Фриц Риман
Основни форми на страх (18) (Една дълбинно-психологическа студия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grundformen der Angst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 38 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и корекция
NomaD (2008)

Издание:

Издателство „ЛИК“, 2002

История

  1. — Добавяне

Примери за натрапливия тип поведение

Как се поставя началото на създаване на натрашгави симптоми върху основата на една вече съществуваща, но все още небиеща на очи натраплива структура на личността, може да ни покаже следният пример:

Един млад мъж, възпитан в добрите стари традиции, изпращал вечерта след заключителния бал своята партньорка по танци до вкъщи. Момичето много му харесвало и по пътя в него се породило желанието да я прегърне и целуне. Той толкова се ужасил от дръзката си фантазия, и същевременно изплашил да не се държи непохватно и да не бъде отблъснат от нея, че започнал да брои дърветата по улицата. Това отклонявало вниманието му от неговите опасни импулси към нещо неутрално. Веднъж прокарало си път, то така се настанило в него, че в ситуации, в които изпитвал чувство на страх или вина заради „срамните“ си желания, той натрапливо започвал да брои нещо, което в този момент се изпречвало на пътя му. По този начин той се спасявал от рисковани за него ситуации, от решения и активно действане в това натрапливо броене, което продължавало дотогава, докато траело изкушението. Той не виждал връзката между двете, само страдал от тази необяснима за него натрапливост, която го преследвала и която той възприемал като досадна.

Тук можем добре да разпознаем повода, възникването, затвърждаването и функцията на един натраплив симптом: поводът е ситуация на изкушение., изпълнена със страх; за да не трябва да реши, дали да се откаже или да посегне, той вмъква една неутрална дейност с цел отклоняване на вниманието, която го предпазва от действане, докато опасността премине.

При този млад човек това имаше своята предистория: Неговата рано овдовяла майка също имала силно изразени натрапливи черти. След смъртта на съпруга си тя се стараела да запази всичко в жилището така, както било по негово време, стигайки дотам, че дори поставяла на масата прибори за бащата. Тя педантично поддържала бюрото и книгите му, както той правел, със следното обяснение: когото баща ти се върне, трябва да завари всичко, както го е оставил. Така атмосферата в къщата носела нещо музейно, пропито от една свещена традиция, която се разпростирала и върху някога изказани възгледи и съждения на бащата, представяни като неопровержими истини. По този начин бащата останал недостижим за сина — той изглеждал безгрешен и съвършен; но в същото време това затруднило отношението му към жените: изхождайки от майката, той останал с впечатлението, че жените очевидно са невероятно фини и нежни създания, че сравнени с тях мъжете са недодялани типове, които не знаят как да се държат с една жена. Бащата и тук бил изключение: той години наред ухажвал майката, без да бъде настоятелен, винаги я обграждал с внимание и я „носел на ръце“. Сигурно и той самият би трябвало да е такъв, за да се харесва на жените, би трябвало да отговаря на недостижимия идеален образ на майката за един мъж.

Ако натрапливият симптом не се окажел достатъчно надеждна защита от неговите импулси, той щял да бъде принуден да изгради една по-сигурна такава. Тогава още при мисълта за сексуалното отбраната би задействала мерките за сигурност. Или в критични ситуации той би могъл да получи „смущения в съзнанието“, едно внезапно кратко „отсъствие“, което би означавало ефектно измъкване от опасната ситуация; той би могъл да усети и внезапна умора, накратко, съществуват различни възможности, за да избегнеш по натраплив начин ситуациите на изкушение и да предотвратиш конфликтите.

