Сам Лундвал
Не е време за герои (18)

18

Бернхард изскочи от бушуващия огън, истерично крещейки с цяло гърло. Удряше се по униформата, за да загаси пламналите безброй малки огънчета. Направи две крачки напред, препъна се в нещо на пода и се стовари като отсечен бор. Тръсна объркано глава и отвори очи.

Намираше се в малка, неописуемо мръсна килия, воняща от мръсотия, пот и кръв. Подът беше влажен и леденостуден, от сводестия таван капеше вода; хищни растения, впити здраво в стените, лакомо се протягаха към него. Пламтящият зад гърба му огън хвърляше танцуващи сенки върху просмуканите от влага стени и с безпощадна яснота му разкриваше локвите застояла вода по пода, купчините гниещи черепи и кости, охранените плъхове, които пробягваха наоколо, и здравата дъбова врата, разположена в другия край на помещението. Светлината на огъня му даде възможност да види и останалите обитатели на килията.

— Аха, ето те и теб, негоднико! — изкрещя Робобрата. — Страхливец! Предател! — Той се втурна към него с вдигнати лапи, но след няколко крачки бе задържан от верига, заварена за гърба му, а в другия си край — зазидана в стената зад него. — Ела ми по-насам! — ревеше той. — Още крачка и ще те разкъсам на парченца! — пенеше се той, изпълнил до пръсване екрана върху челото си със смразяващи кръвта картини — гилотини, лъчеви пистолети, ръчни гранати и т.н., всички работещи в истерично темпо.

— Млъквай! — изкрещя Бернхард в отговор.

— Ти ме изостави!

— То се знае! А ти какво очакваше?

— Да ме защищаваш до последния си дъх, ето какво!

— Бернхард!

Бернхард се завъртя кръгом и косите му се изправиха от онова, което видя. Само на метър от него Тери бе коленичила в една леденостудена смърдяща локва и умолително протягаше ръце към него. В сините й очи гореше пламъкът на неугасима, ужасяваща любов; устните й се движеха с безумна скорост, не по-малка от тая на гилотините от екрана на Робобрата. Стоманено колие опасваше красивата й шия и чрез здрава верига я приковаваше към една кука в стената. Веригата трептеше като тетива на лък в резултат на мъчителните й, нечовешки напъни да се втурне насреща му. Звук на метал, огъващ се под непоносими усилия, огласи килията. От изрядната й униформа на медицинска сестра не бе останало нищо — тя бе само спомен, а същото се отнасяше и за по-голямата част от бельото й. Бернхард почувствува, че се изчервява. Странно чувство, все пак — да видиш собствената си съпруга в такова състояние, прикована с верига към стената в такова ужасно, пропито с влага подземие, при това — смееща се и плачеща едновременно. Тя полагаше нечовешки усилия да го достигне, ала напразно. „Може би — помисли си той — мъжът трябва точно така да се държи със съпругата си, ако иска да има мир и спокойствие в дома си.“

— Любими! — хлипаше Тери. — Съпруже мой! Скъпи мой! Знаех, че ще се завърнеш! Знаех!

— … изостави ме! — ревеше Робобрата, скачаше побеснял наоколо и се опитваше да разкъса веригата си.

— Тихо! — изрева Бернхард. — Млъквайте и двамата! — Обърна се разгневено към Робобрата и му показа блестящия си меч. — Да ти отсека ли отвратителната глава? Още една думичка и си готов!

Ужасен, Робобрата се отдръпна с подскоци и се скри в сенките.

— Искаш ли да опиташ безплатно хрускавия кекс „Краубули“? — едва чуто попита той.

— О, Бернхард! Любими мой! Защо не разсечеш веригата, Бернхард? Не виждаш ли как копнея да те прегърна, да бъда смачкана от твоята чудовищна любов? Не виждаш ли, че изгарям от копнеж по теб?

С маршова стъпка Бернхард се върна при огъня.

— Ей, ти! — извика той. — Къде си? Обади се!

