкел дълго време детето и майката образуват едно „Ние“: те живеят в една симбиоза, до такава степен представляват единство, че детето едва бавно и постепенно започва да се различава от майката. Първоначално в неговото съзнание не съществува границата, деляща го от майката. В степента, в която то схваща майката като нещо биващо извън него и заедно с това разпознава, че от нея идва всяко задоволяване и ощастливяване, в същата степен то разпознава и своята зависимост от нея. Детето се нуждае от майката и е изпълнено със страх, когато тя се отдалечава. То изцяло зависи от нея и е насочено към нея, тя е неговият най-важен пункт на отнасяне. С всичките си сетива детето поема в себе си нейния образ и същество. Заради продължителната тотална зависимост от майката нейният образ се запечатва дълбоко в душата му. Така майката бива „овътрешностена“, превръща се в изключително важна съставна част от детската душа: начинът, по който детето преживява майката в нагласата й към него създава основанията за това, как самото то по-късно на дълбинно ниво ще се отнася към себе си. Отпечатаният вътре в нас, на езика на психоанализата „интроектиран“ или „инкорпориран“ образ на майката, индивудиалният опит с нея, по-късно се отразяват в нагласата ни към самите нас. Този, който е имал щастието да може да си въобрази една любяща майка, смята себе си достоен за любов; който е имал нещастието да трябва да отпечата в себе си образа на една сурова и отхвърляща майка смята себе си недостоен за любов и се нуждае от много време и нов опит, за да може да повярва, че той също е достоен да бъде обичан. Така в щастливия опит с майката се крие безценен капитал, който, както и да се опитваме, едва ли можем да оценим по достойнство.

В добрата връзка с майката съществува отношение на взаимно даване и вземане, което и двамата възприемат като ощастливяващо. Детето отразява ехообразно проявеното към него; то отговаря на усмивката на майката с усмивка, а по-късно неговата усмивка предизвиква тази на майката. Налице е една съкровена свързаност, едно отгатващо разбиране между двамата — тази ситуация спада към най-хубавите неща, които животът предлага, и ние можем да разберем защо именно тук се създават първите наченки на благодарност, надежда и благосклонност. Детето все още е в краткия райски период от своя живот, в който неговите потребности биват отгатвани и задоволявани, от него не се изисква нищо и то изпитва — би трябвало да изпитва — удоволствие и наслада от своето съществуване. Следователно новото в тази втора фаза на ранното детско развитие е вече разпознатата зависимост от един човек и същевременно пробуждащата се потребност от близост и доверие към него, обикновено този човек е майката.

Изключително важно е майката да предложи на детето тези възможности, за да може то да е в състояние да „отвори сърцето си за някого“. Образът на майката и нейното същество се отпечатват в детето същевременно като първите му впечатления от човека, от човешкото изобщо. Дали то ще познае тук за пръв път благосклонност или отхвърляне, дали ще се почувства обичано или не, зависи от начина, по който майката го гледа, докосва, отнася се и общува с него — през цялото това време чувствителността и впечатлимостта на детето реагират дори и на едва доловими въздействия. Тук като цяло се задава насоката на отношението му към самия себе си и се създават дълбинните основания на чувството му за самоценност — „каквото повикало, такова се обадило“.

Нека се запитаме, къде се крият възможностите за смущения в тази фаза, поради които импулсът за „въртене около себе си“ се преживява — вместо с радост — със страх и чувство за вина. Съществуват два характерни погрешни начина на поведение на майките, които можем да означим като разглезване и отказ на любов.

Да се спрем първо на разглезването. Тук откриваме преди всичко „отявлените“ майки, „майките-квачки“, за които най-добре би било, ако детето завинаги остане бебе, безпомощно и зависимо, нуждаещо от тях и разчитащо на тях. Следователно типа майки, които често сами спадат към депресивния структурен кръг и разглезват детето заради неосъзнат страх от загуба, страхливост от живота, или страх от загуба на любовта. Те го засипват с нежност, не се осмеляват дори на здравословни и необходими откази.

