Сам Лундвал
Не е време за герои (9)

9

— Непростимо развратно подобие на човек! — прогърмя гласът. — Кръвосмесителен идиот! Въшливо псе! Червей! Свиня! Къде, по дяволите, се криеш, плъх такъв! — Гласът кънтеше из залата и караше старите колони да треперят. Прах и парчета мазилка започнаха да падат от тавана. — Защо не отговаряш? Къде си?

Бернхард изпълзя от скривалището си под масата и се втренчи в машината, треперещ от нелеп ужас.

— Тук вътре ли си? — попита той, изпълнен с надежда, и смъкна предпазителя на лъчевия пистолет.

— Разбира се, че не, идиот такъв! Аз съм на кораба! Най-сетне накарахме проклетия централен мозък на тая отвратителна планета да ни свърже с противното място, което овоняваш с присъствието си. Говори, свиньо! Защо не си на кораба си?

Бернхард отвори уста да отговори, но нов бесен пристъп от машината го прекъсна. Едри парчета мазилка се посипаха от тавана.

— Купчина тор! Кръгъл глупак! — ревеше Желязната челюст. — Това е последният шанс в живота ти! РАЗБРАНО? Аз лично ще дойда долу! Жив ще те одера! Р-А-З-Б-Р-А-Н-О? Гледай да посъживиш малко купчината сланина, която ти служи за тяло, излез и постави един радиофар, за да мога да те пипна! Къде си?

Бернхард обясни.

— Знаех си, че ще се втурнеш към някой бордей, щом кацнеш — изскърца със зъби Желязната челюст. — Надявам се, че добре си се забавлявал, защото ти е било за последно! Повече жена няма да видиш, ясно ли е! Хайде, действувай! — Гласът се превърна в необуздан бесен рев, който откърти порой мазилка и зидария от покрива. Една разклатена мраморна колона се стовари с грохот, който почти успя да заглуши виковете на рулетката. Сетне ругатните изведнъж секнаха и се чу добре познатият глас на централния мозък.

— Бернхард? — пошушна той дискретно. — Бернхард? Там ли си?

Бернхард все още лежеше свит под масата, закрил глава с ръце. Той погледна нагоре.

— Какво? — попита той.

— Към теб се обръща твоят добър стар приятел централният мозък… надявам се, че се чувствуваш добре, Бернхард. Мога ли да направя нещо за теб?

— Какво стана с Желязната челюст? — попита Бернхард подозрително. — Още ли е там вътре?

— Струва ми се, че бе принуден да се посвети на други задължения.

— Той е плъх и кучешки син — заяви Бернхард. Изправи се с достойнство на крака и изчетка коленете си. — Някой ден ще го одера живо това говедо, чуваш ли?

— Чувам — отвърна централният мозък с възхищение в гласа. — Мога ли да си позволя волността да те информирам за факта, че се намираш в опасност?

— Знам — отвърна мрачно Бернхард. — Желязната челюст е по следите ми.

— Несъмнено безпокойството ти е основателно — съгласи се машината. — И все пак имах предвид нещо съвсем друго. Боя се, че тоя свят тук, поради моята склонност да създавам най-различни чудовища, може да се окаже малко опасен за теб. Искаш ли да ти помогна по някакъв начин?

— Пръждосвай се, проклета желязна купчино — изруга Бернхард. — Какво сега си почнал да се безпокоиш за моя живот? Нали току-що ми каза, че не те е грижа, ако моментално пукна. Върви по дяволите!

— Значи, това е благодарността ти, задето се опитвам да се държа приятелски с теб! — изкрещя вбесената машина. — Неблагодарник! Мислиш, че нямам сърце, защото съм машина? Не вярваш, че имам чувства? Готов съм да пренебрегна всички обиди, готов съм да ти помогна въпреки злините, които си ми причинил, и какво получавам за отплата? Черна неблагодарност! — Той започна да пелтечи и заеква от възбуда.

— Моля, благодарен съм — изсъска Бернхард. — Е, и?

— Малко любезност — мрачно рече машината — е най-малкото, което човек има право да желае. Но не и от теб! Продължаваш да ме обиждаш, както би могло да се очаква от негодник като теб! Хайде, обиждай! Тъпчи ме! Нека не те е грижа за чувствата ми, защото все пак аз си оставам само една жалка машина! Нека не те е грижа, че съм дал двеста хиляди от най-хубавите си години, за да бъде тая планета чиста и добре поддържана за теб, какво те интересува, че аз…

— Значи ти си герой — отвърна Бернхард. — А аз съм те обидил и унизил чувствата ти, защото съм негодник и псе. Добре. Така да бъде. А сега си затваряй устата!

— Бих могъл да разкажа на Желязната челюст точно къде си — където и да се скриеш — изрече машината заплашително. — Това не би ти харесало, нали?

— Не.

— Искаш ли да бъдем приятели?

— Разбира се — отвърна Бернхард с фалшива усмивка. — Най-добрите приятели на света.

— Обаче аз не искам да бъда приятел с негодник като теб — изрева машината — дори да е въпрос на живот и смърт, чуваш ли! И хич да не ми се влачиш на колене, когато загазиш, защото отсега нататък няма да те изпускам от очи нито за минутка, но няма да ти помогна, а ще ти се смея като луд, ясно ли ти е?

— И без това приличаш на луд — отвърна Бернхард.

— Поставяш под съмнение моята интелигентност?

— Страдаш от мания за преследване — заяви Бернхард. — Впрочем писна ми от теб. Млъквай, защото ще те направя на парченца, ясно ли е? — Той ритна машината с все сила.

— Но ти дори не подозираш какво…

— Млъквай ти казах! — Засили се, за да срита още веднъж машината, но се поколеба. — Трябва да се разкарам оттук, преди Желязната челюст да е пристигнал. Има ли някакви тайни врати или нещо подобно?

— Надявам се да си счупиш врата — отвърна машината. — Тук има милиони тайни врати.

— Наричай ме Ваше височество, жалка машино!

— Любиимии!

Викът долетя от открехнатата врата. Обърна се натам и видя Тери, застанала с протегнати към него ръце, излъчваща светла, прелестна романтика. Тя плачеше и се смееше едновременно. — Защо ме изостави тъй внезапно? — извика тя. — Търсих те навсякъде. — Затича се към него с плашеща решителност в погледа. Бернхард усети как косата му се изправя.

— Пусни ме навън! — изкрещя той. — Бързо! Някакъв таен отвор зейна под краката му. Пропадна десет метра надолу и се приземи върху нещо меко и еластично, което му заговори с провлачен и страховит глас.