Нещо се размърда вътре сред пламъците и миг по-късно една божа глава се показа от гърмящия огън, пръскайки жарава и горящи цепеници по пода. Главата погледна нагоре към него с виновна усмивка и попита:

— Искаше ли нещо?

— Какво, по дяволите, означава това? — изрева Бернхард. — Защо трябваше да ме пращаш в тая отвратителна килия при тия двама идиоти?

Главата се поогледа:

— Аха, виж ти… май че съм направил малка грешка в изчисленията… е, на всекиго може да се случи, нали? — Главата се изкиска засрамено.

— Престани да дрънкаш врели-некипели — просъска Бернхард. — Погрижи се да изляза оттук, и то бързо!

— Бернхард! — изхлипа Тери.

— Знаех си! Винаги съм знаел! — изскърца Робобрата. — Той отново смята да ни изостави!

— Е, аз, разбира се, с удоволствие бих ти направил тази услуга, но за съжаление е невъзможно — рече главата.

— Защо? Не си ли всемогъщ?

— За съжаление не.

— Противен плъх — рече Бернхард.

— Аз съм един стар човек — отвърна главата извинително.

— Значи си и склерозирал — изсъска Бернхард. — Що не вземеш да се удавиш, развалина такава?

— Ти си един нахален безделник — строго отвърна главата. — Освен това аз все пак те изпратих отвъд — при хубавата девица, тъй че грешката ми не е толкова фатална, нали така?

— Къде виждаш хубава девица? — изненада се Бернхард.

— Точно зад теб. Хайде — почвай да я спасяваш! Да си строшиш врата дано! — закудкудяка злостно главата.

Бернхард се обърна. Тери се усмихваше насреща му през пелена от сълзи на любов и щастие. Той се извърна отново към огъня.

— Нея ли имаш предвид? — попита той главата.

— А коя друга?

— Тя не е никаква девица! Това е жена ми!

— Вкусът ти е изключително добър — кимна възхитено главата.

— Измамен съм! — простена Бернхард. — Идвам тук да спасявам прекрасна девица и кого намирам? Собствената си съпруга!

— Но и нея си я бива, нали?

— Възможно е, но не е никаква девица, да ме вземат дяволите!

— Недискретен си! — отбеляза строго главата.

— О, Бернхард! — заливаше се в сълзи Тери. — Обичам те!

— Както и да е — отсече главата, — ти трябва да се бориш за нея. Вече подготвят арената за днешното представление и не се ли биеш срещу чудовищата, ще я принесат в жертва на ужасния Огнен бог. Избирай сам.

— Наистина ли смяташ, че възнамерявам да рискувам живота си за тия двамата? — удиви се Бернхард. — Да не мислиш, че чавка ми е изпила акъла?

— Отказваш да се бориш на арената?

— Да се бия за тия двама идиоти! Никога не би ми дошло наум!

— В такъв случай ти си страхливец — заключи главата презрително.

— Страхливец съм. Е, и?

— В тази страна страхливците ги екзекутират. Бавно. Надявам се смъртта ти да продължи поне седмица; заслужаваш си го. Довиждане. — Главата се ухили зловещо насреща му и се скри в гърмящите пламъци.

Бернхард се върна в средата на килията и тежко приседна на пода.

— Вярно ли е? Наистина ли не обичат страхливците?

— Дерат ги — отвърна Робобрата. — Живи.

— Интересно как още не са те одрали?

— Ще ме одерат — мрачно съобщи Робобрата — веднага щом започне новогодишният празник. — Той го погледна умолително. — Та ние винаги сме били толкова добри приятели, не е ли тъй? Ти и аз, двама стари добри другари… Ей, какво би казал за пакет несравним хрускав кекс „Краубули“? Чудесен кекс, тъкмо от такъв се нуждае един голям воин като моя стар другар. — Той изплю един пакет с блестяща опаковка.

— И бира — добави Бернхард.

— Разбира се, стари приятелю! — Робобрата изплю голяма запотена чаша, препълнена с пенлива тъмнокафява бира. Бернхард погълна кекса, без да си даде труд да махне хартията, и го поля с бирата. После доволно се оригна.