Понякога към това се прибавят съдбовни фактори; например при жени, които са разочаровани от брака или са загубили партньора си и за които детето се превръща в единствено съдържание на живота им, Те твърде много се нуждаят от него, от неговата любов и правят всичко, за да го накарат да им бъде благодарно. Колкото повече детето пораства, толкова по-проблемни те стават за него. Те с ужас следят напредъка в развитието на детето, факта, че то става по-голямо и по-самостоятелно. За тях това означава: то се отдалечава от мен, скоро вече няма да съм му нужна и то ще се обърне към други хора. Вероятно желанието за вкопчване в децата, за „държането им малки“ задоволява един дълбок майчин инстинкт; нека освен това не подценяваме големите жертви, които една майка години наред трябва да прави в името на детето — та кой с удоволствие би пуснал на воля това, което години наред е отглеждал с любов.

Те разглезват детето от самото начало, още с кърменето, вземат го на ръце при всеки плач — който често е само проява на витална активност — и по този начин задушават жизнените му импулси; откликват на всяка негова реакция на неудоволствие със затрупваща нежност, така че то няма почти никакъв шанс да изрази афекти или да намери собствени решения за своя неконфорт. Те постоянно са около детето, привличат като магнит неговото внимание и чувства върху себе си и живеят с него, казано на езика на бокса, в един постоянен клинч, в една взаимооплетена близост, в която никой вече не може да се движи свободно. Водени от същите мотиви, те и по-нататък се опитват да снемат всичко от детето, да го свършат предварително, да му го „сдъвкат“ и да застанат като буфер между него и света, да го предпазват по всякакъв начин. Те не могат да приемат здравословните и неизбежни афекти на детето и реагират на тях с обида и сълзи, така че то изпитва чувство за вина, дори заради съвсем нормални начини на поведение, адекватни за възрастта му.

Всичко това не само обвързва все повече детето към майката, в тази ситуация то има твърде малко шансове за своите собствени импулси и не е в състояние да предприеме нищо без майката или нейното разрешение. Може да се стигне дотам, че в крайна сметка детето да няма дори вече собствени желания; тогава то резигнира и изпада в пасивно безразличие, но в същото време очаква някой да отгатне и изпълни желанията му, защото то самото се е отучило, отказало се е да желае. Така възникват пасивното поведение на очакване и удобство, представата за живота като за царство на безделниците — които прикриват лежащата отдолу депресия. В своя роман „Обломов“ Гончаров превъзходно изобразява такъв тип развитие.

Радикалното отпадане на желания, искания и импулси води по-нататък до една всеобща неумелост в общуването със света, поради която човек вторично става още по-зависим от другите. Тези майки често описват на детето света навън като зъл и опасен, така че в своето по-нататъшно развитие то остава с чувството, че топлина, защитеност, разбиране и сигурност съществуват само вкъщи при майката. Мисълта, че у дома то вече има възможно най-доброто, допълнително отслабва импулса му да се обърне към света. Такива майки не допускат по възможност никого до детето и ревниво го пазят; приятели и приятелки биват развенчавани, или майката, тъжна и наскърбена, реагира на приятелствата като на изневяра спрямо нея, защото във всеки друг тя вижда потенциален съперник, който би могъл да й отнеме детето. Така то бива „нежно изнасилвано“, често чак до пубертета, а дори и по-късно; неговите собствени импулси биват задушавани в обгръщащия всичко памук на грижовната майчина любов. До детето не стига нищо сурово, твърдо и студено, спрямо което то да може да се докаже. То разчита, че светът навън ще продължава да е разглезващ и се проваля, когато се сблъска с него. Едва тогава то преживява собствената си неспособност и слабост, от които се скрива отново в старата защитеност. Заради неговата Аз-слабост справянето с живота му изглежда една толкова непосилна задача, че то се ужасява и резигнира.