Господин Б. страдаше от уикенд-невроза. Щом се зададяла събота, той започвал да изпитва неопределени и необясними страхове, чувство за вина, неразположеност с телесни симптоми като умора, главоболие и безсилие, което можело да се засили до състояние на пълно изтощение. Тези оплаквания продължавали цялата неделя и отзвучавали едва понеделник следобед, със загадъчно за него постоянство. След продължителна психотерапевтична работа наяве излязоха следните основания за неговите оплаквания:

Родителите на господин Б. имали изключително лош брак. Най-драматични били уикендите, когато обикновено двамата заедно се напивали „до козирката“. Стигало се до бурни сцени, скандали и побои между тях, които момчето и малката му сестра преживявали с много страх и противоречиви чувства. Те се бояли, че избухливият баща би могъл да стори нещо на майката, даже да я убие, както той в пиянската си възбуда често заплашвал. Към страха се прибавяло чувство на омраза, преди всичко към бащата, която се засилвала от обстоятелството, че в пияно състояние той често обиждал сина, безжалостно го критикувал, а след това във внезапен прилив на сантименталност го карал да го целуне, което детето правело от страх, въпреки че изпитвало отвращение.

Когато в неделя вечер децата си лягали, често чували все още ожесточените разправии между родителите, взаимните обвинения, заплахите за развод и т.н. В понеделник бащата отивал рано на работа; майката си отспивала след пиянството и децата трябвало сами да си приготвят закуската, така че те тръгвали за училище, без да са видели и двамата родители. В понеделник сутрин господин Б. все още се чувствал зле; от една страна го преследвали страхове — та той не бил виждал родителите си от неделя вечер преди лягане — какво ли не би могло да се случи междувременно вкъщи, дали при завръщането си ще завари всичко по старому, или майката, както често заплашвала, може вече да си е тръгнала завинаги? В същото време той изпитвал чувство на дълбок срам и страдал, че в семейството му се случвали такива неща, че не може като съучениците си да разкаже за един приятно прекаран уикенд. Той се опитвал да се изплъзне от подобни въпроси и разговори, които биха извадили целия ужас наяве. Това естествено отново засилвало омразата към родителите. Неговото емоционално състояние било допълнително усложнено от факта, че той изпитвал състрадание и към двамата, усещал, как те взаимно се измъчват и сами са нещастни.

Когато в понеделник следобед се прибирал вкъщи и заварвал всичко спокойно, без следа от катастрофа, неговите страхове отново отзвучавали, той бил облекчен и се надявал, че нещата ще се оправят — до следващия уикенд, който той вече очаквал със страх. Следователно той никога нямал възможност да се чувства спокоен през уикендите и да се наслаждава на свободното време; случващото се между родителите не само засенчвало всичко, той дори заживял с представата, че сигурно следващият път няма да е толкова зле, ако той е много послушен, ако се откаже от собствените си желания, сякаш като жертва и противозаклинание.

С годините това дотолкова се установило при него, че той продължавал да преживява уикендите със старите, вече изцяло не-съответстващи на действителността страхове и чувство за вина и чрез отказите си отново извършвал „противозаклинание“, като че ли все още трябвало да предотвратява злини и заплахи, които всеки момент можело да се случат. Той пак се радвал, когато уикендът отмине и отново можел да се залови за своята работа, естествено и защото не знаел, какво да предприеме в свободното си време.

Ако като момче се беше поддал на своите импулси, той поне веднъж би казал на бащата всичко, което си мисли за него, би захвърлил в лицето му своята горчивина и омраза, а вероятно би поискал да направи и нещо по-лошо. Но може ли едно дете да разреши този конфликт? В представите му бащата би го пребил от бой и това само би влошило ситуацията вкъщи; майката със сигурност би застанала на негова страна, но така само би насочила яростта на бащата още повече върху себе си и т.н. Неговата невроза бе оправдана с оглед на всички тези комплексни и сложни проблеми: тя го предпазваше от рисковани действия, изпълняваше функцията на едно магическо противозаклинание и беше разкаяние, покаяние, жертва и самонаказание, слети в едно. И тъй като афектите на омраза, горчивина и разочарование, както и неговият копнеж, неговата болка, чувството за срам и вина никога не могли да бъдат изразени, те създали, именно чрез тяхното потискане, основата за по-късните натрапливи симптоми. Ако той открито се бе конфронтирал с родителите си, ако можеше да сподели с тях или с някой друг това, което става с него, което го кара да страда и да се разкъсва от противоречиви чувства, той щеше да намери някаква изразна възможност и така нямаше да стигне до създаването на симптоми.