— Сега ще ми помогнеш ли? — попита Робобрата.

— За нищо на света.

— Защо не, маймуно такава?

— Защото съм страхливец. И млъквай, че ще полудея от теб! — Бернхард се озъби в заплашителна гримаса и изръмжа боязливо. Не се чувствуваше особено храбър. Тери продължаваше да води борба с цел да се добере до него. Щастливи сълзи се стичаха по розовите й бузи, в очите й гореше фанатична любов.

— Обичам те! — извика тя. — Защо не ме прегърнеш? Задуши ме със страстните си целувки! Остави ме да си почина в твоите силни, прекрасни ръце! Не виждаш ли, че искам да ти дам всичко?

— Нож в гърба му трябва на него — обади се Робобрата мрачно от своя ъгъл.

Бернхард изплю някаква цветна шумоляща хартия.

— И двамата не сте наред — промърмори той.

След два часа, дълги като вечност, стражите дойдоха, за да отведат затворниците. Чакаше ги бавна и ужасно мъчителна смърт на арената. Пред вратата се чу трополене на подковани обувки и подрънкване на тежки оръжия. Наоколо се разнесоха боботещите гласове на подофицерите. Вратата се отвори и пред очите на затворниците се появи взвод войници със садистичен външен вид. Бяха въоръжени до зъби с всичко възможно — от отровни кинжали до тежки мечове и лъчеви пистолети. Представляваха противна сбирщина — със студени малки очи, небръснати лица и униформи, лекьосани от вино. Командуваше ги мършаво дребно чучело в униформа, обсипана със златни нашивки в количество, което би задоволило десет алчни генерали. Един мускулест страж го повдигна над телохранителите, обкръжили го от всички страни и тъй, отвисоко, той можа да разгледа жалките същества в килията. Малките му злобни очички проблясваха зад дебелите очила, които едва се задържаха върху тънкия му нос.

— Ставайте, свини! Арената ви очаква! — ухили се той злобно. Говореше с пронизителен женски глас и силно фъфлене.

— Ваша милост! Спасете ме от арената! Ще направя каквото поискате! — изкрещя Робобрата, почти обезумял от страх при вида на толкова много оръжия.

— Хе-хе-хе! — изхихика офицерът.

— Ще се биеш ли с мен? — попита Бернхард.

Охраната плътно обкръжи офицера с бързина, която разкриваше непрекъснати упражнения. Копия и мечове щръкнаха от купчината подобно бодлите на огромен таралеж. Пискливият глас на офицера едва достигна до арестантите, погълнат от недодяланата войнишка плът.

— Ще отговаряш, а, свиньо такава? Опитваш да се съпротивляваш? Ха! Искаш ли сам да те измъкна навън, червей такъв? Хайде, войници! Ще разкъсам тая свиня с голи ръце!

Стражите замаршируваха навътре в килията с насочени напред мечове, копия и кинжали. Стълпиха се около Бернхард, оставяйки офицера зад себе си. Последва кратка борба, чуха се сподавени стенания и от тълпата долетя пронизителен вик. Небръснатият отряд се отправи навън, понесъл Бернхард със себе си. Офицерът остана в килията и втренчи поглед в Тери, която напразно опитваше да разкъса веригите си.

— Ти си интелигентна жена — изхлипа той, като се пъчеше нервно около нея, преглъщайки похотливите си лиги. — Собствената ти съдба не ти е безразлична, нали? Ще се качиш ли с мене в стаята, а? После ще ти дам истинска имитация на японска златна верижка за красивата ти шия, а може би… дори свободата. Да? Не?

— Отказвам да се омъжа за човек, който не е избраник на сърцето ми! — отвърна пламнала Тери. — Моето сърце принадлежи на Бернхард!

— Кой, по дяволите, говори за женитба? — Офицерът зяпна от почуда. — Да не съм луд?

— Прилошава ми от теб! — просъска Тери.