Такива майки следователно не могат навреме да пуснат детето на воля и да дадат свобода за собствено развитие. Те го обвързват към себе си чрез тяхната претенция за любов, която дори не допуска детето да изрази свободно своята благосклонност, а я изисква. Бъди мил с мен. Дай ми една целувка. Те правят всичко вместо него. Остави, аз ще го свърша вместо теб. Това все още е много тежко за теб. Още не можеш да… — и секват неговите собствени импулси. Не искаш ли да си играеш, с това? Престани вече — без да имат представа какво причиняват по този начин. Така те убиват всяко здравословно себеразгръщане в детето, а в крайна сметка и толкова важните „упражняващи се“ върху живота фантазии по време на първите му опити за овладяване на света. Ако детето не може да научи в тези условия „въртенето около себе си“, то остава фиксирано за майката, реагиращо ехо, и не познава нито света, нито своите собствени възможности и граници. То остава с пасивна нагласа и готовност за приспособяване, с очакването, че животът също е една разглезваща майчинска инстанция. Естествено така разочарованията са неизбежни и те обикновено водят до разразяване на досега латентната, неусетно промъкваща се депресия.

Ситуацията на майката спрямо детето може да бъде усложнена от различни съдбовни събития — развод, овдовяване, раждане на детето в една трудна фаза от брака, няколко последователни раждания и т.н. Като цяло единствените деца в семейството са по-застрашени в това отношение от децата с братя и сестри, където обладаващата любов на майката се излива не само върху едно дете. Един мой пациент, единствено дете в семейството, веднъж се изрази съвсем драстично: Когато майка ми изсипва върху мен рога на изобилието на своята любов, аз получавам синини от това.

Необходимостта да пусне децата на воля превръща в този смисъл всяко биване-майка в една неблагодарна задача, в толкова по-голяма степен, колкото повече човек очаква или дори изисква благодарност. Ако майката не притежава или не придобие зрелостта, да гледа на здравословното себе-развитие на децата като на възнаграждение за нейната любов, усилия, жертви и откази, ще причини на себе си и на тях ненужни страдания.

Вътрешната ситуация на тези деца е още по-сложна. Те не могат да не изпитват и омраза към майката, която по този начин ги лишава от власт и ги владее. Осмелят ли се обаче да изразят нещо такова, тя събужда у тях чувството за вина, изброявайки всичко, което е сторила и пожертвала в тяхно име. Всичко това, разбира се, е вярно, само че не е било изисквано от детето, за да трябва то сега да се чувства благодарно за нещо, което не само не е искало, а дори му е навредило. Засрамено, то се усеща ужасно неблагодарно и от чувство за вина изоставя своя опит за освобождаване. Както ще видим по-късно от примерите, именно чувствителните деца са тези, които страдат тежко и понасят увреждания от тази атмосфера. Те не се осмеляват да предприемат съответните за възрастта стъпки за отделяне от майката. Тук излиза наяве цялата опасност от тясната обвързаност и твърде голяма зависимост. Детето е принудено по-скоро да се откаже от своето собствено развитие, да го пожертва, отколкото да понася чувството за вина, че е причинило толкова много мъка на майката — от гледна точка на детето една неразрешима по друг начин ситуация. Едва ли има нещо по-натоварващо за него от такова „възпитание“ чрез събуждане на чувство за вина; това е един от най-големите грехове, които възрастният по-късно трудно може да прости на своите родители, ако изобщо успее да се дистанцира от случилото се и да разпознае ненужното страдание, причинено му от мнима любов.

Един типичен и съвсем не рядко срещан пример: Когато детето изглеждало невъзпитано в очите на майката — което обикновено просто означавало, че не се подчинява веднага или прави нещо, което не й пасва, тя лягала на дивана и „умирала“ — т.е. дълго време не помръдвала и не реагирала на молбите му, докато то не избухвало в отчаян плач. Подобни заплахи, будещи чувство за вина, се срещат често — Тръгвам си и няма повече да се върна, Ти ще ме вкараш в гроба и т.н. Ако първият мотив за разглезване е желанието да бъдеш обичан от детето и да го накараш да се чувства благодарно, то вторият мотив е сложен по друг начин и обикновено още по-трагичен за детето. Тук се има предвид ситуацията, когато една майка не иска или по някаква друга причина отхвърля или проявява враждебни чувства към детето, но същевременно изисква от себе си да бъде добра майка и изпитва чувство за вина, защото не може да бъде такава. Тогава тя разглезва детето от чувство за вина и сякаш от стремеж да поправи стореното. Ако това е достатъчно трудно за майката — до подобна ситуация особено лесно се стига спрямо доведени деца, то това се отнася още повече за детето. То усеща старанието, но и скритите зад него отхвърляне или враждебност, липсата на истинска любов, която разглезването не само че не компенсира, но и принуждава детето да е благодарно за нещо, което не му се дава на драго сърце. В това отношение може да се стигне дотам, детето да възприема дори самото си съществуване като вина, да се преживява като натрапник, защото усеща, че е бреме за майката, че всъщност няма право на живот и трябва да е доволно, ако изобщо бива търпяно.