Нека разгледаме онези възпитателни среди, също благоприятстващи натрапливото развитие на децата, в които към въздействието на личността на родителите се прибавят и техните социални роли и обществен престиж, напр. военни кръгове, учители и духовници или други професии, които са непосредствено ориентирани към външно влияние и престиж и сякаш изискват натрапливи начини на поведение. Така например при военните — преди всичко при старите пруски военни — себевладеенето, биването-в-готовност и неоставянето-на-произвола-на-нещата бе мъжка професионална идеология; „стойката“ се подчертаваше дори и от високите твърди униформени яки на офицерите.

Един офицер с висок чин имал двама сина: той бил много амбициозен по отношение на тях; те трябвало да отговарят на неговите точно определени очаквания. Възпитанието било прусашко в споменатия смисъл; проявите на чувства, да не говорим за плач, били забранени („немските момчета не плачат“). Всичко вкъщи трябвало да бъде като по конец, семейството да функционира като добре обучени новобранци на казармения плац. Преди лягане синовете трябвало в опъната стойка „да поискат разрешение“, по-големият точно един час по-късно от една година по-малкия, сякаш имал по-високо звание с повече свобода. По-малкият бил едно по-скоро музикално и чувствително дете, и заради това вече изглеждал женствен на бащата; „Ти изобщо не си истинско момче“, чувал всеки път, когато показвал потребност от нежност или очите му се напълвали със сълзи, защото в следствие на закалителните методи на бащата през зимата ръцете му замръзвали до синьо и ужасно го болели — ръкавиците не били за мъже; закалката във всички възможни области била от изключителна важност. Бащата решил да изпрати сина в едно от прочутите навремето училища, в които се възпитавало национал-социалистическото попълнение. Естествено изобщо не попитали момчето за неговото мнение — децата трябва да се подчиняват безусловно, бащите знаят, какво е добро за тях. На 15-годишна възраст той постъпил в едно такова училище с военна подготовка, бил нещастен до смърт и не правел добро впечатление. Малко след това, по време на сбор, той бил остро смъмрен при рапорта, и започнал да заеква, което скоро се влошило дотам, че и дума не можело да става да остане в училището, което във всяко отношение трябвало да селекционира само най-доброто. Така той объркал сметките на бащата, без да е отговорен за това. Същевременно този бил единственият изход, единственото решение, пред което и бащата трябвало да се преклони; съзнателното въставане на сина срещу бащата би било немислимо и със сигурност би довело до още по-строги мерки — но на момчето не му и хрумвала подобна мисъл. Несъзнаваното открило в симптома средството за постигане на това, което трябвало да бъде постигнато: да се отърве от омразното училище без чувство за вина, без да окаже открита съпротива на бащата и в същото време да задоволи желанието си за отмъщение, тъй като той просто бил безсилен спрямо симптома; в страданието — понеже заекването било нещо мъчително и свързано с неудобство — се криело и несъзнавано самонаказване за бунта. Колкото и необходимо да е за детето здравословното ограничаване и безспорния авторитет на родителите, толкова опасно е едно авторитарно възпитание, което изисква безусловно подчиняване, без на детето да е позволено да пита за причината и смисъла на забраните. Сляпото покорство като крайна форма на тази вид „възпитание“ създава масовия човек, който, закърмен в безпрекословно подчиняване, е способен да извърши всичко, каквото му бъде заповядано. Антиавторитарното възпитание — още това „анти“ би трябвало да ни направи скептични, защото едно „неавторитарно“ възпитание би било напълно достатъчно — изпада в другата крайност на един разрешен произвол, който е опасно да бъде вземан за свобода.

В някои тежки случаи поведението на твърдоглавост може да продължава цял живот. Тогава човек непрекъснато въстава срещу действителни или мними принуди, често възприема като принуда дори напълно естествени порядки и ги атакува. Тук става дума за онези трудни хора, които извличат своето самочувствие от своенравието си, принципно казват „не“ на всичко, намират недостатъци на всяко нещо и така по невротичен път наваксват това, което като деца не им е било позволявано.