— В такъв случай ще трябва да те взема насила! — скръцна със зъби офицерът и стегна мускули.

— Аз ще ви я държа, о, велики и могъщи господарю — задъхано се обади от своя ъгъл Робобрата. — И през цялото време ще ви свиря на цигулка!

— Млъквай, свиньо! — изрева офицерът. Той внимателно се доближи до Тери. На устните му все още личеше противна мазна усмивка. Коленичила неподвижно пред него, тя следеше приближаването му през полузатворени клепачи.

— Скъпа млада дамо, ти без съмнение ще ми разрешиш една малка волност, а? — Той се наведе към нея, лигите му течаха като миниатюрен водопад и протегна противната си ръка към щръкналите й гърди. Тери видя, че той е достатъчно близо и премина в атака. Две ръце около врата му, бясно издърпване надолу, а сетне едно коляно право нагоре в самодоволно ухиленото му лице. Едновременно с хрущенето на човешки кости се чу нечовешки вик; офицерът се заклатушка назад, вдигнал ръце пред лицето си, от което бликаше фонтан воняща кръв. Спря се на разстояние, удобно за удар отзад — под ухото, ритник в слабините и като връх на всичко, ужасен шут в корема. Строполи се, стенейки на пода, и Тери скочи отгоре му и се зае да тъпче гъбестото му тяло. Всеки път, щом се стовареше върху него, острите й като свредели токчета потъваха с отвратителен жвакащ звук на цели сантиметри в плътта му. Жестоката сеч спря едва когато нов взвод брутални стражи се намесиха и извлякоха навън нещастния офицер.

— Имаш ли още някакви мръснишки предложения, само ми ела пак! — изкрещя Тери и заплаши ужасените стражи с кървавите си, остри като бръснарски ножчета нокти. — Ела тук, негоднико! Ела и ще ти дам да разбереш колко те обичам!

— Полудя ли! — истерично закрещя Робобрата. — Не си с всичкия си! — Той се разплака.

— Садисти! — ревеше Тери. — Гангстери! Негодници! Опитвате се да насилвате една бедна беззащитна жена! Животни!

Жестоко третираният офицер се изправи едва-едва на крака и се подпря тежко на стената. Физиономията му представляваше кървава пародия на човешко лице. Той изплю няколко зъба.

— Ти май не ме харесваш, а? — прошепна той.

— Ела тук и ще видиш!

Офицерът се протегна в цял ръст и изкашля няколко децилитра кръв.

— Твоя воля! — просъска той. — Пести си силите, защото ще ти потрябват! — Той злорадо се изсмя. — Дори да се въоръжиш с мълнии, пак няма да ти помогнат, когато Портата на смъртта се отвори!

Един от стражите хлъцна. Болезнена сивозеленикава бледнина заля противното му лице.

— Портата на смъртта? Ще бъдат хвърлени на…

— Да — ухили се злобно офицерът. — Ще бъдат хвърлени на Ужаса на арената! Ни повече, ни по-малко! Чуваш ли, жено? Ти и твоите приятели ще бъдете изправени пред отвратителното чудовище! Противния космат, многорък, ужасен трошач на крайници — зилхтрона!

Щом чуха страшното име, стражите простенаха и ужасени заотстъпваха заднишком, като едва не се изпопрепъваха в оръжията си в силното си желание да се измъкнат от килията. Тери видимо побледня, а Робобрата закрещя с цяло гърло и хукна да се зарива в каменния под.

— Само не арената! — крещеше той. — Правете каквото искате, всичко, всичко, но ме отървете от арената! Жива я одерете, избодете й очите! Опечете я жива! Продайте я като робиня, о, могъщи господарю, каквото и да е — само ме пуснете да си ида!

Офицерът се смееше като луд на пълзящия в краката му Робобрат. Срита го злостно веднъж-дваж, след което изрева някаква заповед на парализираните от ужас войници. Затворниците бяха хванати и изведени от килията. Зад тях ехтеше пронизителният, смразяващ кръвта смях на офицера.