Нека сега разгледаме отчаянието, който представлява другото биографично основание за депресивно развитие на личността. Неспособните да обичат достатъчно, често сурови и оскъдни на майчински чувства жени, които тук имаме предвид, обикновено не са получили достатъчно обич по време на детството си и затова нямат образец за биването майка, знаят твърде малко за потребностите на детето. Все още сравнително безобидни са „майките по програма“, които от несигурност и недостатъчно вчувстване кърмят и възпитават детето по една твърда схема, без оглед на неговите индивидуални потребности, както се вижда в дневника на една майка, която пише за своя първороден син: Малкият плаче вече няколко часа, но времето му за хранене още не е дошло, Тази фраза многократно се повтаря в дневника в продължение на дълъг период от време. Не бива да премълчаваме, че в това отношение — както и в много други случаи представяните за „научни“ лични лекарски мнения изиграват понякога фатална роля.

Спрямо детето се отправят свръхизисквания, когато от него отрано се очаква приспособяване към условия на живот, твърде малко съобразени с неговите индивидуални потребности. Ако то бива нередовно кърмено, ако веднага след хранене бива слагано в леглото, без да му се обръща повече внимание, ако майката няма достатъчно време за него и изпълнява акта на кърмене бързо и нетърпеливо — то това са някои от най-честите примери за евентуални свръхизисквания. Тъй като все още не може да се съпротивлява и да дава израз на своите потребности, детето постепенно резигниращо приема света такъв, какъвто е, и се настройва спрямо него, защото очевидно няма какво повече да очаква. Това поражда основното жизнено чувство на много депресивни хора: една почти всеобхватна безнадеждност; те не вярват в бъдещето, в самите себе си и в своите възможности, те са се научили единствено да се приспособяват. Те са подвластни на чувството за безперспективност, силни са само в понасянето и отказването. Вместо да живеят изпълнени с надежда, те винаги очакват най-лошото, те трудно могат да си представят, че и на тях животът поне веднъж ще донесе нещо радостно, леко и ощастливяващо. И ако това все пак някога се случи, те го приемат с чувство за вина и се питат, с какво са го заслужили. Те не са в състояние да се радват истински и разрушават много от възможностите си за щастие чрез своята профилактика от разочарования: тъй като смятат, че няма нещо, в което могат да успеят, те изобщо нищо я не опитват с необходимата интензивност, защото тогава неуспехът би бил още по-болезнен за тях; ако човек от самото начало не очаква нищо добро, той може само да бъде приятно изненадан. Един пример за такова ранно преживяване на отказ, който действа формиращо, отново от дневника на една майка: Ти от самото начало беше хилаво дете. Аз те кърмех първите 6 седмици, но много често трябваше да те дохранвам, защото ти повръщаше, а аз нямах повече мляко. Още през първите десет дни, когато лежах в клиниката, ти отказваше да приемеш гърдата. Често минаваха 5–10 минути, докато човек те накара, стискайки носа ти и т.н. Твоето повръщане със сигурност не беше предизвикано от сърдечни спазми, поне лекарите отхвърляха тази възможност. Това по-скоро бе една обща свръхчувствителност и нервност, за която говори и фактът, че през първите шест месеца ти всяка нощ се будеше. Вкъщи нямах много време, защото след три седмици отново започнах работа. След 3–4 месеца ти все още не беше достигнал нормалното тегло и аз те заведох на ново изследване; лекарят не откри нищо, но аз за всеки случай те дадох в една детска клиника; лекарката там каза, че си имал много „разумен“ за възрастта си поглед. В детската клиника леглото ти беше до прозореца, а ти завит само с едно одеяло; вкъщи те държахме на по-топло. И „резултатът“ не закъсня: ти получи белодробно възпаление. По това време аз бях ужасно нервна, но поне първите дни идвах да те храня; тогава всичко започна да ми изглежда черно. Впрочем като малък ти беше единствената ми опора, тъй като баща ти с неговите чести избухвания и непредсказуемост беше много труден. Затова вероятно със сигурност съм направила грешки в твоето възпитание, като се придържах до болка към една определена система с чести излизания навън и ранно заспиване, иначе не би имало ред и равномерност в живота ти. Винаги много си се страхувал от лекарите, как ревеше само тогава. Веднъж, когато имаше отит, повиканият лекар така и си тръгна, без да си е свършил работата, ужасно ядосан и възмутен от „лошото ти възпитание“.