В семействата, в които „персоната“ — както Юнг я нарича, ролята, която човек изпълнява в света или си мисли, че трябва да изпълнява — се взема много насериозно, децата особено често са принудени да изглеждат образцово възпитани. Поведението, което родителите „трябва“ да демонстрират „заради положението си в обществото“, и което светът очаква от тях, задължава децата да бъдат образцови, да представляват нагледно доказателство за добро възпитание, да се отличават от другите с примерното си държане и високи постижения и да не „срамят“ родителите си. Ситуацията става още по-сложна например в едно учителско семейство, в което детето е ученик в училището на бащата. В децата от тези среди сякаш винаги трябва да проблясва личността на бащата или ранга на семейството — би било немислимо, те да се провалят или по друг начин да изложат фамилното име. Това обстоятелство може да се превърне за тях в основа за натрапливо развитие — ако те не са достатъчно силни, за да се спасят в бунта и „да изпаднат от рода“. Само по себе си това е по-здравословно, но няма да им бъде простено: нито от родителите, защото за тях то е доказателство за „лошия характер на детето“, а не и за тяхното погрешно възпитание, нито от по-широкото обкръжение, особено в селата и в малките градове, където всеки познава всеки — съседите скриват зад моралното негодувание своето злорадство.

Много деца биват жертвани пред олтара на тази професионална персона, на обществения, съсловен или социален престиж; да поставиш благото на децата над социалните си амбиции е знак за истинско човешко величие.

Така стигаме до още нещо, характерно за натрапливите хора: за да се предпазят, те стават зависими от общественото мнение, от това какво ще кажат „хората“, какво се казва и прави или не се казва и не се прави, от съответните конвенции. Този факт отново е отражение на тяхното възпитание, в което са слушали единствено „това не се прави“ и т.н., без да им се дават смислени обяснения за причините. Ако на детето се поставят забрани и изисквания, без да му се дават разбираеми основания, то едва ли ще е склонно да ги изпълнява. В отзвучаващия днес патриархат родителите сякаш по правило винаги имаха право и техният авторитет не се поставяше под съмнение. Още в мита за рая над Адам и Ева тегне една забрана без всякакво обосноваване, което, с оглед на човешката природа, съвсем естествено предизвиква тъкмо тяхното любопитство и така констелира грехопадението.

Вероятно от примерите стана по-ясно, колко многообразни и сложни са основанията за натрапливото развитие на личността, което тук можеше да бъде представено само в съкратена форма и сякаш на бързи обороти. Защото всеки живот се разиграва върху един изключително многопланов фон и човек би трябвало да е поет, за да е в състояние да улови и представи всичко онова, което в крайна сметка прави от нас точно хората, които сме.

Една тежко натрапливо болна, малко над тридесетте, отделяла за събличане и обличане до час и половина, за къпане два часа. Когато постъпи на лечение, тя се миеше около 6 часа на ден и беше прекратила всякакъв сексуален контакт с мъжа си. Децата й не трябвало повече да я докосват, тя лежала почти целият ден в леглото и не можела да се допре почти до нищо без страх да не се изцапа или да не забременее. Трябвало да я хранят, защото всичко, до което се докосвала, ставало нечисто чрез нея; Тя развила като „метастаза“ един натраплив страх от допир, който стигал дотам, че дори си представяла как става нечиста, само като види нещо нечисто — например дръжка на врата, пипана от много хора и т.н. Както легендарният крал Мидас превръщал в злато всичко, което докоснел, така за нея нечисто ставало всичко, до което се допирала.