Този разказ говори сам по себе си — той съдържа почти всички пунктове, които могат да бъдат формиращи и обременяващи за едно дете. Ранните преживявания на отказ имат двояки последствия за него. Първо, детето се научава да резигнира твърде рано; по този начин пред него се поставят препятствия във всички области на вземане-нещо-за-себе-си, на изискване и посягане. Който обаче е готов да се откаже и не може да посегне в подходящия момент, трудно ще избегне завистта, когато гледа как другите съвсем естествено си вземат това, което той не посмява. И тъй като заради завистта си човек отново изпитва чувство за вина и изглежда лош на самия себе си, той се опитва да я избегне, като прави от нуждата добродетел: той издига своето възпиране до ценност, до една идеология на скромността и липсата на претенции, както по-горе бе описано, и така поне остава с утешението за едно морално превъзходство.

Другото следствие от ранните преживявания на отказ е, че те оставят детето с усещането, че не е достойно за любов. Това обикновено създава основата на едно дълбоко чувство за малоценност — човек трябва поне веднъж да е преживял себе си като обичан, за да може да се смята за достоен за любов, а щом не го е преживял, то вината сигурно е в него самия, тъкмо защото той не заслужава любов. Това чувство за малоценност е свързано и с факта, че в тази възраст детето все още няма възможности за сравняване; затова то не може да осъзнае, че неговите родители не са способни да обичат; за него неговият свят е светът и неговите родители несъмнено са родителите изобщо.

При силно изразено чувство за малоценност тук може да възникне дори усещането, че човек всъщност няма право на живот, че той трябва да го заслужи и че ще оправдае съществуването си, само ако живее за другите. „Дори самото ми съществуване е вина“, сподели една депресивна пациентка с подобно детство. Това може да доведе до изпълнено с вина фиксиране върху майката или родителите, с тенденция да се поправи стореното спрямо тях; тогава човек-жертва своя живот върху олтара на родителския егоизъм и дори намира това за саморазбираемо.

В крайна сметка разглезването и отказът имат подобно въздействие: и двете обикновено водят до развитието на една депресивна структура на личността. С тази разлика, че разглезеното дете по правило по-късно стига до страх и кризи, а именно когато животът вече не е толкова разглезващ, както някога майката, и когато не се намерят ерзац-майки в тази графа спадат един обезпечаващ брак, държавни институции, социални застраховки и т.н. Тогава се оказва, че не е по силите му да се справи с трудностите и изискванията на живота, в следствие на което се стига до разразяване на депресията. В такъв случай често се търси изход и в някаква форма на пристрастеност.

Растящото сред откази и емоционален недостиг дете се научава рано, твърде рано, да няма изисквания. Превръща се в тихо, w претенциозно, плахо и приспособимо дете, удобно за родителите, които не разпознават депресията, скрита зад този начин на поведение. То дотам е свикнало да се поставя на заден план, да няма претенции, че по-късно продължава винаги да се съобразява с другите и се опитва да задоволява техните изисквания и очаквания. То може да противопостави на света твърде малко собствено битие, в твърде малка степен е субект, и така се превръща в обект за другите. И тъй като за него става все по-невъзможно да изпълнява всички тези мними изисквания — защото то в крайна сметка преживява всичко като изискване, което трябва да изпълни, — постоянно изпада в чувство за вина и в породената от него депресия. Затова много от депресивните се плашат от контакт с повече хора — как биха могли да изпълнят всички техни толкова различни изисквания, — ако това изобщо е възможно, или евентуално с един-единствен човек. Някои намират разрешение в желанието да дадат на другите нещо, което самите те никога не са получили; те се опитват да сублимират преживения дефицит на любов в подпомагащи дейности и професии, в жертваща се любов към ближния, в благотворителни занимания — но искат в замяна да бъдат обичани или възнаграждавани, иначе би им станало прекалено много.

Какви форми може да приеме нагласата, според която всичко в крайна сметка се преживява като изискване, скицират следните примери: Когато времето е слънчево, имам чувството, че това трябва да ме радва — и така вече целият ми ден е опропастен. — Един студент не бил в състояние да прочете нито една книга докрая, дори ако тя в началото му се струвала интересна; след няколко страници у него се промъквало чувството, че книгата трябва да бъде прочетена от него. Следователно не той субективно искал да прочете книгата, това му се поставяло като изискване, което сякаш го превръщало в обект и той загубвал желание. Лесно можем да си представим, как такива начини на преживяване в крайна сметка довеждат до пълна резигнация и апатия, до отхвърляне на всички изисквания.

Тук виждаме какви екстремни форми може да приеме депресивното биване-в-света. Затова един подобен „бунт“ все още е добър знак, защото показва, че има нещо, което все пак се съпротивлява на непрекъснатото трябване. Ако такива хора продължават да бъдат принуждавани да се справят с изисквания, без първо да им се даде времето и възможността да наваксат това, което никога не им е било разрешено — да бъдат искащ и действащ според своите собствени импулси и желания субект, — те биват тласнати в пълно отчаяние. Тогава те могат да се спасят само в нарастваща индиферентност, равнодушие и апатия, превръщат се в „неудачници“ или намират изход в пристрастености или самоубийство. Те пребивават в една неразрешима за тях ситуация: ако опитат още повече да се откажат от себе си и да изпълняват изискванията, те няма да изпитват никаква радост от живота; опитат ли да им се изплъзнат, изпадат в дълбоко чувство за вина. Така те несъзнателно повтарят ситуацията на своето детство.

По-горе подробно описах, как детето приема в себе си образа на майката и колко зависима е неговата нагласа към самото себе си от опита му с майката. Една овътрешностена враждебно-отхвърляща или свръх-изискваща майка не рядко е най-дълбоката причина за самоубийството като крайна резигнация. Тя се превръща в душевна инстанция за детето, чрез която то отхвърля себе си до степен на себеомраза и саморазрушаване. Неизбежната омраза към майката би отключила едно толкова тежко и непоносимо чувство за вина, че детето предпочита да насочи омразата към самото себе си. Това обвързване на омраза, чувство за вина, една интроецирана отхвърляща майка и себеомраза, е психодинамичното основание за тежки меланхолии. Срещащата се тук склонност към самоубийство всъщност е пренесената върху себе си тенденция за убийство и същевременно самонаказване за омразата към майката.

Стана ясно, че централния проблем на депресивните хора е неосъщественото „въртене около себе си“, недостатъчното развитие на биването субект, тъй като те могат да противопоставят на света само един толкова слаб Аз, всичко за тях се превръща в изискване; те виждат навсякъде само планини от изисквания, пред които в крайна сметка отчаяно резигнират. Поради същата Аз-слабост те не са в състояние да изпитват силни собствени импулси, желания и стремежи, нито пък зряло да отхвърлят свръхизискванията, или изобщо да ги разпознаят като такива; депресивните хора трудно могат да кажат „не“ заради страха от загуба и чувството за вина, които след това биха изпитали. Остава им само депресията и несъзнаваният бунт, когато тяхната толерантност бива прехвърлена, което обаче не ги освобождава от чувството им за вина. Натрупаните дълбоко в тях омраза и завист, които те никога не са посмели да изразят, могат да отровят цялото им жизнено чувство или трябва да бъдат изкупени в непрестанни самообвинения и самонаказания. Докато те се опитват да избегнат страха от Аз-ставането, като все повече се отказват от собствено биване, ситуацията е неразрешима. Единственото, което може да помогне, е смелостта да станеш самостоен индивид.