По време на предварителния разговор тя седеше с прибрани крака и със сключени около коленете ръце толкова вдървено, че в края на сесията крайниците й бяха изтръпнали и тя почти не можеше да се движи. Всеки пък, когато влезеше в кабинета, тя шепнеше в продължение на минути: „Аз не съм мръсна“ и едва след това можеше да се обърне към мене. Докоснеше ли някакъв предмет, наред с миенето тя трябваше постоянно да повторя това изречение, като магическо противозаклинание. Тази жена, която бе граничен случай иа психоза, произхождаше от една пуританска среда в провинциален град в южните щати на Америка. Майката била строга и морално взискателна, бащата мекушав, лесно раним и сякаш се страхувал от живота. В деня на сватбата на дъщерята той се чувствал толкова зле, че трябвало да остане на легло и не могъл да присъства на празничното събития. Пациентката била възпитана да се съобразява изцяло с родителите, да не им създава грижи, а те от своя страна се гордеели, че тя и нейният брат били смятани за най-добре възпитаните деца в малкия град. Те трябвало да бъдат образцови във всяко отношение; пушене, пиене, танци и играе-не на карти били забранени; до встъпването си в брак (на 30 години) тя посещавала неделното училище, където мъжете и жените седели строго разделени. Родителите били „толкова благи“, никога нямало плесници или сурови думи — „Ние са убивахме един друг с нежности“ каза тя веднъж особено показателно. На девет месеца вече пишкала в гърне. Когато била на 14 години, седящият до нея мъж в киното поставил ръката й върху своя член; тя първо позволила това, после обаче избягала, чувствала се много виновна, но не споделила с никого случилото се. На 16 годишна възраст, по време на любовна игра в една кола, малко сперма попаднала върху ръката и палтото й — така се сложило началото на нейното натрапливо миене, което първоначално сякаш не се различавало много от нормалното, само било по-често и по-основно. Тя се чувствала съгрешила, изпитвала непросветена, каквато била — ирационалния страх, че е забременяла и развила симптоми на бременност с повръщане и закъснение на мензиса. Това тя също не разказала на никого — та как би могла да разочарова родителите, че й се е случило нещо такова!

По време на лечението излезе наяве, че три години по-малкият й брат бил безспорният любимец на майката; в семейството той минавал за гениален, недостижим за нея; тя самата смятала себе си най-много за средна категория, но успяла благодарение на старанието си за перфектност все пак да заслужи любовта на родителите. Тази линия на поведение правела естествено невъзможно всяко „биване лош“; тя потискала своята ревност, завист и омраза към предпочитания брат, като идеализирала него и родителите. Нейният страх от допир я карал да отваря дори и вратите вкъщи, само като натиска дръжката с лакът. Родителите наистина забелязали този факт, но „от съобразяване“ и такт пропуснали да му обърнат внимание — сигурно би й било неудобно да говори за това. Така тя не получила отвън никаква помощ и нейните натрапливи симптоми все повече се засилвали. Между впрочем — както обикновено става — много преди разразяването на същинската натраплива болест тя показвала наченки на такива симптоми: седем-осем годишна тя не тръгвала за училище, преди три-четвъртите й чорапи да се опънати еднакво високо на двата крака — алармен сигнал, който никой не разбрал. Още по-лошо би станало, както нерядко се случва, ако я бяха наказвали или й се бяха присмивали заради симптомите й; тогава тя би трябвало да предприеме много по-сериозни, по-тайни защитни мерки; всички в това семейство били просто твърде „тактични“, за да говорят за това; което обаче за съжаление означавало, че тя била изоставена сама със своите проблеми.

Когато след известно време й намекнах, че тя сигурно е идеализирала своето семейство, защото в едно толкова „честито“ обкръжение, каквото тя смята, че е имала, не би трябвало да развива своите симптоми, и че ми се струва, че тя сякаш е насочила към самата себе си афектите и агресиите, които никога не е могла да си признае, камо ли да им даде израз, тя ме погледна изпълнена с омраза и тържествено ме увери, че нейните родители са били „винаги благи“. В противоречие с казаното обаче бе нейният инициален сън: „Аз виждам гроба на моята майка и датата върху него, която забравих“ (майката още бе жива). И до днес родителите не знаят нищо за нейната болест: „Ако трябваше да им пиша, че съм имала сексуални контакти преди брака, щях да ги разстроя до такава степен, че те не биха го преживели; по-добре да си остана болна.“ Тя не можеше да отиде на лекар в града, в който живееше, защото тогава би й се наложило да говори за своята сексуалност и връзките си преди брака; затова тя си мислеше, че и занапред ще трябва да живее със своите на-трапливости. Симптомите се бяха влошили, защото нейният мъж, един витален човек, изпитващ удоволствие от чувственото, проявявал по-големи сексуални претенции към нея — тя смятала сексуалността за допустима само с оглед на единствено разрешената цел — създаване на деца.